Глен Купър
Покана за задгробен живот (33)

32.

Два дни по-късно Алекс беше в Лондон, замаян от безсънната нощ в самолета от Бостън до „Хийтроу“. Беше взел малко багаж — една раница с дрехи за няколко дни.

В момента стоеше пред входна врата, която спешно се нуждаеше от боядисване. Натисна няколко пъти звънеца, после заблъска по вратата и продължи, докато се умори. Апартаментът беше малък и дори Джо да беше заспал, шумът щеше да го събуди. Разочарован, той му звънна по мобилния.

— Да? — гласът бе прегракнал и сънен.

— Джо, отвори шибаната врата!

— Алекс?

— Да.

— Какво искаш да кажеш с това да отворя вратата?

— Аз съм пред нея, човече.

— Къде?

— В Хакни, къде другаде?

— Какво, по дяволите, правиш в Хакни?

— Дошъл съм ти на гости, идиот такъв. Отваряй вратата.

— Човече, не мога да ти помогна. Аз съм у приятелката ми в Уапинг. Изтеглил си Черен Петър.

Час по-късно Алекс стоеше пред вярната врата. Джо беше небръснат, замаян, гол до кръста, долнището на анцуга едва се крепеше ниско на хълбоците му. Той забързано остави чашата с кафе, за да прегърне брат си, и го покани да влезе.

— Мишел не е тук, друже. Тя има истинска работа.

Алекс премигна от ярката светлина, която нахлуваше през двата големи прозореца.

— За бога, Джо, какво работи?

Апартаментът беше натрапчиво модерен, светло дърво навсякъде и огромни панорамни прозорци, които разкриваха прекрасна гледка към Темза и моста „Тауър“.

Джо почеса косматите си гърди и се засмя.

— Тя е адвокат, братле. Можеш ли да си представиш — аз и адвокатка?

— Знае ли, че си луд?

— Не, но скоро ще разбере. Очаквам скоро да се върна в дупката, откъдето дойдох. Защо, по дяволите, си тук в действителност?

— Нали ти казах. За да те видя.

— Нещо не е наред, но аз ще измъкна истината от теб. Пий едно кафе и се наслади на гледката.

Разговаряха най-вече за Джо, за армията. Три командировки в Ирак, три в Афганистан с 11-и полк на Министерство на отбраната. Беше изразходил по-голямата част от своите девет живота като сержант при сапьорите. Беше видял всичко, вършил всичко. Бе видял другарите си убити от снайперисти или бомби капани. В мобилния си телефон имаше снимки от афганистанската провинция Хелман, където всичко — пътищата, сградите, хората — беше с цвета на пясъка.

— Ето, това на пода съм аз, припаднал пиян през последната ми нощ там. Приключих, Алекс. Изпълних шибаните си задължения.

— И какво ще правиш сега? — попита Алекс.

— Да полентяйстваш на гърба на богата госпожа — мисля, не е лошо начало. Нали така?

В Лондон беше по-топло, отколкото в Бостън и Алекс ревностно се стараеше да върви пеша. Джо се съгласи с условието, че крайната им цел трябва да е някоя кръчма.

Поеха по път край реката, водите й бяха тъмносиви и се гънеха във вълни под камшиците на остър вятър. Джо познаваше околността по-добре от Алекс, защото новата му приятелка обичаше да пребивава сред природата заради страстта си към местната история. Те вървяха надолу по улица „Сейнт Катрин“ по посока на катедралата „Сейнт Пол“. Джо обясняваше и сочеше като истински гид.

— Виждаш ли това? — махна той към елегантния тримачтов кораб в пристанището „Сейнт Катрин“. — Това е „Великият турчин“ — боен кораб. Хубав е, нали? — Джо заговори възторжено за някои от частните яхти, включили се в марината, и се разбъбри за предимствата на водата в сравнение с пустинята.

Завиха по улица „Уопинг Хай“, която нежно се извиваше, следвайки речното течение.

— Тази част тук — Джо обхвана с широк жест модерното строителство — през шестнайсети век е била пълна с моряци и курви. Място на разврата. Аз сигурно щях да се чувствам тук у дома. — Малко по̀ на запад, пред главната квартира на Мърдоковата „Нюз Интернешънъл“, той попита: — Знаеше ли, че тук публикуват „Сън“? Тук Дики щеше да се моли като в църква.

— Мисля, че правят и „Таймс“ — каза Алекс.

— В него няма цици — махна с ръка Джо.

Стигнаха до целта си близо до тясната алея към старото стълбище на Уопинг, което водеше надолу към скалистото речно легло. Кръчмата „Таун Рамсгейт“ е била сцена на много по-драматични събития, отколкото срещата на двама братя след дълги години раздяла — например залавянето на кръвожадния съдия Джефрис по време на безкръвната революция през 1688 г.; или заминаването на осъдени затворници за Австралия, които, оковани в мазето, очаквали безмилостното си пътуване. Заведението беше претъпкано с морски сувенири и приятно пусто преди обедния наплив. Отнесоха чашите с бира на една ъглова маса.

— Виждал ли си леля Пеги? — попита Алекс. Тя беше студената жена, сестрата на Дики, неохотно отгледала двете момчета.

— Не. А ти?

— Пращам й коледни картички. Нали са за това? — отговори Алекс.

Накрая Джо пак поде:

— Не мислиш ли, че все пак трябва да ми кажеш защо си тук?

— Искам да дойдеш с мен в Щатите.

— Вече ти казах: не. Защо не го приемеш?

— Ще ти обясня причината.

— Давай.

— Открих нещо важно.

Джо отпи няколко глътки.

— Никак не съм изненадан. Алекс, ти си умно момче. Ако това те направи неприлично богат, аз ще поема твоята безопасност.

— Парите не ме интересуват.

— Разбира се, че не. Хайде, казвай за какво става дума — нетърпеливо го подкани Джо.

С нисък глас Алекс му разказа всичко, разбира се, с изключение на убийствата. Описа пътуванията с „блаженството“ в най-малки подробности, говори за тяхното дълбоко въздействие върху хората, въздействието, които са имали върху му. Джо пиеше по-бързо, затова му направи знак да млъкне и стана да си вземе друга бира. Върна се на масата, въртейки очи.

— Докъде беше стигнал?

— Точно се готвех да ти кажа кого видях.

— И кого видя?

— Татко.

— Как я кара старият Дики?

— Не ме вземаш на сериозно.

— Аз съм сериозен. Пия сериозно, друже.

Алекс отпи няколко глътки от първата си бира, за да му достави удоволствие.

— Искам да опиташ „блаженството“.

Джо се засмя.

— В никакъв случай.

— Джо, няма да повярваш, но това ще промени живота ти.

— Не искам да променям живота си. И така си е добре.

Алекс извади червено хартиено цилиндърче от джоба си.

— Моля те.

— Качил си наркотици на шибания самолет? Алекс, да не си мръднал, а?

— Не прилича на нищо известно. Ще го направиш ли?

— Не! Аз съм по бирата. Понякога пуша по малко трева и толкова. Никакви силни неща. Виж, надявам се, че имаш и друга причина да дойдеш тук, защото ще ти излезе твърде скъпо, като ти кажа да го духаш.

Прекараха целия ден заедно. Алекс дремна на един модерен диван и преди Мишел да се прибере, се опита отново да заговори за веществото, но брат му го отряза. По-късно тримата излязоха, за да вечерят в едно бистро за сметка на адвокатката. Тя беше доста хубавка госпожа, отбеляза Алекс, но между нея и Джо нямаше изобилие от привличане. Двамата бяха в различни орбити. Джо беше прав. Съвсем скоро щеше да се озове обратно в Хакни.

— Алекс, колко време ще останеш? — попита Мишел.

— Не много. Ден или два.

— Добре дошъл си у нас, ако си склонен да спиш на дивана — предложи тя.

— Благодаря, но предпочитам да отседна в жилището на Джо, защото е по-близо до мястото, където трябва да свърша малко работа.

— Ще те откарам — обади се брат му. — Това е най-малкото, което мога да направя за теб.

Беше вече късно, когато Джо отключи апартамента в Хакни. Мястото беше осеяно с мръсни дрехи и останките от дългата му армейска кариера.

— Ако искаш да оправиш леглото, в шкафа има чисти чаршафи — каза Джо.

— Да ти се намира бира?

— У мен винаги има бира. — Джо извади две кутийки от един кухненски шкаф. — Да пием за нощта! Мен ме чака жена на легло.

Когато Джо отиде до тоалетната, Алекс съвсем спокойно изсипа доза „блаженство“ в кутийката му с бира и я разклати хубаво.

Поговориха още малко, допиха бирите. Джо беше готов да си тръгне, все още беше буден, но Алекс го задържаше, поддържайки разговора. Спомняше си за лошото старо време, когато бяха останали сираци, когато Джо биеше всяко дете, дръзнало да тормози кльощавото му братче.

— Мамка му — внезапно избухна Джо. — Не може толкова да съм се натряскал.

— Добре ли си? — попита Алекс, изучавайки го като лабораторна проба.

— Ужасно съм уморен — отговори брат му сънливо.

— Полегни за минутка и ще премине.

Алекс му помогна да си легне и свали обувките му точно когато Джо изгуби съзнание.

Дръпна един стол до леглото и седна, за да наблюдава лицето на брат си, да проверява пулса му и да го чака да се върне.

Мобилният телефон на Джо звъня няколко пъти, събирайки пропуснатите обаждания от Мишел. На третото обаждане Алекс вдигна и се извини, че Джо се е понапил и че той го е сложил да си легне. Жената отмина със смях станалото, като каза, че не всеки ден се виждаш с брат си, дошъл от Америка специално за това. И му прости, че я е зарязал.

Преди да мине час Джо се върна, премигвайки и с усмивка на лицето.

Някои хора се връщаха от пътуването, говорейки по цял километър на минута, неконтролирано речовити. Джо беше от лаконичния тип, човек, който не говори много. Дори „блаженството“ не можеше да промени това.

— Божичко, Алекс. Ти ми го даде, нали?

— Сърдиш ли ми се?

— Не. Видях мама. Беше толкова прекрасно щастлива!

— Сигурен съм, че е била — усмихна се Алекс. — А сега, Джо, ще дойдеш ли с мен?

Брат му несигурно седна в леглото и кимна.

— Да, ще дойда с теб.