Глен Купър
Покана за задгробен живот (30)

29.

— Не го приемай толкова трагично.

Стенли Майнът се опитваше да оказва подкрепа, но Сайръс беше в лошо настроение. Щатският прокурор за района на Масачузетс беше отхвърлил искането за съдебно разрешение за претърсване на работното място, дома и автомобила на Алекс. Според нея в слабо свързаната история нямаше достатъчно правдоподобни доказателства, които да свързват Уелър с убийствата на Томас Куин, проститутките или Франк Сако.

— Продължавайте да ровите — препоръча им тя, преди да ги изпрати с Авакиян до асансьорите във Федералната съдебна сграда „Моукли“.

— Уелър е нашият човек — мрачно каза Сайръс на Майнът. — Аз го знам, ти също го знаеш.

Майнът пъхна ръце в джобовете на пуловера си и ги разтегна. Правеше го често, преди да започне да философства.

— Виж, мисля, че изграждаш случая. Косвените улики започват да стават необорими, но трябва да убедиш щатския прокурор, не мен.

— Мисля, че Уелър е откаченяк — включи се и Авакиян.

— Е, Пит, това ще ни спаси от потребните доказателства — засмя се Майнът.

Мобилният му телефон започна да звъни и той излезе от техния офис, за да приеме обаждането.

— И сега какво? — попита Авакиян О’Мали.

— Трябва отново да разпитаме приятелката на Уелър. Тя гарантира за него през нощта, когато е бил убит Сако, но беше доста колеблива. Може би ще успеем да я накараме да се оплете. Освен това трябва да получим имената и адресите на всички, които са в това дружество „Уроборос“.

— Група откачалки — подхвърли Авакиян.

— Може би, но трябва да говорим с тях.

Майнът се върна със сериозно лице.

— Когато не ни върви, не ни върви и това е! Трябва всичко да зарежем.

— Какво има? — попита Авакиян.

— Отвличане. Днес ще получа документацията.

— Защо трябва да е наша задача? — попита кисело Сайръс.

— Защото вероятно е междущатско — отговори Майнът. — Съпругата и детето на един тип били отвлечени от Нашуа. Регистрационните табелки на престъпника били от Масачузетс. Вземете си нещата. Отиваме в Убърн.

— Защо в Убърн? — измърмори Авакиян.

— Защото съпругът работи там в някаква компания за биотехника.

— С какво се занимава? — попита Сайръс.

Майнът провери записките си.

— Изглежда, е някакъв химик. Занимава се с пептиди.

 

 

Пол Мартел беше в средата на трийсетте, мъж с нездрав цвят на лицето и тяло като от тесто. Полото му се издуваше от паласките тлъстини, подобни на дръжки на амфора, които преливаха над камуфлажните панталони. Очите му бяха зачервени. На Сайръс му се стори, че ги е изплакал.

Разговаряха в залата на управителния съвет на фирмата. „Кимиотерапи“ беше ново предприятие, само на няколко години. Сайръс чу нещо за рак и си взе бележка наум да провери дали не разполагат с нещо ново срещу мозъчните тумори. Главният изпълнителен директор на компанията крачеше пред залата и дразнещо дакаше в мобилния си телефон. Той беше намерил през почивните дни Мартел да работи нощем в лабораторията. Мартел рухнал и му казал какво става.

На О’Мали и неговия екип Мартел разказа, че в петък вечерта той и жена му Марси гледали телевизия. Шестмесечното им дете спяло в детското креватче. Както обикновено Марси с едното ухо слушала телевизора, а с другото — монитора за бебета. Някой звъннал на вратата — помислили си, че е някой съсед, но не излязло така.

Двама мъже нахлули в къщата. Мартел не ги познавал, и сега не знаел кои са. Размахвали оръжия, не си правели труда да скрият лицата си. Знаели, че той е пептиден химик. Носели шишенце с прах. Искали да им направи още. На минутата. И за да го мотивират, щели да вземат жена му. Тогава чули от монитора детето да плаче и решили да вземат и него. Мартел трябвало да отиде да произвежда, защото до събота вечерта искали половината стока. Щели да я проверят. Ако била добра, искали останалата част до понеделник. Тогава щели да пуснат семейството му. Ако веществото, което направи, излезе боклук, Бог да му е на помощ.

— Откъде са разбрали, че сте пептиден химик? — попита Сайръс.

— Имали нужда от такъв, започнали да разпитват, попаднали на някого, който ме познавал отнякъде, и след това ме проучили в „Гугъл“. Това е всичко, което знам.

Мартел добави, че похитителите нямали представа какви са кристалите, нито колко време ще му трябва, за да направи синтеза. Заявили, че това било негов проблем, не техен. Накарали жена му да увие хубаво детето и ги качили в чакаща кола. Когато потеглили, Мартел зърнал единствено, че номерът е от Масачузетс, а една от цифрите — тройка. Според него колата била черна „Максима“.

Другият седнал на пътническата седалка в колата на Мартел и го накарал да кара към лабораторията. Предупредил го, че ще му се обажда, за да го проверява, и му наредил да не звъни в полицията. В противен случай щял да смаже главата на бебето и да накара жена му да гледа, докато го прави.

Мартел се хвърлил да работи, тичал от лаборатория в лаборатория, използвал усъвършенстваните уреди на компанията. В четири сутринта успял да анализира праха и вече знаел структурата му.

— И какво е? — попита Сайръс.

— Кръгъл пептид — отговори Мартел. — За мен е новост.

Сайръс изобщо не беше изненадан. С въздишка показа на Мартел структурата на Дисжордайнс.

— Това ли е?

— Да — почти извика Мартел. — Това е. Същият изомер!

— Успяхте ли да го синтезирате?

— Да. И преди съм получавал кръгли пептиди. Прекарах го през нашия пептиден синтезатор и след това направих свързващата химия. Никакви затруднения.

— Колко поискаха? — поинтересува се Авакиян.

— Най-малко сто хиляди дози, тоест около петдесет грама от съединението.

Авакиян подсвирна.

— При сегашната цена на улицата, това са десет милиона.

— Улична цена на какво? — попита замаяният Мартел.

— „Блаженството“ — отговори Сайръс. — Чухте ли за него?

— Значи съм правил „блаженството“? — изстена Мартел. — Нямах представа.

— Колко сте направили досега? — намеси се Майнът.

— Около двайсет и пет грама. Типът, който ме докара, ги взе в събота вечерта. Точно в момента пречиствам втората партида.

— Значи още петдесет хиляди дози са на улицата? — нададе вой Авакиян. — Боже мили!

— Вижте, хич не ми пука! — изкрещя Мартел. — Искам си жената и детето обратно!

Майнът се зае да го успокоява. Понякога го биваше в това.

— Да, господин Мартел, ние ще ви ги върнем. Повярвайте ми, ще го направим.

— Тя е толкова уплашена… — Химикът заплака.

— Откъде знаете, че е уплашена? — попита Сайръс.

Преди химикът да успее да отговори, Майнът услужливо каза:

— Разбира се, че е уплашена.

Обаче Мартел погледна Сайръс и отговори:

— Защото говорих с нея.

— Кога? — попитаха всички в един глас.

— Снощи.

— Как?

— По мобилния й телефон. Беше в чантата й, когато тръгна. Те ми се обадиха по него и й позволиха да говори с мен.

Майнът скочи и промълви:

— Възможно ли е да са толкова глупави? — Взе телефонния номер от Мартел и се втурна в коридора.

Мартел видимо се разтревожи.

— Не, глупостта в този случай е нещо добро. Много добро дори — успокои го Сайръс. — Ако намерим телефона й, ще намерим и нея.

 

 

Когато се стъмни, съвместният план, включващ ФБР, щатската полиция на Масачузетс и Бостънската полицейска дирекция, беше готов. Майнът се занимаваше с координацията между различните служби, оставяйки на Сайръс и Авакиян тактическия план, който разписаха по минути.

Телефонът на Марси Мартел беше проследен до улица „Кларк“, пряка на „Хеновър“ в Норт Енд на Бостън. Чрез многократни минавания край мястото стигнаха до висока степен на увереност, че източникът на сигнала се намира в пететажна тясна тухлена сграда, в която имаше само десетина апартамента.

В четири следобед кабелният оператор „Комкаст“ се съгласи да прекъсне услугите за сградата. След пет минути в компанията се обадиха от три от апартаментите, за да съобщят за проблема. Сайръс се изкикоти на бързината, с която щяха да отговорят на искането за помощ, докато двамата с Авакиян се обличаха в работните дрехи на кабеларката.

В продължение на час разполагаха свободно със сградата, използваха го, за да скицират разположението й и да монтират подслушвателни устройства. Най-много подозрения събуди у тях жилището на последния етаж, където една жена гневно им отказа достъп. На покрива определиха точки за достъп от околните сгради и ги заснеха, за да им е по-лесно при изработването на плана за атаката.

След това си тръгнаха и звъннаха на фирмата да пусне сигнала.

Два часа по-късно накараха Мартел да се обади на жена си, за да се уверят, че е в безопасност. Тя беше добре, макар и уморена. По-важното беше, че екипът на ФБР за подслушване чу звъна на нейния телефон в коридора пред апартамент №9 на последния етаж в дъното.

В единайсет вечерта една кола паркира на празното паркинг място пред „Кимиотерапи“. Беше кията на Мартел, шофирана от Джон Абруци. Беше сам. Когато Абруци почука на стъклената врата, химикът излезе и му подаде стъклен буркан, пълен с кристали. Снайперист от щатската полиция държеше Абруци на мушка и имаше заповед да стреля, ако мъжът понечи да нападне Мартел. Размяната обаче мина миролюбиво.

— Първото шише беше добро, поне така казаха наркоманите — пошегува се Абруци пред микрофона, който Мартел носеше.

— Сега ще пуснете ли жена ми?

— Скоро. Прибери се вкъщи и чакай. И си дръж устата затворена за случилото се. Знаем къде да те намерим, затова не бъди глупав. Следващия път, когато имаме нужда от още, може да ти платим. Да те прехвърлим от другата страна. Така че не бъди чекиджия и всичко ще е наред.

В този момент друга кола спря на паркинга. Абруци подхвърли на Мартел ключовете на неговата кола, качи се на другата и замина.

Сайръс наблюдаваше през спуснатите щори на тъмна стая във фирмената сграда.

— Потегли — съобщи той в микрофона на радиостанцията. — Следвайте го през цялото време с четири коли. Не го спирайте, докато не получите нареждане.

На половин километър оттам на един паркинг чакаше полицейски хеликоптер, който да отведе Сайръс в Бостън. След пет минути той слезе на хеликоптерната площадка на покрива на Многопрофилната болница и след това беше заведен до полицейско управление А-1 на улица „Съдбъри“, където се организираше операцията.

Майнът седеше в мълчание, докато Сайръс излагаше тактическия план на командира на спецчастта от масачузетската полиция и поддържащите екипи на бостънската полиция. Когато О’Мали свърши, Майнът го потупа бащински по гърба, напълни лулата си с ароматен тютюн и му пожела успех.

В полунощ специалното подразделение на щатската полиция беше заело местата си по покрива на сградата на улица „Кларк“. Осем въоръжени мъже в бронежилетки и с очила за нощно виждане и автомати, закачиха своите въжета за спускане.

Сайръс се намираше в цивилен бус, който служеше за комуникационен център, паркиран малко по-нагоре от сградата близо до улица „Норт“. Преди да разреши операцията, той се обади на Авакиян, който беше в една от колите, които следяха Абруци.

— Къде е вашият човек? — попита Сайръс.

— Все още е в бар „Сийгъл“ в Ревиър. Покрили сме входа и изхода. Той няма да участва във вашия купон.

В апартамент №9 лампите бяха угасени.

Сайръс даде зелена светлина.

Командирът на специалната част вдигна ръка.

От едната страна на сградата имаше два прозореца и още два в задния край. Първите четирима спецполицаи се спуснаха скоростно по въжетата и влязоха през прозорците с краката напред. Миг по-късно втората група също нахлу в жилището.

Сайръс седеше наведен напред със затворени очи, съсредоточен в слушалката на ухото му.

Пук. Пук.

Гласовете звучаха призрачно делово.

— Един мъж повален в спалня номер две.

Женски глас изпищя:

— Марио!

Пук.

— Жена повалена в спалня номер две.

— Намирам се в спалня номер едно. Взех бебето. Мисля, че майката е добре. Вие ли сте Марси Мартел?

— Да.

— Колко от похитителите са тук?

— Двама мъже и една жена!

— Къде е другият тип? Някой оправи ли го?

— Внимавайте. Мисля, че е зад дивана.

Пук. Пук. Пук.

— Втори мъж повален.

— Задачата изпълнена. Доведете фелдшерите.

Минути по-късно улицата оживя. От сградата излезе плещест полицай с бебето в ръце, а двама други подкрепяха помежду си майката.

Сайръс наблюдаваше излизането на Марси Мартел. Жената имаше вид на минала през ада. Обади се на Авакиян.

— На улица „Кларк“ всичко свърши. Можеш да прибереш момчетата.

Авакиян и четирима полицаи от спецотряда влязоха спокойно в заведението и арестуваха Абруци и неговия шофьор без съпротива. В джоба на палтото на Абруци имаше голямо пластмасово шише.

— Това е захар, глупако — каза Авакиян. — Къде е другото шише?

Абруци вирна брадичка.

— Не знам за какво говориш, но дори и да знаех, отдавна свърши. Обзалагам се, че вече е по всички улици.