Глен Купър
Покана за задгробен живот (29)

28.

Китайската докторантка, която работеше в лабораторията на Алекс и беше вдигнала слушалката, най-накрая каза на много настоятелния Сайръс, че може би шефът й е отишъл да потича по пистата на закрито в университетския комплекс. На него му хареса идеята да свари Уелър неподготвен, затова скочи в колата и потегли за Кеймбридж. Тръгна сам, защото Авакиян беше на родителска среща в училището на неговата дъщеря. Опитваше се да не мисли за всички онези родителски срещи, които предстоеше да пропусне.

Паркира край университетския футболен стадион и показа значката си, за да го пуснат в пистата на закрито „Гордън“. Нямаше много бегачи толкова късно сутринта. Забеляза Уелър веднага — висок и слаб, конската му опашка го пляскаше по гърба, докато обикаляше тухленочервения овал с виражи. Опита се да си представи чудесното усещане за скорост, но му беше трудно да си спомни. Може би трябваше да започне отново да тича. Вероятно напролет.

Уелър излезе от завоя и погледът му падна точно върху Сайръс. Той не намали скоростта, не спря, не показа изненада или тревога — реакцията му беше тънка усмивка и показване на часовника — знак за Сайръс, че ще трябва да се въоръжи с търпение.

„Ще те изчакам — помисли си Сайръс. — Ти бягаш в кръг.“

Най-накрая Уелър спря пред трибуните и застана с ръце на кръста, докато Сайръс слизаше. Между две дълбоки вдишвания той заговори:

— Съжалявам, че се наложи да ме чакате… обаче губите облагите, когато сърцето забави ход… или поне така гласи теорията.

— Много ли тичате? — полюбопитства Сайръс.

— Само колкото да противодействам на бирата.

Сайръс отказа да влезе в шеговития тон.

— Знаете ли защо съм тук?

— Може би заради Франк Сако — предположи Алекс. — Но какво общо има ФБР с убийството на Франк?

— Проучваме го. Интересно ми е какво знаете вие. — Сайръс впи поглед в очите на Уелър за мимолетно проблясване, за премигване, но нищо не забеляза.

— Знам само онова, което гледах по новините и прочетох в интернет. Ужасна работа. Познавах младежа от три години. Беше добър работник, приятен колега. Никога не съм имал проблеми с него. Бях шокиран, че се е забъркал в такова нещо.

— Какво нещо?

— Което е довело до убийството му.

Алекс беше оставил бутилка с вода и кърпа на последния ред на трибуната, и сега се протегна за тях.

— Знаете ли къде живее?

— Разбира се. В Ревиър.

— Ходили ли сте у тях?

— Отношенията ни не бяха такива.

— Идвал ли е у вас?

— Да, няколко пъти.

— Нали не сте имали такива отношения?

— Участваше в салона.

— Онзи „Уроборос“?

— Точно така.

— Активен участник?

— Не си падаше много по приказките.

— Кога за последен път е участвал?

— Преди няколко седмици. Някъде в началото на януари.

— Мислех, че ще ме поканите.

Глътка вода от шишето.

— Трябва да съм забравил.

— Кога го видяхте за последен път?

— На работа в деня, когато е умрял. Изглеждаше напълно нормално.

— Някакви признаци за нервност, да е бил стресиран заради неприятности?

— Никакви.

— Къде бяхте преди две вечери? Отново в лабораторията?

— Всъщност не. Бях си вкъщи с моята приятелка и не съм излизал.

— Може да се наложи да говоря с нея.

— Сигурен съм, че ще бъде възхитена.

— Някакви проблеми в миналото с работата на Сако, поведението му, някакви признаци, че употребява наркотици?

Алекс избърса ръцете си.

— Беше малко грубоват, но идваше навреме на работа, изпълняваше задълженията си и толкова. Вижте, трябва да се връщам в лабораторията. Има ли нещо друго, с което да ви помогна?

Сайръс го наблюдаваше внимателно, когато му отговори:

— Да, има още нещо. — Извади доклада от Дисжордайнс и му го подаде. — Виждали ли сте този химикал?

На Сайръс му се дощя да закачи този тип за полиграфа, защото изглеждаше напълно спокоен и безгрижен, когато отговори:

— Да. Аз го открих. Откъде го имате?

— Вие сте го открили?

— Точно това казах. Никой не го е виждал, затова е малко да кажа, че съм изненадан.

— Нямате вид на изненадан.

— Аз съм британец. Може би не сте свикнали с нашето изражение.

— Може би. Чували ли сте за новия наркотик по улиците, наречен „блаженство“?

— Четох за това, но не следя редовно новините.

— Добре тогава. Изглежда вашият химикал е „блаженството“. Този анализ е направен от проба, купена на улицата.

— Разбирам — каза Алекс спокойно. — Имате ли нещо против да седна — много ми се събра.

Двамата се отпуснаха на най-ниската пейка. Сайръс позволи на Алекс да прочете доклада от лабораторното изследване.

— Искате ли да знаете защо не бях толкова изненадан, колкото би трябвало?

— Пробвайте.

— Това съединение, този пентапептид — имах малко количество, заключено в писалището ми. Шишенцето обаче изчезна.

— Кога?

— Преди около месец.

— Съобщихте ли в полицията?

— Не.

— Защо?

Алекс помълча. На Сайръс му се стори, че наум репетира отговора си.

— Интелектуалната собственост е доста трънлив проблем. Още не съм регистрирал патента. Още не съм готов и научно. Ако бях направил оплакване в полицията, трябваше твърде рано да разкрия подробности, като например структурата.

— Аха — недоверчиво изсумтя Сайръс. — Какво ще кажете за това, че се използва като наркотик?

— Ужасен съм. Веществото не е предвидено за употреба от хора. Не е преминало през никакви изпитания.

„Ужасен? Никак не изглеждаш ужасен“, помисли си Сайръс.

— Какъв е източникът на химикала? Как го открихте?

— Сигурно си спомняте, че се интересувам от биологията на умиращия мозък. Моето съединение беше изолирано от мозъците на животни, страдащи от липса на кислород, близо до мига на смъртта.

— Какви животни?

— Мишки, плъхове, кучета.

— Използвахте думата „изолирано“. Как се изолира?

— Имате предвид моите техники?

— Да. Как вадите химикала от мозъка.

— Ами пъхаш игла в него и извличаш проба. Защо ви е да знаете това?

Сайръс не си направи труда да отговори. Чувстваше как сърцето му блъска и се опита да прозвучи толкова овладяно, колкото Уелър.

— А хора?

— Не мога да знам това, нали?

— Това би бил страхотен експеримент — подхвърли Сайръс. — Какво трябва да се направи? Да се пробие главата с бургия?

— Това е нелепо! Не мога да си представя, че ще има доброволци за това. — Алекс събра нещата си и стана.

— Да, със сигурност не бихте предприели подобна маневра — отбеляза Сайръс. Той също се изправи. — Какво е предназначението на химикала?

— Предназначението?

— Да. Какво прави?

— Активира един рецептор в част от мозъка, наречена лимбична система. За друго не зная. Това е едва началото на изследователската програма.

Сайръс попита неочаквано:

— Не ви ли е минавало през ум, че Франк Сако може да е взел химикала ви?

— Досега — не. Но въз основа на онова, което току-що научих, трябва да го имам предвид. Той нямаше ключ за чекмеджето на бюрото, но може би е видял къде го държа. Много съм разстроен. Меко казано. Съжалявам, но вече трябва да тръгвам.

Сайръс закрачи с него към гардеробното помещение.

— Какво ще кажете за дивите пътувания, които хората, вземали вашия наркотик, описват?

Алекс спря пред вратата на помещението.

— Всъщност не обръщах много внимание. Сега, когато знам, че става дума за моя химикал, вече ще го правя. Поне така възнамерявам. Разстроен съм, но аз съм учен, така че ще обработя данните, на които попадна. — Той бутна вратата да се отвори, но спря. — Колко съм разсеян. Забравих да попитам за дъщеря ви.

Сайръс изстена.

— Добре е.

— Без пристъпи?

Сайръс не искаше да се остави да бъде доминиран.

— Казах, че е добре. Когато имам нови въпроси, ще се свържа с вас.

— Сигурен съм, че ще го направите.

Тогава Сайръс сниши глас и каза:

— Знам какво направи.

Алекс го погледна въпросително.

— Какво казахте?

Вместо да отговори Сайръс се завъртя на пети и си тръгна.