Глен Купър
Покана за задгробен живот (28)

27.

Винсънт Дисжордайнс беше много по-дребен, отколкото изглеждаше по телевизията. Пред Сайръс приличаше на джудже и независимо дали причината беше значката, или неговият ръст — докторът сякаш се изплаши от него. Стената зад бюрото на Дисжордайнс беше покрита с рамкирани дипломи и сертификати за членство в различни асоциации, включително докторат по психология от Илинойския университет. Май тяхното множество и многообразие не бяха успели да му влеят самоувереност.

Доктор Дисжордайнс започна с непохватното въведение, че не е свикнал с вниманието на медиите и изпитателния поглед на обществото и че според него това пречи на обичайната му работа — беше занемарил работата си в една от най-големите клиники за наркозависимости в града. Да, „блаженството“ е очарователен нов наркотик, появил се сякаш от нищото, той обаче лекува десетки зависими от хероин и амфетамини, които също се нуждаят от неговото внимание.

— Имам нужда от повече служители — оплака се той, сякаш Сайръс можеше да разреши наемането на допълнителен персонал.

— Няма да ви загубя много време, но трябва да знам повече за „блаженството“. Ние сме по средата на едно мащабно разследване.

— Заради наркотика?

— Не, но вероятно е замесен. Разследваме убийство… всъщност няколко убийства.

Винсънт Дисжордайнс тревожно се размърда и повдигна вежди.

— О!

— И така, какво можете да ми кажете?

Психологът имаше подвързан с кожа азбучник, пълен с педантично водени бележки. Той го отвори, сложи очилата си и каза:

— Надявам се, че не очаквате някакви данни за пациентите. Дори би трябвало да имате съдебна заповед, за да разговаряте с мен по този въпрос.

Сайръс увери лекаря, че се интересува от наркотика, а не от неговите пациенти.

Дисжордайнс кимна и отново погледна бележките си. Първите му сведения за новото вещество, разказа той, дошли от наркоман, приемащ различни наркотици, млад пуерториканец, когото представи с инициалите Д. Ф. Имал зад гърба си дълга история на злоупотреба с марихуана, оксиконтин и хероин. По време на разговора Дисжордайнс сметнал разказа му за толкова необичаен, че помолил за разрешение да го запише.

— Искате ли да чуете записа? — попита той Сайръс.

— Разбира се.

Доктор Дисжордайнс превъртя данните за пациента и неговия болничен номер и едва тогава натисна бутона за възпроизвеждане.

В. Д.: Как си след последната ни среща?

Д. Ф.: Добре. Наистина добре.

В. Д.: Разкажи ми какво количество наркотици употребяваш.

Д. Ф.: Чист съм.

В. Д.: Това е отлично, но признавам, че ме изненадва.

Д. Ф.: Ами… почти чист. Не знам дали броите „блаженството“.

В. Д.: Какво е „блаженството“?

Д. Ф.: Нещо ново. Поне аз никога не бях чувал за него. Другите вещества повече не ме интересуват.

В. Д.: Съжалявам, но нищо не знам за него. Това екстази ли е? Или ЛСД?

Д. Ф.: Не, напълно различно нещо.

В. Д.: Как така?

Д. Ф.: То те свързва с нещо. Завежда те от другата страна. Рееш се над собственото си тяло, след това се понасяш като ракета към светлина.

В. Д.: Разбирам. Таблетка ли е, капсула, или се инжектира?

Д. Ф.: На прах е. Слагаш си го на езика.

В. Д.: Каза, че виждаш светлина. Това ли е всичко?

Д. Ф.: Не, това е само началото. След светлината вече си там — от другата страна. Там има красива река. Иска ти се да отидеш при нея. Чувстваш се добре, че си там… много добре.

В. Д.: Ясно…

Д. Ф.: Там са и камъните за стъпване, които водят до другия бряг. Високо над водата, ако изобщо е вода. Не съм сигурен. Искам да кажа, че шуми като вода. И тогава виждам моя старец.

В. Д.: Баща си?

Д. Ф.: Да. Той умря, когато бях дете. Най-шантавото е, че е такъв, какъвто го помня. Дори е с ризата, която винаги носеше. Маха ми. Направо е мръднал от щастие.

В. Д.: Какво става след това?

Д. Ф.: Аз съм целият вълнение — нали разбираш, като дете на Коледа. И започвам да пресичам реката по камъните. Колкото повече го наближавам, толкова по-добре се чувствам. Страхотен прилив. Направо като оргазъм. Не прилича на нищо друго. Най-хубавото време на света.

В. Д.: Добре, и после какво стана?

Д. Ф.: Колкото повече се приближавам, толкова по-добре се чувствам. Трудно е да се повярва, но усещането продължава да нараства. Баща ми се дере до пръсване, подскача нагоре-надолу. Тогава изпитвам усещането, че зад него в далечината има някого. Не мога да го видя, но го усещам. Чувството е като…

В. Д.: Като какво?

Д. Ф.: Ще прозвучи глупаво, но е като… все едно Бог е там. Ала преди да успея да се приближа още, вече се връщам обратно по пътя, по който дойдох, ужасно бързо — все едно си яхнал вятъра. После идва краят. Не мога да повярвам, че е свършило. Не искам да свършва.

В. Д.: И това е всичко? Край на пътуването?

Д. Ф.: Това е краят. Винаги е едно и също.

В. Д.: Вземал си го повече от веднъж?

Д. Ф.: Три пъти. Всеки път е удивително, но винаги е едно и също.

В. Д.: Това е интересно, нали? Кажи ми, колко дълго продължава всяко пътуване?

Д. Ф.: Може би трийсет минути, може и повече.

В. Д.: Буден ли си по време на случващото се?

Д. Ф.: Не разбирам, какво имате предвид. Аз се чувствам буден.

В. Д.: Докато си бил под въздействието на „блаженството“, някой виждал ли те е?

Д. Ф.: Винаги бях сам.

В. Д.: Може ли да се каже, че пътуването е напълно приятно?

Д. Ф.: Приятно? То е толкова фантастично, че направо боли. Разбирате ли? Веднага щом свърши, искам да го направя отново. Да видя татко и да видя дали Бог е там.

В. Д.: Вярващ ли си?

Д. Ф.: Аз ли? Католик съм, но не ходя на черква.

В. Д.: Добре. Откъде взе наркотика?

Д. Ф.: От улицата. Нали разбирате? Познавам един тип, който ме насочи към него.

В. Д.: Знаеш ли откъде идва?

Д. Ф.: Не.

В. Д.: Много ли има на пазара?

Д. Ф.: Много? Нямам представа. Неколцина души, които познавам, са го вземали.

В. Д.: Колко струва дозата?

Д. Ф.: Скъпа е. Седемдесет и пет за една доза.

В. Д.: Другите хора, които познаваш и са го вземали, как описват своите пътувания?

Д. Ф.: Това е странното. Всички са имали същата преживелица като мен. Разликата е, че на другия бряг винаги има човек, когото са познавали. Винаги е човек, който е умрял.

Дисжордайнс натисна стопа на диктофона.

— Какво си помислихте, когато чухте тази история? — попита Сайръс.

— Не знаех какво да мисля. Разбира се, бях заинтригуван. Направих онова, което се очаква от учените да направят, когато имат повече въпроси, отколкото отговори. Опитах се да събера още данни.

Разказа, че започнал да търси други случаи. Не му отнело много време. Един по един пациентите започнали да идват в клиниката му. По времето, когато Уилям Требълхорн беше арестуван, докторът се оказа единственият експерт по използването на „блаженството“.

Когато седнал да размишлява върху сбирката си от осем случая — повечето били злоупотребяващи със силни наркотици, — нещо му се набило в очите: въпреки приликата в описаните преживелици, последствията били различни.

— Осем случая? — повтори Сайръс.

— До вчера — уточни лекарят и посочи купчина имейли, които беше разпечатал. — От цяла Нова Англия колегите ми пишат за подобни случаи. Изгубих им броя. Мисля, че са повече от двайсет, но им липсва подробното описание от моите случаи — почука той по азбучника. — Ако имах помощ, щях да отговоря на тези мейли и да събера още информация.

— Искам да се върна на онова, което казахте за различните последици при вашите осем случая — каза Сайръс.

Винсънт Дисжордайнс започна да прелиства страниците, търсейки подробностите.

Пациент 1: Д. Ф.: Двайсет и една годишен мъж, латинос, записан разговор. Мъжът е вземал още няколко пъти „блаженството“, макар че трудно може да си го позволи финансово. Казва, че предпочита да си набави наркотика, отколкото да има храна на масата.

Пациент 2: Дж. Е.: Седемнайсетгодишен бял мъж. Тежка злоупотреба с марихуана и алкохол. Използвал е шест пъти „блаженството“. Видял своята починала баба. Отказва да се върне в гимназията. Необщителен. На антидепресанти.

Пациент 3: Б. Н.: Двайсет и три годишен чернокож. Зависим от крек. Вземал е няколко пъти „блаженството“. Вижда свой приятел от гимназията, застрелян преди пет години. Престанал е да пуши крек и посещава набожно черквата на майка си в Матапан. Казва, че бил „пълен с радост“.

Пациент 4: Е. У.: Бял мъж, на четирийсет и пет години, борсов посредник. Алкохолик, злоупотребява с амфетамини. Използвал е „блаженството“ повече от десет пъти. Видял майка си. Реагирал еуфорично. Веднага напуснал работа, спрял да пие. Седи вкъщи и медитира. Жената му се радва, че вече не пие, но сега се тревожи заради липсата на финансова подкрепа.

Пациент 5: Р. Дж.: Трийсет и една годишна чернокожа. Два пъти вземала наркотика. След всяко пътуване изпадала в истерия. Един ден след второто вземане умира от свръхдоза хероин. В полицейския доклад е записано като нещастен случай, но сестра й смята, че е било нарочно.

Пациент 6: Ф. К.: Бял мъж на двайсет и три. Ползва ЛСД и екстази. Работи като звуков инженер в нощен клуб. Видял майка си, която загинала при пожар в къщата. Изпитал облекчение, че не била изгоряла. Иска да се връща там, за да я вижда. Планира да взема още от наркотика, ако намери и може да си го позволи. Обмисля да напусне работата си, която сега му се струва незначителна.

Пациент 7: Дж. Л.: Латинос на трийсет и пет години. Хероинова зависимост. Вземал е „блаженство“ шест пъти. Не разкрива какво е видял от другата страна на реката. Казва, че било „лично“. Откакто е на „блаженство“, е вземал няколко пъти хероин, но смята, че сега може да се откаже от него.

Пациент 8: Т. И.: Бял мъж на шейсет и четири. Метадонова зависимост в продължение на повече от двайсет години. Хронично лошо здраве, сърдечна недостатъчност. Взел три пъти наркотика. Видял починалата си съпруга. Сега изглежда по-спокоен и щастлив, откакто В. Д. го познава. Не дошъл на последния сеанс. Не вдига телефона. Спешна нужда да се провери статуса на пациента.

Ръката на Сайръс беше изтръпнала от бързото нахвърляне на бележките. Той се протегна и попита:

— Това ли е?

— В общи линии. Когато прочетох за жената, скочила от прозореца, след като взела „блаженство“, се обадих на полицията, за да им кажа каквото зная.

— По новините снощи показахте едно от червените цилиндърчета. Откъде го имате?

— Накарах първия пациент да ми купи две. На улицата ги наричат клечки. — Той извади едно пакетче от чекмеджето на бюрото.

Сайръс го разгледа. Клечката беше същата като тази в джоба на Сако.

— Какво направихте с другата? — попита Сайръс.

— Изпратих я в токсикологичната лаборатория на болницата за анализ. Наложило се да я прехвърлят в някаква лаборатория в Канзас Сити. Очаквам доклада. Навярно вече е в пощенската ми кутия. Както вече казах, затрупан съм с мейли.

— Моля, бихте ли проверили?

Дребният мъж въздъхна и завъртя стола си, за да влезе в пощата си.

— Мили боже! — възкликна. — Изпратили са го още вчера. Ето какво става, когато персоналът не достига! — Той кликна с мишката на приложението. — Ще го сваля и ще го разпечатам.

Дисжордайнс плъзна поглед по доклада от две странички.

— Хм, това е интересно! Никога преди не съм виждал това съединение и очевидно в лабораторията в Мисури също. Това е кръгъл пептид: пет аминокиселини в пръстенова структура. — Той вдигна очи и изсумтя. — Мамка му, откъде се е взела?

После направи копие и го подаде на Сайръс. На него му изглеждаше като китайски. Той сгъна листа и го прибра.

— Кажете ми най-важното — помоли Сайръс. — Какво виждате тук?

— Най-важното? — смръщи се Дисжордайнс. — Най-важното е, че имам много лошо предчувствие за този наркотик.