Глен Купър
Покана за задгробен живот (23)

22.

— Тя не желае повече химиотерапия. А и аз не искам да изкара още един курс — упорито настоя Мериън.

Сайръс стисна телефона все едно беше шията на бившата му жена. Опита се да успокои гласа си. Ако избухнеше, тя също щеше да изригне и разговорът щеше да приключи.

— Но нали каза, че резултатите от ядрено-магнитния й резонанс са по-лоши?

Астроцитомът отново растеше, беше развил устойчивост към лекарствата.

— Сайръс, водили сме този разговор и по-рано. Нямат нищо друго за нея.

— Всеки ден се правят нови открития. Ти си интернет специалистката. В тъпите блогове за рак на мозъка не се ли говори за нови терапии?

— Нищо друго няма. — Тя се разрева със силата на вода, нахлуваща през спукана язовирна стена. — Защо не можеш да го разбереш…? Нищо друго няма!

С тези думи затвори, оставяйки го в нокаут.

Той се вторачи за миг в телефона, после го върна в зарядното. Силна слънчева светлина нахлуваше през прозорците на офиса. Нямаше никакво желание да вижда студеното синьо небе, затова спусна всички щори.

Папките с материалите за пробитите с бургия глави стояха недокоснати на неговото бюро. Случаят не беше изстинал, но беше в процес на изстиване. Нямаше нищо срещу Алекс Уелър, освен своето дълбоко подозрение. Поредица банкови обири по южното крайбрежие се беше изкачила най-отгоре върху купчината папки. За съжаление след час той и Авакиян трябваше да разговарят с един управител на банка. Трябваше да премести Тара в подсъзнанието си. Това щеше да му позволи да работи. Не се чувстваше удобно, но какво друго можеше да направи? Да затвори дюкяна и да си вземе болнични. И да седи в скапания апартамент, и да се напива от обяд с книга на масата?

 

 

Денят след салона на „Уроборос“ Алекс прекара в състояние близко до замайването и граничещо с възбудата. Неделният вестник остана в найлоновата си опаковка. Двамата с Джеси почти не ядоха. Когато свършиха с обсъждането на събитията от предната вечер, Джеси го помоли да й позволи да вземе едно от останалите хартиени цилиндърчета. Докато я наблюдаваше, той яростно записваше още данни в един от своите подвързани лабораторни дневници. Трябваше да има запис, научен запис за онова, което се беше случило предната вечер.

Някой ден, помисли си той, докато гледаше трепкащите клепачи на Джеси, хората ще си спомнят за тази неделна вечер в Кеймбридж, Масачузетс, като за един от великите дни в човешката история. Улови тази мисъл и изпръхтя заради нейната помпозност. Но дали наистина беше толкова помпозна?

Човечеството беше обсебено от идеята за живот след смъртта още от зората на историята, а може би и по-рано. Въпреки всички велики западни философи, като Тома Аквински, Декарт, Лайбниц, Кант, Хегел, единственото доказателство за Божието съществуване бяха хитроумни доводи, отпечатани на хартия. Ако си вярващ, вярата блика от културни и религиозни извори, но със сигурност не от някаква емпиричност.

Ала всичко това беше променено от съботната вечер, нали? Как иначе един рационален ум би могъл да приеме, че група от различни мъже и жени с много различни системи от вярвания споделя общо — не, до голяма степен еднакво преживяване под въздействието на вещество, извлечено от човешкия мозък в момента на смъртта?

Обаче и насред опияняващото вълнение той беше обезпокоен от нещо и сега, в понеделник сутринта, това безпокойство не беше отминало. Докато в лабораторията му кипеше дейност, той се оттегли в кабинета си и прегърбен пред екрана, започна да прехвърля научни списания онлайн, водеше си множество бележки, отбелязваше си справки и идеи.

Защо преживяването в отвъдното беше много по-силно с естествения химикал? Никой от взелите от синтетичното съединение не беше стигнал по-далече от средата на реката. Защо? Защо усещането им за божественото присъствие беше толкова силно с естественото вещество? И защо блаженството, за да използва думата на Ерика, което те бяха изпитали, беше толкова по-силно?

Той отново и отново се връщаше на обясненията на Мигел Сифуентес за изомерите. Отговорът, казваше си, трябва да се крие там. Сифуентес беше изказал информирано предположение за най-вероятните десетина или повече изомера на пептида, основаващо се единствено на физическата химия и вероятността. Може да е избрал погрешния. А може би нещата са по-сложни. Ами ако мозъкът в мига на смъртта произвежда смесица от изомери?

Телефонът прекъсна потока на мислите му. Погледна към него с раздразнение и тъкмо се готвеше да го остави да прехвърли разговора към гласовата поща, когато забеляза самоличността на обаждащия се и вдигна.

— Дейвис, как си?

— Алекс, чу ли? — Гласът на Дейвис Фокс звучеше разстроено.

— Какво да съм чул?

— Джини е мъртва!

Алекс си пое шумно дъх.

— Какво се е случило?

— Ерика ми се обади. Научила е от Лиъм. Прерязала си вените. Нейна приятелка, не е от нашите, я намерила снощи, защото не успяла да се свърже. Алекс, и ти ли си мислиш това, което си мисля аз?

— Че причината е веществото?

— Да.

Мислите на Алекс потекоха с трескава бързина. Не можеше да се отърве от усещането за нещо познато. Погледнато в ретроспекция — очакваше го. Все едно вече се беше случило. Избегна прекия отговор на въпроса.

— Кой друг знае? От членовете на салона?

— Не съм сигурен. Ако искаш, мога да им звънна, за да разбера.

— Направи го и се обади да ми кажеш.

Дейвис не затвори веднага след това. Очевидно искаше да каже още нещо.

— Алекс, не мога да спра да мисля за събота вечер. Може би Джини е постъпила правилно.

Алекс изръмжа нещо неразбираемо в отговор, затвори и грабна палтото си. Беше прекалено задушно. Трябваше да се разходи на студения въздух, да си събере мислите и да поразсъждава. Китайската докторантка му се усмихна, докато пресичаше лабораторията. Франк Сако вдигна глава и стрелна потаен поглед към него, след това отново наведе глава и се зарови в работата си. Цяла сутрин беше избягвал Алекс, точно както направи и в събота вечерта, когато се измъкна от тях, без да каже и дума.

Алекс обиколи няколко пъти четириъгълния вътрешен двор, планинарските му обувки се забиваха в разтопения и повторно замръзнал сняг. Преди събота и през ум не му беше минавало за Джини. Беше достатъчно умна, поне така предполагаше, но скучна и плаха. Не беше начетена в областите, които го интересуваха, и рядко добавяше нещо значимо към груповите разговори. Единственият й принос беше, че членуваше в дружеството на преживелите срещата със смъртта и имаше членска карта. Нейното преживяване близо до смъртта беше добро. То й придаваше правдоподобност.

Джини. Самоубийство!

Беше поразен от нейната свръхреакция към веществото. Тя беше външен човек, а в науката човек се учеше от външните хора. Беше останала навън по-дълго от другите и когато се върна, беше по-дива — почти луда. Отчаяно искаше да се върне обратно при своята близначка. Беше го молила.

Прибрала се е вкъщи и го е направила, помисли си той. Прибрала се е и просто така го е направила. Той въздъхна и си спомни мига, когато беше стискал острия нож за писма и обмисляше точно същото, което тя беше извършила.

Вървя, докато ушите му не станаха безчувствени от вятъра и студа. Върна се в претъпкания си кабинет и седна. Усещаше тялото си тежко и вдървено. Имаше толкова много за вършене: толкова много въпроси, толкова много експерименти. Щеше да се хване на работа довечера, когато лабораторията се изпразни — скрит от любопитните погледи. Беше започнал да харесва нощните смени. Плъзна длан по лабораторния си дневник, безгрижно оставен на открито. В шкафа му имаше стара кафена чаша, пълна с гумени ластичета. Той я извади, изсипа съдържанието и извади малкото месингово ключе, което криеше там. Ключето отключваше второто чекмедже на бюрото. Когато прибра там бележника, видя, че го няма.

Шишенцето с пептида го нямаше!

Изпаднал в полуда, той претърси чекмеджето, после бюрото и накрая кабинета. Гърлото му се сви. Трябваше да е тук! Никой не знаеше за него. Никой нямаше ключ. В събота сутринта, когато дойде да премери индивидуалните дози за салона същата вечер, шишенцето беше там. Беше напълно сигурен, че го беше върнал в чекмеджето и след това го заключи. Бе повече от предпазлив. Направо параноичен на тази тема, както и за всичко друго, откакто започна с убийствата. Опита се да овладее дишането си, докато претърсваше отново кабинета.

Тогава му просветна. Франк.

Кой друг, ако не Франк?

Имаше достъп. А от събота знаеше за веществото. Още повече че цяла сутрин се държеше странно. Алекс отвори вратата и повика младия мъж, опитвайки се да придаде на гласа си възможно най-деловата интонация, която можа да изкара от пресъхналото си гърло.

— Какво има? — попита Франк с поглед, сведен към пода.

— От кабинета ми липсва шишенце. Знаеш ли нещо по въпроса?

— Изчезнало? С какво? — попита той отбранително.

— Няма значение с какво. Влизал ли си в кабинета ми?

— Не.

— Ровил ли си из бюрото ми?

— Не!

— Идвал ли си вчера в лабораторията?

— Не! Алекс, в какво ме обвиняваш?

— Франк, ако ме лъжеш, Бог да ти е на помощ…

— Не лъжа. А сега мога ли да си вървя?

Алекс се вторачи в мъжа, макар той да избягваше зрителния контакт.

— Франк, искам да те попитам нещо. Вечерта в събота всички разказваха за преживяното, само ти — не. Какво беше преживяването ти?

— Хубаво.

— Хубаво?

— Да, като на всички останали. Почти същото.

— Джини Тинли е мъртва. Прерязала си е вените.

Най-накрая Франк погледна Алекс право в очите.

— Мамка му! Сериозно?

— Да, Франк, сериозно.

— Мога ли да тръгвам? Време е за обяд.

Алекс проведе два телефонни разговора. Първият беше с пропуска във фоайето. Попита дежурния по охрана дали може да провери в дневника идвал ли е някой от неговите сътрудници в неделя. Дежурният отговори, че няма пряк достъп до данните за почивните дни. Можел да се обади на началника си и ако доктор Уелър иска, да помоли него за помощ. Алекс отхвърли това предложение. Нямаше интерес да предизвиква любопитство. Не, отговори той, няма нужда, не е важно.

Вторият разговор беше международен.

В слушалката се чу екливият глас на Мигел Сифуентес.

— Алекс Уелър! Честита Нова година!

— И на теб, Мигел. Как е животът у дома, приятелю?

Двамата побъбриха няколко минути, през които Алекс се измъчваше сред баналностите. Накрая попита колко близо е до отварянето на собствена лаборатория в Мексико Сити.

— Вече я имам и работя. Защо?

— Помниш ли пентапептида, който ми направи?

— Разбира се.

— Ще ми трябва още. И то веднага.

— Колко, друже?

Алекс изду устни, после каза:

— Колкото можеш да направиш.