Глен Купър
Покана за задгробен живот (20)

19.

Навечерието на новата година се оказа зверски студено. Вечерта започна да вали сняг — първите няколко едри снежинки скоро се превърнаха във вихрушки — тънките предходници на истинска северозападна буря. Докато вятърът се усилваше през нощта, снеговалежът не изоставаше и на сутринта беше натрупало доста, а бурята едва започваше. В целия град плановете на хората за вечерта се променяха. Намерението да се посрещне Нова година вкъщи беше всеобщо.

Тази вечер Авакиян осъществи чиста проба замяна в предградието, изпращайки четиринайсетгодишната си дъщеря да се прави на детегледачка у съседите, като покани двойката, за да пият мартини и да гледат стари филми.

Емили Фрост беше заявила доброволно да бъде на повикване в психиатричното отделение на Детската болница. Не го смяташе за някаква особена жертва. Не пиеше алкохол, в Бостън имаше само няколко приятели и не се беше отказала от някакви особено вълнуващи планове за вечерта. Нейната съквартирантка, хирург педиатър, беше заминала за Ню Йорк, за да се види с родителите си, и така апартаментът се оказа на разположение за Емили. Тя закачи своя пейджър на колана и седна на удобното кресло с книга. Наскоро у нея се беше зародил интерес към сонетите на Шекспир и тя с лекота се прехвърляше от един на друг, докато навън се сипеше сняг.

Заради вихрушката Мериън и Марти се отказаха от плановете си да отидат вечерта на ресторант, а и Тара беше вдигнала една идея по-висока температура. Мериън се суетеше, проверяваше всеки час температурата на момичето, но то изглеждаше добре. Марти се опитваше да убеди жена си да не подлага всички на тежкото изпитание да пътуват в бурята до спешното, освен ако не е абсолютно необходимо.

Сайръс беше в своя градински апартамент, проправяйки си с постоянство път из опаковка от шест бири. Както обикновено, през тънките стени на жилището се просмукваше бразилска музика и той използваше Бах като противоотрова. Екранът на телевизора беше черен — такъв го предпочиташе през по-голямата част от времето. Книгата му за тази вечер беше „Крал Лир“ — любимата му трагедия. Толкова пищна в своите метафори, че смяташе за възможно да поеме част от неговото собствено отчаяние. Той стигна до познат пасаж:

За боговете сме като мухи за буйните момчета;

убиват ни за тяхно удоволствие.

Затвори книгата и потърка очи с пръсти.

„Това ли сме всички ние — помисли си Сайръс. — Мухи за буйните момчета? Няма ли по-хубава рима или причина? А Господ? Каква е неговата цел? А ако Той има някакъв велик план, каква може да е причината за болестта на Тара?“

Това беше против неговите най-светли убеждения, но може би истината беше мрачно проста: съдбата не е нищо повече от случайност. Бог беше артефакт, направен от човека, за да дарява лъжливи надежди. Няма никакъв велик архитект. Неговата малка Тара беше просто муха, плесната от буйни момчета. Тя бръмчеше яростно на прозоречния перваз с едно счупено крило и се опитваше да остане жива.

 

 

Алекс и Джеси се бяха излегнали удобно върху покривката на тяхната спалня. И двамата бяха изпълнени с нетърпеливо очакване. Алекс щеше да тръгне пръв, после Джеси — охотни участници във великия експеримент да се открие точната доза на съединението уроборос. Ако половин милиграм ги превеждаше само до средата на реката, може би цял милиграм щеше да ги отведе още по-нататък. Това обаче не се случи. Увеличаването на дозата не ги отведе по-нататък от средата на реката.

Тогава се опитаха да увеличават отново и отново дозата, докато два и половина милиграма не доведоха Алекс за няколко часа до безпомощно състояние. Джеси беше прекарала трескава нощ, проверявайки неговите жизнени показатели, питайки се дали не трябва да повика линейка, но не го направи от страх, че ще бъдат разкрити и повече никога няма да могат да вземат от наркотика.

Когато най-накрая се свести, той каза, че въпреки дългото му отсъствие преживяването е било същото. Със сигурност удивително и прекрасно, но в никакъв случай по-добро, отколкото с по-ниските дози, и много по-малко екстатично, отколкото първите им преживявания с пречистената течност.

Затова си създадоха модел, в който вземаха само малки количества — по половин милиграм на сеанс, и всяко пътуване беше удивително. Никога не им омръзваше. Когато се връщаха, единственото, за което можеха да говорят, за което можеха да мислят, беше следващият път, следващият път и отново следващият път.

Това обаче не попречи на Алексовото съзнание да продължи работата си.

Естественото съединение беше по-добро от синтетичното и колкото по-млад бе „донорът“, толкова по-пълно бе преживяването.

Трябваше да свърши още работа. Имаше нужда от нови проби, от по-млади „донори“. Най-глупашки беше сметнал, че може да спре с убийствата, че направеният от човека химикал ще бъде достатъчен. Е, беше сбъркал. Трябваше да следва пътя на науката.

И в навечерието на Нова година му хрумна най-черната от всички възможни мисли.

„Аз съм педиатър.

Всеки ден виждам безнадеждни случаи… деца, които ще умрат…

Мога да им помогна да се озоват на по-хубаво място.“

Сети за едно точно определено дете. Малко красиво момиченце, на което не можеше да се помогне. Малко момиченце, чийто баща го преследваше и се опитваше да попречи на най-важното научно изследване на всички времена.

Тара О’Мали.

Джеси го повика по име и го върна в действителността. Той отвори уста и я остави нежно да пусне кристалите върху езика му. Щеше да започне новата година с едно радостно пътуване до отвъдното — за още време, до болка прекрасно време с Дики Уелър.