Глен Купър
Покана за задгробен живот (19)

18.

Сърцето му радостно заблъска. Всичко беше както преди: плуването, тунелът, светлината, светлозелената местност, гъргоренето на светлинната река.

И ето ти го него — Дики Уелър с червеното кепе, който му махаше както преди, с всеки жест го викаше при него.

Радостта на Алекс, когато стъпи на първия гладък камък в реката, беше направо съкрушителна. Въпреки шума на носещата се бързо река, чу развълнувания глас на баща си да го подтиква. В средата на реката Алекс погледна отвъд Дики, търсейки онова присъствие на хоризонта. Имаше намек за другостта — не толкова силен, колкото си го спомняше, но определено имаше нещо там — нещо удивително, нещо божествено. Трябваше да стигне по-близо.

Ала въпреки жалните призиви на баща му и неговия собствен неустоим подтик да стигне до другия бряг, на половината път краката му сякаш пуснаха корени. Нищо не можеше да направи. Никакво физическо или психическо усилие, колкото и да беше голямо, не му помогна да вдигне крака си от камъка за стъпване и да го премести на следващия.

И тогава изведнъж изпита противното и безсилно усещане, че го дръпват назад, надалече от реката, надалече от зеленината, обратно в тунела и обратно на неговото легло — където се събуди, дишайки тежко.

— Алекс — възкликна Джеси, — всичко свърши! Ти се върна! — Беше го прегърнала и той усети горещия й дъх по лицето си.

Започна да плаче, предавайки се на съвършената смесица от радост и скръб.

— Нищо не беше се променило… — заекна. — Баща ми беше там… реката… но…

— Но какво „но“?

— Джеси, беше удивително. Не мога да кажа, че не беше… ала не можах да стигна до другия бряг. Не можах да почувствам силата на онова присъствие отвъд хоризонта. Беше все същото, но отслабено няколко степени. Божичко, не ме разбирай погрешно, беше велико, направо безумно велико!

Той изпи чаша студена вода на няколко спазматични глътки, оставяйки разлятото да се стича надолу по брадичката и гърдите.

— Гладен ли си? — попита тя грижовно.

Той поклати глава.

— Може ли да взема моята доза сега?

Той я целуна по челото.

— Искаш да видиш баба си, нали?

— Ужасно.

Той се надигна от леглото.

— Дай ми минутка да се съвзема. След това е твой ред.

 

 

Той я милваше по ръката, когато клепачите й премигнаха и тя затвори очи. През цялото й пътуване той поддържаше осезателен контакт с нея. Лицето й беше прозорец. През него можеше да зърне какво преживява: оживлението, докато се носеше през тунела, удоволствието от излизането в другото измерение, екстаза пред реката, утехата от виждането с нейната баба и накрая шока да те издърпат назад по целия път до тяхното легло. Беше навън в продължение на по-малко от половин час. Докато той беше под въздействието на кристалите, неговият усет за време беше напълно объркан. Нямаше да се изненада, ако се окажеше, че пътуването му е продължило само секунда или пък цяла седмица.

Видя как клепачите й започнаха да се вдигат и побърза да се нагласи така, че да може да види лицето му. Усмихна й се, когато тя го разпозна, и леко я целуна по устните.

— Здрасти — поздрави я Алекс.

— Здрасти.

— Добре ли си?

Тя кимна.

— Алекс, с мен се случи същото. Не можах да се приближа достатъчно. Тя искаше да ида при нея, но аз не можах.

— Знам.

— Беше невероятно, но не като последния път. Последният път беше по-добре, но въпреки това и сега не беше за изхвърляне.

Тя заплака. Алекс я прегърна здраво, за да я утеши, и прошепна в ухото й:

— Скъпа, не се тревожи. Вече си у дома.

Тя затвори очи и отговори с тъга:

— Не, Алекс, не съм. Там беше моят дом.

 

 

Първият сериозен пробив в случая дойде от работа на терен. Идеята на Сайръс беше много проста: знаеха вероятните дати, на които са извършени убийствата. Макар да не бе заподозрян — доказателствата бяха твърде малко — Алекс Уелър беше съмнително лице. При всеки от тези случаи той беше удобно регистриран на пропуска в неговата лаборатория. Ако е имал обаче възможност да се измъкне и да намира проститутки в Саутенд, да ги убива и да изхвърля труповете им? Човек не прави подобни неща пешком. Сигурно е използвал кола.

В кабинета на Авакиян имаше трипод с картата на Бостън. Възможните маршрути от района на болниците и лабораториите в „Лонгуд“ бяха отбелязани в червено, а разположението на частни или обществени камери за видеонаблюдение беше отбелязано с карфици с черни глави. Един от помощник-прокурорите на Бостън осигури призовки за всеки оператор на камери за видеонаблюдение, покриващи съответните маршрути през въпросните нощи. В резултат разполагаха с цял Еверест от записи.

Нямаше никаква възможност за минаване по допирателната. С помощта на отдела за моторни превозни средства Сайръс започна да проверява за автомобила: човешкото око трябваше да изгледа стотици часове видеозаписи в търсене на бяла лимузина „Хонда“, каквато беше колата на Алекс Уелър. Ако намереха подобен автомобил, трябваше да има скрийншот, с който да се удостовери регистрационната табелка на Уелър.

Сайръс накара Майнът да подпише искане за временно наемане на неколцина пенсионирани специални агенти. Така за скромно дневно възнаграждение двама пенсионирани агенти на бостънското бюро седяха по цял ден в затъмнена стая, пиеха кафе и гледаха затъпяващи черно-бели записи, на които се виждаха нощните улици.

Два дни след Коледа Хилмън се беше вторачила в записа от камерата на покрива на паркинга на болницата „Бет Израил“. Тя натисна стоп бутона, за да си капне малко визин в очите. Когато избърса потеклия от очите й излишък с хартиена носна кърпа, забеляза половин бяла кола в рамката на екрана. Натисна бутона за забавени кадри и натисна отново паузата, когато се показа задната част на колата.

— Тим — изпищя. Нейният партньор по видео едва не падна от стола, но скоро се съгласи, че става дума за задницата на бяла „Хонда Акорд“ и че три от числата на регистрационната табела се виждаха ясно. Това беше колата на Уелър. Датата беше 23 октомври. Часът — 1:18 сутринта. Тази нощ беше убита Карла Гослинга.

На следващия ден Сайръс и Авакиян се появиха без предупреждение в лабораторията на Алекс. Ако не беше там, щяха да го потърсят на домашния му адрес в Кеймбридж. Сайръс търсеше елемента на изненадата, за да го хване неподготвен.

Франк Сако миеше стъкларията в една от мивките и когато отвори вратата, държеше в една от ръцете си кърпа. Той буквално изръмжа, когато ги видя, и им каза да почакат, защото началникът му бил в задната част на помещението.

Тримата мъже изпълниха кабинета на Уелър до пръсване — всеки от тях имаше усещането, че останалите изсмукват въздуха от помещението. Сайръс и неговият партньор останаха прави, докато Алекс, седнал зад бюрото си, се беше вторачил в тях с предпазлив и подозрителен поглед. Авакиян се протегна да затвори вратата, но Алекс обяви, че няма нищо против да остане отворена. Макар Сако да беше наблизо, Авакиян само сви рамене и остави вратата открехната.

— Искаме да поговорим за нощта на 23 октомври — започна Сайръс.

— Какво за нея?

— Казахте ни, че цяла нощ сте работили тук, в лабораторията.

— Щом съм ви го казал, сигурно е така, но трябва да проверя отново в работния си календар. За подобни неща нямам фотографска памет.

— Хайде, проверете — подкани го Авакиян.

Алекс въздъхна и отвори календара в настолния компютър. Няколко кликвания с мишката и накрая обяви безстрастно:

— Да, тази нощ съм работил тук.

— Цяла нощ? — попита Сайръс. — Без да излезете дори веднъж от лабораторията?

— Цяла нощ. Бях заложил експеримент.

— Тогава как ще обясните това? — Сайръс извади снимка на колата на Уелър на ъгъла на Бруклин авеню и улица „Френсис“ с дата и час на нея.

Алекс се зае да проучва снимката и докато го правеше, Сайръс изучаваше лицето му. Като се изключи сбръчканото чело, лицето му не издаваше нищо.

Накрая Алекс обяви:

— Страхувам се, че нямам никакво обяснение.

— Това вашата кола ли е?

— Да, както изглежда, е моята.

— И паркирате в паркинга на факултета на Лонгуд авеню?

Алекс кимна.

— На следващия ден, когато си тръгнахте, колата там ли беше? — продължи да го притиска Авакиян.

— Предполагам — отговори малко уморено Алекс. — Не си спомням да я е нямало.

Сайръс се наведе над бюрото и взе снимката от ръката на учения.

— Тогава нека ви попитам отново? Как си обяснявате тази снимка? — Беше започнал да тържествува. Беше само на крачка от възможността да задържи колата за пълно криминологично изследване.

Алекс си пое дълбоко дъх и явно се готвеше да повтори глупавото си твърдение, когато Сако надникна в стаята.

— Извинете, че подслушвам — каза той със силния си градски акцент. — Без да искам, чух казаното. Алекс, не си ли спомняш? Това беше вечерта, когато взех колата ти в Ревиър, за да ти оправя спирачките.

Лицето на Алекс се проясни.

— Да, сега си спомних. Благодаря, че подслушваше. Обикновено това не е добродетел, но при създалите се обстоятелства излезе такава.

— Ти какъв си — лабораторен техник или автомеханик? — попита раздразнено Авакиян.

— Оправям се с колите — усмихна му се в отговор Франк, показвайки всичките си зъби. — Така изкарвам по нещо допълнително.

— Можете ли да докажете думите си? — настоя Сайръс.

Франк сви рамене.

— Мисля, че в гаража ми още са оригиналните накладки на хондата и спирачните дискове. Искате ли ги?

— Да — потвърди с горчивина Сайръс.

Когато агентите на ФБР си тръгнаха, Алекс повика Франк в кабинета си.

— Благодаря ти!

— Няма защо.

— Защо го направи? Оправих спирачките през септември.

— Ти си направил много повече за мен. Така че забрави станалото.

— Тези типове са ме погнали заради…

Франк махна с ръка, за да го прекъсне.

— Няма защо да ми обясняваш.

— Обичам те за това — каза топло Алекс. — Длъжник съм ти, приятелю.

Франк се усмихна леко.

— Сигурен съм, че ще намериш начин да ми се отблагодариш.