Глен Купър
Покана за задгробен живот (57)

Епилог

Върху гроба на Тара растяха минзухари. Пролетта беше на път.

Сайръс й донесе плюшено мече, а Емили — букет пролетни цветя.

Емили първа се разплака и той я последва. Двамата поставиха даровете си върху гроба и седнаха на пейката от черен гранит, която Сайръс беше поръчал да сложат.

— Божичко, колко ми липсва.

Пейката беше малка и Емили беше притисната в него. Тя извади пакетче книжни кърпички от джоба си, попи очи с една, а друга подаде на него.

Той я взе и каза:

— Ще бъда отново с нея.

— Знам, че ще бъдеш. Моята работа обаче е всеки ден да ти напомням защо трябва да продължиш да живееш. Прекалено много те обичам, за да те загубя. Освен това си прекалено упорит, за да позволиш на Алекс Уелър да победи, нали?

Той я прегърна.

— Права си. Упорит съм като магаре.

Върнаха се в апартамента на Емили. Нейната съквартирантка беше дежурна и жилището беше на тяхно разположение. Правиха любов, а след това останаха в леглото, хванати за ръце. Емили получи есемес.

Един от пациентите й беше приет отново в болницата и неговите родители я молеха да отиде да го види. Тя целуна Сайръс и му каза, че ще се върне за обяд.

Когато Емили излезе, той стана, облече се и отиде във всекидневната. Благодарение на него там имаше сбирка от Шекспир в библиотеката.

Знаеше точно какво иска и потърси един пасаж от „Макбет“:

Туй наше вечно „утре“, „утре“, „утре“

пълзи от ден на ден с крачета ситни,

дорде изгризе сетната частица на срока ни. А

всички наши „вчера“

са светили по пътя на глупци

към мухъла на гроба. Пф, угасвай,

свещице кратка! Тоз живот е само

една нещастна движеща се сянка…^[1]

Той остави книгата в скута си и бръкна в джоба. Там имаше една-единствена доза „блаженство“. Разви единия край и изсипа кристалите върху езика си, където те се стопиха като последните снежинки за сезона, които падат върху вече затоплената земя.