Глен Купър
Покана за задгробен живот (56)

55.

Ден 0

В малките часове на нощта Сайръс се събуди в обятията на Емили. Бяха сами в стаята за гости.

Тя въздъхна с ясно доловимо облекчение, когато го видя да отваря очи, и му прошепна, че е тук с него.

Очите му се напълниха със сълзи, които започнаха да се стичат по бузите. Той лежеше неподвижно, вторачен в тавана. Накрая произнесе задавено:

— Тара! Бях с нея. Тя подскачаше нагоре-надолу, както правеше винаги, когато е силно развълнувана, не можеше да се сдържа. Исках да я вдигна и да я прегърна, да й кажа, колко я обичам, но не можах да стигна до нея. Емили, не можах да пресека.

— О, Сайръс — тихо промълви тя, милвайки го по косата. — О, скъпи!

— Трябва да се върна там. Знам, че е щастлива, но е съвсем сама. — Той замълча и се замисли. — Всъщност… не е напълно сама. Там имаше и някого другиго. Не можах да го видя, но го усетих… почувствах, че е Бог.

Някой почука на вратата и Алекс влезе.

— Чух гласове. Значи се върна! Е, как е пациентът ми?

— Остави ни на мира! — сопна се ядно Емили.

— Не, остани — каза Сайръс и се надигна. — Видях Тара.

Алекс се усмихна.

— Как е тя?

— Красива… и здрава.

— Сайръс, това е чудесно. Радвам се за теб.

— Искам още.

— Още наркотик?

— Да.

— Можеш да получиш, колкото искаш. — Той дръпна ципа на чантичката на кръста си, извади шепа хартиени цилиндърчета и ги пусна на леглото. — Може би трябва да изчакаш до сутринта, защото пое доста голяма доза. Не знаех колко вода ще изпиеш, а се оказа жаден.

— Това е абсолютно безсъвестно — изсъска Емили. — Алекс, ти си презрян човек.

— Емили, много си ми симпатична, но с цялото ми уважение, не съм съгласен. Попитай Сайръс какво мисли той по въпроса.

— Не ми пука за него. Просто искам да съм с моето малко момиченце.

— Ще приема това като подкрепа — каза Алекс, докато излизаше от стаята. — Ще те видя утре весел по ранина. Денят обещава да е чудесен.

— Да си вървим още сега — подкани Емили. — Аз ще карам.

— Не, искам да остана — каза Сайръс уморено и падна назад върху възглавницата.

Плъзна ръка и напипа купчината хартиени цилиндърчета.

— Не! — извика тя тревожно. — Няма да ти позволя да го направиш.

— Не мога да я оставя сама. Трябва да се върна при нея.

Емили стисна двете му ръце с неподозирана сила и го издърпа да се изправи до седнало положение. След това смъкна краката му от леглото. Изправи се пред него и повдигна брадичката му с ръка, за да я погледне в очите.

— Сайръс, чуй ме. Никога не съм вземала този наркотик и не искам да го правя, но не се съмнявам в силата на преживяването, което току-що си имал.

— Не беше преживяване, а действителност.

— Не казвам, че не е било истинско, нито че няма задгробен живот, не твърдя, че няма Бог. Мисълта ми е, че децата понякога умират, но родителите им трябва да продължат да живеят своя живот заради самите себе си и заради другите хора, които ги обичат. Сайръс, времето ти ще дойде, да се надяваме, на стари години след удивително богат живот, изпълнен с любов, книги и поезия. И отвъд ще те чака Тара — същото малко, красиво момиченце. Така трябва да бъде.

— Защо да чакам? — попита той по-тихо от шепот.

— По дяволите, Сайръс — разтърси го тя. — Заради мен. Защото те обичам и не искам да те изгубя. Умолявам те, избери живота. Избери мен.

Половин минута той не промълви и дума, но не отместваше очи от решителното й лице и пламтящите очи. После въздъхна тежко:

— Ако не беше ти, Емили Фрост…

Тя го остави да легне и отново го покри с одеяло.

— А сега поспи. Ще бъда през цялото време до теб.

 

 

Неделната сутрин започна с толкова хубаво разсъмване, каквото хората отдавна не бяха виждали. По-голямата част от жителите в Райзинг Сити бяха станали и гледаха розовия спектакъл и часовника, който отброяваше времето на сайта.

Вечерта Емили не беше дръпнала пердетата, за да може слънцето да я събуди сутринта. Сайръс беше легнал настрани и дишаше спокойно. Тя прошепна в ухото му:

— Сайръс, трябва да ставаш вече!

След няколко секунди, които му трябваха, за да се сети къде е, попита:

— Колко е часът?

— Осем без двайсет. Сайръс, трябва да ти съобщя какво ми каза Сам, преди да изпиеш наркотика. В часа нула Алекс ще изпрати съобщение, в което ще призове към масови самоубийства. Милиони хора ще умрат.

Той се изправи на несигурните си крака.

— Не разполагаме с много време.

 

 

В стола на училището цареше атмосфера на контролиран хаос. Агенти на ФБР със слушалки на главата седяха пред компютри и пренасяха изображенията от камерите на хеликоптерите върху координатна мрежа.

Боб Кучио питаше всеки срещнат за новини от О’Мали, но никой нищо не знаеше.

В мълчанието, което настъпи, той изруга и каза:

— Изобщо не трябваше да го пускам там.

— Взел си правилно решение — изтъкна генерал Кейтс.

— По-скоро погрешно. Може би вече е мъртъв.

— Разполагаме с трийсет и пет минути до осем и четвърт — отбеляза Кейтс. — Кога ще получим окончателното решение на Белия дом за атака?

— В осем. От ваша страна готово ли е всичко?

— Имам осем „Апачи“ във въздуха, въртят се над Кълъмбъс. Те ще унищожат избягалите от ятото птици. Да се надяваме, докато са още на земята. На километър около фермата сме разположили четири танка М1А1, покриващи заедно с шестнайсет бронетранспортьора „Брадли“ четирите основни посоки на компаса. Екипажите на танковете и бронираните коли са от служители на Министерството на правосъдието заради обичайното право, но моите хора са тук, ако се наложи, ще помагат.

— За участието на вашите хеликоптери има президентска заповед.

Генералът кимна и добави:

— Каквото и да се случи, мисля, че двамата с теб до пенсия ще даваме показания пред Конгреса.

— Единственото, което ме интересува, е всичко това да свърши.

 

 

Кухнята миришеше на кафе и пържен бекон. Джеси режеше прясно изпечен хляб, който също ухаеше прекрасно. Сам приготвяше бъркани яйца. Стив нервно поглеждаше през прозорците към небето, а Алекс седеше спокоен начело на масата, все едно нямаше никакви грижи.

— Добро утро — поздрави той, когато Сайръс и Емили влязоха. — Добре ли спахте?

Сайръс кимна леко.

— Закусете с нас. Кълна се, в храната няма наркотик. Целта вече е постигната.

Бяха гладни и жадни, но отказаха. Часовникът показваше вече осем без пет. Бяха съставили плана си набързо, докато Сайръс се обличаше, и сега разполагаха с твърде малко време, за да го осъществят. Ако не успееха, Сайръс беше решен да изведе Емили от фермата, преди Кучио и армията да започнат атаката.

— Харесва ти да манипулираш хората, а? — подхвърли Сайръс.

Алекс се изненада.

— Обичам да ги просвещавам. Не се ли просвети?

— Истината ли искаш да чуеш?

— Разбира се.

— Да.

— Още веднъж се потвърди, че целта оправдава…

Сайръс го пресече.

— Това са глупости. Ти си едно манипулиращо користно копеле.

Стив направи крачка напред, ръката му лежеше върху ръкохватката на едно от оръжията, пъхнати под колана на панталона.

— Няма нищо, Стив. Сайръс просто си е останал заядлив, какъвто си беше — явно „блаженството“ не може да накара всички да видят светлината на истината.

— Искам да ти кажа нещо — поде Сайръс, сдържайки гнева си — и нека приятелите ти да слушат внимателно. Сега, след като опитах наркотика, те разбирам по-добре. Ти имаш предимство в сравнение с други месии и пророци. Повече от тях са луди или мошеници. „Блаженството“ обаче е нещо реално. И това те накара да поемеш нагоре по пътя към властта дотолкова, че вече си готов да вземаш решения за живота на хората. И днес си решил да поискаш хиляди хора да се самоубият, за да потвърдят с кръвта си самопровъзгласения ти статут на нов пророк.

— Кой ти каза? — попита Алекс рязко и започна да оглежда хората в кухнята. Сам отклони поглед. — Няма нищо, Сам. Вече няма значение. Пророците винаги са били подлагани на съмнения и нападения.

— Ако бях решил да се самообявя за пророк, бих проповядвал съвсем различно послание — продължи Сайръс.

— Какво ще е то?

— Че сме тук на земята с определена цел. Не мога да кажа каква е тя. Но ако изживеем най-добрия възможен живот, нещата не свършват с него. После идва нещо друго — нещо добро, което ще ни помогне да си отговорим на всички въпроси, които сме си задавали през времето ни тук.

Алекс се присмя:

— Това е същото скучно послание, поднасяно векове наред от хора, които са действали въз основа на вяра, а не на доказателства. Сега, след като „блаженството“ доказа, че задгробният живот съществува — и не само това, а че е божествен, — няма никаква причина да се чака.

 

 

Кучио сгъна мобилния си телефон и прекъсна връзката.

— Генерал Кейтс, току-що получих разрешението. Ще заповядам на хората си да напредват към фермата. Вие може да разпоредите същото.

Кейтс кимна.

— Бог да ни е на помощ!

 

 

— Ти си търсил доказателства, нали? — попита меко Сайръс. — Няма нещо, което не би направил, за да ги намериш. Нали така?

Алекс го погледна безизразно.

— Затова си убил Томас Куин.

— Той се самоуби. По случайност бях там. Разказах на всички какво се случи.

— Самоубийство ли? А разказа ли им, че му проби главата с бургия и пъхна игла в мозъка му?

Джеси беше потънала в мълчание, втренчена в недовършената си закуска.

— Бил е наранен? — ахна тя и вдигна поглед от чинията.

— А разказа ли им, че си подбрал пет невинни жени от улицата, пет млади проститутки — няколко от тях почти деца, че си ги удушил и пробил черепите им с бургия, докато са били още живи?

— Алекс? — изпищя Джеси.

Сайръс продължи с натиска.

— Така откри „блаженството“, нали? И се готвеше да сториш същото и с моето малко момиченце. Признай си.

Джеси блъсна стола си назад и скочи на крака.

— Вярно ли е, Алекс? Убил си Томас? Убил си и тези жени?

Алекс също стана.

— Сега са на много по-добро място от онова, където бяха. Помогнах им да отидат там.

Сайръс и Емили също се изправиха.

— Знаеш ли колко ненормално звучи? Не съм чувал по-жалко оправдание за извършени убийства!

Алекс почервеня от гняв.

— Убийства… самоубийства… катастрофи… болести… всички те водят до едно и също място. Едно твърде удивително място.

— Убийството, човече, е нещо съвсем различно — тъжно подхвърли Сам.

Алекс побесня, лицето му стана червено като цвекло.

— Е, Сайръс, искаш да ме наречеш убиец, а?

— Да, ти си убиец.

— И искаш да ме накажеш?

— Да.

Алекс се обърна към Стив.

— Дай ми пистолетите.

— Защо?

— Просто ми ги дай.

Алекс взе оръжията и подаде едното на Сайръс.

— Ето, накажи ме. Застреляй ме.

Сайръс свали предпазителя.

— Единственото, което искам, е да те арестувам.

Алекс стоеше на два метра от него. Той вдигна оръжието си и го насочи към главата на Сайръс.

— Не! — изпищя Емили.

Сайръс вдигна своя пистолет пред гърди.

— Казах да ме застреляш. Ти нямаш думата тук. Аз контролирам всичко — избоботи Алекс, — а не ти!

— Недей! — изкрещя Джеси.

Сайръс изпъна ръка в позиция за стрелба.

— Няма защо да правиш това.

— Харесвам положението си, защото не мога да изгубя. Сам, когато си ида, ти поеми командването. Знаеш какво трябва да правиш.

— Алекс — изстена Сам.

— Сам, просто го направи. Сайръс, сега ще броя до пет. Ако не ме убиеш ти, ще се застрелям. — Погледна към Джеси, каза беззвучно „обичам те“, а на глас извика:

— Едно!

Сайръс почувства тежестта на оръжието в ръката, грапавата ръкохватка, твърдия спусък под пръста.

— Две!

Джеси се разплака.

— Три!

— Алекс, моля те, недей! — каза Емили.

— Четири!

Сайръс свали прицела си и стреля в корема на Алекс.

Алекс изстена, наклони се напред и рухна на колене. Оръжието се изплъзна от ръката му.

С писък Джеси изтича при него.

Сайръс не забеляза, че Стив се е хвърлил срещу него. Едрият мъж се стовари върху му като разярен бик и го повали на земята. След това рязко дръпна оръжието от ръката му и го насочи към главата.

— Не го убивай — изхриптя Алекс през стиснати зъби. — Той направи каквото поисках от него. Сам, натисни бутона.

Лаптопът стоеше на кухненския плот близо до готварската печка.

Пръстът му надвисна над бутона „въведи“.

Гласът на Емили се извиси над Джесините ридания.

— Сам, послушай, това е много важно. Натискането на този бутон ще причини смъртта на хиляди добри хора. Хора, които няма защо да умират днес.

Алекс полагаше усилия да каже нещо.

— Не я слушай — изрече на пресекулки. — Давай, натисни го.

— Сам, имаш майка, която те обича. Тя има нужда от теб!

— А баща ми?

— Носи любовта към него в сърцето си. Когато удари твоят час, той ще те чака там. Знаеш, че ще те чака.

Сам неудържимо се разрида. Бавно затвори лаптопа, докато капакът не щракна, и седна на пода.

Сайръс продължаваше да гледа в зейналото срещу му дуло на пистолета.

— Стив, махни оръжието. Всичко свърши. Ти не си лош човек. Приятелката ти ще има нужда от теб. Свали оръжието.

Стив погледна към Алекс, който се беше отпуснал на една страна и дишаше тежко, вторачен в някаква точка пред него. От устата му течеше кръв. Стив ревна като дете, а широкият му гръден кош тежко се вдигаше и спускаше. Той свали оръжието и го подаде на Сайръс.

Сайръс се изправи с труд.

— Сам, искам да влезеш в интернет и да поместиш съобщение, че отброяването е отменено. Че Алекс е променил решението си и иска хората да живеят добре и пълноценно. Нещо такова. Ясно? След това вземи мегафона и кажи на хората мирно да се разотидат. Сам, можеш ли да се справиш с това?

— Да, мога — отвърна безизразно младежът.

— Тогава започвай. Не се бави. — Часът беше осем и десет. — Някой да ми даде телефон!

 

 

Мобилният телефон на Боб Кучио иззвъня. Номерът беше непознат.

— Боб, Сайръс се обажда. Всичко свърши. Застрелях Уелър. Няма нужда нищо да правите. Трябва да спреш атаката.

Кучио погледна часовника и направо не повярва на очите си.

— Слава богу! — въздъхна, след това започна да крещи заповеди на хората си, сякаш беше обсебен от зъл дух.

 

 

Емили коленичи до Алекс и премери пулса му. Беше слаб. Ризата му беше подгизнала в кръв.

— Джеси, съжалявам — каза тя. — Не мисля, че ще оцелее до идването на спешната помощ. — Устните на Алекс помръднаха. Джеси се наведе и долепи ухо към устата му, но гърдите му престанаха да се повдигат.

Джеси се свлече отгоре му, а джинсите й започнаха да попиват кръвта му.

— Какво каза? — попита Емили.

Джеси я погледна и отговори с жално тънък гласец:

— Каза ми „Ела с мен“ — и преди някой да успее да й попречи, грабна пистолета от пода и се простреля в слепоочието.

 

 

Алекс се чувстваше като реещо се във въздуха перце, носено от въздушно течение. Кухнята беше цялата в кръв… ала гледката на неговото и Джесиното тяло не беше разстройваща. Вече всичко беше свършило. Беше готов за пътуването.

И щом започна, беше както винаги прекрасно. Дори нещо повече.

Тунелът изглеждаше по-тъмен, искриците светлина по-ярки, светлината пред него — най-чистото бяло, което човек би могъл да си представи.

Тичаше с детско безгрижие към зеления хоризонт. Когато се появи пред погледа му, лъчистата река изглеждаше още по-красива и звучеше по-сладко, отколкото преди. Той заплака.

Когато го видя, баща му сякаш полудя от радост. Размахваше ръце като вятърна мелница.

Алекс си помисли, че може да полетят.

С лекота прекоси половината камъни за стъпване.

— Ти успя! — извика Дики. — Още малко и си тук!

Отблъсна се от последния камък, стъпи на брега и прегърна баща си през врата, усети небръсната му буза да боцка кожата му.

— Здрасти, момче — зарида Дики.

Тогава дойде мигът, който Алекс беше чакал през по-голямата част от живота си. Почувства силните ръце на баща му да го прегръщат през раменете, почувства как смазва гърдите му в любящите си обятия.

— Татко.

— Моят Алекс.

— Липсваше ми.

— Знам. Хайде ела. Да повървим заедно.

Зелената равнина беше огромна, хоризонтът безграничен. Алекс долови там могъща сила, която го изпълни с ликуване. Те поеха по пътека, която беше по-тъмнозелена от останалото поле, напомняйки на Алекс на стъпкана трева.

Крачеха ръка за ръка, както бяха правили, когато беше малък.

Внезапно Дики забави ход и спря.

— Защо спряхме? — попита Алекс.

Дики не отговори, но погледът му беше пълен с тъга.

Алекс разбра, когато погледна напред.

Бяха стигнали до разклонение. Пътеката се разделяше на две и всяка от новите пътеки следваше своя посока към безкрайния хоризонт.