Глен Купър
Покана за задгробен живот (48)

47.

10 дни

Въпреки формалните възражения на Майнът Сайръс се хвърли да работи. Във Вашингтон щеше да се състои спешна среща на спецотряда. Той беше решен да участва, затова стана рано, за да хване първия полет. Опита се, доколкото можа да прогони махмурлука си и изпрати Емили. Насочи унинието си в гореща като ковашко огнище ярост и отказа да тъгува, докато Алекс Уелър не бъде спрян.

Когато влезе в заседателната зала, колегите го поздравиха със здрави ръкостискания и сведени погледи, други неловко изразяваха съчувствие за неговите изпитания. Той упорито не позволи на фасадата, която си беше изградил, да се пропука. Седна на мястото си и отвори бележника.

Тази среща беше организирана от Агенцията за борба с наркотиците. Имаше важна нова следа, която изискваше спешни действия. Крис Уебър, началник на разузнаването на АБН, се качи на подиума и пусна проектора с дистанционното.

— Както знаете, през последните няколко месеца в Северна и Южна Америка и из останалата част на света изникнаха множество производствени центрове за „блаженство“. Ние обаче винаги сме смятали, въз основа на установени химични специфики, че има един първичен източник. Сега разполагаме със сериозни доказателства, че фабриката в Запопан, щата Халиско в Мексико, е този първичен източник. Преди две седмици тексаски моторизиран полицай спрял осемтонен камион „Мерцедес Бенц“ с регистрационна табелка от Луизиана, пред Бомонт, Тексас, заради малко пътно нарушение. Полицаят написал акт на шофьора и точно се готвел да пусне него и спътника му да си вървят, когато забелязал изпод седалката да се подава приклад на пушка помпа. Той арестувал и двамата и при последвалото претърсване в камиона били открити сто килограма „блаженство“. Наркотикът бил опакован в хартиени торби, скрити между торби с тор в специално заварени отделения. Уличната стойност на заловения наркотик е около двеста милиона долара.

Сред насядалите около масата се понесе мърморене, когато на екрана се появиха снимките на десетина големи торби.

— Тъй като имаше опасност да издадем нашите източници на информация, заловената пратка остана в тайна. Шофьорът и спътникът му бяха американци. Шофьорът, безработен мияч на чинии от Ню Орлиънс, не беше интересен, защото не знаеше нищо, затова съсредоточихме вниманието си върху пътника. Казва се Дъг Грийни. Ето го. — Той показа снимката му. — В Ню Орлиънс е известен наркотърговец. Притиснахме го здраво, пречупихме го и той се разприказва. Излезе, че това е тяхната четвърта или пета пратка „блаженство“. Бандата, за която работи Грийни, оперира с много пари, защото фактически държи правата за югоизточната част на Съединените щати. Работата на Грийни била да закара камиона до мексиканската граница при Ларедо и да паркира във ферма на север от града, намираща се точно до граничната линия. Ето снимка от въздуха. Там се срещал с мексиканец на име Ромо и му предавал няколко куфара пълни с пари — около десет милиона за последната пратка. АБН започна веднага да следи фермата, включително чрез монтирането на микрофони и подслушване на телефоните. Фермерът е американец от мексикански произход и брат на въпросния Ромо.

Преди около седмица забелязахме Ромо в имота, но не можахме да разберем как се е озовал там. След това подслушахме разговори за тунел. Нахлухме във фермата, докато Ромо беше още там, и открихме изход на тунел под мръсния под на обора. Той води право на запад в продължение на около осемстотин метра, минава под защитната стена и излиза в една барака за инструменти във ферма откъм мексиканската страна на границата. Намерихме и още десет килограма „блаженство“, които Ромо току-що беше пренесъл. По време на разпита Ромо се оказа доста самовлюбен: представяше се за голяма работа и намекна, че може много да ни разкаже, ако се споразумеем. Ние му обяснихме, че сме навити дотогава, докато информацията е ценна. Не мина много време и той ни каза за Гуадалахарската химическа компания, разположена в Запопан. Свързахме се веднага с Федералната следствена агенция в Мексико. Сега ми позволете да ви представя заместник-директора на ФСА Луис Рохас, който ще ви информира за нашата планирана съвместна операция. Ако всичко протече по план, ще нанесем сериозен удар срещу контрабандата с „блаженство“.

Луис Рохас зае мястото на Уебър на подиума.

— Федералната следствена агенция и федералната полиция веднага започнаха да разследват Гуадалахарската химическа компания. Става дума за малка компания, частна собственост, която през последните трийсет години е произвеждала множество химикали за селскостопанската и лекарствената индустрия. Намира се ето тук — в покрайнините на града, в рамките на индустриалния парк. Напоследък фирмата не може да се похвали с големи успехи. Синовете на основателя не се интересуваха особено от бизнеса и компанията пое надолу. Открихме, че синовете наскоро са дали фабриката под наем на млад химик от Мексико Сити. Той им направил предложение, което не могли да откажат — дял в печалбите от „блаженството“. Химикът се казва Мигел Сифуентес. Това е паспортната му снимка.

Боб Кучио от ФБР погледна Сайръс и попита:

— Чувал ли си някога за този тип?

Сайръс поклати глава.

— Допреди Коледа е работил като химик в Харвардското медицинско училище — обясни Кучио. — Каква е вероятността той и Уелър да са се познавали?

— Голяма — отговори Сайръс. — Ще се заема с това.

Рохас продължи с брифинга.

— Сифуентес започна да харчи пари като наркобарон. Купи си хасиенда, автомобили, яхти, включително частен самолет. Притежава и частна армия, която охранява фабриката. През изминалата седмица я наблюдавахме денонощно и смятаме, че познаваме слабите места. Готови сме да действаме. Утре следобед ще я ударим.

След срещата Сайръс дръпна Кучио настрана.

— Това нали е съвместна операция?

— Нали чу Рохас. Ще участва и АБН.

— Не мислиш ли, че и ФБР трябва да участва в операцията?

— Кого предлагаш? — попита Кучио.

— Себе си.

— Смяташ ли, че е добра идея? Преживя толкова много, и то съвсем наскоро.

— Нека просто кажем, че имам лични причини.

 

 

Сайръс слезе от цивилния „Лиърджет“ на АБН, който беше рулирал до един отдалечен ъгъл на летището в Гуадалахара. Сложи си очилата, за да се предпази от силното сутрешно слънце. Митнически служител провери паспорта му на пистата и го попита дали носи оръжие. Сайръс отрече и мъжът му махна да се качва в черния кадилак със затъмнени прозорци, който беше спрял до носа на самолета.

Той се намести на задната седалка. Вътре седеше стегнат, мускулест мъж с обикновени дрехи, който му протегна ръка.

— Аз съм полковник Рамон Васкес от федералната полиция в Гуадалахара. Господин О’Мали, съжалявам за вашата загуба. Да се опитаме да направим нещо по въпроса.

Закараха Сайръс в един задръстен от движение квартал в центъра на Гуадалахара, където той и Васкес слязоха на тясна задна уличка близо до магазин за пури. Сайръс забеляза постове в двата края на улицата.

— Наши хора — успокои го Васкес.

После го поведе по пасаж, който се простираше успоредно на улицата, и надолу по бетонното стълбище към приземния вход на безлична офис сграда. Качиха се на асансьора и с него стигнаха до петия етаж в просторно офис помещение, където множество чиновници, секретарки и мъже с пистолети в кобурите работеха заедно с десетина американци, агенти на Агенцията за борба с наркотиците.

Васкес го заведе в един кабинет и отвори чекмеджето на писалището.

— Щом идвате с нас, не бива да сте гол — обясни той и му подаде един „Глок 25“ заедно с три заредени пълнителя. — Ето това раздава Службата за национална отбрана — каза той с гордост. — Вижте какво пише на затвора. — Там беше гравирано: Служба за национална отбрана, Мексико Сити, С. О’Мали. — Снощи го занесох да гравират името ви. Това е подарък. Ползвайте го със здраве.

В най-претъпканата конферентна зала, в която Сайръс някога беше попадал, Васкес изложи плана на операцията. Около масата бяха насядали трийсетина мъже и половината пушеха. В помещението беше горещо и очите на Сайръс пареха от дима; освен това му се догади и от болезнената смесица на различни одеколони и дезодоранти. Планът се оказа повече от прост: нападение със съкрушителна брутална сила. Имаше нещо удовлетворително в тази липса на нюанси.

 

 

В три следобед Гуадалахарската химическа компания работеше с пълни обороти. Фабриката се помещаваше в едноетажна, разпростряла се в парцела постройка с покрив от гофрирана ламарина и се намираше в индустриалния парк на Гуадалахара в северната част на града. Нова, наскоро монтирана електрическа ограда обикаляше парцела. Близо до задния вход един нов „Сикорски“ стоеше в средата на жълта хеликоптерна площадка.

Във фабриката имаше около шейсет работници около производствените линии. Единственият продукт, който произвеждаха, беше „блаженство“. Суровите материали, нужни за производството на наркотика — реагентите и аминокиселините, — бяха синтезирани и обработвани в единия край на завода, а в другия край неквалифицирани работници претегляха готовия продукт и ръчно свиваха малки хартиени цилиндърчета от цветна опаковъчна хартия, в която се сипваше една доза. Отвън пазачи с автоматични оръжия, скрити под широки якета, пазеха парцела, обикаляйки електрическата ограда от вътрешната страна.

В предната част на фабриката имаше малки офиси за ръководителите. В един от тях седеше Мигел Сифуентес и провеждаше обичайния следобеден разговор с жена си в Мексико Сити, за да провери как са тя и децата.

Не беше очаквал, че богатството е по-скоро бреме. Макар вече да не се тревожеше как да задоволи материалните потребности на жена си с помощта на професорската си заплата, бяха се появили нови грижи. Наркотикът му беше докарал толкова пари, че буквално затъваха в тях. Беше престанал сам да си води сметките и разчиташе на счетоводители, които подозираше, че крадат от него. Харченето му привличаше вниманието на властите в Гуадалахара и Мексико Сити, затова започна да плаща щедри подкупи, за да държи под контрол местните полицаи и данъчни. Страхът от кражба и да не бъде отвлечен го накара да хвърля много пари за частна охрана за себе си и останалите членове на семейството му. Принуден да прекарва дълги периоди от време в Запопан далеч от семейството си, беше развил нервен тик и бе много напълнял.

Мигел каза на жена си, че я обича, после остави слушалката и започна да разтрива своите пулсиращи слепоочия. Помощникът му видя, че е свършил с разговора, затова му поднесе папка с изпратени по факса фактури от доставчиците на аминокиселини в Гърция и Швейцария. Когато ги разлисти, Мигел се вбеси.

— Тези типове са пладнешки разбойници — изсумтя той. — Отново са удвоили цените си. Вече дори не си правят труда да обясняват защо.

Точно в този момент чу шума от летящ ниско хеликоптер, който се приближаваше. Това го обърка, защото беше сигурен, че неговият вече е на площадката.

Почувства сътресението, преди да чуе взрива. След това имаше поредица пронизителни експлозии — всяка подобна на удивителна. Чуваха се от всички страни. Стъклата на офиса му се пръснаха, посипвайки го с отломки. Автоматни откоси започнаха да накъсват въздуха.

Кървейки от повърхностните си рани по лицето и ръцете, той залитна към коридора, където неговите служители трескаво търсеха спасение в бягство.

— Какво става? — извика Мигел.

Един от охранителите се втурна в сградата, дишайки на пресекулки. Спря пред Сифуентес и свали празния пълнител от автомата си.

— Нападнати сме! — изкрещя той. — Федералната полиция, заобиколени сме отвсякъде.

— Какво да правя? — изблея Мигел.

— Да правиш? Вземи това и прави каквото трябва! — охранителят извади един револвер от кобура, плъзна го по плочките към ококорения химик и хукна надолу по коридора.

Сайръс и Васкес наблюдаваха операцията от реещия се отгоре хеликоптер и слушаха шумовете от сражението. Сайръс беше раздразнен, че не може да следи със слушалките разговорите между участниците в операцията, защото говореха твърде бързо на испански, но на всеки няколко секунди някой от агентите на АБН минаваше на английски.

Сайръс гледаше как хората на Васкес се втурнаха през зейналите в оградата отвори със своите леки полугъсенични бронетранспортьори. Първата вълна нападатели унищожи голяма част от охраната. Част от оцелелите заеха отбранителни позиции зад индустриалния климатик, а другите се изтеглиха в сградата на фабриката, построена от блокчета сгуробетон. Оттам обсипваха напредващите полицаи с автоматичен огън.

Васкес високо се оплака на Сайръс, че не му харесва как върви работата.

— Не съм привърженик на продължителните операции — измърмори той и нареди на пилота да кацне на терена близо до фабриката.

Васкес заповяда на хората си да спрат стрелбата и с мегафон в ръката заговори иззад един от бронетранспортьорите.

— Говори полковник Васкес от федералната полиция! Обградени сте! Изхвърлете оръжието си през прозорците и започнете да излизате с вдигнати ръце. В противен случай ще бъдете избити. Разполагате с една минута.

Един от охранителите пъхна главата на работничка през избития прозорец и опря пистолет в слепоочието й.

— Разкарайте се оттук — изрева той, — иначе ще избием всички, включително жените.

— Не бъдете идиоти! — извика Васкес в мегафона. — Предайте се и всичко ще се нареди за вас.

Охранителят изчезна от прозореца.

— Как ще подходите? — попита Сайръс потящия се полковник.

— Ако до минута не се предадат, ще използваме сълзотворен газ и ще нахлуем във фабриката. Не искам да се стига до обсада.

В настъпилото затишие Мигел се свлече зад бюрото в разбития си офис и унесено започна да вади парченцата стъкло от ръката си. Никой не можеше да го чуе, но той не спираше да се пита отново и отново:

— Защо се захванах с това? Защо го направих?

Васкес следеше с поглед движението на секундарника на своя часовник и каза на Сайръс:

— Това не е истинска ситуация със заложници. Всички хора вътре са работници, дошли доброволно на работа във фабрика за наркотици. Да свършваме с това.

— Полковник, това е ваш терен — отговори Сайръс.

В отговор на нападението със сълзотворен газ група хора изтича от сградата и беше заловена. Васкес заповяда атака с всички сили. Хората му сложиха противогази и се втурнаха в сградата. В битката, която последва, бяха убити трима полицаи и четиридесет работници, преди операцията да бъде обявена за успешна от лейтенанта на Васкес, ръководил на място атаката.

— Хайде да огледаме — предложи Васкес на Сайръс.

Влязоха през задната част на сградата. Вътре Сайръс започна да примигва от разяждащата миризма. Застреляни и взривени трупове бяха осеяли пода на фабриката. Фелдшери тичаха между оцелелите и ги сортираха по спешност. Пръсналите се съдове за химически реакции бяха залели пода и телата с лепкава смес от химикали и кръв.

Един от агентите на АБН се доближи до Сайръс, свали автомата си и го потупа по гърба.

— Пипнахме ли Сифуентес? — попита той.

— Не знам. Пълно е с трупове.

Сайръс и Васкес се упътиха към предната част на сградата. Крачеха с насочени напред оръжия — за всеки случай. Пред един от офисите чуха глас на мъж, който тихичко се молеше. Полковникът сложи пръст на устните си и влезе на пръсти в помещението.

Сайръс го последва.

Млад мъж с месесто лице и спретнато подрязана брада се беше облегнал на стената зад писалището. Беше насочил пистолет към тях, макар ръката му да трепереше ужасно.

— Мигел Сифуентес — каза Васкес на английски. — Оставете оръжието. Арестуван сте.

— Не! — извика Сифуентес като глезено дете. — Не искам да ме арестуват!

— Не е въпрос на избор. Свалете оръжието!

Вместо да се подчини Сифуентес вдигна по-високо пистолета и кресна истерично:

— Неее!

Васкес обра свободния спусък, без да изпуска лицето на Сифуентес от мушката.

— Както искаш. За дъщеря ти, Сайръс!

Без да се поколебае и за миг, американецът пусна куршум в челото на химика.