Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Near Death, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 2гласа)

Информация

Сканиране
Еми(2017)
Разпознаване, корекция и форматиране
NMereva(2017)

Издание:

Автор: Глен Купър

Заглавие: Покана за задгробен живот

Преводач: Асен Георгиев

Година на превод: 2015

Език, от който е преведено: английски

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2017

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Алианс Принт“ ЕООД

Редактор: Мария Василева

ISBN: 978-954-655-763-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2864

История

  1. —Добавяне

37.

25 дни

— Директорът иска лично да говори с теб. — Стенли Майнът правеше възможното да уравновеси гордостта си за службата с притесненията за своя човек.

— Стенли, виж… — започна Сайръс.

— Сайръс, дори не си помисляй да отказваш. Поканата е от високо ниво и искането е специално за теб.

Преди заболяването на Тара беше амбициозен като всеки агент. Сега обаче бе станал безчувствен относно стремежите.

— Защо аз?

— Тази спецотряд е голяма работа. Висш приоритет. Ти познаваш Уелър по-добре от всеки друг в правозащитните служби. Познаваш наркотика. Нахлуването в Норт Енд направи известно името ти дори във Вашингтон. Аз ще разхвърлям по-голямата част от останалата ти работа, а Пит ще трябва известно време да мине без теб. Другият член на спецотряда ще бъде Боб Кучио, заместник-директорът по криминални разследвания.

— В йерархията между мен и Боб Кучио има бая разстояние.

Майнът се усмихна.

— Точно затова е хубаво за теб. Следващия четвъртък. В Белия дом!

Сайръс го зяпна изненадано.

— Аха, онова голямо здание на Пенсилвания авеню с колоните отпред?

— Много смешно.

— Защо там?

— Неутрален терен. Когато са намесени Министерството на вътрешната сигурност, Националната агенция за безопасност, ФБР, Агенцията за борба с наркотиците, Агенцията за храни и лекарства, Националният разузнавателен център за наркотиците, Националният институт за здраве и всички са в едно помещение — по-добре е да се избере неутрален терен. А когато се състои първата ви среща, дано Агенцията за борба с наркотиците и Агенцията за храни и лекарства ти дадат голямата тояга в ръцете.

 

 

Една хладна сутрин постоянен поток хора взе да пълни най-голямата зала в сградата „Парклоун“ на Агенцията за храни и лекарства в Роквил. Точно в девет часа Марви Уолф, председателят на Консултативния комитет по злоупотребата с наркотици, обяви началото на срещата. По настояване на Агенцията за борба с наркотиците Консултативният комитет беше събран за рекордно кратък срок, за да се заеме с класификацията на „блаженството“.

През следващите няколко часа комитетът изслуша показанията на представителите на различните правителствени агенции за борба с наркотиците за възможните последици от злоупотребата с наркотика, географските данни за използването му, данни за самоубийствата и смъртността. Винсънт Дисжордайнс, който все още имаше повече пациенти, вземали „блаженство“, от всеки друг в страната, беше поканен да даде показания. Докторът крачеше нервно през цялото време на пауър пойнт презентацията си. По време на откритото изслушване майката на Дженифър Шеридън и други хора, изгубили близки роднини заради самоубийство, дадоха трогателни показания. За да се осигури безпристрастност, бяха допуснати и защитници на наркотика. Беше им предоставена възможността да изложат защо според тях „блаженството“ е инструмент на просветлението и откриването на аза, и защо ограничаването на употребата му ще бъде удар по духовната свобода — направо анатема.

Докато тези хора говореха, навъсени агенти от Агенцията за борба с наркотиците сред публиката се мръщеха и си шепнеха съзаклятнически.

Малко преди обяд председателят предложи открит дебат между членовете на комитета. Препирните бяха много малко. Всички бяха за налагане на строги ограничения на „блаженството“. Когато дискусиите свършиха, Уолф предложи да се гласува. Резултатът беше единодушна подкрепа на мерките. „Блаженство“ щеше да бъде класифициран веднага като наркотик от първа степен, което щеше да го постави в категорията на хероина, кокаина и ЛСД. След това производството, продажбата, притежанието и употребата му щяха да са незаконни.

Сега правоохранителните служби разполагаха с голяма тояга.

 

 

На сутринта след първата среща на спецотряда за „блаженството“ Сайръс беше на летище „Рейгън“ и чакаше да се качи на полета обратно до Бостън. Използвайки свободното време, звънна на Мериън, за да провери как е Тара. Момичето се обади и гласът му звучеше весело, което безкрайно подобри настроението му. След това се обади на Емили Фрост, за да провери дали срещата им по-късно следобед за кафе остава. Тя също прозвуча весело. След това той с лека стъпка закрачи по ръкава, за да се качи на самолета.

Когато се върна в офиса, Сайръс докладва на Майнът, свърши малко от писмената работа, след това забърза към района на Лонгуд с неговите болници. Емили вече беше в кафенето и му се усмихна, когато той влезе.

— Как беше във Вашингтон? — попита тя.

— Никога не бях виждал толкова надути и помпозни задници в едно помещение.

Тя се засмя.

— Напомня ми на факултетните съвети.

Сайръс й разказа онова, което можеше. Тя се беше превърнала в негов душеприказчик за всичко свързано с „блаженството“ и двамата разговаряха почти всеки ден по телефона. Щеше му се да може да сподели с нея всички подробности от разследването, но внимаваше с правилата за поверителност. Тя беше добър слушател, „професионален слушател“, както се беше пошегувал той. Но също така беше умна и прозорлива, и често му беше помагала да подрежда късчетата на пъзела.

Спецотрядът беше наречен официално СОТ „Блаженство“. Той беше рожба на главния прокурор, с цел да координира онова, което се беше превърнало в национален проблем, след като наркотикът се беше разпространил във всичките петдесет щата. Други страни вече бяха започнали да се обръщат към Съединените щати за информация и подкрепа, след като наркотикът започна да се появява на гроздове в Централна Америка, Южна Америка и Европа. Изглежда, голямата част от него идваше в САЩ от Мексико през пропускливата граница, обаче другите източници бяха неизвестни.

Сайръс призна на Емили, че се интересува не толкова от стратегиите за спиране на вноса и забраняване на употребата, които обсъждаха на срещата, а най-вече от Алекс Уелър. Всъщност неговата роля на срещата в Белия дом се беше ограничила до представянето на профил на Уелър с множество факти и просмукан с подозренията му за ролята му в убийствата.

— Зная, че не го харесваш — отбеляза Емили, — извършил ли е обаче някакво престъпление? Доколкото знам, той се е отдал на проповядването на „блаженството“ така, както Тимъти Лиъри[1] правеше за ЛСД. Несъмнено мнозина биха сметнали това за безвкусица, но не може да е престъпление, дори наркотикът да е включен в забранителния списък.

Сайръс въздъхна.

— Ще ми се да можех да ти кажа всичко, но си права. Той официално все още не е престъпник. Поне засега. Видя ли таблото за съобщения в неговия сайт?

— То води до пристрастяване като наркотика — пошегува се тя.

— Мисля, че сайтът има още едно равнище — шифровано. Ако искаш вярвай, но нашите хора от Националната агенция за сигурност и Министерството на отбраната не могат да го пробият. Уелър е намерил човек, който си разбира от занаята. Така разполага с възможността да изпраща и получава шифровани съобщения.

— За какво му е да го прави?

— Де да знаехме. Ще ми се да разбера и за какво е този часовник и какво отброява. Иска ми се да можех да ти кажа повече защо точно искам да го закова.

— На мен също.

Той вдигна очи от чашката за кафе.

— Аз често говоря насън.

— Сайръс — каза тя нежно, но натъртено, — аз още съм лекарка на Тара.

Той се усмихна с онази присъща на момчетата усмивка: не можеш да ми се сърдиш, че опитах.

— Хайде да те изпратя до болницата.

Каденцата на стъпките им от време на време ги караше да докосват рамене. Никой от тях не си направи труда да се дръпне малко встрани, за да предотврати този неволен контакт.

— Мога ли да попитам нещо?

— Разбира се.

— Спомена, че си имала трудно детство. Ти знаеш повече за мен, отколкото аз за теб.

— Защо ти трябва да знаеш повече за мен?

— Нали си лекарка на дъщеря ми — засмя се той. — Виж колко съм прилежен.

— Сега се закачаш с мен.

— Не. Искам да знам, защото се интересувам от човека Емили Фрост.

Тя въздъхна.

— Бях на единайсет. Живеехме в малък град във Вирджиния. Когато бях на една, мама се разведе. Не си спомням татко, никога повече не го видях. Не зная какво е станало с него. Спомням си обаче гаджето на мама. Нанесе се при нас, когато бях на шест. Често се караха и много пиеха. Той беше груб с нея, но и тя беше груба с него. Спука му устната, а с тиган му счупи ръката.

— Кораво момиче.

— Да, беше корава. Една вечер той й налетя с юмруци в кухнята. Тя грабна един кухненски нож и го поряза. Той го изтръгна от ръцете й и я прониза в гърдите. Тя почина по-късно в линейката. Междувременно той отиде в спалнята, взе револвера си, върна се в кухнята и си пръсна черепа пред вратата на хладилника.

Сайръс спря на място.

— А къде беше ти?

— При леля, тя беше учителка. Често ходех там. Там беше нормално, а тя обичаше да ми чете. Накрая ме прибра и отгледа.

— Божичко — прошепна той. — Много съжалявам.

— Не, радвам се, че ти казах.

Двамата закрачиха отново, но вече в мълчание. Когато стигнаха пред болничната врата, тя му позволи да докосне ръката й, преди да се разделят.

Бележки

[1] Американски психолог, известен с изучаването на въздействието на психеделичните наркотици и проповедник на свободното им използване. — Б.пр.