Глен Купър
Покана за задгробен живот (35)

34.

Подобно на заешка хралупа, мазето сякаш нямаше край — редуваха се измазани и неизмазани помещения. Къщата имаше каменни основи и неотопляема изба, затова Алекс трябваше да работи с ръкавици с отрязани пръсти. Той се настани в студено помещение, което някога е било дърводелна. Макар че от нея бяха останали само дървените работни маси, те бяха подходящи за неговите цели. Положи кабелите с разклонители, започна да включва компютрите и аналитичните машини една след друга, притеснен, че ще изгърми някой бушон, но това не се случи. Доволен, че разполага с енергията, която му беше нужна, той се зае да подрежда епруветките, стойките и стъклениците така, както беше свикнал.

Сам дойде и започна да гледа как работи.

— Човече, тук е призрачно — отбеляза той.

— Има атмосфера, нали? Ще свърши работа.

— Ще свърши работа за какво? Какви са плановете?

— Кой знае колко дълго можем да останем тук? Затова не мога да бездействам. Има още работа за вършене. Трябва да разберем как действа веществото, какво точно прави в мозъка. Не мога да свърша цялата работа с тези инструменти, но поне една част мога.

— Ти си работохолик — подхвърли Сам. — Колкото до мен, доволен съм, че мога да зарежа училището и да правя нещо по-различно.

— Сам, ти също няма да бездействаш. Планирал съм много неща за теб.

— Да, вече започнах да издирвам сървъри по света, където бихме могли да се вмъкнем и да се скрием. Ако ни затворят някъде, ще продължим от друго място. Винаги ще сме няколко крачки напред.

— Така те искам, мой човек.

— Алекс, кога ще ми… ще ни кажеш какво точно искаш да направиш?

Алекс въздъхна. Беше дошло време да разкрие мислите, който гъмжаха из главата му. Той е учен, а не евангелист, и усещаше тази нова роля като кат нови дрехи, които още го стягаха на разни места.

— Сам, харесва ли ти светът, в който живеем? Гледката на цялата тази жестокост, алчност, егоизъм и насилие кара ли те да се гордееш? Това, че децата растат, а целите им се формулират от рекламите, кара ли те да се чувстваш добре? Западното общество има кухи ценности. То е неморално. Ние сме кораб без кормчия. И ако някой ми каже, че не е толкова лошо, че преувеличавам, тогава какво да кажем за останалата част от света? Без външния блясък на упадъка, по местата, където цари истинска бедност, можеш да видиш още по-ясно колко низък и безплоден е животът на повечето хора. Човечеството спешно се нуждае от духовно напътствие.

— Нали религията е за това?

— Да, така е. Религиите обаче почти нищо не постигат. Все едно да лепнеш лейкопласт на дълбока рана. Религиите дават правила за поведение, прости и лесноразбираеми поведенчески правила. Не прави това, не прави онова. Освен това поддържат някаква абстрактна концепция за Бог и рая, за да накара хората да спазват правилата. Това не е достатъчно! Много малко хора през вековете, може би само шепа мистици, са успели истински да разберат на интуитивно и интелектуално равнище величието на две абсолютни истини. Номер едно: Бог съществува. Номер две: съществува задгробен живот. „Блаженството“ е като серум на истината. Всеки, който го взема, преживява светая светих. То прерязва всички глупости и довежда истината — проста и нелустросана.

— Съгласен съм, но какво искаш от нас да направим? Нима искаш целият свят да взема „блаженство“?

— Би било прекрасно, но няма да е практично! Но ти си на верния път.

— Как така?

— Мисля, че можем да помогнем на човечеството да постигне духовно преориентиране, като… не знам… може би като на първо време само няколко процента от възрастните вземат веществото. Може би това ще е достатъчно, за да се промени завинаги статуквото.

— Откъде ще осигурим такова количество наркотици? — попита Сам недоверчиво.

— Не знам със сигурност. Моят приятел в Мексико сигурно се скъсва от работа. Скоро ще го последват и други. Печалбите ще отворят пътя на пророците.

— Добре, ще разпространим наркотика и ще накараме част от населението да го използва. Какво очакваш да се случи след това?

— Разбира се, това е само теория, но хипотетично смятам, че можем да достигнем критична маса духовност, достатъчно, за да унищожим нашите дегенеративни основи — най-лошите капани на цивилизацията. Те ще започнат да се рушат. И ние ще постигнем по-прост и чист начин на живот.

Сам нервно се изсмя.

— А какво ще правим с хаоса, човече? С разрушенията? Със смъртта? Рушенето на цивилизацията означава, че земеделците няма да сеят, фабриките няма да произвеждат боклуци, електростанциите няма да произвеждат ток. Ще се озовем в някаква постиндустриална тоалетна чиния, в някакво Средновековие през двайсет и първи век.

— Признавам, че ще има хаос и смърт. Ти обаче изхождаш от неправилното предположение, че смъртта е нещо лошо. Това е погрешно. Нашият живот на земята не е вечен. Всички са съгласни с това, нали? Актът на умирането е преходно състояние — просто мост от физическия към духовния свят. В смъртта няма нищо лошо. Човек няма от какво да се страхува. Мисля, че „блаженството“ учи на това.

Сам явно се чувстваше неловко.

— Не знам, човече. Струва ми се прекалено крайно.

— Преди „блаженството“ щях да се съглася с теб, но гледната точка на човек се променя крайно драматично, нали? За мен е трудно да си спомня как се чувствах със старото състояние на съзнанието си. Ти чуваш думата „смърт“, но аз чувам освобождение. Ти говориш за Средновековие, аз чувам Просвещение. Един наситен с „блаженство“ свят сигурно ще бъде по-примитивен от технологична гледна точка, но няма да бъде мрачно Средновековие. Може би хората ще изберат да водят по-прост и по-морален живот, ще се откажат от дребните спорове и войните, за да се подготвят за неизбежността на вечния задгробен живот по милост Божия.

Алекс видя скептичното изражение върху младежкото лице на Сам.

— Хайде, да излезем навън — предложи.

Взеха палтата си, излязоха навън и закрачиха към крайбрежните скали. Под краката им хрускаше тънката снежна покривка. Имаше отлив и пред погледите им се откриваше трийсетина метра скалисто морско дъно. В скалата беше изсечена тясна, но равномерно спускаща се до плажа стълба с перила. Предпазливо заслизаха по ледените стъпала към морското равнище, където намериха плоска и суха скала, седнаха и се загледаха в следващите една след друга големи вълни. Алекс избра в този момент да остане безмълвен и да остави природата да говори. Двамата мъже седяха там рамо до рамо и гледаха идването на прилива. Накрая, неспособен да се сдържа по-дълго, Алекс каза:

— Хвърлям ръкавицата. Трийсет дни. Един месец е достатъчен, за да се промени завинаги светът. Искам да започна отброяването.

 

 

След вечеря Алекс събра своите последователи в голямото помещение. Седеше отпуснат и уверен с чаша вино в ръка. Джеси беше наблизо, вперила любовно поглед в него.

Преди тази сутрин да говори със Сам, идеите му бяха затворени като отшелници. След като ги чу в напълно оформени представи, той се чувстваше окуражен. Вече не звучаха като дрънканиците на луд! А разумно, рационално, смислено и сдържано. Можеше да го направи! Можеше да излезе на сцената, която неговата наука беше издигнала.

Или може би беше катедра? Той се усмихна вътрешно. Те не са толкова различни, нали?

— Добре, приятели — започна той. — Време е да споделя с вас някои от моите идеи. Те са големи и може би твърде смели. Но тези идеи не могат да бъдат преобразени в действие без ваша помощ. Вие сте авангардът на Кръстоносния поход за вътрешен мир. — Той се засмя. — Наименованието звучи малко претенциозно, нали? Обаче мисля, че ще го изпълним със съдържание.

Той им отправи посланието, което беше изложил по-рано пред Сам. Докато говореше, изучаваше израженията на хората в стаята, долавяше единичните коментари, рязкото поемане на дъх, търсеше знаци на одобрение, разбиране, съпротива и стигна до заключението, че резултатът е смесен. Това бяха добри хора, които искаха да вършат добри неща. Перспективата да бъдат агенти на разпадането и отчаянието не се приемаше добре. Преди да изложи своя истински план, своя пълен дневен ред, трябваше да ги убеди, да ги убеди истински, подобно на амбулантен търговец, който отчаяно иска да пробута ненужната енциклопедия.

— Преди да продължа — обяви Алекс сериозно, — трябва да направя едно признание. За Томас Куин. Всички сте чели за неговото убийство, разговаряли сте на тази тема. Надявам се, че няма да промените мнението си за мен, когато ви кажа, че бях по това време там. — Той изчака възклицанията, които не закъсняха.

— Не беше убийство, а самоубийство.

Разказа им, че Томас му доверил колко е разстроен заради провалена връзка. Водел тежка борба с депресията. След един сълзлив телефонен разговор Алекс се разтревожил, зарязал работата си и отишъл в къщата му в Ню Хемпшир. Открил го на пода в неговата спалня, в безпомощно състояние. В ръката му била забита игла на спринцовка, а на нощното шкафче лежало шишенце от калиев хлорид^[1]. Куин нямал пулс, но все още бил топъл. Алекс започнал да му прави сърдечен масаж и изкуствено дишане, но осъзнал, че няма да може да го съживи. Като невролог бил наясно. Не можело да има съмнения.

— Затова не ме мразете за онова, което ще ви кажа — предупреди Алекс своята публика, — но трябваше да взема решение за част от секундата, за да извлека нещо положително от решението на Томас сам да прекъсне живота си. Знаете, че съединението уроборос открих при проучванията на животински мозъци, лишени от кислород. Пред себе си имах възможността да проверя дали и човешкият мозък го произвежда в мига на смъртта. Не се обадих на спешна помощ. Нямаше смисъл. Извадих спринцовката от ръката на Томас. Изплакнах я на мивката в банята и я използвах да извлека проба от неговата цереброспинална течност. Това е всичко. Най-сетне го разказах.

Джеси плачеше, Ерика също.

— Бил е мъртъв… нали? — попита Дейвис с разтреперан глас.

— Необратимо мъртъв. Да — потвърди Алекс.

— Тогава не виждам да си направил нещо лошо — заключи Стив Махади. — Щом е бил умрял, толкоз. В края на краищата ти си лекар и би трябвало да знаеш.

— Стив, благодаря ти. Високо оценявам това. След процедурата, която извърших, очевидно беше, че не можех да го оставя там. Затова натоварих Томас в колата и го оставих на място, където щяха да го намерят. След това обработих скъпоценната му течност. И открих съединението уроборос. Без Томас нямаше да имаме „блаженството“.

Алекс наведе виновно очи и заплака. Джеси отиде при него. Започна да го целува и да пита дали е добре. След това останалите един по един се приближиха и казаха, че още го обичат и подкрепят. Само Джо промърмори, че хората непрекъснато гушват букета, затова не му се струва толкова голяма работа.

Алекс им благодари и ги покани да седнат по местата си.

— Моля… има още за разказване. Трябва да знаете, че аз лично взех проби от съединението, изолирано пряко от ликвора на Томас. Джеси, ти също го опита, макар че ти спестих истината за неговия произход. То се различава от веществото, което всички сте вземали.

— Как? — попита Сам.

— Много по-силно е. Преживяването е по-силно, по-значимо. Химически синтезираният наркотик, който сте опитвали, е удивителен, но естественото съединение се извисява над него. То не оставя никакво съмнение, че Бог е там и ни чака заедно с нашите любими хора. Аз наричам това „максимално блаженство“. Ще ми се да мога да намеря начин и вие да го опитате. Едва тогава напълно ще оцените мисията, която сме поели, и едва тогава напълно ще осъзнаете, че целта изцяло оправдава нашите средства.

Сам разбра какво казва Алекс много преди другите.

— Алекс, за бога, значи затова е лабораторията в мазето?

Мелиса Корниш вдигна ръка, че иска думата, и се изправи. Устните й трепереха и тя поде колебливо.

— Джини Тинли беше моя приятелка. Мислих много… за онова… което направи, след като взе „блаженството“. Разбирам я напълно. Когато взема „блаженство“, виждам майка си. Бях на петнайсет, когато я отнесе ракът. Липсваше ми всеки божи ден. Чувствам се най-щастлива, когато я виждам от другата страна на реката… Алекс, единственият ми въпрос е… ще боли ли?

— Ще го направя така, все едно си заспала — обеща й той. — А когато се събудиш, ще си от другата страна на реката, завинаги в обятията на твоята майка.