Глен Купър
Покана за задгробен живот (26)

25.

Франк Сако беше редовен посетител на „Сийгъл Лаундж“ на булевард „Ревиър Бийч“. През лятото това беше весело място, където местните се смесваха с туристи на еднодневна екскурзия, целите в пясък от плажа. Беше заведение, където можеш да изядеш купа хубава рибена чорба с бутилка-две бира. През зимата беше тъмно и потискащо убежище на градските пияници, които не се интересуваха от рибена чорба.

Стиви, братовчедът на Франк, работеше там и когато беше на смяна, го вкарваше в схемата „плащаш едно и получаваш едно безплатно“. С напредването на вечерта Франк се развесели и стана любвеобилен, час по час вадеше дебела пачка пари и черпеше всички в заведението.

— Какво ти става, бе? — попита братовчед му, докато му наливаше поредния шот канадско уиски.

— Нищо, Стиви, просто се чувствам добре — отговори Франк, заваляйки леко. — Всичко е наред.

Стиви посочи пачката в ръката му.

— Така ли? Гледам, че си се замогнал?

— Завъртях малка сделка.

Барманът хвърли поглед към едно от заетите сепарета.

— Браво на теб, но не размахвай парите, защото ще си намериш белята.

Франк измъкна няколко двайсетачки от пачката и ги остави на бара.

— Това е за теб, друже, ти си много готин и добър човек.

Братовчедът се опита да върне парите, но банкнотите се плъзгаха насам-натам между тях, докато накрая той неохотно отстъпи.

— Добре, ще ги взема, ако и ти прибереш парите си в джоба.

Франк се съгласи и поръча още едно.

Тази сцена се разиграваше пред очите на двама редовни посетители. Джон Абруци и Марио Фортунели бяха забелязали голямата пачка банкноти на Франк. Абруци, мускулест тип в кашмирен пуловер, беше ходил да се подстригва и с недоволен вид вадеше косми изпод яката си. С нарастващо любопитство той се приближи до Франк и го потупа по гърба.

— Ей, Франки, какво става, мой човек?

Франк му се усмихна в отговор.

— Нищо особено.

— Последният път, когато някой почерпи всички в бара, беше по случай бдение.

— Този път никой не е умрял — отговори Франк.

Под подозрителния поглед на Стиви Абруци покани Франк в тяхното сепаре и накара пъпчивия Фортунели да се плъзне навътре. Макар да бяха млади мъже, не много далече от дните си като шляещи се по улиците пънкари, между тях съществуваше вече йерархия в храненето, която Фортунели добре разбираше. Чичото на Абруци беше вторият човек в местната организация на Коломбо. Фортунели не можеше да се похвали с подобни връзки.

— Как я караш, Франки? — подхвърли Фортунели. Двамата бяха съученици в гимназията, но не можеше да се каже, че са били приятели. Всъщност Франк се страхуваше от славата на луда глава, с която се ползваше съученикът му.

— Добре съм, а ти?

— Не мога да се оплача — отговори Фортунели.

— Може и още как — засмя се Абруци. — По цял ден охка и се оплаква като някаква ревлива бяла кучка.

Фортунели потвърди с едно примирено:

— Да, така е. — После притихна.

Абруци се наведе към Франк и сниши глас.

— Е, Франки, май добре се справяш, а? Още ли работиш в онази лаборатория, или каквото там беше?

— Да, все още съм лабораторен техник в Харвардското медицинско училище.

— Марио, как ти харесва това, друже? — попита Абруци, вадейки поредния бодящ го косъм изпод яката. — Франки работел в „Харвард“. Тогава как да се обясни, че един тип, който си продава гъза от девет до пет, има достатъчно пари да потопи боен кораб, а?

Франк беше твърде пиян, за да долови ледените нотки, вмъкнали се в тона на Абруци. Абруци беше само с няколко години по-голям от Франк, но благодарение на арогантността му и на високия му ръст изглеждаха като разделени от няколко поколения.

— Завъртях малко страничен бизнес — прошепна Франк.

— Стига бе, и какъв беше? — попита Абруци.

Франк насочи към него замъгления си поглед и завалено каза:

— Няма да повярваш, но смятах да говоря с вас, защото, честно казано, аз стигнах дотам, докъдето мога. Може би вие ще може да ми помогнете.

Фортунели започна да се кикоти, но един убийствен поглед от страна на другаря му го накара да млъкне.

— Да, може би ще можем. За какво става дума?

— Наркотици — зашепна Франк отново.

— Ние разбираме от наркотици — саркастично отбеляза Абруци. — За кои по-точно?

— Не сте и чували за този.

Фортунели не издържа повече.

— Хайде бе, Франки. Джон е като медицинска енциклопедия. Сигурно го знае.

— Да — съгласи се Абруци. — Имам докторат за тези лайна.

— Нарича се „блаженство“ — каза Франк. — Чувал ли си го? — След като двамата свиха рамене, той добави самодоволно: — Не, не мисля така.

— Добре де, какъв е? — попита Абруци.

— Дизайнерска дрога. Моят началник я изобрети. Той е дяволски умен.

— И какво прави?

Франк се усмихна.

— Отвежда те при Господ, човече!

— Господ? — зяпна Абруци. — Като шибания Исус Христос, а?

Франк кимна.

— Само глупости дрънкаш — подигра му се Фортунели.

— Добре — кимна Франк, който се ядоса. — Такъв съм, какъвто кажеш. Чао, Марио, до скоро.

Абруци го дръпна да седне на мястото си и заплаши другаря си, че ще му избие зъбите, ако отново се обади.

— Сериозно те питам — обърна се той отново към Франк. — Каква е кулминацията?

— Не може да се сравни с нищо на света, друже — отговори Франк и внезапно се понесе към друго място. — Виждал съм неща… Единствено мога да кажа, че това е най-хубавото, което ми се е случвало. И не съм единствен. Всеки, който вземе дрогата, откача, но в добрия смисъл, човече, в добрия смисъл.

Абруци изглеждаше заинтригуван.

— Добре, а каква е икономическата страна на „блаженството“?

Франк се огледа.

— Нали нямате нищо против да не говорим тук за това?

— Добре — съгласи се Абруци. — Къде и кога?

— Трябва да се срещна с един тип — обясни Франк. — Какво ще кажете да дойдете към полунощ у нас?

— В полунощ да бъде — кимна Абруци и плесна няколко банкноти на масата. — И запази няколко дози за другарите си. Може да ни се прииска да опитаме лайната.

 

 

Самотен мъж предпазливо крачеше нагоре по Хънтингтън авеню в частта на Бостън, известна като Джамайка Плейн. По-рано вечерта зимната смесица от суграшица и сняг беше превърнала наклонения тротоар в писта за бобслей. Един от последните тролейбуси по булевард „Арбъруей“ изскърца покрай него по посока на улица „Парк“. Започна отново да вали суграшица и мъжът вдигна качулката на суитшърта.

Тръгна да пресича булеварда напряко на следите от тролей и погледна назад, за да се увери, че не го следят. После се спусна право напред към един от тъмните входове на ниските тухлени жилищни сгради и се вмъкна вътре. Натисна звънеца и почти веднага някой отключи вратата. Той изтича нагоре по двата реда стъпала и почука на една от вратите.

— Ти ли си, Джими? — попита приглушен глас.

— Да, аз съм.

И двамата мъже бяха изплашени. Джими, млад, с издължено лице и леките, резки движения на хрътка, огледа лошо осветения апартамент. Беше обзаведен в ретро стил от шейсетте с батик по стените, хартиени фенери и рогозки татами на пода.

— Това място ми напомня музей. Казвал ли съм ти го някога?

— Всеки път, когато дойдеш. Какво ми носиш? — Другият мъж беше набит, с провиснала над панталона риза и буйна брада.

— Тази седмица моят редовен снабдител ме остави на сухо. Нали знаеш какво имам предвид?

— Хайде, хайде. Нямаш ли поне малко трева?

— Не. Другата седмица ще ме зареди отново.

— ЛСД?

— Не съм се виждал с типа, който ми го доставя. Може би се е преместил. Но няма защо да се тревожиш, пич — имам нещо за теб.

— Не искам други вещества.

— Това, което ти нося, е съвсем ново.

— Какво прави?

— Предлага ти удивително пътешествие. Моят човек ми каза, че е пълна лудост.

— Как се казва?

— Човече, това е съвсем нова дрога и още си няма име. Не, всъщност бъркам — онзи тип Франки каза, че се нарича „блаженство“.

— Опита ли я?

— Казвал съм ти и преди. Наркотиците не ме възбуждат — аз просто ги продавам.

— Колко струва?

— Седемдесет и пет долара за доза.

— Джими, няма начин! Няма да ти дам седемдесет и пет долара за нещо, което не съм го и чувал. Заминавай.

Джими се усмихна.

— Прав си, боклукът е скъп. Ще ти направя отстъпка, защото е ново вещество. Ще ти дам първата доза безплатно, ако купиш втората на цената, която поисках. А ако все още смяташ, че съм ти одрал кожата, ще намаля с двайсетачка следваща доза трева. Какво ще кажеш на това?

— Джими, ти си истински бизнесмен.

Джими извади две червени хартиени цилиндърчета от джоба на суитшърта и ги поклати пред носа на своя клиент, който неохотно посегна към портфейла.

— Човече, надявам се да ти хареса. Ако ти хареса — кажи на приятелите си.

 

 

Франк Сако живееше на последния етаж от триетажна къща в Ревиър, която беше принадлежала на дядо му. Беше изхвърлил повечето от нещата на стареца, заменяйки неравния диван и креслата с черни кожени мебели, а стария телевизор с кинескоп с електроннолъчева тръба — с плоска плазма. Но беше запазил масивното обзавеждане на спалнята и всеки път, щом отвореше гардероба, го лъхваше миризмата на неговия дядо Сал.

Беше скрил в чекмеджето с чорапите „блаженството“ на Алекс. Той извади шишенцето и се върна в хола, където Абруци и Фортунели се бяха проснали на дивана, а краката с мокри обувки бяха вдигнали на масичката за кафе.

— Ето го — обяви той гордо.

Абруци взе шишенцето, отвори го и подуши белите кристали.

— И как попадна у теб?

Франк отпи от бирата.

— Знам къде шефът си държи ключовете. Ядосан е, но ще направи още.

— Не те ли подозира?

— Може би да, може би — не. Изобщо не ми пука, защото няма никакви доказателства.

Абруци отви капачката и подаде шишенцето на Фортунели, който също подуши кристалите, но сви рамене, когато установи, че на нищо не миришат.

— Добре, хайде сега да поговорим за финансовата страна — предложи Абруци.

Франк остави бутилката бира на масата, после я взе отново.

— Вътре има осем грама дрога — започна той. — Това са осем хиляди милиграма, а дозата е половин милиграм — наистина малко количество. Така че в тази бутилчица имам шестнайсет хиляди дози. — Бръкна в джоба на ризата си и извади четири хартиени цилиндърчета. — Ето как ги пакетирам. В коледна хартия, като добавям малко захар, за да убия киселия вкус. Това е моя идея. Нещо като търговска марка, нали разбирате. На хората им харесва. Продавам го чрез един тип, но той е нищо — някакъв пънкар. Затова исках да говоря с вас.

Абруци взе едно от цилиндърчетата.

— Та колко за една доза?

— Продавам ги за петдесетачка. Чувам, че на улицата вървят за седемдесет и пет, а може би и за стотачка.

Фортунели подсвирна, но неговият другар му махна да мълчи.

— Ей, Марио, умнико, колко струва шишенцето с лайна на едро при цена на дозата петдесет кинта?

Фортунели смръщи чело, но след малко се усмихна.

— Осемдесет хилки.

— Марио, какво просто лайно си. Сумата е осемстотин хиляди, момче! Шишенцето на Франк струва почти един милион долара, задник! И ако боклукът вътре е наистина толкова добър, можеш да удвоиш цената. Ясно? Франки, кажи ми сега какво прави това вещество толкова страхотно?

Франк си пое дълбоко дъх и започна да описва пътуването си. Не обръщаше внимание, че Фортунели се криви така, както го беше правил в часовете по английски, когато трябваше да четат литература. Абруци беше целият в слух и внимателно следеше думите му.

Но когато Франк започна да разказва как е видял самотна фигура от другата страна на светлинната река, се наложи рязко да спре. Долната му устна затрепери и той трябваше да положи усилия, за да не заплаче — беше го срам да рони сълзи пред двойка корави типове от махалата.

— Кой беше? — настоя Абруци. — Позна ли човека?

— Да, познах го.

— Казвай.

— Кени Лонго.

— Мамка му! — Фортунели изведнъж се заинтересува от разказа. — Момчето, което уби?

— Беше нещастен случай — извика Франк. — Той беше най-добрият ми приятел.

Две тринайсетгодишни момчета в едно мазе, които стрелят с въздушни пистолети по кашон. Безразсъдство. Размахване на ръце. Щрак, когато дозата сгъстен въздух беше освободена, а след това пляс, като удара на сачмата в дърво. Само че не беше дърво, а черепната кост на Кени. Момчето се свлече на колене и умря безсмислено.

Кени стоеше на другия бряг и махаше на Франк. Изглеждаше толкова млад и свеж като в деня, когато умря от кръвозагуба на пода в мазето. За радост на Франк Кени изобщо не му беше ядосан. Напротив, изглеждаше възторжен, че вижда стария си приятел, и крещеше с висок момчешки глас: „Франки! Хайде, Франки, давай, можеш да се справиш!“.

Когато накрая Франк разказа преживяното на двамата мъже на дивана, нещо, което не беше готов да направи пред Алекс и самовлюбените задници от салона, той изгуби контрол и зарида както преди години, докато фелдшерите отнасяха безжизненото тяло на Кени.

Отвратен от този изблик на чувства, Фортунели стана, за да вземе още бири от хладилника. Абруци подкани Франк да се успокои. В гласа му не се долавяше съчувствие, просто му трябваше повече информация.

— Добре, Франки, разбрах, но я ми кажи следното: ти ми се струваш смазан, а твърдиш, че хората харесвали този наркотик.

— Харесват го. И аз го харесвам. Вярно, че плача, но не от мъка. Разбираш какво искам да кажа. Точно обратното е. Това е най-великото нещо, което ми се е случвало. Кени е там. Винаги съм смятал, че ще ми е сърдит, но не е. Човече, има рай. Аз го видях!

Абруци кимна.

— Е, Франки, радвам се, че си толкова запален по тоя боклук. Свидетелството ти е страхотно, ама аз съм с няколко хода пред теб, защото мисля от гледна точка на бизнеса. Парите, които се крият в това шишенце, могат да накарат и мен да заплача. Сълзи от радост като твоите. Но после какво? Откъде ще вземем още от веществото?

— Още почти никой не знае за него. Моят началник накара един химик да го направи. Не мисля, че ще е много трудно да се произведе още. Вероятно има много химици, които могат да го синтезират.

— Знаеш ли какво има вътре?

— Формулата?

— Да, формулата.

— Не, моят шеф не я е показвал на никого. Но всеки добър химик, който се занимава с пептиди, може да я извлече от кристалите.

Абруци се огледа наоколо за химикалка, откъсна ъгълчето на едно списание и накара Франк да му напише пептид. После попита:

— Значи, Франки, искаш да въртим бизнес?

— Да. Има голям потенциал, макар, честно казано, да бих предпочел да вземам наркотика, вместо да го продавам.

— Каква е справедливата подялба според теб?

Франк избърса очите си с ръкава.

— Не знам. Може би по равно?

— И смяташ това за честна делба?

— Не знам. Може би шейсет за теб и четиридесет за мен?

Абруци се засмя.

— Франки, ти преговаряш в свой ущърб. Не те бива за бизнесмен.

— Знам.

— Добре, в такъв случай ще ти дам съкратен урок по моя начин на преговаряне. Готов ли си? Аз ще взема всичко, а на теб ще дам останалото.

Франк изглеждаше объркан.

— Ама…

— Шшшт — изшътка Абруци, слагайки пръст на устата си. После намигна на Фортунели, който още стоеше и отпиваше от новата бира. — Значи не харесваш тази сделка?

Франки се усмихна, все едно му бяха дали практически урок, но поднесен с хумор.

Абруци също се усмихна:

— Чудесно, радвам се, че го приемаш с хумор.

Фортунели вече се промъкваше зад креслото на Франк. Секунда по-късно се чу пукот и стаята се изпълни с розова мъгла и миризмата на барут.

Франки се свлече напред, отскочи от масичката за кафе и се стовари на пода.

Докато ставаше, Абруци пъхна шишенцето в джоба си и се усмихна самодоволно:

— Предай поздравите ни на Кени Лонго.