Глен Купър
Покана за задгробен живот (24)

23.

Следващото убийство беше най-лесното.

Този път Алекс не поведе вътрешен дебат за правилно и неправилно, добро и зло. Той имаше мисия. Разполагаше с потвърждението, от което се нуждаеше, за да отхвърли всички лепкави морални скрупули. Всяка сутрин се събуждаше с нарастващо усещане, че е в средата на величието. Застанал като доктор Фауст в магическия кръг, той изпитваше усещането, че пред него се разкрива друг свят — свят, в който науката, вярата, религията и философията се сливат. Великите идеи, мащабното визионерство караха малкия отделен живот да изглежда незначителен. Освен това нямаше съмнение, никакво съмнение, че ако знаеше какво й предстои само четири минути след като сърцето й е престанало да бие, неговата жертва щеше да му благодари.

От наркотиците, с които се беше надрусало, момичето на няколко пъти заспиваше в колата. Попита я на колко е години. Каза осемнайсет, но изглеждаше по-малка. Надяваше се, че е така. В гаража, когато се качи отново в колата, след като беше затворил вратата, я намери заспала с отпусната на гърдите брадичка. Не я събуди. Щом сложи ръкавиците, я удуши. Изглежда, техниката му се беше подобрила, а вероятно и силата на ръцете бе нараснала. Тя имаше най-тънката шия от всички досега. Съпротивата й беше слаба и тя умря бързо. Простря я до колата, взе пробите, след това я сложи в постлания с полиетиленови листове багажник на колата и потегли.

Когато излезе на заден от автомобилната алея, вдигна очи към прозореца на тяхната спалня. Светлината беше угасена. Джеси беше там и сигурно вече спеше. Почувства се уморен. Прииска му се да е свит до нея. С нея се спеше много хубаво.

Този път обърна повече внимание на отърваването от трупа. Не искаше да си има отново работа със Сайръс О’Мали. Имаше по-важна работа за вършене. Това момиче трябваше да остане по-дълго време скрито.

Подкара на юг към Роуд Айлънд. Планът се роди от спомена за една разходка с Джеси по брега, която бяха направили през ноември преди две години. Изолираните летни вили в Нарангасет сега бяха скръбно зазимени със затворени капаци. В мрака намери няколко вили, избра една от тях и разби вратата. С найлонови торби на краката, захванати с лепенки, за да не оставя отпечатъци, той довлече момичето в една от спалните и го бутна под разтуреното легло, където щеше да замръзне. До пролетта нямаше да мирише. А до идването й оставаше много, много време.

Когато се надигна от студеното дюшеме, от панталоните му изпаднаха няколко монети. Той изруга и се отпусна на колене, за да ги търси в мрака. След няколко минути опипване по пода и под леглото, изпита задоволството, че е намерил и събрал всички. Затвори вратата зад себе си. Трябваше да се върне в лабораторията и да обработи нейната проба. Беше планирал безброй експерименти за намирането на възможни изомери в съединението уроборос, а ако останеше нещо от течността — искаше я за себе си.

 

 

Няколко дни по-късно пречистването на течността и анализите бяха направени.

Съединението уроборос на сънливото момиче беше смесица от цели шест изомера! Само един от тях беше този на Мигел. Природата за пореден път доказваше, че е сложно нещо. Умиращият мозък произвеждаше цяла поредица пентапептиди, които си приличаха, но и се различаваха малко. Може би повече от един ключ пасваше в ключалката на неговия лимбичен рецептор №1, а може би имаше множество разновидности на ЛР-1, всяка от които се отваряше с особен ключ. Уморен, стигна до заключението, че сигурно ще са нужни години, за да разбере напълно биологията.

Обаче приоритетът му беше да извлече пробите от чистото природно съединение на момичето. Сънливото момиче беше най-младото досега. След като експериментите бяха направени, остана достатъчно за една-единствена доза и още същата нощ я взе под бдителния поглед на Джеси.

Този път стигна до последния камък за стъпване!

Дики беше само на ръка разстояние, когато Алекс беше отвлечен обратно в тунела. Беше достатъчно близо, за да види розовите петна по бузите му и наболата брада. Беше мъчително близо до физическия контакт! Беше, каза той на Джеси, най-дълбоката еуфория, в която някога беше изпадал. Там, отвъд, го чакаше нещо могъщо и чисто.

Когато се наговори и се почувства напълно изразходван, заспа щастлив в обятията на Джеси.

 

 

Следващата вечер отиде в Детската болница и се промъкна по сумрачните коридори на неврологическото отделение. Отиде там направо от своята лаборатория, като измина няколкото преки с бърз ход, за да не замръзне в студената нощ. Беше внимателен и предпазлив. За да не се изложи на опасност, се измъкна от задната страна на сградата, където беше неговата лаборатория, през товарната рампа и планираше да се върне по същия път. Ако всичко минеше добре, щеше да е обратно пред работната си маса и да обработва скъпоценната проба след по-малко от час.

Този път нямаше да се наложи да се отървава от трупа.

Нямаше нужда да минава край сестринската стая, за да стигне до стаята на Пауло. Коридорът беше пуст. Той отвори вратата тихо.

Пауло Кауто беше на четири години и имаше голям, неподлежащ на опериране мозъчен тумор. Беше бразилец, дете на нелегални емигранти, които бяха чакали прекалено дълго, преди да потърсят помощ за детето. Единственото, което можеха да направят лекарите на този етап, беше да използват малко радиация, големи дози стероиди за подуването на мозъка и лекарства срещу инсулт. Неврохирурзите командваха парада. Лекарството срещу епилепсия, което беше предписал, както можеше да се очаква, действаше добре, но си беше чиста шашарма. На детето не му оставаше много да живее.

Последната маневра беше провеждането на вентрикулоперитонеално шунтиране^[1] за източване на събиращата се в мозъка течност и пренасочването й към корема и така да се избегне възможна кома и неизбежната смърт. Шунтът щеше да му спечели дни, може би дори седмици.

Алекс нежно опипа твърдата пластмасова тръба, която лежеше под кожата. Простираше се от врата му по гръдната стена. Под диафрагмата се гмурваше в перитонеума. Когато опипа мекия корем, момчето се събуди и замига объркано.

— Здрасти, Пауло. Как си?

Момчето се усмихна и посочи конската му опашка. Децата обичаха дългата му коса и странния за тях английски акцент. За да го зарадва, той завъртя глава и я накара да се вее като истинска конска опашка.

— Просто проверявам как си, друже. Заспивай.

Детето се повъртя малко и скоро заспа отново.

Вратата беше затворена.

Никоя от сестрите на смяна през нощта не беше видяла Алекс на етажа.

В джоба си имаше спринцовка.

Три минути.

Той започна да изучава подпухналото от стероидите лице на момчето.

Щеше да бъде лесно да притисне с големите си ръце устата и да стисне носа му.

След три минути щеше да вкара иглата на спринцовката в шунтовата тръба и да изтегли няколко кубически сантиметра прозрачна цереброспинална течност. На кожата щеше да остане трудно забележима дупчица от иглата.

Момчето не беше свързано с монитор.

Щяха да го намерят при следващата проверка на жизнените показатели.

На информационната табелка на болничното му легло пишеше: „Да не се съживява“.

Тогава щяха да започнат телефонните обаждания; щяха да приемат смъртта за спокойна — край за завиждане. Родителите щяха да се молят и да казват, че сега е на по-добро място.

И щяха да са прави.

 

 

Джеси беше у някаква нейна приятелка и Алекс бе сам. Изми чиниите от вечерята и почисти кухнята, преди да отвори хладилника и да извади пластмасовата епруветка, която беше донесъл от лабораторията.

Изрита обувките от краката си в спалнята и се изтегна. Епруветката лежеше студена на дланта му.

Всичко беше минало гладко. На следващата сутрин от болницата се обадиха на Алекс, за да го информират, че Пауло Кауто е починал през нощта. Смъртта му не беше неочаквана.

Беше свършил. Това щеше да е последният му експеримент, преди да мине към следващата фаза. Тази вечер щеше да отговори на последния голям висящ въпрос.

Какво щеше да е преживяването с природен пентапептид от дете?

Беше вземал сместа уроборос толкова пъти, че нямаше притеснения да го прави сам, обаче за всеки случай остави кратка и нежна бележка на Джеси върху нощното шкафче.

Изсипа съдържанието на епруветката в устата си и зачака. Скоро щеше да получи отговора, който търсеше…

… Не след дълго стоеше на брега на реката от светлина и наблюдаваше баща си, който му махаше, и едновременно с това забеляза колко гладко и уверено стъпва върху брода от камъни. С всяка крачка удоволствието се усилваше.

Оставаха още четири камъка. Три. Два. Той стоеше здраво стъпил на последния камък на ръка разстояние от баща си.

— Хайде, момче! — подкани го Дики. — Остава само една крачка и си тук! Можеш да се справиш!

От сърцето му изригна радост, когато почувства как се отблъсква с десния крак.

Левият му крак докосна противоположния бряг. След това и десният.

С двата крака беше стъпил на брега.

Беше там!

След това ръцете му прегърнаха баща му през врата. Беше топъл, кръвта му се движеше. Чу баща си да казва:

— Здравей, момчето ми.

Имаше някого зад Дики.

Не можеше да види кой е, но усещаше присъствие и съкрушителна сила.

Баща му се готвеше да го вземе в обятията си, когато…

Беше запратен назад, буквално изтръгнат от любящите обятия и запратен назад в тунела, а оттам в неговата спалня.

Този преход от единия свят в другия се случваше толкова бързо. Жестокостта на завръщането накара очите му да се навлажнят.

Сълзите започнаха да бликат от дълбините на неговата душа. Когато Джеси се върна час по-късно, той все още се прегръщаше през раменете, люлееше се наляво и надясно, и плачеше.