Глен Купър
Покана за задгробен живот (17)

16.

Сайръс отдаде шеговито чест, когато Мериън и Марти тръгнаха. Вратата на гаража изтрака, автомобилният двигател изрева и вече ги нямаше. Разполагаше за три часа с Тара. Най-егоистично се надяваше, че тя няма да спи през цялото време.

Горе в стаята си Тара беше загърната в слоеве бархет, гъши пух и шифон. Той застана в долния край на грамадното й легло и я загледа как диша през полуотворените сухи устни. Очите й бяха затворени. На ушите й имаше големи слушалки. Спалнята беше претъпкана с играчки и плюшени животинки и много приличаше на изложбен салон във „ФАО Шварц“^[1]. Години на даряване, компресирани насила в твърде късо време, кредитните карти бяха прекарвани отново и отново през четците за уталожване на болката. Сайръс изпита кратък пристъп на съчувствие към добрия стар Марти. Вероятно човекът не знаеше какво друго да стори.

Очите на Тара трепнаха и се отвориха. Тя дръпна слушалките от главата си.

— Здрасти, тате.

— Съжалявам, ако съм те събудил.

— Не спях.

— Не?

— Не.

— Със сигурност имаше вид на заспала.

— Правех едно от упражненията на Емили.

— Какво представлява?

— Тя ми приготви нещо за айпода ми. Искаш ли да го чуеш?

Сайръс присви подозрително очи, сложи слушалките и започна да слуша гласа на доктор Фрост, която говореше на Тара, обръщаше се към нея по име, докато се опитваше да я утеши с нежни хипнотизиращи внушения.

„Тара, сега искам да си поемеш дълбоко, дълбоко дъх, чак до долния край на корема. Издишай и се вслушай в съскането на въздуха, който излиза. Когато си готова, поеми си отново дъх. Издишай със свистене като вятъра. Всяко вдишване и издишване те успокоява все повече и повече. А сега опитай да забавиш дишането си. Всеки път, когато издишаш тихо, казвай си «спокойствие». Нека това стане специална дума. «Спокойствие.» Вдишай и издишай. Наподобявай свистенето на вятъра с устните си. Всеки път повтаряй «спокойствие». Отпусни се. Освободи се от всички лоши мисли. Пусни ги да си вървят. Добре. А сега, Тара, представи си място, където се чувстваш в безопасност, сигурна и спокойна. Няма значение дали е вътре, вън или място, което никога не си виждала. Сега трябва да отидеш там. Когато стигнеш там, ще видиш формите и цветовете на твоето специално място — като на снимка. А сега се вслушай в звуците на твоето специално място. Вече можеш да почувстваш твоето специално място по кожата си. Поеми си дълбоко дъх. И докато позволяваш на щастието от твоето специално място да се разпростира из тялото ти, наслади му се, позволи му да те подхранва и успокоява. Постой там известно време и не забравяй, че по всяко време може да се върнеш там.“

Нямаше нищо прекалено подмолно.

— Останалото подобно ли е?

— Да.

— Кое е твоето специално място?

— Старата ми стая.

— Коя?

— Нали разбираш, старата ми детска стая в старата къща, докато вие с мама бяхте още женени.

Старата стая на Тара в Съдбъри беше на половината на тази, порядъчно тъмна, с по-малко играчки, без телевизор, уайфай, плейстейшън. Просто спалня на петгодишно момиче с родители все още заедно в живота му. Това беше нейното специално място.

Сайръс се извърна, за да скрие, че очите му се бяха напълнили със сълзи. Избърса лицето си с длан, подсмръкна, за да прочисти носа си, и я попита с възможно най-нормалния глас дали иска да изиграят някоя от игрите на дъска. Точно по средата на едно „Не се сърди, човече“ се обади Авакиян. Сайръс остави да го прехвърлят на гласовата поща, но когато малко по-късно отиде в кухнята за сок за Тара и кафе за себе си, върна обаждането.

— Говорих с ИТ човека от „Харвард“ — разказа Авакиян. — В нощта, когато е убита Брайс Томлин, Уелър е прекарал цялата нощ в своята лаборатория.

— Потресаващо — възкликна поразен Сайръс. — А проверката на повтарящи се модели?

— По един или друг начин не е много убедителна. През последните три месеца е работил десетина пъти по цяла нощ в дни, когато не се е чувало за извършени убийства. Би могло да се каже, че този тип е работохолик.

— Може и така да е — съгласи се Сайръс, — но е и други неща. А как върви другият проект?

Кухненският телефон започна да звъни.

— Бавно. Кога ще дойдеш? — попита арменецът.

Включи се телефонният секретар и започна да записва обаждането.

„Здравейте, госпожо Тейлър и господин Тейлър. Обажда се доктор Фрост от Детската болница. Само исках да проверя как е Тара и…“

— Трябва да затварям — рязко отряза Сайръс своя партньор и прекъсна. После грабна слушалката на кухненския телефон и натисна бутона за връзка. — Здравейте, доктор Фрост. Обажда се бащата на Тара — Сайръс О’Мали. Как сте?

Тя се поколеба миг, вероятно докато се опомни от изненадата, помисли си той.

— Господин О’Мали! Обаждам се да проверя как е Тара.

— Когато дойдох сутринта, тя слушаше вашия запис.

— Разбирам. А вие прослушахте ли го?

— Да.

— И?

— Много е успокояващ. Едва не заспах.

Тя се засмя.

— Чудесно, нали това е идеята.

— Не чух нито веднъж думата „смърт“ и това е добре.

— Ние разговаряме за смъртта и проучваме чувствата на детето към нея само ако то поиска. Тара не я е споменавала направо. Върти се около темата.

— Например?

— Миналата седмица ме попита какво ще прави татко, когато тя си отиде.

— Божичко! — прошепна той. — Какво й отговорихте?

— Че ще бъдете известно време много тъжен, но винаги ще я носите в сърцето си.

Сълзите му отново потекоха.

— Винаги.

— Разбира се — чу се как си поема дъх. — Така и не успях да ви благодаря за намесата ви при инцидента.

— Няма защо. Този тип беше ненормалник, а мен ме бива с тях.

— Въпреки това благодаря. Беше много джентълменско.

Думите му се изплъзнаха без предварително обмисляне.

— Може да пием по кафе някой път?

Трябваше да изчака един от онези кратки мигове, които в момента ти се струват като векове.

— Ще ми бъде много приятно.

По стълбите нагоре към детската спалня, си каза: „Сайръс, за бога, нима току-що си определи среща?“.