Глен Купър
Покана за задгробен живот (12)

11.

Алекс наричаше промеждутъка след вземането на наркотик и започването на полета — пистата. Когато говореше с новопосветени за променящи съзнанието наркотици, им казваше, че пистата е интервалът, който ти дава възможност да се подготвиш психически и физически, като пилот, който чака разрешение за излитане. Да бъдеш готов.

Да останеш бдителен за случващото се наоколо.

Като пилот да направиш проверка на безопасността със свой контролен списък.

Някой пази ли те? Прозорците затворени ли са? Имаш ли вода за пиене подръка?

При някои наркотици пистата беше предсказуема: човек знаеше колко време трябва да чака „излитането“. При ЛСД това можеше да бъде час, а с ДМТ — може би само няколко минути.

За този — неговия красив, чист 854,73 — нямаше представа кога и дали изобщо ще подейства. Следата можеше да е лъжлива и да няма нищо общо с преживяванията близо до смъртта. А можеше и да е истинското вещество, но въпреки това химикал, който не подлежи на абсорбиране през устата. Реши, че ще бъде най-добре да го остави да се плъзне под езика му. По този начин молекулата би могла да бъде направо абсорбирана от богатите на капиляри мембрани. Ако не се получеше, щеше да има втора възможност, като я погълне и течността влезе в стомаха му. Ако опитът се провалеше, може би трябваше да опита отново, като смръкне течността през носа, а в най-лошия случай можеше да си я инжектира — въпреки всички опасности, свързани с това.

Вече беше преминал точката на предположенията.

Алекс се чувстваше удобно бос, легнал на леглото по гръб, дишаше гладко, а главата му беше отпусната на мека атлазена възглавница. Тениската му беше торбеста, омекнала и обезцветена от стотици пранета. Той разкопча джинсите си, за да освободи талията. Свали ластика от конската опашка и пусна косата си да падне свободно.

Джеси лежеше на една страна, а сънливостта й беше прогонена от сериозността на задачата, възложена й от Алекс. Светлината беше напълно подходяща: щадяща за него, но достатъчна, ако се наложеше тя да действа — да грабне телефона и да го смъкне на земята за сърдечен масаж, както я беше учил.

Той протегна ръка и я сложи върху очертанията на талията й, и я стисна леко за успокоение и в знак на благодарност и любов.

Улицата беше тиха, по това време нямаше коли. Прозорецът на спалнята беше леко отворен, оставяйки свежия хлад да пречисти помещението. Чувстваше се напълно удобно, спокоен и приятно изтръпнал.

Готов бе за всичко, което можеше да дойде.

То се промъкна върху му като котка, която дебне врабец. Чака, чака, чака… и изведнъж се нахвърля.

Сега лежеше до Джеси и си мислеше дали да не я придърпа, за да я целуне, а в следващия миг перспективата му рязко се обърна по начин, който би трябвало да го разтревожи, но не го направи.

Веднъж вече беше пребивавал в този обърнат свят — плуващ, реещ се, наблюдаващ, когато беше дете, там на магистралата.

Това беше перспектива, която често сънуваше. В сърцето си винаги беше вярвал, че ще я преживее още веднъж. Най-малкото в деня на смъртта, но за предпочитане беше да се случи по-рано.

И ето я отново! Шеметна и ободряваща: безтегловно издигане за самосъзерцание. Рееше се достатъчно ниско, за да може да различи мрежата от сини вени по своите собствени ръце, география, наподобяваща пълноводни реки. Но същевременно беше и достатъчно високо, за да обхване леглото, цялата стая, чиито краища бяха замъглени, все едно гледа през леща на рибено око.

Беше привлечен от себе си. Познаваше нейното лице и тяло достатъчно добре. Обаче да вижда себе си — не в огледало или на снимка, а живия, дишащ човек, такъв, какъвто го виждат другите, — това беше наистина разтърсващо. Обезпокоително. Омайващо.

Очите му бяха затворени и Джеси му шепнеше, докосваше челото му, наблюдаваше го как диша.

— Алекс, спиш ли? — питаше тя. — Добре ли си?

Той не отговори.

„Лицето ми е добро — помисли си той, докато се рееше. — Не е красиво, но не е и грозно… сърдечно. Лицето ми е сърдечно. Знам какво съм извършил. Но все още съм добър човек. И сега излезе, че си е заслужавало. За мен. За Томас. За онези момичета.“

Той събра сили и когато Джеси тромаво се опита да напипа пулса му по сънната артерия, то се случи.

Черна мъгла се спусна и скри леглото. В началото аморфна, тя се сля в съвършен кръг и почерня в най-черното черно, което някога беше виждал.

Пое си дълбоко дъх. Скоро щеше да потегли.

Точно в мига, когато дробовете му се напълниха докрай, черният диск стана триизмерен — тунел — и той летеше в него с невъобразима скорост, макар че не усещаше триене и не му струваше никакви усилия. Не го чувстваше, все едно се е хвърлил с главата или краката напред. По-скоро се усещаше като парашутен скок с протегнати ръце и крака, обаче без влиянието на някакви физически сили върху неговото тяло. Чувстваше се напълно удобно, без стрес, без страх, ушите му бяха пълни с успокояващия шум на въздушната струя, макар да не усещаше и най-малкия полъх по кожата си.

Стените на тунела оживяха с бляскави проблясъци, които изригваха с ослепителна сила, след това изчезваха. Подобно на светлината от коремите на свръхзаредени светулки. Нямаше усещане за посока. Не можеше да каже дали пада, дали се издига, или се движи странично. Хрумна му, че може дори да стои на място, а само тунелът да фучи към и около него. Усещането за време също отсъстваше. Той премигна за време, което усети като секунда, но не беше сигурен дали е минал само миг или цяла вечност.

Най-накрая видя онова, което се надяваше да види: точката неподвижна светлина пред него, която започна бавно да нараства. Не можеше да откъсне очи от нея. Изглеждаше толкова приветлива, морски фар в непрогледна мъгла, и когато порасна до човешки ръст, той влезе в този диск от чиста светлина и всякакво движение спря.

Стоеше в море от толкова непроницаема белота, че не можеше да види своите собствени крайници.

Пое си дълбоко дъх в опита да опита белотата с устата си, но тя се оказа неутрална — нито мразовита, нито парообразна, а безвкусна и безпристрастна.

После, когато белотата малко по малко взе да става по-бледа и прозирна, можа да види краката си и своите протегнати ръце, и накрая — местност.

Пейзажът беше зелен и просторен, плосък и безграничен, едноцветен, наподобяваше оттенъка на стръковете пролетна трева. Но това не беше трева, а само цвят. И когато направи първата предпазлива крачка, теренът не беше нито твърд, нито мек. Не почувства нищо под босите си крака.

На хоризонта от зелената шир се издигаше поле от светлосиня белота, напомнящо бледо утринно небе, но твърде безжизнено и непроменливо, за да бъде това — друга цветна шир без съдържание.

Той напрегна слух.

Ето го!

Звукът, който се беше опитвал хиляди пъти да събуди в съзнанието си, най-сладкото бълбукане.

В началото тръгна през зеленината, но когато бълбукането стана по-силно, той се затича, едно радостно лудуване на момче, което лети през полето на път за вкъщи — гладно и жадно след дългия ден игра.

И когато най-сетне видя тази прекрасна блестяща река, той спря и се вторачи. Тя му беше повече от позната, отдавна запечатана в съзнанието му. Черните й камъни за стъпване го викаха. Турбуленцията, която предизвикваха, беше причината за плискането и бълбукането, обаче веществото на реката изглеждаше като светлина, а не вода. Може би звуците съществуват само за да направят камъните за стъпване по-привлекателни за всеки, застанал пред такава тера инкогнита, помисли си той.

От другата страна на реката неизразителната шир се простираше и сливаше на хоризонта в бледосин безкраен простор от нищо.

Тогава видя нещо — малка, черна форма удивително далече. Бавно тя ставаше все по-голяма, когато с напрегнати очи успя да различи фигура, която крачеше към него.

За първи път пълното спокойствие се замени с нарастващо вълнение.

„Моля, моля, бъди него!“

А когато видя, че е той, гърдите му започнаха да треперят, а в очите му се събраха сълзи.

Мъжът на отсрещния бряг на реката спря. Дики Уелър още носеше глупавото бейзболно кепе с емблемата на „Ливърпул“ и любимото си туристическо яке от чортова кожа. Червеното вълнено кепе беше кацнало на върха на голямата му глава и макар да беше на другия бряг, Алекс можа да различи гордостта, изписана на месестото му червендалесто лице.

Дики размаха буйно ръце и извика през течащата река:

— Алекс!

От риданията му беше трудно да говори. Той успя да произнесе само една-единствена дума:

— Тате!

— Съвсем си пораснал! — извика Дики. — Беше момче, а сега си истински мъж.

Алекс кимна.

— Ела тук! Ела тук при мене, сине.

— Искам!

Дики леко помаха с една ръка като регулировчик, който подканя кола да мине през кръстовището.

— Идвай тогава!

Макар сълзите да продължаваха да капят, Алекс успя да прекрати риданията, защото силно, чисто щастие нарастваше до физически устрем — по-силен от всичко, което човек можеше да преживее като естествена или наркотична кулминация.

Той предпазливо стъпи на първия черен камък и от това удоволствието само се засили.

— Браво! — извика Дики. — Ето това е!

Беше удивен, че усети камъните с голите си стъпала — това беше първата осезателна входна информация в цялото преживяване досега. Макар да изглеждаха студени и хлъзгави, усещаше ги топли и сухи, и той можа уверено да стъпи върху следващия.

Когато преполови прекосяването, погледна надолу към реката. Течението беше бързо, а цветът — преливащ се. Импулсът да потопи пръстите на краката отмина. Отсрещния бряг го викаше.

Дики се провикна, за да го окуражи:

— На половината път си.

— Идвам, татко. Идвам.

И тогава, точно когато премина половината, нещо се случи.

Безкрайната шир зад неговия баща, макар видимо да си остана непроменена, премина в друго измерение.

Там имаше нещо!

Някакво присъствие: повече от намек за нещо, повече от представа, нещо плашещо прекрасно.

Още един камък за стъпване…

… След това още един.

С всяка крачка той се приближаваше към баща си и към присъствието. Удоволствието беше неописуемо — милион оргазми разкъсваха всяка клетка в тялото му, луд фойерверк, който наближаваше своята кулминация.

Погледна надолу. Оставаха още три камъка. Три крачки и щеше да се озове на другия бряг. Още три крачки и щеше да се озове отново в мускулестите ръце на баща си и да се слее с непреодолимото присъствие на хоризонта.

Дики сияеше с разтворени за прегръдка ръце.

— Алекс!

— Тате!

Той се оттласна от предпоследния камък, но кракът му беше вкопан, все едно беше потънал в гъста, мазна кал.

Усмивката на Дики изчезна.

— Хайде, сине, можеш да се справиш!

Алекс напрягаше всички сили, но не можеше да помръдне напред.

— Не мога! — изпищя той.

— Можеш!

В ужас усети, че е засмукан от камъните и пада назад. Извика:

— Не! — но беше безсилен да го спре. Баща му започна да се смалява, присъствието започна да избледнява, удоволствието и радостта се оттичаха от неговото аз.

Връщането се осъществяваше със спираща дъха бързина. Намери се в проблясващия тунел, носеше се обратно, безпомощно падаше към спалнята си и сега беше отново в своето излегнало се тяло, загледан в уплашено вторачените очи на Джеси.

— Алекс, слава богу! Не знаех какво да правя. Готвех се да повикам помощ.

Той премигна и се огледа с мокро от сълзите лице.

— Бях там! Разбираш ли? Аз бях там!

— Къде?

— Там! В отвъдното.

Започна да трепери. Тя се отпусна върху него и го прегърна майчински.

— Скъпи, всичко е наред. Аз съм при тебе.

— Джеси?

— Да?

Същите онези думи от много отдавна се върнаха при него, но ги изрече мъжки, а не момчешки глас.

— Искам да се върна!