Глен Купър
Покана за задгробен живот (11)

10.

Алекс размести мебелите във всекидневната и нахвърля възглавници по пода, докато не се образува нещо подобно на кръг. Тези съботни вечери бяха всичко за него, но тази вечер му беше трудно да откъсне мисълта си от плътно затворената пластмасова епруветка, оставена в хладилника до картон с яйца.

Домът му беше много грижливо обзаведен — нищо особено скъпо, но всички вещи бяха грижливо подбрани. Къщата не беше голяма — горе-долу като тази от детството му в Ливърпул: хол, трапезария, кухня и голяма спалня на партера, а на втория етаж — две стаи за гости. В малкия заден двор имаше достатъчно място за лехи с подправки и зеленчуци и дори за барбекю.

Из къщата бяха пръснати няколко привлекателни предмета: произведения на изкуството, дървени и бронзови статуетки на индуски божества, африкански маски, китайска керамика, а на полицата над камината — на най-забележимото място — чудесно копие от деветнайсети век на рисунка от Теодор Пелеканос в неговата книга по алхимия от петнайсети век — розовозлатист уроборос. Както и книги, естествено: лавица до лавица книги по изкуство, религия, окултизъм, митология, философия, антропология и естествени науки. Той нямаше други материални желания. Беше напълно задоволен. Във финансово отношение вече беше постигнал много повече от баща си за цял живот работа. Това беше напълно достатъчно.

Джеси беше в кухнята и приготвяше хумус. Това според нея беше най-големият й принос за салоните. Беше дала на Алекс ясно да разбере, че се чувства интелектуално малоценна пред заредените с високооктаново гориво мозъци, които гравитираха около Алекс. Затова по време на тези събирания тя си мълчеше и се грижеше закуските да идват навреме и бирата и бялото вино да са добре охладени. По време на по-екстравагантните вечери се грижеше за пострадалите.

Алекс се промъкна зад нея и я погледа няколко секунди как работи с кухненския робот. Почувства да го залива могъща вълна от любов. Червеникавооранжевата й коса — с цвета на живи пламъци — падаше върху черния пуловер. Беше подхвърлено дете, близо десет години по-млада от него, отскубната от книжарница на площад „Харвард“, където една неделя преди три години беше влязъл да порови из книгите. Когато понесе книгите с меки корици към касата, беше погледнал над щанда в млечнобялото й кръгло лице с големи кехлибарени очи и ягодови устни, и в тези водопади огнени коси отпреди Рафаеловия период — и беше напълно пленен.

Тя беше градско момиче, беше се отказала от ученето и се носеше по спокойното море на слугински служби, като същевременно беше изтърпяла цяла поредица ненадеждни съквартиранти. Никога преди това в живота си не беше имала някого като Алекс — силна топка за боулинг, която с лекота повали леката кегла. Тя с радост падна и се приземи право в неговата сфера на влияние. За нея той беше всичко: баща, брат, учител, приятел и любовник. Тя го обожаваше, почти, нямаше искания и беше благодарна за всеки ден с него. Той я ценеше и защитаваше като чувствително стайно цвете.

Сега я изненада, обхващайки изотзад малките й гърди, а с носа си разрови косата на врата й, за да намери парче кожа, което да целуне.

Тя се засмя:

— Защо го правиш?

— От любов.

— Харесва ми. Колко души ще дойдат?

— Никога не знам с точност. Времето е хубаво, така че вероятно около петнайсет.

— Томас още ми липсва.

— На мен също. — Той се отдръпна от нея.

— Цял ден си работил — скара му се тя. — Легни за час преди салона. Ще ти донеса малко вино.

Той я целуна по темето.

— Не бих могъл да живея без теб.

— Не ти се и налага.

 

 

Дейвис Фокс дойде първи и целуна Джеси по бузите в европейски стил. Алекс веднага разбра, че иска да говори с него. Заведе го в спалнята си и затвори вратата.

— Добре ли си? — попита домакинът.

— Само малко ядосан.

— Защо?

— Този агент от ФБР ми звънна отново.

— Кога?

— Следобед. Попита кога ще бъде следващото ни събиране.

Алекс пребледня, но се опита да изглежда безгрижен.

— Наистина? И какво му каза?

— Отговорих му да пита теб и тогава той ми поиска мобилния ти номер. Когато казах, че ми е неудобно да му го дам, той ми заяви, че така или иначе лесно може да го намери. После ме попита защо съм толкова неуслужлив и отказвам да му дам номера. Надявам се, че не съм сбъркал.

Алекс протегна ръка и взе мобилния телефон, който лежеше на нощното шкафче изключен. Когато го включи, екранът го уведоми, че го очаква съобщение от непознат номер.

— Много шум за нищо — измърмори Алекс. — Да се надяваме, че ще хванат убиеца, вместо да си губят скъпоценното време с нас.

След това изпрати Дейвис в кухнята за чаша вино и седна на леглото, за да изслуша гласовата поща. Какво нахалство! О’Мали искаше да присъства на един от салоните и да разговаря с групата за Томас.

Алекс почувства силно гадене. Този О’Мали нямаше да се разкара. Беше доловил упорството в гласа му. Ядно си представи как му връща обаждането и му казва да го остави на мира… заради неговата дъщеря. Тази заплаха щеше да накара О’Мали да изчезне. Разбира се, това беше само мечта.

Сега всичко трябваше да стане много по-бързо. Вече беше на прага. Не биваше и нямаше да бъде спрян. Всеки час и всеки ден, които стояха между него и отговора, бяха скъпоценни, всяка пропиляна минута — трагедия. Дощя му се да беше отменил салона, за да може да продължи работата си — обаче за това и дума не можеше да става.

Останалите пристигаха на двойки и тройки.

Франк Сако, неговият млад, пъпчив лабораторен техник, дойде и седна настрана от другите. Той никога не общуваше много-много с останалите. Беше като риба на сухо и Алекс дълго време съжаляваше, че го беше поканил. Не беше добра идея да смесва работата си в лабораторията със своите други интереси — особено сега, но направеното вече не можеше да се поправи. Не можеше да каже на Франк да не идва повече. Не и без да предизвика скандал.

Лари Гелб, професор по философия в „Брандайс“ с херувимско излъчване, дойде с много по-младата си корейска приятелка и хвърли такето си в стил Че на една от възглавниците. Артър Спенглър, къдрав биохимик от медицинското училище „Тафт“, с бакенбарди в стил деветнайсети век, които приличаха на овнешки пържоли, се насочи право към хумуса и започна да обикаля наоколо, любопитен дали някой не пуши трева. Помещението се изпълни със стари приятели и колеги учени от елитните университети и колежи в Бостън, сгрявани от компанията, която си правеха, и патентованите мечешки прегръдки на Алекс, които той раздаваше малко разсеяно.

Спенглър застана до Алекс и попита с пълна с чипс и хумус уста:

— Уелър, тази вечер ще има ли някакви развлекателни медицински материали?

— Арт, страхувам се, че ако някой не ни изненада, няма да има. Ще трябва да се задоволиш с продукти на ферментацията. Джеси е заредила.

— Жалко. Кой ще говори?

— Лари има интересен доклад за едно или друго.

— Уелър, изглеждаш ми дезорганизиран. Трябва да използваш по-добре нашия членски внос.

— Какъв членски внос? — учуди се Алекс.

— Съгласието ни да слушаме докладите. — Спенглър се повлече нататък, продължавайки да търси марихуана.

Ерика Парис, докторантка в Харвардското богословско училище, разгърна шала си и се впусна право към Алекс, буквално влачейки един млад мъж за ръкава. Бузите й бяха зачервени от дългата разходка пеша покрай реката Чарлз и излъчваше обичайната си земна сексуалност. Веднъж Алекс беше казал на Гелб, че Ерика му прилича на архетипен талисман на плодородието. Преливаща от ентусиазъм, тя изпя:

— Алекс, доведох един новак! Запознай се със Сам Родригес.

Товарът й беше слаб и мускулест млад пуерториканец с дълга коса, сплетена на афроплитчици — предвестник на бъдещи фризьорски сътресения. Чертите на лицето му бяха удивително изсечени и красиви, макар той да изглеждаше замаян от непознатата обстановка.

— Здрасти, Сам, добре дошъл у дома. Казвам се Алекс Уелър. — Алекс нямаше никакво настроение да се запознава с нови таланти, но Сам го погледна толкова уверено в очите, че му направи положително впечатление.

— Казвам се Сам, но приятелите ме наричат Овърдрайв.

Алекс го тупна по рамото.

— Ако станем приятели, надявам се, че ще ми позволиш да те наричам Сам. На мен ми приличаш на Сам, а не на Овърдрайв.

— Добре, човече. Ще видим.

— Ерика, отдавна ли познаваш Сам?

— Всъщност от около четирийсет и пет минути. Когато тръгвах за насам, се запознахме на стълбите пред библиотека „Уайдънър“.

— Чудесно. Вземете си вино и нещо за хапване от съседната стая и ще вдигнем тост за новите познанства — покани ги той любезно. — Предполагам, че Ерика ти е казала за нашия салон?

— Донякъде. Звучи много яко.

— Какво те привлече?

Латиносът посочи ботушите на Ерика.

— Краката й, човече. Ако трябва да съм честен, човече, това е основната причина.

Ерика игриво го плесна по ръката.

— Харесва ми откровеността ти, Сам — изпръхтя Алекс. — В „Харвард“ ли учиш?

Сам кимна.

— Да, третокурсник.

— Каква специалност?

— Компютърни науки.

— Е, Сам, нека видим дали ще се свържеш с предметите, които ни интересуват. Ако това се случи, може би ще се видим отново. Ако не, поне заедно си оплакнахме очите с краката на Ерика.

Когато всички насядаха по възглавниците и се оформи кръгът, Алекс зае мястото си до Джеси на плоската червена възглавница. За атмосфера беше намалил реостатите на осветлението и пуснал албум на Говинда — реге, електронна музика, транс, да се носи тихо като фон. Бяха запалени и няколко сандалови пръчици, от които се кълбеше бял дим.

— Добре дошли, хора. На всички добре дошли — започна Алекс. Не чувстваше обичайното си експанзивно аз, но шоуто трябваше да продължи. — Сред нас е нашият нов приятел — Сам Родригес от „Харвард“, който няма представа в какво се е набъркал. Сам, кажи здрасти на компанията.

Дружеско помахване и „здравейте“, на което участниците в салона отговориха със същото.

— За информация на Сам — добре дошъл в дружеството „Уроборос“, наречено на митичната змия, която…

— Поглъща собствената си опашка — прекъсна го Сам. — Древен символ на безкрайността.

— Кълна се, че не съм го подготвила — изврещя Ерика.

— Да, Сам, прав си. Право в десетката. Уроборосът е символ на безкрайното и безсмъртното. Змията, която се самоунищожава и самосъживява. Онова, за което тази група от любопитни индивиди обича да разсъждава, е идеята, че животът е само кратък откъс от едно по-дълго и много по-интересно пътуване. Обичаме да обсъждаме идеите за небето и ада, както и другите прояви на задгробен живот. Ние не сме религиозни; някои от нас дори са атеисти. Често се връщаме на предмета за преживяванията близо до смъртта, известни и като ПБС, като своеобразна лаборатория за изследване на съзнанието след смъртта. Неколцина от нас бяха благословени или прокълнати с тяхно собствено ПБС и ние непрекъснато досаждаме на останалите с подробностите. Пак за информация на Сам, моля, вдигнете ръка, ако сте член на този клуб.

Самият той вдигна високо ръка. Върджиния, адвокат по патентно право с масивни рамки на черните очила, вдигна своята. Присъединиха се още двама мъже.

— Ние разговаряме, медитираме. Понякога някои от нас използват вещества за възрастни, като трева, кетамин, салвия, ДМТ^[1] или ЛСД, за да улесним медитацията и преживяванията извън собственото тяло.

Сам се усмихна.

— Аз съм по тази част, човече. Какво има в менюто?

— Страхувам се, че само разговори. Шкафовете са празни. После групова медитация. Преди това обаче Лари Гелб ще прочете доклад за кръглите архетипи в преживяванията близо до смъртта, който знам, че ще бъде интересен. И така, сега аз ще затворя уста и ще предоставя терена на Лари, за да ни омае, както обикновено.

Гелб веднага започна изложението, но беше толкова въодушевен и оживен, че не можа да остане седнал. След няколко изречения скочи на крака и застана в центъра. Въртеше се бавно около оста си като детска въртележка, обръщайки внимание на всеки поотделно. Скоро заговори за Платон и неговия разказ за преживяването близо до смъртта на войник на име Ер, който разказал, че видял космическа светлинна ос, на която имало осем сфери, въртящи се около земята.

— Отново и отново — обясни Гелб на слушателите си, — връщайки се чак до Платон, изображението на сфера или кръг, или мандала се просмуква в преживяването близо до смъртта.

Докато той говореше, мислите на Алекс отскачаха като молекули в Брауново движение от докладчика върху Дейвис, след това от него върху Джеси, от нея върху новия участник — Сам, после на Томас Куин и от него на Сайръс О’Мали и момичето с тиквите, и винаги обратно до епруветката в кухненския хладилник. След това изживя невероятно смайваща фантазия. О’Мали беше в тяхната кухня и му препречваше пътя. Алекс се видя как диво го поваля, притиска с коляно врата му и забива бургията дълбоко в неговия череп.

Той отпъди разстройващите образи и изведнъж осъзна, че Гелб привършва, заявявайки злокобно:

— Приятели, връщам се като повредена плоча — нали виждате, още едно изображение на кръг! — към необоримия факт, че появата на едни и същи символи и архетипи в различните култури в хода на вековете е неоспоримо доказателство за съществуването на колективно човешко безсъзнателно. И ви отправям още едно предизвикателство: зад това колективно безсъзнателно се крие Божието присъствие.

 

 

По-късно, когато лежаха в леглото си, Алекс беше скован и втренчен в пространството, не в ритъм с Джеси, която се беше гушнала в него сънлива и топла.

— Какво мислиш за Сам? — попита той.

— Хареса ми.

— На мен също. Наблюдавах го, докато медитирахме. Той се впусна енергично в това. Всичко в това момче е енергично.

— Смяташ ли, че ще дойде отново?

— Надявам се. Вероятно ще зависи от това дали Ерика ще преспи с него.

Тя се засмя и попита:

— Искаш ли да правим любов?

Той се обърна към нея и подпря глава на ръката си.

— Джеси, тази нощ трябва да свърша нещо.

Тя реагира на неочаквано сериозното му изражение, като притихна и не каза нищо.

Известно време той мълча, после нежно отметна няколко кичура коса от очите й и накрая каза:

— Може би съм направил пробив в изследванията. Има само един начин да разбера. Ще ми помогнеш ли?

— Сега?

— Да.

— Какво трябва да направя?

— Да бъдеш моят ангел пазител.

Той стана от леглото и се върна с пластмасовата епруветка и пипетка, седна на ръба на леглото и я вдигна пред очите й да я огледа. Вътре имаше малко количество прозрачна течност.

— Какво е това?

— Може би нищо, а може би нещо важно — може би онова, което търся цял живот.

Тя пропълзя по леглото и седна до него, търкайки очи в опит да прогони съня от тях.

— Опасно ли е?

— Не зная какво да очаквам. Може да няма въздействие, а може да има силно фармакологично влияние и аз искам да ме пазиш. Ще го направиш ли?

Тя се поколеба, после кимна.

— Ако изгубя съзнание, провери дали дишам и измери пулса ми. Научил съм те как да го правиш. Ако дихателният ми ритъм падне под осем или се качи над трийсет — това е лошо. Ако пулсът ми падне под четиридесет или се качи над сто и петдесет — това също е кофти. Тогава трябва да се обадиш на деветстотин и единайсет. Кажи им, че съм взел свръхдоза. Кажи им, че е било салвия. Не казвай на никого какво съм направил. Ако повърна, почисти дихателните пътища. Ако съм уплашен, утеши ме. Това е всичко.

— Не е малко.

— Съжалявам.

Тя докосна лицето му.

— Алекс, зная, че трябва да направиш онова, което смяташ за правилно. Аз съм тази, която те държи, когато сънуваш кошмари. Моля…

Той я изчака да довърши изречението.

— … не ме оставяй сама.

Той я целуна по бузата.

— Няма.

Не се поколеба. Със сигурна ръка отмери една десета от милиметъра прозрачна течност в пипетката, отвори уста и пусна студената капка да се плъзне под езика.