Линкълн Чайлд
Забравената стая (42)

42.

Докато вечерта се спускаше, а силният дъжд плющеше по фронтоните, парапетите и шпиловете на замъка „Лукс“, в малък комплекс от стаи в далечния край на втория етаж започна да звъни мобилен телефон.

Обаждането беше прието на третото позвъняване.

— Ало?

— Ейбрамс — долетя гласът от Северна Вирджиния.

— Зная кой си.

— Логан замина за Фол Ривър, Масачузетс.

— Какво прави там?

— Посети хоспис за възрастни хора. Там е последният от тримата, който е още на този свят.

Човекът от втория етаж не отговори.

— Мислим, че знае всичко — каза мъжът на име Ейбрамс.

— Възрастният учен вероятно вече се е вдетинил. Сигурно Логан е чул доста несвързани неща.

— Нашата информация е, че с паметта на стареца всичко е наред.

— Дори да е така, всичко, което Логан ще научи, са отминали работи. Той не знае за мен. Не знае за нас.

— Скоро ще научи. Това е само въпрос на време. Трябва да вземем мерки.

— Каквито взехте срещу архитектката?

— Да. Сега най-важно е времето. Чакахме достатъчно дълго. Не можем да си позволим още забавяния.

— Казах ти, аз ще се оправя с Логан.

— Ти получи своята възможност — отговори Ейбрамс. — Вече не зависи от теб.

— Не това е начинът. Хората ще започнат да подозират…

— При този ураган, който се стоварва върху Нюпорт? Шегуваш се. Моментът е перфектен. Логан сега е на път да се прибере. Има ли хора, които напускат замъка?

— Евакуацията е доброволна, но мнозина вече заминаха.

— Много добре. След като ураганът отмине, ще намерят очуканото тяло на Логан изхвърлено на брега. Ще се натъжат, но няма да заподозрат нищо.

— Опасно е да бъде убит.

— По-опасно е да го оставим да живее. А и не е единственият, който знае твърде много. Направо ще се изненадаш колко много съпътстващи жертви ще вземе този ураган. — Настъпи кратка пауза.

— Няма какво друго да правиш, освен да изчакаш. Ние ще се погрижим за това веднъж завинаги.