Линкълн Чайлд
Забравената стая (41)

41.

Стаята на Сорел в „Тонтън Ривър“ беше твърде голяма, но спартанска като монашеска килия. Едната част бе заета от болнично легло, а на стената над него имаше редица монитори за наблюдение на основните жизнени показатели, резервна бутилка кислород. Един-единствен прозорец осигуряваше изглед към все по-черното небе. Имаше и маса за сервиране на колелца, върху чиято табла бяха подредени няколко списания. Логан с изненада видя между тях нови броеве на списанието на Американската медицинска асоциация, „Ланцет“, „Нейчър“, които имаха вид на често разгръщани.

Той избута инвалидната количка срещу малък диван и след като дръпна пердетата, за да скрие заплашителната разсейваща гледка, седна на него.

— Покажи ми пак писмото — нареди Сорел със задъхан шепот.

Логан се подчини.

— Разкажи ми за смъртта на тези хора — поиска Сорел. — Моля.

— Единият беше специалист по компютри, от дълго време работещ в „Лукс“. Възложили му да преустрои Западното крило, затворено от години. Внезапно станал агресивен, истеричен — нещо напълно необичайно за него. Говорел несвързано за гласове в главата си, за неясна заплаха срещу него. Всичко това било непоносимо и той се самоубил.

Сорел изстена, все едно той също изпитва болка.

— А другият?

— Наследница на архитекта на „Лукс“.

— Твърдиш, че между смъртта им има връзка?

— Не зная със сигурност, но предполагам, че има.

— Спомена и за други, които са били засегнати?

Логан кимна.

— Чували гласове. Изпитвали опасни подтици. — Той си пое дъх. — Виждали хора, които всъщност не са били там.

Старецът се вторачи в нищото за известно време.

— Би ли ми дал чаша вода?

Логан кимна, стана и пое към сестринската стая. Скоро се върна с пластмасово шише охладена вода, което отвори и постави в гнездото на един от подлакътниците на количката. Сорел взе шишето и отпи голяма глътка. Ръката му леко потреперваше, а адамовата ябълка подскачаше в мършавата му повехнала шия. Остави шишето на място и попи устните си с края на халата.

— Аз се включих късно в проекта — започна той. — Малко преди да го прекратят. Бях много млад. Всъщност всички бяхме такива. Аз обаче наскоро бях завършил Харвардското медицинско училище пълен с нови идеи. Поне по онова време бяха такива. — Поклати глава. — Бяха ме включили, за да проверя има ли неврологичен или друг медицински начин… негативните ефекти да бъдат облекчени.

— Предполагам, че не сте имали успех — внимателно каза Логан.

Възрастният човек отново потъна в мълчание за няколко минути.

— Беше преди много години. Аз спазих клетвата си. На никого не съм казал, но разбира се, през годините следях развитието в биологията и психологията. След толкова много време за мен е трудно да… — Той замълча. — Да направя късни предположения какво е можело или трябвало да се случи, за разлика от онова, което стана в действителност.

Мъжът може и да беше много стар, но умът му беше забележително бистър.

— Кажете ми каква е била целта на проекта — подсети го Логан. — Опишете ми го.

Сорел кимна още веднъж, после погледът му се отнесе някъде далече, сякаш надничаше в далечното минало, и както осъзна Логан, точно това и правеше. Той запази мълчание, оставяйки му време да си спомни. В своето собствено съзнание видя поредица червеникавокафяви снимки: група мъже в летни костюми и сламени шапки, застанали усмихнати на моравата пред „Лукс“. Същите мъже, наблъскани в лаборатория и заети с някакъв експеримент. Отново тези мъже, насядали със сериозни лица около маса.

Най-накрая възрастният мъж се размърда в инвалидната количка.

— Фактически всичко започна като произшествие. Мартин експериментираше с въздействието на звук с много висока честота. На това днес казват ултразвук. — Той погледна Логан. — Вероятно не си запознат с въздействието, което имат инфразвуковите честоти върху човешкото тяло.

— Имате предвид нещо като Ковънтрийската обсебеност?

Сорел кимна изненадан.

— Да, точно така.

Тази обсебеност беше открита от изследователи в Университета на Ковънтри: те установяват, че звук с много ниска честота — в областта на 19 херца, предизвиква безпокойство и ужас. Страничен ефект на този инфразвук е странна зрителна вибрация, която предизвиква видения на неясен, призрачен образ.

— Разбира се, нашите изследвания бяха много по-ранни от този феномен. Мартин откри, че определени високочестотни звуци имат съвсем определено въздействие върху човешките същества.

— Предполагам, че под Мартин имате предвид физика Мартин Уоткинс?

Сорел кимна.

— Каква беше честота на ултразвука?

— Вече не си спомням точно, но нито един от тези звуци не съществува в природата. Мисля, че някъде в областта на едно цяло и пет мегахерца или едно цяло и шест. Беше твърде определена честота и равнището на звуковия натиск трябваше да бъде точно, за да се случи феноменът.

— Какъв беше той?

— Необичайни сензорни прояви. Странно, непредсказуемо поведение. Дори в крайни случаи онова, което един психолог би назовал като разцепване на личността.

— Това ми звучи като някаква форма на шизофрения — подхвърли Логан.

— Точно така. Разбира се, шизофренията беше относително нов термин през трийсетте години. Мнозина още я споменават като преждевременна деменция. — Сорел се изсмя невесело. — Днес не разбират шизофренията по-добре, отколкото ние по времето, когато Рузвелт беше президент. Етиологията й остава неизвестна.

— Да, но поне може да се лекува. С лекарства като торазин, клозарил.

— Така е. Торазин беше първото. — За миг Сорел, изглежда, потъна в спомените си. — Основната идея в изследванията беше, че ако определени ултразвукови честоти могат да индуцират подобни реакции, ако звуковите вълни влияят на мозъка по определен начин, логично е да се предположи съществуването на други звукови вълни. Например съзвучни или производни, които ще имат противоположното въздействие.

На Логан му се стори, че голям къс от пъзела се плъзна на мястото си.

— Разбира се — каза той, — ако звукът може да се използва, за да предизвика шизофренно поведение в нормален мозък… защо да не може да се използва, за да бъде потиснато такова поведение в шизофренен мозък?

— Та това, млади човече, е накратко началото на онова, което беше наименувано проект „С“. По очевидни причини изследванията бяха държани в тайна. Последното, което трябваше на хората в „Лукс“, бе да се разчуе, че са изнамерили начин да възпроизвеждат шизофренното поведение. Въпреки това духовете бяха приповдигнати. Мартин и неговият партньор Едуин Рамзи смятаха, че могат да намерят начин да излекуват или поне да лекуват с голяма ефикасност болест, която смайва от векове човечеството. Всичко, което трябваше да направят, бе да преобърнат първоначалната работа на Мартин.

Докато говореше, очите на възрастния човек бяха започнали да греят по-ярко и самият той се беше оживил. Сега обаче сякаш се сплеска обратно в инвалидната количка.

— Опитаха всичко. Различни честоти и амплитуди. Звукови маски. Интерференция. Дори откриха революционен метод за антифазиране — прекратяване на шума. Накрая постигнаха известен напредък в смекчаване на шизофреничното поведение у засегнатите, но така и не успяха да премахнат отрицателното въздействие върху останалите. — Очите на стареца се затвориха и той кимна с глава. След миг се ококори. — Останалите ли казах? Исках да кажа нас. Повикаха ме като последна надежда.

— Какво се надяваха, че можете да направите? — попита Логан.

— Да намеря някакво медицинско решение. Биологическо решение на проблема.

— Как точно работеха звуковите вълни?

— Точно? Не мога да кажа, както не мога да кажа какво предизвиква шизофренията. Това е основният проблем. Вярвай ми, прекарах повече от достатъчно време в мисли по въпроса. Проучвам възможностите — разбира се, за мое собствено удоволствие. — Той кимна към списанията на масата за сервиране. — Единственото, което мога да кажа, е, че високочестотните звукови вълни стимулираха — както днес биха го нарекли, серотонинови рецептори в челния дял на мозъчната кора. Може би са действали и върху дорзалното рафе ядро. — Старецът въздъхна. — По ирония на съдбата, колкото повече Мартин усъвършенстваше своята машина — електромагнитните излъчватели, усилватели и компресори, както и предавателите, толкова въздействието ставаше по-крайно. Халюцинациите ставаха все по-странни, поведението — по-непостоянно. Синестезията се превърна в постоянен страничен ефект. Фактически към края на работата проектът стана известен като Проект „Синестезия“. Надяваха се, че ако не друго, поне ще можем да научим повече за механизмите на състояния като синестезия и шизофрения. Обаче… — Сорел потъна в ново мълчание.

— Прекратиха работата през 1935 година — Логан направи опит да го разговори отново.

Старецът кимна.

— Рансъм, директорът, все повече се притесняваше, че устройство като нашето, което предизвиква халюцинации и непредвидими реакции, може да предизвика късо съединение в човешкия мозък. Аз го нарекох така, а не той. Тревожеше се, че устройството може да бъде използвано, за да кара хората да виждат недействителни неща, да чуват гласове, които всъщност не говорят. Да вършат неща, които не искат да правят. Последната капка беше, когато други учени, работещи в близост до нас, започнаха да виждат и чуват разни неща и да се държат странно. Рансъм каза, че работата ни е в разрез с хартата. Запечата лабораторията и всичко в нея. Оборудването, литературата, кутиите с архива, машините.

— Как го приеха останалите?

— Имаш предвид Мартин и Едуин? Както може да се очаква. За Мартин беше особено тежко. Макар Едуин да бе изобретил по-голямата част от технологията, която направи работата възможна, Мартин беше човекът, който първи беше попаднал на този процес. Веднага се разделихме. Дори да ни бяха разрешили, никой не искаше да говори за случилото се. Върнах се в Масачузетс, намерих си работа в една местна болница. По-късно Мартин се самоуби.

Настана кратко мълчание. Логан хвърли един поглед на запердените прозорци.

— Нека ви задам няколко конкретни въпроса за оборудването. Намерихме няколко обемисти костюма, провесени в единия ъгъл. Предполагам, че операторите на машината са ги използвали, за да се предпазят от отрицателното въздействие?

— Ако бяхме успели, тези костюми нямаше да бъдат повече нужни.

— Централното устройство има два режима на работа: ЛЪЧ и ПОЛЕ.

— Беше предвидено лечението да се прилага по два различни начина. Единият предполагаше да има събрани неколцина пациенти заедно, така че да могат да бъдат лекувани като група.

— Разбирам. Това обяснява римските цифри на пода. Значи това е режимът ПОЛЕ?

Сорел кимна.

— А ЛЪЧ?

— Този режим позволяваше хората да бъдат лекувани индивидуално на отдалечени места. Щеше да се изпраща радиовълна с определена честота до едно от няколкото устройства, които конструирахме. Щом едно от тях приемеше сигнала, то от своя страна щеше да излъчи свръхзвуков сигнал.

— Малките уреди, които споменахте. Не се ли съхраняваха в подвижен поднос отстрани на основната машина?

— Да.

— Как работеха?

— По обичайния начин, с електричество. Имаха стенни щепсели, намотки и радиолампи.

Логан помисли малко.

— Контролните уреди в предната част на Машината бяха градирани от едно до десет.

— Точно така.

— Какво щеше да се случи, ако я бяхте пуснали до червената линия?

— Моля?

— Ако я бяхте пуснали на пълна мощност. На десет.

— А, разбрах. — Сорел плъзна трепереща ръка по устните си. — Никога не сме я пускали на десет.

Логан се поколеба, преди да зададе своя последен въпрос:

— След още двайсетина години карантината ще бъде отменена. Ще бъде свикана малка група експерти, за да обсъди дали Проект „Грях“ да бъде съживен, дали технологията е напреднала достатъчно, така че работата ви никога да не бъде използвана срещу човечеството. Как смятате, дали това ще стане?

Възрастният човек го погледа малко. После поклати глава.

— Би ми се искало да е така. През цялото време го исках. Но не мисля, че някога ще се случи. Проект „Грях“ е като кутията на Пандора. Не ми е приятно да го казвам, но бяха напълно прави да го прекратят. И ако ти, млади човече, си прав, че някой вече тайно го е подновил… тези хора ще отворят врата към ада.

Врата към ада. Логан стана.

— Доктор Сорел, благодаря за времето, което ми отделихте, и за вашата откровеност.

— Късмет. — Сорел вдигна повехнала ръка за сбогом. — Имам чувството, че ще имаш нужда от него.