Линкълн Чайлд
Забравената стая (35)

35.

Вече беше един вечерта, когато Логан се върна в своя офис и апартамент на третия етаж. Той прекара остатъка от сутринта в неспокойно обикаляне из кампуса под оловносивото небе в съпровод с яростното блъскане на Атлантика по скалистия бряг, опитвайки се да пребори вътрешното си усещане за безсилие. Беше обмислил десетина и после отхвърлил още толкова начина да придума, подмами или заплаши Олафсон да отвори частния си сейф. Най-накрая бе зарязал това и бе решил да се заеме отново с работата, най-малкото за момента. Обедът вече беше в разгара си, но последното нещо, което изпитваше в момента, бе глад.

Огледа кабинета си, насочи се към телефона и набра номера на Ким.

— Миколос — обади се тя.

— Ким, Джереми се обажда.

След кратка пауза тя отговори:

— Да?

— Исках да се извиня за снощното избухване. Ти не беше виновна и не заслужаваше да го отнесеш.

— Приемам извинението, ако ми обясниш каква беше причината.

Логан се отпусна на стола зад бюрото.

— Напоследък не се чувствам много на себе си.

— Да, и меко казано, не изглеждаш добре. Предполагам обаче, че зад това се крие нещо повече.

— Права си. — Той се поколеба. — Ким, тези устройства, които намерихме снощи в тайната стая, мисля, че едно от тях е било причина за смъртта на Стречи.

Той чу как тя си поема дълбоко дъх.

— Сигурен ли си?

— Почти.

— Как?

— Имаш предвид как? Нямам представа, но едно знам със сигурност: откриването на стаята от Стречи е довело до смъртта му, макар и непряко.

— Господи! — Настъпи мълчание и на енигмолога се стори, че чува как зъбните колела в главата на Миколос щракат. — Виж… не ми се ще да питам, но защо тогава ние сме още живи? Защо не ни побъркаха, за да се самоубием и ние? Имам предвид, че също се ровим из това помещение.

Логан се беше страхувал, че тя ще зададе точно този въпрос, защото и той се питаше същото. Реши да й даде по-лесен и нетревожен отговор.

— Според мен убиецът не е вярвал, че ще открием тайната стая, или поне не толкова бързо. Обаче сега, когато го направихме и когато Олафсон знае какво се случва — да, знае — убиецът се е покрил. Но ще те разбера напълно, ако се оттеглиш от проучването…

— Не, в никакъв случай. Но за разнообразие трябва да ми позволиш да правя нещо.

— Съгласен. И това е втората причина да ти се обадя. Искам да се заемеш с изучаването на едно от устройствата, които намерихме снощи. Разглоби го, сложи го под осцилоскопа, подложи го на обратно инженерство. Опитай се да откриеш как работи, каква е връзката му с Машината. Наясно съм, че това е трудна задача, защото някой е скрил всички упътвания. Но ти знаеш много повече по въпроса от мен. Още нещо — Ким, трябва да си много, много внимателна. Документирай всичко с видеокамерата. Не бързай. Отнасяй се към това нещо, все едно е истинска бомба.

— Не се тревожи, ще внимавам. Вече имам няколко идеи за устройствата.

— Например?

— Нали си спомняш онези тежки костюми, които висят на стената в дъното на помещението? Онези, които приличат на рицарски брони?

— Е?

— Ами мисля, че наистина са брони. Мисля, че хората, работили с Машината, са си ги слагали, преди да я пуснат.

Това вече изглеждаше съвсем очевидно.

— Как стигна до това заключение?

— Оглеждал ли си ги отблизо? Забеляза ли мрежата, вградена в стъклото на забралото?

— Да, защо?

— Накара ме да се замисля за микровълни.

— За какво?

— Не си ли гледал как се топли нещо в микровълновата печка и не си ли си питал защо не готви и теб заедно с храната вътре?

— Не съм се замислял, но сигурно има някакъв вид бариера.

— Правилно. Причината да не бъдем наранени от енергията в микровълновата печка, по-точно една от причините, е мрежичката в стъклото на вратата на печката. Всъщност това е Фарадеева клетка.

— Клетка?

— Да, Фарадеева клетка. Пространство, затворено от проводима мрежа, която се грижи волтажът от едната и другата страна да бъде постоянен. Също така блокира известно електромагнитно излъчване като радиовълните. Както и да е. Мисля, че тези костюми действат като обратна Фарадеева клетка и държат излъчването — сигурна съм, че става дума за някакво излъчване — навън, а не вътре.

Логан обмисли казаното от Ким.

— Аз съм прост историк, но ми звучи напълно възможно. Ще се чувствам много по-спокоен, ако зная, че си защитена. Въпреки това бъди предпазлива. И моля те, не го пускай на голяма мощност. Ти ще си с Фарадеева клетка, но останалите тук няма да имат подобна защита.

— Обещавам. За довечера имам други планове, но утре сутринта това ще е първата ми работа. Ще те държа в течение докъде съм стигнала.

Логан точно се готвеше да остави слушалката, когато забеляза, че малкият червен индикатор за ново съобщение премигваше. Той набра гласовата поща, където го очакваше само едно съобщение.

— Джереми, обажда се Пам. Чакам с нетърпение вечерята ни довечера. Аз порових още малко из архива на прадядо и няма да повярваш какво намерих. Ха, ха, хвана се — беше шегичка. Нищо ново не съм открила. Обаче намерих визитката на онзи ужасен тип, който миналата зима се появи пред вратата ми. Излезе, че все пак не съм я хвърлила. Ще я донеса. Както и да е. Резервацията в „При Роуз“ е за девет и половина. Зная, че е малко късно, но ако не бях местна, въобще нямаше да получим маса. Мястото е чудесно и се надявам да ти хареса. А след вечеря можем да пием кафе у нас, ако искаш. — Свенливо засмиване. — Така че защо не минеш да ме вземеш към девет и четвърт? — Линията прекъсна с щракане.

Когато Логан остави телефона за втори път и понечи да стане от бюрото, светът около него за кратко се разклати. Той се вкопчи в стола, за да запази равновесие.

През последните четирийсет и осем часа се чувстваше все по-зле. Главоболието беше вече почти непрекъснато, а новият странен шепот в главата му и демоничната музика заплашваха да го съкрушат. Снощи се беше озовал седнал на ръба на леглото да премята в ръце джобното ножче от комплекта си за първа помощ. Острието беше извадено, а той не можеше да си спомни нищо от последните петнайсет минути.

Трябваше да направи нещо.

Взе възглавница от леглото и я постави в средата на стаята. След това внимателно се отпусна на нея в позиция кека фуза, или пълен лотос от дзадзен^[1].

В моменти на силна тревога и емоционално безпокойство Логан разчиташе и на дзен медитацията освен на уменията си като екстрасенс, за да успокои съзнанието си. Никога не се беше нуждал от нея повече, отколкото в момента.

Разкопча най-горното копче на ризата си, извади амулета и го подържа известно време. След това го пусна да падне на гърдите му, свали ръцете си в скута с обърнати нагоре длани, дясната в лявата в позиция дхяна мудра. Започна да диша много бавно и осъзнато: вдишваше, издишваше, прочиствайки съзнанието си от всички външни мисли, без да се съсредоточава върху нещо определено извън дишането. През това време си представяше, че с всяко вдишване поема пречистващ въздух, а с всяко издишване се освобождава от физическите и емоционални отрови. В началото още броеше вдишванията и издишванията, но след няколко минути вече не беше нужно.

Започна да го изпълва чувство на спокойствие. Главоболието отстъпи заедно с шепота. Но музиката — тревожната дяволска музика — не спираше.

Сега започна с опити да я изолира в главата си, да я раздели на откъси, за да може да я изучава като обикновен феномен, а не като узурпатор, от който трябва да се страхува. С усилия успя да я забави толкова, че в съзнанието му да звучи само по една нота. И докато тя звучеше, той въвеждаше в съзнанието си друга, противоположна нота, създадена от него. Нота по нота, когато всяка нова нахлуваше в съзнанието му, той съвсем преднамерено добавяше друга, опитвайки се да заглуши първата.

Занимава се с това може би десетина минути, като същевременно се напрягаше да запази чувството на вътрешен покой в центъра на дзадзен. Не беше съвършен процес, защото му липсваше нужната дисциплина за това, но когато се изправи, главоболието му беше намаляло, шепотът беше спрял и най-хубавото — музиката свиреше много по-тихо.

Хвърли възглавницата на леглото, пъхна амулета обратно под ризата си, направи пауза, за да поеме един последен пречистващ дъх, после взе мешката от бюрото, отвори вратата и излезе от апартамента.