Брандън Сандърсън
Легион: На една ръка разстояние (13)

13.

Минах през тоалетната в коридора на път към пулта на охраната. Нямах нужда да се облекча, но Тобиас имаше.

Помещението беше чисто, което оцених. Съдовете за течен сапун бяха пълни, огледалото — безупречно чисто, а на стената дори бе закачена малка таблица, на която бяха отбелязани последните дати, когато е било чистено, и подписите на чистачите за доказателство, че са си свършили работата. Измих си ръцете, загледан в отражението си, докато Тобиас приключваше.

От огледалото ме гледаше познатото ми, обикновено лице. Хората винаги се изненадват, като видят как изглеждам. Някои си ме представят като някакъв ексцентричен учен, други — като екшън звезда. Вместо това, обаче, пред тях застава един доста безинтересен на вид мъж в средата на тридесетте си години — напълно обикновен.

Често си мисля, че в известен смисъл съм като Бялата стая. Празно платно. Аспектите са онези, които носят чертите на характера ми. Аз пък се старая да изпъквам възможно най-малко. Защото не съм луд.

Изсуших ръцете си и изчаках Тобиас да се измие, след което се присъединихме отново към останалите и тръгнахме заедно към пулта на пазача. Той представляваше кръгло бюро с място за сядане в средата — от същия тип като гишетата за информация в моловете. Приближих се, при което пазачът ме огледа, сякаш бях парче пица, а той се опитва да прецени от колко време стоя в хладилника. Не ме попита какво искам. Лиза му се беше обадила предварително да ми приготви записите от камерата.

Бюрото наистина беше прекалено малко да побере грамада като него. Когато се наведеше напред, вътрешният ръб потъваше навътре в огромния му корем. Приличаше на зрънце грозде, стиснато до пукване.

— Ти — обърна се той към мен с дълбок баритон — си лудият, нали така?

— Всъщност, това не отговаря на истината — започнах аз. — Общоприетото определение на лудостта е…

Той се наведе още по-напред, а на мен ми стана жал за горкото бюро.

— Въоръжен си.

— Ъ-ъ…

— Аз също — продължи той тихо. — Така че — никакви номера.

— Добреее — проточи Айви до мен. — Пазачът е доста притеснителна личност.

— Аз пък го харесвам — обади се Джей Си.

— Естествено.

Пазачът бавно протегна една флашпамет към мен.

— Записите са тук.

Взех я и попитах:

— Сигурен ли сте, че алармите са били включени онази нощ?

Мъжът кимна и стисна юмрук, сякаш самият ми въпрос беше оскърбление, достойно за бой.

— Ъ-ъ… — започнах аз, загледан в юмрука, — Лиза каза, че вече ги оставяте включени и през деня?

— Ще го хвана — заяви пазачът. — Няма да му позволя да си влиза така в моята сграда!

— Втори път — отбелязах.

Той ме изгледа безмълвно.

— Няма да му позволите да влезе втори път — обясних. — Вече го е направил веднъж. Всъщност… Може и вече да го е направил два пъти, понеже първият път е залепил тиксото на вратата, но това е било само подготвителна стъпка.

— Не ми се отваряй — посочи ме мъжът с пръст, — и не прави глупости. Иначе така ще те фрасна, че някои от личностите ти ще отхвърчат чак в съседния щат.

— Ау — изкоментира Айви, която тъкмо прелистваше списанието, което бе намерила на бюрото му. — Питай го как така гений на наблюдателността като него не е забелязал, че му е смъкнат ципът на панталоните.

Усмихнах се и побързах да изчезна. Лиза ме проследи с поглед от прага на офиса си.

Когато излязох, хвърлих един поглед на флашката и тръгнах покрай сградата. Махнах с ръка на Уилсън, който още беше в колата, а братът на Панос седеше мълчаливо до него с чаша лимонада в ръка.

Заобиколих сградата заедно с аспектите, за да я разгледаме по-добре отвън. Имаше малки прозорци — може би достатъчно широки, за да се провре някой. Нямаше аварийни стълби. Стигнах до задния вход. Беше здраво заключен. Все пак дръпнах вратата, колкото сила имах.

— Някой се е престорил на свещеник — казах на аспектите, — и така е успял да разгледа тялото и да сложи тиксото. След това се е върнал през нощта, за да изнесе трупа. Защо тогава просто не е взел проба от трупа, докато е бил тук, в една стая с него?

Погледнах към останалите, но всички изглеждаха еднакво объркани.

— Предполагам, че не са знаели къде точно са се намирали изменените клетки — обади се най-после Тобиас. — Тялото се състои от страшно много такива. Откъде да знаят къде са именно тези, които търсят?

— Може и така да е — скръстих ръце.

Обяснението не ми се виждаше удовлетворяващо. „Пропускаме нещо“, помислих си. „Някакво много важно парченце от пъзела. Което…“

Вратата се отвори с трясък и на прага застана пазачът, задъхан и с ръка на пистолета. Втренчи се в мен ядосано.

— Само исках да проверя — успокоих го аз и разгледах вече отворената врата. Тук номерът с тиксото нямаше да проработи; вратата имаше секретна ключалка. — Бързо реагирате, между другото.

Той ме ръгна с показалец.

— Не ми изпитвай търпението.

И затръшна вратата след себе си. Продължих нататък, като завих на следващия ъгъл към една малка уличка, която свързваше тази сграда и следващата. Търсех други входове. Бях изминал около половината разстояние, когато чух тихото изщракване зад гърба си.

Завъртях се, аспектите ми — също. До една голяма кофа за боклук пред мен стоеше Зен Ригби, пъхнала едната си ръка в хартиен плик, заела привидно небрежна поза.

— „Зиг Зауер P239“ — обади се Джей Си шепнешком, втренчен в плика, в който без съмнение имаше пистолет.

— Можеш да познаеш модела по звука от запъването на ударника? — попита Айви.

— Ами да — отговори той. — Естествено.

Но изглеждаше леко засрамен и ми хвърли един бърз поглед. Явно смяташе, че се е изложил, задето не е усетил как Зен се промъква към нас. Но нали можеше да види и чуе само онова, което и аз.

— Господин Лийдс — проговори жената.

Също като снощи, беше облечена в костюм с панталон и бяла блуза. Беше тъмнокожа и ниска, с права черна коса. Не носеше бижута.

Наклоних глава към нея.

— Ще ви помоля да отстраните оръжието си — продължи тя. — Но внимателно и спокойно, за да не се случи някой неприятен инцидент.

Стрелнах с очи Джей Си.

— Направи го — каза той, макар и неохотно. — Сигурно няма да се опита да ни убие тук.

— Сигурно? — попита пребледнялата Одри.

Бавно извадих пистолета си, наведох се и го оставих на земята, след което го ритнах встрани. Зен се усмихна. Все още държеше ръката в плика така, че да й е удобно да я вдигне и да ме застреля бързо.

— Обадихте ми се преди малко — каза тя. — Приумица, за чиято хитрост ви поздравявам. Предполагам, че го направихте с цел да узнаете дали ви следя, или не?

Кимнах, отпуснал ръце. Дишането ми се беше учестило. Озовавах се в подобни ситуации прекалено често. Не бях войник или полицай; не умеех да запазвам хладнокръвие пред дулото на нечие оръжие. Определено не ми допадаше да ме държат на мушка.

— Овладей положението, кльощав — обади се Джей Си до мен. — Хората, които свършват като трупове, са онези, които губят контрол лесно. Не се оставяй да те водят нервите.

— А сега — каза Зен, — ще ви помоля да ми дадете флашпаметта.

Примигнах. Флашпаметта…

Тя смяташе, че в нея се намира ключът за шифъра на Панос. Как изглеждаха нещата от нейна гледна точка? Йол ме наема, след което прекарвам нощта в работа, отивам в моргата възможно най-рано сутринта, и си излизам с някакви файлове.

Бе предположила, че съм успял да намеря нещо важно. Айви се засмя, но Джей Си изглеждаше обезпокоен. Погледнах към него.

— Ако реши, че е получила онова, от което се нуждае — предупреди ме той тихо, — сме в голяма опасност. Ако й дадеш флашката, не тръгвай после с нея.

Отдръпнах се от Зен, без да движа ръцете си, докато гърбът ми не се опря в стената на сградата. Тя ме наблюдаваше бдително. Пистолетът й вероятно имаше заглушител, но изстрелът все пак щеше да се чуе. И тъй като се намирахме на относително открито място, надали й се щеше особено да стреля.

Сърцето ми биеше лудо. Овладей положението. Накарай я да започне да говори, може би?

— Кого накарахте да се престори на свещеник?

Тя се намръщи, след което вдигна плика с пистолета.

— Помолих ви любезно за нещо, господин Лийдс.

— Което няма да направя — отговорих. — Не и докато не разбера поне как сте успели да извършите кражбата. Това е една от странностите ми. Сигурна съм, че вече сте запозната със склонността ми към такива.

Тя се поколеба, после се огледа набързо.

„Търси аспектите ми“, помислих си. Хората често го правеха около мен, макар и несъзнателно.

— Добре — насърчи ме Айви. — Повечето хора наистина излизат от равновесие, когато заговориш за „лудостта“ си.

„Мисли, мисли, мисли“… Дръпнах рязко глава назад.

Тилът ми се удари в прозореца зад мен. Останах неподвижен за миг, след което започнах да блъскам глава в стъклото със силно дрънчене.

Зен се озова до мен частица от секундата по-късно, сграбчи ме за рамото и ме изблъска напред, встрани от сградата. Провери бързо дали има човек зад прозореца — явно не видя никого, — след което ме повали на земята.

— Не съм особено търпелив човек, господин Лийдс — предупреди ме тя тихо.

Изкуших се просто да й дам флашката. Но се сдържах и потиснах тревогата и страха си.

„Забави я. Само още мъничко.“

— Разбирате, че това е безсмислено, нали? — излъгах я. — Панос вече е публикувал цялата информация в интернет. Безплатно. За всички.

Тя изсумтя.

— Знаем, че от „ИЗ“ са осуетили опитите му да го направи.

Наистина ли беше опитал? И… наистина ли го бяха спрели?

Тя притисна пистолета в корема ми. Прозорецът зад нея се отвори с трясък.

— Лийдс! — извика пазачът. — Проклет ненормалник такъв! Да не би да искаш да умреш? Защото ще те удуша… Ей! Какво става?

Зен ме погледна в очите, след което отскочи от мен и се стрелна зад ъгъла. Облегнах се на стената, докато пазачът продължаваше да ругае, наведен от прозореца.

— Пистолет ли носеше тя? По дяволите, Лийдс! Какви ги вършиш?

— Оцелявам — отговорих аз уморено и погледнах към аспектите си. — Да тръгваме?

— Веднага — подкани ме Джей Си.

Оставихме пазача да вика и се втурнахме към колата. Вдигнах пистолета си пътем, а щом се озовахме на открито, се огледах. Никаква следа от Зен. Качих се на задната седалка и казах на Уилсън да потегля.

Не се чувствах по-сигурен, докато пътувахме.

— Не мога да повярвам, че има дързостта да направи такова нещо — каза Айви. — На открито и то без да има конкретни доказателства, че изобщо носим онова, което й трябва.

— Вероятно са й заповядали да ни притисне — предположи Джей Си. — Тя е професионалист; не би действала така непредпазливо без някакъв външен натиск. Докладвала е на шефовете си, че може да сме намерили нещо, и те са й заповядали да го вземе.

Кимнах, като продължих да си поемам дъх на дълбоки, треперливи вдишвания.

— Тобиас — заговори Айви вместо мен, — какво знаем за „Екселтек“?

— Докладът на Йол включва някои основни данни — отговори Тобиас. — Фирма, която се занимава с биотехника, също като „ИЗ“, но много по-… дейна, може да се каже. Била е основана преди пет години, а скоро след това са пуснали на пазара основния си продукт — лекарство, с чиято помощ се регулират симптомите на болестта на Паркинсон. За тяхно нещастие, година по-късно един от конкурентите им успява да разработи доста по-добра алтернатива. С техния продукт било свършено. Фирмата се притежава от десет инвеститора, като този с най-големия пакет дялове — човекът, на когото Стивън се престори по телефона — заема длъжността на главен изпълнителен директор и председател на съвета. Всички понасят големи загуби. Последните им три продукта са се провалили, а и са обект на разследване по подозрение в неетични практики в производството в чужбина. Накратко казано, отчаяни са.

Кимнах, успокоен от гласа на Тобиас. Вкарах флашката в лаптопа си, пуснах записите да вървят с десетократно забързана скорост и го оставих на земята, за да мога да ги следя с едно око. Тобиас, който често се показваше като най-наблюдателния от всички аспекти, се наведе, за да вижда по-добре.

Седналите пред нас Уилсън и Дион започнаха да си говорят за живота в дома на младока. Усетих как нервното треперене, породено от случката, започва да изчезва, и се заех да обмислям положението по-спокойно. Уилсън пое по магистралата; не се беше насочил към някакво конкретно място — познаваше ме достатъчно добре, за да усети, че имам нужда да се взема в ръце, преди да му дам някакви нареждания.

Дион се опита да ме огледа по-добре с помощта на огледалото за обратно виждане, но аз отвърнах на погледа му и той се сви обратно в седалката, изчервен, и продължи да отговаря на въпросите на Уилсън за училището му. Тъкмо бил завършил гимназията и се приготвял да започне следването си в университета есента. Отговаряше на въпросите на Уилсън с готовност; човек трудно можеше да устои на непринуденото дружелюбие на иконома. Той умееше да се оправя дори с мен, все пак. В сравнение с това, обикновените хора бяха нищо работа.

— Трябва да е било наистина забавно събитие — каза той на младежа в отговор на разказа му за някакво скорошно състезание. — Извинявам се за прекъсването, но ще трябва да съгласувам посоката ни с господин Лийдс.

— Не знаете ли вече? — попита Дион объркано. — Накъде караме в момента, тогава?

— Обикаляме — обясних аз. — Имах нужда от малко време да помисля. Дион, брат ти е живеел заедно с теб и майка ти, нали?

— Да. Нали знаете как са гръцките семейства.

Намръщих се.

— Не съм съвсем сигурен.

— Падаме си доста сплотени и домошари — обясни той, като сви рамене. — Да се изнесеш да живееш сам… Е, просто не е прието. Предполагам, че Панос щеше да остане някъде наблизо, дори след като се беше оженил. Няма как да устоиш на инстинкта да останеш с рода.

Напълно възможно беше Панос да е скрил ключа за шифъра в семейния дом. Ако не друго, то посещението ни там поне щеше да подскаже на Зен, че продължаваме да търсим нещо, и да я накара да отложи следващата си конфронтация с нас.

— Тръгваме натам, Уилсън — казах. — Искам да говоря със семейството.

— Аз съм от семейството! — напомни Дион.

— С останалите от семейството — обясних аз, извадих телефона си и набрах номер. — Един момент.

Йол ми отвори след няколко позвънявания.

— Здрасти, пич.

— Мисля, че този поздрав поизлезе от мода, Йол.

— Аз ще го възродя, пич.

— Надали ще… Знаеш ли какво, няма значение. Почти сигурен съм, че хората, които търсим, са „Екселтек“.

— Хмм. Жалко. Надявах се да е една от другите две фирми. Момент да намеря по-удобно място, за да поговорим.

— Не бях сигурен дали изобщо ще ти позволят да говориш по телефона сега.

— Голяма досада е — отговори той, след което се чу затваряне на врата. — Но успях да си извоювам малко свобода, тъй като, технически погледнато, не съм арестуван, а само под карантина. От службите ми позволиха да си устроя малък офис тук, но няма да пускат никого да влиза или излиза, преди да се уверят, че това нещо не е заразно.

— Поне можеш да говориш.

— До някаква степен. Мъка си е, пич. Как ще давам интервюта покрай издаването на новия албум?

— Изолацията само ще ти придаде по-голяма загадъчност — успокоих го аз. — Можеш ли да ми кажеш нещо повече за „Екселтек“?

— Всичко си го пише в документите, които пратих — обясни той. — Те са… ами, не им е чиста работата. Имах предчувствие, че ще са те. Веднъж ги хванахме, че се опитват да изпратят тук шпиони под претекст, че са инженери, които си търсят работа.

— Йол, прибегнали са до услугите на наемен убиец.

— Жената, която спомена миналия път?

— Да. Устрои ми засада в една задна уличка. И ме заплаши с пистолет.

— По дяволите.

— Няма да позволя такова нещо да се случи втори път — казах. — Ще ти изпратя имейл с указания.

— Указания ли? — попита Йол. — За какво?

— За това как да ме опазите жив — отговорих аз и взех лаптопа си от Тобиас. — Йол, трябва да те попитам. Какво криеш от мен относно този случай?

За момент настъпи тишина.

— Йол…

— Не го убихме — заговори той най-после. — Обещавам ти го.

— Но сте наредили да го следят — казах. — Включително работата му на компютъра. Няма как иначе просто да ви се е намирала историята на всичките му действия през последните месеци, готова да бъде принтирана в момента, в който пристигнах.

— Да — призна Йол.

— А той се е опитвал да разпространи информацията — продължих. — Искал е да публикува целия проект в интернет.

Дион се беше обърнал на предната седалка и ме наблюдаваше.

— На някои от инженерите не им се нравеше, че съм се появил на сцената — обясни Йол. — Разтълкуваха това като знак, че компанията изневерява на принципите си. Панос… Той не вярваше, че всяко действие си има последствия. Щеше да публикува изследванията ни така, че да станат публично достояние, и всеки терорист на света да има свободен достъп до тях. Не го разбирам този тип хора — стремежа им да разпространяват вътрешна информация, отворените им кодове…

— Става ми все по-трудно да повярвам, че не си решил просто да се отървеш от него.

Дион пребледня.

— Не се замесвам с такива неща — озъби се Йол. — Имаш ли представа колко би струвало на компанията, ако бъде въвлечена в разследване на убийство?

Наистина ми се искаше да можех да му повярвам. До някаква степен имах нужда му да повярвам. В противен случай, мисията като нищо можеше да завърши със собствената ми смърт.

— Просто следвай указанията в имейла — казах и затворих телефона.

Заех се да го напиша, без да обръщам внимание на Дион, докато записите от камерите продължаваха да вървят в другата половина на екрана. Одри се надигна на седалката зад мен и надникна през рамото ми, загледана в думите.

— Трябва да си сложиш колана — напомни й Айви.

— Сигурна съм, че в случайна катастрофа Стивски ще ми измисли някакви адски готини белези — отговори тя, след което посочи към имейла. — Да разпространят слухове? За „Екселтек“? Това ще ги направи още по-отчаяни.

— На това разчитам — обясних.

— Което ще ни направи още по-желана мишена! — каза тя. — Какво, за Бога, си намислил?

Не й отговорих, а вместо това довърших писмото и го изпратих.

— Дион — казах после, без да спирам да следя записите. — Семейството ти религиозно ли е?

— Майка ми — да — отговори той от предната седалка. — Аз съм атеист.

Каза го с нотка на инатливост, сякаш е трябвало да защитава тази позиция доста пъти досега.

— А Панос?

— Атеист — отговори момчето. — Но мама отказа да го приеме, естествено.

— Кой е семейният ви свещеник?

— Отец Франгос. Защо?

— Защото мисля, че някой се е престорил на него снощи, когато е отишъл при тленните останки на брат ти. Другият вариант е самият отец Франгос да е замесен в кражбата на трупа.

Дион изпръхтя подигравателно.

— Той е около стогодишен. И е толкова набожен, че когато мама му разказа, че съм се метнал на брат ми, се подложи на трийсет и шест часа глад и молитва за спасението на душата ми. Трийсет и шест часа. Мисля, че самата мисъл да наруши умишлено някоя от Божите заповеди би го убила на място.

Хлапето явно бе превъзмогнало страха си от мен. Добре.

— Питай го какво е мислел за брат си — обади се Айви иззад мен.

— Явно го е харесвал — изсумтя Джей Си.

— Наистина ли? — попита Айви. — Стигна до това заключение съвсем сам, а? Стив, трябва да чуем някое мнение за Панос, което не идва от Йол или хората му. Накарай го да се разприказва, моля те.

— Брат ти — обърнах се аз към Дион. — Май никак не ти харесва компанията, за която е работел.

— Преди ставаше — отвърна Дион. — Преди и те да станат като големите корпорации. Тогава започнаха лъжите, изнудването. Парите станаха по-важни от всичко.

— За разлика от останалите работни места — изкоментира Одри, — където на никого не му пука за парите.

— Брат ти не е напуснал — продължих аз, като подминах забележката й. — Явно не е бил чак толкова съкрушен от промените в „ИЗ“. Предполагам, че е искал да се облажи малко и той.

Дион се завъртя назад на седалката и ме фиксира с поглед, който би могъл да опържи яйце.

— На Панос не му дремеше за парите. Остана само заради ресурсите, с които разполагаха.

— Значи… се е нуждаел от оборудването на „ИЗ“ — констатирах. — И, по подразбиране от това, от парите им.

— Е, парите не бяха целта му. Брат ми щеше да постигне велики неща. Да излекува болестите завинаги. Правеше неща, за които не знаеха дори останалите — предатели такива. И…

Дион млъкна рязко, обърна се обратно напред и отказа да говори повече, независимо от по-нататъшните ми подпитвания.

Погледнах към Айви.

— Обожание, граничещо с идолопоклонничество — отбеляза тя. — Подозирам, че ако се поотпусне достатъчно да го сподели, ще се окаже, че планира да учи биология и да следва стъпките на брат си. Философията, маниерите… Можем да научим много за Панос, като го наблюдаваме.

— И така — намеси се Джей Си, — това, което ми казваш, е, че Панос е бил едно досадно, малко коп…

— Независимо от това — прекъсна го Айви, — ако Дион е прав и Панос наистина е работел по проекти, за които не са знаели дори Гарвас и останалите, това може да се окаже тайната, която Йол търси.

Кимнах.

— Стивън — обади се Тобиас и посочи екрана на лаптопа. — Трябва да видиш това.

Наведох се по-близо към него, след което върнах записа. Тобиас, Одри и Джей Си се скупчиха наоколо, без да обръщат внимание на острите забележки на Айви за липсата им на колани. На малкия екран, където записът вече вървеше с нормална скорост, се виждаше как някой излиза от тоалетната на медицинския комплекс.

Чистачката. Теглеше голяма кофа за боклук на колела след себе си към входа на офисния комплекс на Лиза. След секунда отвори вратата и влезе.

— На никого ли не му пука за предохранителните мерки вече? — възкликна Джей Си, като посочи към екрана. — Вижте само пазача! Дори не се обърна към нея.

Натиснах „пауза“. Камерата бе насочена така, че не можех да разгледам жената добре, колкото и да превъртах назад и да спирах кадъра.

— По-скоро дребна на ръст — отбеляза Тобиас. — С тъмна коса. Не мога да различа друго. Някой от вас?

Джей Си и Одри поклатиха глава. Натиснах „пауза“ още веднъж, този път така, че да се вижда пазачът. Не беше онзи, с когото бях разговарял, а друг, по-дребен. Седеше на пулта и четеше някакъв роман джобен формат. Върнах записа, за да видя откъде е влязла чистачката, но трябва да беше минала през някоя от задните врати. Все пак забелязах как пазачът натиска някакво копче — вероятно за да отвори задния вход на някого, който бе натиснал звънеца.

Пуснахме отново на забързан кадър и проследихме как жената излиза от офисите и започва да минава през всяка стая по коридора. Която и да беше, умееше да работи систематично. Почисти останалите офиси бързо, след което изчезна нататък по коридора с голямата кофа.

— В кофата за боклук почти със сигурност би могъл да се побере труп — каза Джей Си. — Нали пазачът уж каза, че никой не е влизал в онези стаи?!

— Чистачките обикновено се считат за „никой“ — отбеляза Тобиас. — А и вратата на самата морга е била заключена. Лиза спомена, че дори пазачът не би могъл да влезе, значи можем да предположим, че чистачките също не могат — или поне не и без надзор.

— Има ли записи и от други нощи? — попита Одри.

— Добър въпрос — казах аз, потърсих и открих записите от предишните две. Изгледахме ги и открихме, че по приблизително едно и също време всяка вечер, една чистачка влиза и прави горе-долу същото. Но кофата за боклук, която носеха, беше по-малка, а чистачката явно беше друга. Жена, да, и с подобно телосложение — но с по-светла коса.

— И така — заяви Одри, — първо са пратили фалшив свещеник, а после — фалшива чистачка.

— Което би трябвало да им е било невъзможно — каза Джей Си. — Охранителният протокол би трябвало да не допуска такива неща.

— Какъв охранителен протокол? — попита Одри. — Това не е сграда с висока степен на сигурност, Джей Си. Минават година след година без нито едно произшествие — естествено, че хората ще се отпуснат и ще станат по-небрежни. Освен това, онези, които стоят зад тази кражба, си разбират от работата. Фалшива лична карта, проучване на часовете, в които чистачката идва и си отива. Униформата е същата. Дори са почистили всички офиси, за да не заподозрат останалите нещо.

Изгледах записа втори път, като се опитвах да разбера дали това не е била самата Зен. Телосложението беше същото. Какво бе споменала Одри преди? Че хората са доста по-лесни за разгадаване от шифрите, които използват — или, в случая, от мерките за сигурност. Всичко това можеше да бъде предотвратено, ако пазачът бе хвърлил и един поглед на чистачката. Но той не беше — защо да го прави? Нима в офисите изобщо бе имало нещо, което си струва да бъде откраднато?

Само един труп, в който е било скрито оръжие за масово поразяване.

Потиснах една прозявка, докато джипът най-после зави към един от жилищните квартали. По дяволите. Бях се надявал да ми остане време да дремна, преди да пристигнем. Явно нямаше шанс. Вместо това, отговорих на имейла, който Йол ми беше изпратил след моя, и потвърдих, че, да, искам „Екселтек“ да се почувстват притиснати в ъгъла и, да, знам какво правя. Следващите указания, които му дадох, явно го успокоиха.

Спряхме пред една старомодна къща, боядисана в бяло — ниска, но просторна. Внимателната поддръжка компенсираше факта, че постройката — с малките й прозорци, липса на закрит гараж и поовехтяло покритие на външните стени — явно е за смяна с нова от около десетилетие… или четири.

— Няма да нараните семейството ми, нали? — попита Дион от предната седалка.

— Не — отговорих. — Но може да те изложа малко.

Той изръмжа.

— Ела да ме представиш — подканих го аз и отворих вратата. — На една страна сме. Обещавам, че когато открия тялото на брат ти, няма да позволя на „ИЗ“ да направят нищо непочтено с него. Всъщност, ще ти издействам позволение да присъстваш на кремацията — на която „ИЗ“ няма да могат и с пръст да докоснат трупа, — ако искаш.

Дион въздъхна, но слезе от колата.