Брандън Сандърсън
Легион: На една ръка разстояние (9)

9.

Конвертирах книгата за криптография в аудиофайл, увеличих звука и забързах скоростта пет пъти. Дългият душ ми подейства успокояващо. Не тормозех ума си с проблема — само учех.

Когато влязох в спалнята си, все още по хавлия, установих, че Уилсън вече ми е приготвил закуска — включително голяма чаша лимонада. Изпратих му съобщение и го помолих да накара шофьора да приготви джипа — беше доста по-дискретен от лимузината — за тръгване в седем и половина.

Довърших книгата, докато се хранех, след което се обадих на Елзи, познатата ми в Министерство на вътрешната сигурност. За съжаление, я събудих, но все пак се съгласи да проучи въпроса. После се обадих на следователката — включи се гласовата поща, но все пак й оставих съобщение, — и тъкмо когато затворих, получих съобщение от Елзи. „ИЗ“ наистина беше поставена под карантина — от Центъра за контрол и превенция на заболяванията провеждаха изследвания, ФБР също се бяха намесили.

Малко по-късно влязох в гаража, облечен и поне малко освежен, тъкмо навреме за тръгване. Вътре заварих Уилсън — очилат, оплешивяващ и с квадратно лице, — който тъкмо махаше някаква прашинка от шофьорската шапка. После си я сложи.

— Момент — спрях го. — Томас не е ли на смяна тази сутрин?

— За съжаление, той няма да дойде на работа днес. Или изобщо, както заяви в съобщението си тази сутрин.

— О, не. Какво се е случило?

— Не си ли спомняте как му обяснихте, че сте сатанист, сър?

— Два процента сатанист — поправих го аз. — А и Хавие е доста прогресивен като за поклонник на дявола. Никога не ме е карал да принасям в жертва друго, освен въображаеми кокошки.

— Да. Е…

Въздъхнах. Поредният напуснал член на прислугата.

— Можем да повикаме някой шофьор само за днес. Снощи те освободих доста късно. Няма нужда да започваш работа толкова рано.

— Нямам нищо против — успокои ме Уилсън. — Някой трябва да следи да се пазите, сър. Спахте ли изобщо?

— Ами…

— Разбирам. А вечеряхте ли снощи, преди да се появите в таблоидите?

— Вече надушиха историята, така ли?

— В днешния брой на „Свят“, както и на сайта на „Коментараджийницата“ тази сутрин — придружена от експозе от самата госпожица Бианка. Значи сте пропуснал вечерята, както и обяда вчера — нали не искахте да си разваляте апетита за вечерята.

По-скоро не исках да повърна от нерви преди срещата.

— Нищо чудно, че закуската ми се услади така, тогава — отбелязах аз и протегнах ръка към дръжката на врата на джипа.

Уилсън опря длан на рамото ми.

— Не се вдълбочавайте толкова в спасяването на света, сър, че да забравите да се грижите за самия себе си — каза той и ме потупа по ръката, след което се качи на шофьорското място.

Вътре ме чакаше целият екип — всички, освен Одри, която нахлу в гаража, облечена в пуловер и с шал. След като изчетох книгата, не се беше появил нов аспект; знанието се бе прехвърлило върху Одри, както бе очаквала тя самата. Радвах се — всеки нов аспект означаваше допълнително напрежение, и предпочитах старите да учат новите неща. Но участието й в мисиите често се оказваше своего рода предизвикателство.

— Одри — обърнах се към нея аз и й отворих вратата. — Вече наближава юни. Шал?

— Е — усмихна се тя закачливо, — каква полза има да си въображаем, ако не можеш да игнорираш времето?

След което заметна шала над едното си рамо с театрално движение и се качи в колата, като сръга Джей Си с лакът пътем.

— Ако те застрелям, жено — изръмжа той към нея, — ще боли. Куршумите ми засягат и междупространствените феномени.

— А моите могат да завиват зад ъгъла — отвърна тя. — И от тях никнат цветя.

Накрая се настани между Айви и Тобиас, без да си слага колана. Интересен проект се очертаваше.

Излязохме на улицата. Вече беше сутрин, слънцето грееше ярко в небето, а задръстванията започваха да утежняват трафика значително. Седях, загледан през прозореца и унесен в мисли, докато не забелязах, че Джей Си рови в чантата на Айви.

— Ъ-ъ… — обадих се.

— Не се обръщай — каза Джей Си и отблъсна ръката на Айви, когато тя се опита да си вземе чантата.

Извади джобното й огледалце и го вдигна, за да погледне с него над рамото си, през задния прозорец, без да се показва в профил.

— Да — заяви той. — Вероятно ни следят.

— Вероятно? — попита Айви.

— Трудно е да се каже със сигурност — обясни той и обърна огледалцето леко. — Колата няма номер отпред.

— Мислиш ли, че е тя? — попитах. — Наемничката?

— Пак повтарям — няма как да се каже със сигурност.

— А може и да има как — намеси се Одри и потупа с пръст по челото си, сякаш да напомни за многото нови знания вътре. — Искаш ли да опитаме един хак, Стивски?

— Хак ли? — попита Айви. — За мисията?

— Не, за една видеоигра — подбели очи Одри. — Ето. Ще ти напиша какво да правиш.

Проследих с любопитство как надраска списък инструкции и ми ги подаде. Хартията беше въображаема — не че й личеше. Взех листчето и хвърлих поглед на написаното. После се обърнах към Одри.

— Довери ми се — успокои ме тя.

— Прочетох ти само една книга.

— Беше достатъчно.

Вгледах се в нея за секунда, след което свих рамене и извадих телефона си. Струваше си да опитам. Набрах телефона на „Ф.И.Г.“, ресторанта, в който бях вечерял — е, или поне си бях поръчал храна — снощи. За щастие, сутрешната смяна вече беше на работа.

— Ало? — вдигна непознат глас.

Последвах указанията на Одри.

— Да, здравейте. Съпругата ми вечеря при вас снощи, но възникна спешен случай и й се наложи да си тръгне, преди да приключи с храната си. В бързината даже е платила с кредитната си карта от работа, вместо с тази за лични разходи. Питах се дали ще е възможно да разменим картите.

— Добре — отговори жената на телефона. — Как се казва?

— Каръл Уестминстър — използвах аз псевдонима, под който Зен бе направила резервацията си.

Минаха няколко минути. Надявах се фактурите от снощи да са им под ръка. И наистина, след известно шумолене от другата страна на линията, жената заговори пак:

— Добре. Кой е издателят на другата карта?

— Коя е използвала снощи?

— Карта на „КийТръст“ — отговори тя, вече подозрително. — Номерът завършва на 3409.

— О! — възкликнах аз. — Значи все пак е използвала правилната карта. Благодаря за помощта.

— Няма проблеми — каза тя с лека нотка на досада и затвори.

Записах цифрите в джобното си тефтерче.

— На това ли му викаш „хак“? — обади се Джей Си. — Каква полза от цялата работа?

— Почакай и ще видиш — заяви Одри.

Вече набирах телефона на банковия отдел, който се занимаваше с борба с измамите с кредитни карти. Джипът продължи по магистралата на юг, докато аз седях, заслушан в мелодията, която от време на време ме информираше, че трябва да изчакам. До мен Джей Си продължаваше да следи предполагаемата ни опашка с огледалцето на Айви. Кимна ми. Бяха ни последвали на магистралата.

Когато най-после си проправих път през менютата, цифрите за набиране и предупрежденията, че обаждането може да бъде записано с цел подобряване на услугата, ме посрещна приветлив мъжки глас с южняшки акцент.

— С какво мога да ви бъда полезен?

— Искам да докладвам за изчезнала кредитна карта — отговорих. — Чантата на съпругата ми беше открадната от къщата ни снощи.

— Разбирам. На чие име е картата?

— Каръл Уестминстър.

— А какъв е номерът на картата?

— Нямам го — постарах се аз да придам раздразнение на гласа си. — Не чухте ли какво казах? Открадната е!

— Господине, трябва само да проверите в интернет…

— Опитах се! Всичко, което виждам, са последните четири цифри.

— Трябва да…

— Може би харчат парите ми точно в този момент — прекъснах го. — Защо губим време?

— Имате защита срещу измами, господине.

— Да, да, съжалявам. Просто се притеснявам. Не сте виновен вие. Не знам какво да направя… Можете да ми помогнете, нали? Моля ви!

Мъжът издиша, сякаш промяната в тона ми му бе дала да разбере, че току-що е избегнал доста неприятен развой на събитията.

— Кажете ми последните четири цифри, тогава — каза той, вече по-успокоено.

— Тук пише 3409.

— Да видим сега… Знаете ли ПИН-кода, господин Уестминстър?

— Ъ-ъ…

— ЕГН?

— 805-31-3719 — отговорих аз уверено.

Последва пауза.

— Това не отговаря на вписаните данни, господине.

— Но това е ЕГН-то ми.

— ЕГН-то тук вероятно е на жена ви.

— Какво значение има това?

— Не мога да направя нищо от ваше име, преди да се уверя, че имате правомощията за това — отговори мъжът със спокойния, търпелив глас на човек, свикнал да говори по цял ден с хора, които заслужават да бъдат удушени.

— Сигурен ли сте? — попитах.

— Да, господине. Съжалявам.

— Е, предполагам, че ще трябва да й се обадите, тогава. В момента е на работа и нямам ЕГН-то й записано.

— Да, може да направим така — отговори мъжът. — Мога ли да я потърся на номера, който е вписала в документите?

— Кой е той? — попитах. — Мисля, че си взе мобилния.

— 555-626-9013.

— Ще му се не види — отвърнах аз и побързах да запиша номера. — Това е номерът на откраднатия телефон. Ще трябва да й се обадя на работа и да я накарам да ви звънне оттам.

— Много добре. Това ли беше всичко, господине?

— Да. Благодаря ви.

Затворих, след което завъртях тефтерчето така, че останалите да видят номера.

— Телефонът на наемничката.

— Супер — отговори Джей Си. — Вече можеш да я поканиш на среща.

Обърнах тефтерчето към себе си и погледнах записаното.

— Знаеш ли, беше направо изумително колко лесно стана всичко.

— Правило номер едно на дешифрирането — отговори Одри. — Ако няма нужда да разгадаваш шифъра, не го прави. Самите хора обикновено са много по-лесни за разгадаване, от мерките за сигурност, които използват.

— Та какво ще правим с това? — попитах.

— Първо искам да си свалиш едно приложение на телефона — каза тя. — Джей Си, за коя от трите конкурентни компании е най-вероятно да работи жена?

— „Екселтек“ — отвърна той на секундата. — Те са най-отчаяната от трите. Финансират ги от години, а не са постигнали никакъв забележим напредък, инвеститорите им дишат във врата, пък и имат история на не особено почтени практики и шпионаж. Ставали са обект на три разследвания досега, но така и не са намерили преки улики.

— Телефоните на главните им изпълнителни директори фигурират в папката — напомни Одри.

Усмихнах се и започнах да настройвам телефона си. След малко вече бях направил така, че мобилният ми да изпраща фалшива информация на телефона на Зен — щеше да показва, че й се обажда Нейтън Хайт, собственикът на „Екселтек“.

— Кажи на Уилсън да се приготви с клаксона — заръча Одри.

Предадох на Уилсън предупреждението и набрах телефона.

Звънна веднъж. Два пъти.

След това тя отвори.

— Тук — чу се рязък женски глас. — Какво има? Заета съм.

Дадох знак на Уилсън. Той наду клаксона.

Чух звука и от телефона. Зен със сигурност ни следеше. Включих приложението, което имитираше лош сигнал и казах нещо с ясното съзнание, че от другата страна на линията няма да се разбере нищо.

Зен изруга, след което каза:

— Не ми пука колко са се изнервили останалите партньори. Няма да накараш нещата да потръгнат по-бързо, като ме търсиш непрекъснато. Ще звънна с повече информация, когато разбера нещо ново. Дотогава ме остави на мира.

И затвори.

— Това — отбеляза Джей Си — беше най-странният хак, който някога съм виждал.

— Защото не знаеш какво всъщност означава тази дума — отговори му важно Одри. — Представяш си някой очиларко, седнал пред компютъра. Но всъщност повечето хора, които се занимават с „хакове“ в днешно време — поне доколкото твърдят медиите, — всъщност се опитват да изкопчат информация с различни методи, като говорят по телефона.

— И така, вече знаем, че ни следи — обади се Айви, — както и името на конкурентната фирма. Значи знаем и у кого е трупът.

— Не е сигурно — казах аз. — Но е доста добра следа.

Потупах по телефона си замислено, а Уилсън сви от магистралата и пое през центъра на града.

— Някакви съвети?

— Да внимаваме да не отхапем прекалено голям залък — отговори Айви. — Ако изобщо ни е възможно да се сдържим.

— Съгласен съм — потвърди и Тобиас. — Стивън, ако намерим доказателства, че „Екселтек“ са откраднали тялото, от Центъра за контрол и превенция може би ще се съгласят да направят обиск на сградата им.

— А може просто да го направим ние — предложи Джей Си. — Ако искаш нещо да се свърши добре, свърши го сам.

— Предпочитам да не правим неща, изрично забранени от закона — възрази Тобиас.

— Не се безпокой — отговори Джей Си. — В качеството си на междупространствен времеви рейнджър разполагам с код 876 — специално упълномощение да игнорирам местното законодателство в спешни случаи. Виж какво, кльощав, рано или късно ще опрем до „Екселтек“. Предчувствам го. Дори ако не съхраняват тялото в някой от местните си офиси, със сигурност ще има следа, която да ни насочи къде е.

— Доколкото мнението ми има тежест — обади се Одри, — аз съм съгласна с Джей Си. Взломът звучи като забавна идея.

Облегнах се на седалката, замислен.

— Ще отидем при следователката — казах накрая, а Тобиас и Айви кимнаха в отговор. — Предпочитам да открия уличаващи „Екселтек“ доказателства и чак след това да организираме официален обиск.

В главата ми започваше да се оформя план.

— Освен това — добавих, — влизането с взлом не е единственият начин да разберем какво знаят „Екселтек“…