Брандън Сандърсън
Легион: На една ръка разстояние (8)

8.

Имам много аспекти. Четиридесет и седем, ако трябва да бъда точен. Последен се беше появил Арно. Обикновено не се нуждая от всички тях — напротив, да си представям повече от четирима-петима едновременно е доста изтощително и не мога да го правя задълго. Това ограничение е едно от нещата, което кара психолозите ми да точат лиги. Пациент с психоза, който намира за по-уморително да създава фантасмагории, отколкото да живее в истинския свят?

От време на време поемам проект, който изисква повече усилия от обикновено, и се нуждая от вниманието на по-голям брой аспекти. Затова създадох Бялата стая. Голите стени, подът и таванът са боядисани в равномерен матовобял цвят; гладки, хладни повърхности без каквото и да било върху им освен лампите на тавана. В това звукоизолирано и спокойно помещение няма какво да ме разсейва — нищо, което да отклонява вниманието ми от дузините въображаеми хора, които тъкмо се стичаха през двойната врата.

Не избирам съзнателно как да изглеждат аспектите ми, но подсъзнанието ми явно обича разнообразието. Луа, самоанецът, беше едър, мускулест мъж с широка усмивка. Носеше здрави, свободни панталони и елек, отрупан с джобове — облекло, подходящо за човек, свикнал да оцелява в природата. Ми Уон, корейката, беше нашият хирург и лекар. Нгози, която се занимаваше с криминалистика, бе близо два метра висока цветнокожа жена, а Флип беше нисък, дебел и се уморяваше лесно.

Идваха все още и още, и още. Присъединили се бяха към мен постепенно, случай по случай, в зависимост от уменията, които ми се налагаше да усвоя — нова и нова информация, която трябваше да натъпча някак във вече пренаселения си с различни специализации мозък. Държаха се точно като истински хора и разговаряха непринудено на няколко различни езика. Одри изглеждаше леко дезориентирано — явно допреди малко бе спала. Клайв и Оуън се бяха облекли като за голф, а Клайв носеше и чанта със стикове на рамо. Сега разбирах, че Оуън най-после го е придумал да се захване с този спорт. Калиани, нагиздена в яркочервено копринено сари със златиста украса, подбели очи, когато Джей Си я нарече „Ахмед“ по стар обичай, но на него му личеше, че започва да се привързва към нея. Беше трудно да не се привържеш към Калиани.

— Господин Стив! — обърна се към мен тя. — Как мина срещата ви? Забавно, надявам се?

— Беше стъпка напред — отговорих аз и се огледах. — Виждала ли си Армандо?

— О! Господин Стив — възкликна дребничката индийка и ме хвана за ръката. — Някои от нас се опитаха да го склонят да слезе. Но отказа. Казва, че е в гладна стачка, докато не му бъде върнат престола.

Трепнах от неприятно чувство. Армандо се влошаваше. Застаналата наблизо Айви ме изгледа остро.

— Господин Стив — продължи Калиани, — трябваше да поканите и съпруга ми, Раул.

— Вече съм ти обяснявал това, Калиани — съпругът ти не е мой аспект.

— Но той може да ни бъде много полезен — възрази тя. — Нали е фотограф, а Армандо отказва да ни помага напоследък…

— Ще помисля по въпроса — казах аз и тя явно остана доволна от този отговор.

Калиани беше нова и все още не схващаше напълно как стоят нещата. Не можех да създавам аспекти по желание и, въпреки че много от тях ми споменаваха едно или друго за живота си — семействата си, приятелите и хобитата си, — никога не виждах каквото и да било от това. И по-добре. Да следя четиридесет и седем халюцинации беше достатъчно трудно само по себе си. Ако се налагаше да си представям и семействата им до трето коляно, можеше направо да полудея.

Тобиас прочисти гърло в опит да привлече вниманието на тълпата. Усилието му се оказа напразно пред бърборещата сбирка аспекти; присъствието на всички на едно и също място едновременно беше ново преживяване и за тях, и явно им доставяше удоволствие. Затова Джей Си извади пистолета си и стреля веднъж във въздуха.

Стаята мигом притихна, след което се изпълни със стонове и оплаквания, докато аспектите триеха ушите си с длани. Тобиас отстъпи встрани от тънката струйка прах, която се посипа от горе.

Изгледах Джей Си ядосано.

— Нали разбираш, че сега ще трябва да си представям дупка в тавана всеки път, когато идваме тук, умнико?

Джей Си сви леко рамене и прибра оръжието в кобура. Поне имаше благоприличието да си придаде засрамено изражение.

Тобиас ме потупа по ръката и ме успокои:

— Аз ще я поправя.

След това се обърна към вече утихналата тълпа:

— Бил е откраднат един труп. Наеха ни да го открием.

Айви си проправяше път между аспектите и им раздаваше листа хартия.

— Всички детайли са посочени тук — продължи Тобиас.

Въпреки че всички знаеха същото, каквото и аз, понякога беше по-добре за всички ни да имитираме стандартния процес за разпространяване на информация.

— Важно е да проумеете, че от задачата ни зависят животи. Може би — много — каза той. — Имаме нужда от план, и то — бързо. Захващайте се на работа.

Айви приключи с раздаването на листовете и застана до мен. Подаде ми последния комплект.

— Вече съм наясно с всичко — казах.

— Тези листа са различни — обясни Айви. — Тук пише всичко, което знаеш за конкурентните фирми на „ИЗ“.

Хвърлих им бегъл поглед и се изненадах колко много беше написано. Прекарал бях пътя в размисъл относно нещата, които Йол ми беше разказал, и не бях прочел нищо от папката, която ми даде — проверих само имената на трите фирми, които той смяташе за най-вероятни извършители на кражбата. Е, информацията за всяка компания явно бе скътана някъде дълбоко в ума ми. Прелистих страниците замислено. Не бях проучвал нищо в сферата на биотехниката, откакто Игнасио… си отиде. И мислех, че натрупаните знания са изчезнали заедно с него.

— Благодаря — обърнах се към Айви.

— За нищо.

Аспектите ми се бяха пръснали из Бялата стая — всеки бе започнал да работи по своя си начин. Калиани седна на пода до стената и извади един яркочервен маркер. Дилън се разхождаше наоколо замислено. Луа се присламчи към най-близкостоящия до него и подхвана разговор. Повечето записваха идеите си, като използваха стените вместо бели дъски. Някои чертаеха скици, други подреждаха всичко в линейна последователност, трети пишеха списъци и зачертаваха неща от тях.

Прочетох листовете, които Айви ми беше дала, за да опресня паметта си, след което се заех с материалите, получени от Йол. Те включваха доклада на следователката и снимки на мъртвеца — който действително изглеждаше много мъртъв. Лиза бе попълнила доклада лично. За съжаление, можеше да се наложи да я посетя.

След като приключих с четенето, минах бавно през стаята, за да проверя какво прави всеки аспект. Тобиас вървеше редом с мен. Някои размишляваха дали Йол иска да ни изиграе. Други, като Айви, например, се опитваха да навържат всичко, което знаехме за Панос и да проумеят къде би било най-вероятно да скрие ключа към шифъра. Имаше и такива, които работеха върху проблема с вируса.

След една обиколка из стаята се облегнах на стената и взех голямата купчина документи, които Йол ми беше дал — онази, която съдържаше уеб историята и имейлите на Панос от последните няколко месеца. Беше дебела, но този път нямаше нужда да се съсредоточавам съзнателно върху онова, което четях. Исках само да го изчета възможно най-бързо, за да имат възможност аспектите да работят с информацията вътре.

Все пак ми отне повече от час. Когато се изправих и се протегнах, голяма част от белите стени на стаята вече бяха изпълнени с теории, идеи и — в случая на Маринда — шарки, подобни на едри цветя, и една забележително детайлна скица на дракон. Хванах ръце зад гърба си и направих още една обиколка на помещението — насърчавах онези, на които им беше омръзнало, задавах въпроси относно написаното, прекъснах един-два спора.

Пътем минах и покрай Одри, която записваше коментарите си в празното пространство пред себе си с пръст вместо молив.

Спрях и повдигнах вежда.

— Позволяваш си някои волности, както виждам.

Одри сви рамене. Имаше дълга черна коса, хубаво лице и сама се описваше като „закръглена където трябва“. Като за експерт по графология имаше ужасен почерк.

— На стената вече нямаше място — отговори.

— Сигурно — отговорих аз, загледан в думите, които се носеха пред нея. Миг по-късно във въздуха се появи стъклено табло, така че вече изглеждаше, че е писала върху него от самото начало. Усещах как вече ме наляга главоболие.

— О, колко забавно — скръсти ръце тя.

— Така трябва да бъде, Одри. Има си правила.

— Които ти измисли.

— И които всички спазваме — напомних й, — за наше собствено добро.

Смръщих вежди към онова, което бе написала, и добавих:

— Биохимични уравнения? Откога се интересуваш от такива неща?

Тя сви рамене.

— Реших, че някой трябва да понатрупа знания по въпроса. А и имах време, понеже ти твърдо отказа да ми извъобразиш домашен любимец.

Положих пръсти на стъкленото табло, загледан в ситно изписаните й бележки. Опитвала се беше да разбере какъв метод е приложил Панос, за да създаде вируса. Но в диаграмите й имаше много празноти — сякаш някой бе изрязал части от теорията. Останалото бяха доста елементарни наблюдения, които едва надвишаваха нивото на елементарната химия.

— Няма да стане, Одри — казах. — Просто вече не можем да правим така.

— Не е ли все пак останало под някаква форма там, вътре?

— Не. Изчезнало е.

— Но…

— Няма го — прекъснах я твърдо.

— Ама че странна птица си.

— Аз съм най-нормалният в тази стая.

— Технически погледнато — възрази тя, — ти си и най-лудият.

Игнорирах коментара й и се наведох към таблото, за да разгледам бележките, които бе нахвърляла по някои други теми.

— Търсиш някаква система в нещата, които Панос е публикувал в интернет?

— Помислих си, че може да е скрил някакви послания в постовете си — обясни тя.

Кимнах. Докато се занимавах с графологичен анализ — и по този начин създадох Одри, — се бях отклонил леко към сферата на криптографията. Двете дисциплини често ставаха обект на проучванията на едни и същи научни кръгове, и някои от книгите, които прочетох, описваха начини за кодиране на съобщения с помощта на умишлени промени в ръкописа — като например пресичане на малката чертичка на някои седмици под различен ъгъл, за да бъде предадена тайно някаква информация.

Това означаваше, че Одри имаше някакъв опит и в областта на криптографията. Със сигурност повече от останалите от нас.

— Това би могло да ни бъде от полза — потупах аз с пръст по стъклото.

— Определено би било от по-голяма полза — отбеляза тя, — ако аз… тоест ти имаше някакви истински познания по криптография. Ще намериш ли време да прочетеш още няколко книги?

— Просто искаш да участваш в повече мисии — отвърнах и се изправих от мястото си.

— Шегуваш ли се? Хората стрелят по теб по време на тези мисии.

— Само от време на време.

— Достатъчно често. Не съм чак толкова свикнала с мисълта, че съм въображаема, че да ми е безразлично да те видя мъртъв. Ти си буквално целият ми свят, Стивски — каза тя и направи кратка пауза. — Въпреки че, ако трябва да бъда честна, винаги съм се питала какво би станало, ако вземеш доза LSD…

— Ще видя какво мога да направя по въпроса с криптографията — обещах. — Продължавай с анализа на постовете му във форумите. Не се занимавай повече с опити да проумееш химията.

Тя въздъхна, но започна да трие уравненията с ръкава си. Отдалечих се, извадих телефона си и потърсих книги на тема криптография. Ако продължах да се образовам по въпроса, щях ли да създам друг аспект? Или способностите щяха да се пренесат върху Одри, както тя предполагаше? Бих казал, че е вероятно по-скоро първото, но Одри беше един от най-добре развитите ми аспекти и често постигаше неща, които ме изненадваха.

Тобиас се присъедини към мен, докато разглеждах достъпните в момента електронни книги.

— Какво ново? — попитах го.

— Според всеобщото съгласие, технологията е приложима и заплахата е истинска — макар че Ми Уон иска да помисли малко повече върху ефектите от вкарването на допълнителни нишки ДНК в човешките мускули. Джей Си каза, че трябва да се уверим лично в твърдението, че „ИЗ“ е под карантина и че федералните служби наистина са се намесили. Това ще ни помогне да разберем доколко честен е бил с нас господин Чей.

— Добра идея. Как се казваше онази наша позната от Министерството на вътрешната сигурност?

— Елзи — припомни ми Тобиас. — Помогна й да намери котката си.

Да, котката. Не всичките ми задачи са свързани с терористични групировки или спасението на света от опасност. Някои са доста по-прости и тривиални. Като намирането на телепортираща се котка, например.

— Обади й се — помолих го разсеяно. — Виж дали ще потвърди онова, което Йол каза за властите.

Тобиас спря до мен.

— Да й се обадя?

Вдигнах поглед от екрана и се изчервих.

— Извинявай. Разсеях се. Тъкмо говорих с Одри.

Понякога присъствието й ме изваждаше от равновесие.

— А, скъпата ни Одри — отговори Тобиас. — Искрено смятам, че тя е вид компенсаторен механизъм на психиката ти — начин да поизпуснеш малко парата, един вид. Гениалните умове са склонни на странности. Самият Никола Тесла е изпитвал странна и напълно необоснована неприязън към перлите. Отпращал е всеки посетител, който е носел такива, и се говори, че…

Той продължи да разказва, а аз се отпуснах под успокояващата интонация на гласа му и избрах един том, посветен на криптографията за напреднали. В крайна сметка, Тобиас се върна на темата за откритията на аспектите.

— И с това стигаме до следващата стъпка, която трябва да предприемем. Предложението на Оуън ми изглежда най-подходящо, пък и Айви няма да може да направи пълен психологически анализ, ако не разберем повече за обекта. Препоръчително е да започнем с посещение на семейството му. А Нгози има нужда от още подробности от следователката, затова после може да отидем до моргата.

— Всичко в обратен ред — отговорих. — Сега е… Колко, три през нощта?

— Шест сутринта.

— Вече? — изненадах се аз.

Не се чувствах особено уморен. Началото на новата мисия и загадката, която трябваше да разплета, ме държаха нащрек.

— Е, и все пак. Предпочитам посещението ми в толкова ранен час да бъде в моргата, вместо при семейството на Панос. Лиза започва работа в… колко, седем часа?

— В осем.

Имах да убия малко време.

— Имаме ли заподозрени сред списъка корпорации вече?

— Джей Си има няколко идеи. Иска да говори с теб.

Намерих го облегнат до стената близо до Айви; не спираше да говори и да я разсейва. Хванах го за рамото и го дръпнах настрани.

— Тобиас каза, че имаш да ми кажеш нещо.

— Наемничката — рече той. — Зен Ригби.

— Да, и?

Нямаше как да е научил нещо ново за нея — знаеше само онова, което аз знаех, а този запас от информация вече го бяхме изчерпали.

— Замислих се, кльощав — отговори той. — И се запитах: защо се появи, когато беше отишъл на среща?

— Защото работодателите й са били наясно, че Йол най-вероятно ще се обърне към мен.

— Да, но да започнат да те шпионират толкова рано? Трупът е у тях, нали?

— Така предполагаме.

— Не може да има друга причина да ти сложат опашка, освен за да следят дали няма да намериш ключа за шифъра. Нямало е защо да те наблюдават, преди Йол да пристигне. Така са се издали, без да искат, разбираш ли? Трябвало е да изчакат, докато те повикат от „ИЗ“.

Обмислих идеята за момент. Обичахме да се занасяме с Джей Си, но истината беше, че той бе от най-полезните ми аспекти. Много от тях прекарваха времето си в мечти посред бял ден и витиевати размишления. А Джей Си ме пазеше жив.

— Наистина звучи странно — съгласих се. — Но какво означава това?

— Означава, че не разполагаме с всички факти — обясни той. — Зен може да се е опитвала да ни сложи записващо устройство, например — надявала се е, че ще отидем в „ИЗ“ и така ще й разкрием повече информация.

Изгледах го остро.

— Май е време за смяна на гардероба?

— Добро начало — съгласи се той. — Но има куп други причини, които биха могли да обяснят защо се появи така рано. Може би всъщност работи за трета фирма, която знае, че в „ИЗ“ има нещо гнило, но още не е сигурна какво. Може и въобще да няма нищо общо със случая.

— Но ти не вярваш да е последното.

— Така е — потвърди Джей Си. — Но действай внимателно, бива ли? Зен е опасна. Засичали сме се един-два пъти по време на мисии за секретните служби. Оставя след себе си диря от трупове — къде агенти, къде невинни хора, случили на неподходящото време и място.

Кимнах.

— Ще ти трябва и собствено оръжие — продължи той. — Разбираш, че ако се стигне до пряк сблъсък, няма да мога да я застрелям.

— Ще ти е неудобно, задето вече се познавате? — предоставих му аз удобно извинение.

Не обичах да му навирам в очите директно какво всъщност представлява — вместо това предпочитах да му измислям различни оправдания защо никога не можеше да влезе в контакт с хората, които срещахме, въпреки че ми беше бодигард.

Като изключим онзи път, в който беше направил именно това.

— Не — отвърна той. — Не мога да я застрелям, защото всъщност няма да съм там.

Сепнах се. Наистина ли току-що…?

— Джей Си, това е голяма крачка за теб — казах.

— О, не. Напълно ми е ясно. Онзи Арно, доста е умен.

— Арно? — огледах се аз из стаята в търсене на слабия, оплешивяващ французин — последното ни попълнение.

— Да — потвърди Джей Си и опря длан на рамото ми. — Виждаш ли, той има теория. Че ние не сме фигменти, или каквито там изчанчени термини си решил да използваш в момента. Каза… е, някакви сложни научни приказки бяха. Така или иначе, всичко означаваше, че със сигурност съм истински. Просто не съм тук.

— Така ли?

Не бях сигурен какво да мисля за това.

— Аха — отвърна Джей Си. — Трябва да го чуеш. Ей, кубе!

Арно посочи към себе си въпросително и забърза към нас, щом Джей Си му махна. Когато дребният французин пристигна, той го прегърна през рамото, сякаш бяха най-добри приятели — жест, който явно накара Арно да се почувства доста неудобно. Беше малко като да видиш котка, която се преструва на пръв другар на някоя мишка.

— Слушаме те — подкани Джей Си.

— Слушате какво? За какво става дума? — попита Арно със звучния си френски акцент — като масло, топящо се по препечената кожа на крехко пиле.

— Сещаш се — отговори Джей Си. — Онези неща, които ми разправи за нас?

Арно бутна очилата нагоре по носа си.

— Ами, хм, виждате ли, квантовата физика се занимава с различните видове възможности. Според една от теориите й, измеренията са безкрайни и всичко, което може да се случи, се е случило. Логично може да се предположи, че ако това е така, то всеки от нас, аспектите, е съществувал в някое измерение или възможен ход на събитията като истински човек. Любопитна мисъл, не смяташ ли, Етиен?

— Интересно, наистина — съгласих се. — И…

— Значи съм истински — вметна Джей Си. — Умникът току-що каза така.

— Не, не — възпротиви се Арно. — По-скоро изтъкнах вероятността на някакво друго място и в някакво друго време да съществува човек, който съответства на…

Джей Си го избута настрани, прехвърли ръка през рамената ми и ме обърна встрани от него.

— Всичко ми е ясно, кльощав. Ние сме от друго място, нали разбираш? А когато имаш нужда от помощ, ти протягаш ръка и ни докарваш тук. Като някакъв магьосник на физиката.

— Магьосник… на физиката?

— Мда. А аз не съм Тюлен. Трябва просто да го приема — каза той и замълча за момент. — Аз съм междупространствен времеви рейнджър.

Вдигнах поглед към него, готов да се разсмея.

Но той явно говореше напълно сериозно.

— Джей Си. Това е не по-малко нелепо от теорията на Оуън с призраците.

— Изобщо не е — заинати се той. — Спомни си за мисията в Йерусалим. Какво стана накрая?

Поколебах се. Бях обграден, ръцете ми трепереха и държах пистолет, който едва знаех как да използвам. Тогава Джей Си ме беше хванал за ръката и я беше насочил в поредица от движения така, че да обезвредя враговете до последния.

— Уча се бързо — казах. — Физика, математика, езици… Трябва само да прекарам известно време в четене, и вече съм специалист — чрез някой аспект. Може би със стрелбата е същото. Научих повече за нея, упражнявах се малко на стрелбището, и станах достатъчно добър. Но това е способност, която се използва по различен начин — нали не можеш да ми помогнеш с обяснения, — затова си представих, че ме насочваш наистина. Не е кой знае колко различно от онова, което Калиани прави, когато ме напътства по време на разговор на друг език.

— Доста измислено звучи — възрази Джей Си. — Защо не е ставало така с нито едно от другите умения, които си усвоил?

Не знаех.

— Времеви рейнджър съм си — настоя той отново.

— Ако това беше вярно — а не е, — не те ли ядосва мисълта, че те откъсвам от другия ти живот и принуждавам квантовия ти призрак да стои тук?

— Не — сви рамене Джей Си. — Такава ми е работата. Това е задачата, с която доброволно се нагърбва всеки времеви рейнджър. Трябва да защитаваме вселената, а засега това означава да защитавам теб, доколкото успея.

— О, за Бога…

— Ей — прекъсна ме той. — Нали бързаше? Трябва да тръгваш вече.

— Не можем да направим кой знае какво толкова рано през нощта — отговорих, но му позволих да отклони разговора от темата. После махнах на Тобиас да дойде. — Тобиас, наглеждай останалите да продължат да работят. Отивам да се изкъпя и да почета малко. След това поемаме по задачи.

— Разбрано — отзова се Тобиас. — А кои ще бъдем, по-точно?

— Стандартният екип. Ти, Айви, Джей Си и… — огледах помещението. — Ще видим кой друг.

Тобиас ме изгледа с любопитство.

— Бъдете готови за тръгване от гаража в седем и половина.