Брандън Сандърсън
Легион: На една ръка разстояние (6)

6.

— Сякаш се борят за наградата „Най-лоша охрана на годината“ — подметна Джей Си, докато вървяхме към офиса на Панос, починалия учен.

— Доколкото знаем — каза Лорали, — смъртта на Панос е била напълно естествена. Всички бяхме съкрушени от новината за падането му. Беше ни близък приятел. Но на никого не му мина през ум, че може да е нещо повече от нещастен случай на ски пистата.

— Да — обади се отново Джей Си, който вървеше пред другите двама аспекти, — защото да умре заради злополука учен, който се занимава със свръхопасен вирус, никак не е подозрително.

— Понякога, Джей Си, злополуките все пак се случват — възрази Тобиас. — Ако някой е искал да се добере до тайните му, не смятам, че да го убие и да открадне тялото му ще бъде предпочитаният му метод на действие.

— Сигурни ли сте, че е мъртъв? — попитах Гарвас, който вървеше от другата ми страна. — Може да се касае за измама. За някакъв опит за шпионаж, може би.

— Доста сигурни — отговори той. — Видях трупа. Вратовете на живите хора не се… ъ-ъ… извиват под такъв ъгъл.

— Ще трябва да съгласуваме информацията с втори източник — каза Джей Си. — Доклад на следователя от моргата, и снимки, ако има такива.

Кимнах разсеяно.

— Ако проследим събитията по възможно най-простия им ход на развитие — заговори Айви, — това звучи много логично. Панос умира. Някой открива, че в клетките му е скрита информация. И задигат тялото. Не казвам, че не е възможно да се е случило друго, но смятам, че твърденията им са правдоподобни.

— Кога е изчезнало тялото? — попитах.

— Вчера — отвърна Лорали. — Тоест два дни след инцидента. Погребението бе насрочено за днес.

Спряхме в коридора до една стена, на която бяха нарисувани множество весели мехурчета, и Гарвас отвори вратата с картата си.

— Има ли заподозрени? — запитах го.

— Не — каза той. — Или по-скоро — твърде много. Около областта, в която работим, се вдига доста шум напоследък, и си съперничим с много фирми, които се занимават с биотехника. Зад кражбата би могъл да стои всеки от по-безскрупулните ни конкуренти.

След това отвори вратата пред мен, а аз я хванах и я задържах — явно за негово объркване. Ако не го бях направил, обаче, сигурно щеше да се опита да влезе едновременно с някой от аспектите ми. Инженерите влязоха един по един. След тях минаха и аспектите ми, а накрая ги последвах и самият аз. Къде се беше запилял Йол?

— Би трябвало лесно да открием кой го е направил — обърна се към мен Джей Си. — Трябва само да разберем кой е наел убийцата да ни наблюдава. Това, което не разбирам, е защо всички са толкова разтревожени. Добре, изобретили са машина за рак по погрешка. Голяма работа. Аз вече си имам такава — каза той, като вдигна един мобилен телефон.

— Имаш мобилен? — попита Айви с досада.

— Естествено — отговори той. — Всички имат.

— А кой ще те търси? Дядо Коледа?

Джей Си прибра телефона и стисна устни. Айви гледаше да заобикаля факта, че никой от тях не е истински човек, но дълбоко в себе си явно се беше примирила с това — за разлика от Джей Си. Докато вървяхме по следващия коридор, Айви изостана, за да се изравни с него, и започна да го успокоява, сякаш се бе сконфузила, задето бе привлякла внимание към обстоятелството, че той е халюцинация.

Този по-нов район на сградата приличаше по-малко на детска градина и повече на зъболекарски кабинет — с отделни стаи, подредени по коридора с бежови стени и саксии изкуствени цветя. Когато стигнахме до офиса на Панос, Гарвас извади нова карта.

— Защо не се обърнахте към правителството за подкрепа? — попитах го.

— Щяха да се опитат да превърнат вируса в оръжие и нищо повече.

— Не — казах аз, като опрях длан на рамото му. — Съмнявам се. Такова оръжие не би имало никакво тактическо приложение по време на война. И да причинят рак на вражеската армия, би отнело месеци, за да има някакъв ефект, и дори тогава ползата ще е съвсем малка. Такова оръжие може да бъде използвано само като заплаха срещу цивилното население.

— Изобщо не е предназначено да бъде оръжие.

— А барутът е трябвало да се използва само за фойерверки — напомних аз.

— Споменах, че търсим и други методи да записваме информация в клетките си, нали? — каза Гарвас. — Които не включват вируса.

Кимнах.

— Нека просто кажем, че започнахме тези проекти, защото някои от нас бяха обезпокоени от идеята с вируса. Работата по проекта на Панос бе преустановена и започнахме опити да постигнем същото с аминокиселини.

— И все пак трябваше да се обърнете към правителството.

— А какво мислите, че щяха да направят те? — погледна ме Гарвас право в очите. — Да ни потупат по гърба? Да ни благодарят? Знаете ли какво се случва с лабораториите, които изобретяват такива неща? Изчезват. Или ги присвояват властите, или ги разпускат. Работата ни тук е важна… е, и доходоносна. Не искаме да ни затварят. Не искаме да се превръщаме в обект на някое разследване. Искаме просто да се отървем от проблема.

Той отвори вратата и пред нас се разкри малък, подреден офис. Стените бяха украсени с набор от снимки на писатели от научнофантастичния жанр, с еднакви рамки и автограф върху всяка.

— Влизайте — подканих аспектите си, като дадох на Гарвас знак да чака отвън.

Тримата влязоха в офиса и започнаха да разглеждат предметите на бюрото и по стените.

— Бил е от гръцки произход — отбеляза Айви, докато разглеждаше книгите, подредени до стената, и няколко снимки. — Второ поколение, бих казала, но все пак е говорел езика.

— Какво? — попита Джей Си. — Панос не е ли име на чер…

— Внимавай — предупреди го Айви.

— На цветнокож?

— Не — намеси се Тобиас, който тъкмо се навеждаше към бюрото. — Стивън, малко помощ, ако обичаш?

Отидох при него и преместих документите на плота така, че той да може да ги разгледа по-добре.

— Фактура от местната лаборатория за 3D принтиране и производство на фина техника… Брошура за конференция на тема „Линукс“… Списание „Направи си сам“… Човекът е обичал да проектира и произвежда сам.

— Говори като на глупав човек, ако обичаш — каза Джей Си.

— Има субкултура, съставена от технофили и други креативно настроени хора, която се развива паралелно — или може би като следствие от — движението за програмиране с отворен код. Ценят високо сътрудничеството и личния принос към различните приложения на новите технологии — обясни Тобиас.

— Запазил е всеки бадж от конференциите, които е посещавал — посочи Айви една купчинка. — И автографите върху им не са от знаменитости, а — както предполагам — от хората, на чиито лекции е присъствал. Някои ми звучат познато.

— Виждате ли гумения триъгълник на пода? — попита Джей Си. — И протритото място на килима. Често е подлагал триъгълника като клин под вратата, за да я държи да не се затваря, защото така се заключва автоматично. Обичал е офисът му да е достъпен за останалите — да спират да си приказват.

Потупах с пръст няколкото лепенки на плота на бюрото. „Подкрепете отворения код“, „Информация на една ръка разстояние“, „Думите трябва да бъдат безплатни“.

Тобиас ме накара да седна на компютъра. Не беше защитен с парола. Джей Си вдигна вежда.

Последните сайтове, който Панос бе посещавал, бяха форуми, където бе писал въодушевени, но любезни коментари в различни дискусии на тема информация и технологии.

— Бил е ентусиаст — казах, докато преглеждах имейлите му, — и доста разговорчив. Хората искрено са го харесвали. Често е ходил по конференции, посветени на различни научни теми, и въпреки че в началото е било трудно да го накараш да заговори за тях, ако успееш да го накараш да се отпусне, е бил способен да говори с часове. И е имал навик непрекъснато да се заиграва или майстори нещо. Кубчетата „Лего“ са били негова идея, нали?

Гарвас пристъпи до мен.

— Как…

— Вярвал е в онова, с което се занимавате — продължих аз, загледан в един от постовете на Панос във форум, посветен на „Линукс“. — Но не му е допадала корпоративната организация, нали?

— Също като много други, и той смяташе, че инвеститорите са досадна, но неизбежна част от работата, която обичаме — отговори Гарвас и се поколеба. — Не ни е предал, господин Лийдс, ако за това питате. Не би ни предал.

— Съгласен съм — отвърнах и се завъртях на стола. — Ако човек като този изобщо пожелае да направи такова нещо, просто би публикувал цялата информация в интернет. Намирам за доста невероятно да я продаде на някоя зла корпорация, вместо да я разпространи безплатно.

Гарвас се успокои.

— Трябва ми списък с имената на бизнес конкурентите ви — казах. — И докладът на следователя от моргата, с приложени снимки на трупа. Искам и подробности относно местожителството на Панос, семейството му и всички приятели извън този офис, за които знаете.

— Значи… сте съгласен да ни помогнете?

— Ще открия трупа, Гарвас — отговорих аз и се изправих. — Но първо ще отида да удуша работодателя ви.