Брандън Сандърсън
Легион: На една ръка разстояние (20)

20.

— О, по дяволите — възкликна Одри и отстъпи назад от мен. — Трябва да направиш нещо! Не й позволявай да те убие.

Обърнах се с лице към Зен — жената, облечена в изискан костюм, сякаш беше главен директор на някое манхатънско издателство, а не наемен убиец. Тя закрачи надолу по стълбите с демонстративна небрежност. Тази преструвка, съчетана с напрегнатия телефонен разговор преди малко, ми дадоха да разбера всичко.

Щеше да ме убие.

— Наистина ли са готови да направят такова нещо? — попитах я. — Ще възникнат доста неудобни въпроси. Проблеми.

— Не знам за какво говорите — отговори тя и извади пистолета си.

— Необходимо ли е да играем тази игра, Зен? — продължих аз. Отчаяно се опитвах да си спечеля повече време. — И двамата знаем какво се готвиш да направиш. Наистина ли си готова да последваш една толкова некомпетентна заповед? Това ще те изложи и теб на опасност. Хората ще започнат да се чудят къде съм.

— Предполагам, че доста от тях всъщност ще бъдат доволни, че са се отървали от теб — възрази тя.

После извади един заглушител и го прикрепи към пистолета, без да си прави труда да се преструва повече. Одри изхленчи тихичко. За негова чест, Дион има присъствието на духа да се изправи на крака — не искаше да посрещне смъртта седнал.

— Позволи си прекалено много, господин Луд — продължи Зен. — Вече са твърдо убедени, че си си поставил за цел да ги унищожиш, и затова решиха да отвърнат като всеки побойник, когото са си позволили да закачат — ще те ударят с всичка сила и ще се надяват, че са успели да си решат проблема. Колкото до мен — каза тя, като вдигна пистолета, — мога да се грижа за себе си и сама. Но благодаря за загрижеността.

Стоях, втренчен в дулото на пистолета — изпотен, паникьосан. Никаква надежда, никакъв план, никакви аспекти…

Но Зен не знаеше това.

— Около теб са — прошепнах.

Тя се поколеба.

— Според някои учени — продължих аз, — аспектите, които виждам, са всъщност призраци. Ако наистина си чела за мен, значи го знаеш. Мога да правя неща, на които не би трябвало да съм способен. Знам неща, които няма как да съм разбрал. Защото има кой да ми помага.

— Ти просто си гений — отговори тя, но погледът й се стрелна настрани за секунда.

Да, беше чела по въпроса. И то доста — щом се беше сетила за маневрата, с която ме откъсна от останалите.

А всички, които прекарваха известно време в моя свят, оставаха малко или много… повлияни.

— Настигнаха ни — казах аз. — Застанали са на стълбището зад теб. Усещаш ли ги, Зен? Как те гледат? Ръцете им около шията ти? Какво ще правиш с тях, след като ме убиеш? Готова ли си да изживееш остатъка от живота си с призраците ми, които да те следват на всяка крачка?

Тя стисна зъби. Явно полагаше огромни усилия да не поглежда през рамо. Успявах ли?

Зен си пое дъх дълбоко.

— Няма да са единствените призраци, които ме следват, Лийдс — прошепна тя. — Ако адът съществува, то аз съм си заслужила мястото там много отдавна.

— Така твърдиш — отговорих аз. — Но това, което всъщност трябва да се запиташ, е следното: аз съм гений. Знам неща, които не би трябвало да знам. Защо, тогава, наредих нещата така, че да стигнем дотук? Защо искам да бъдеш тук точно сега?

— Не… — започна тя, без да сваля пистолета. Около нея се завихри хладен ветрец и старите чували за картофи прошумоляха.

Телефонът ми иззвъня в джоба й.

Зен подскочи на практика до тавана. Изруга, още задъхана, и опря длан върху джоба. След това протегна другата си ръка и стреля. Бе загубила самообладание. Гредата до мен изпращя, наоколо се разхвърчаха трески. Дион се хвърли на земята и залегна.

Зен продължаваше да държи пистолета с трепереща ръка. Очите й се бяха разширили така, че виждах широка ивица бяло навсякъде около ирисите й.

— Виж телефона, Зен — казах аз.

Тя не помръдна.

Не! Не биваше да става така. Бях толкова близо! Трябваше да…

Още едно обаждане — този път явно на нейния телефон, който забръмча в другия й джоб. Зен се поколеба. Погледнах я право в очите. В тази тъкмо секунда, единият от двама ни беше напълно обезумял, полудял от напрежение, на ръба.

И това не беше „ненормалникът“.

Телефонът й спря да звъни. Миг по-късно получи съобщение. Двамата чакахме, застанали един срещу друг в студеното мазе. Най-накрая Зен се пресегна и извади телефона си от джоба. Втренчи се в него за секунда-две, след което се изсмя рязко, сякаш излая. Отстъпи назад, набра някакъв телефон и зашепна тихо.

Издишах така дълбоко, както вероятно не бях правил през целия си живот, отидох при Дион и му помогнах да се изправи на крака. Той погледна към Зен, която се засмя отново, този път — още по-силно.

— Какво става? — попита Дион.

— В безопасност сме — казах аз. — Нали така, Зен?

Тя се изкикоти диво. След това затвори и ме погледна в очите.

— Както кажете, сър.

— „Сър“? — погледна ме въпросително Дион.

— „Екселтек“ е била в доста несигурно положение — обясних аз. — Разпространих слухове, че е замесена в разследване на федералните служби и накарах Йол да се погрижи да им окаже икономически натиск от своя страна.

— За да ги поставиш в отчаяно положение ли? — попита Дион.

— За да докарам фирмата на сантиметър от фалита — отговорих аз и се приближих обратно до Зен, като подминах сащисаната Одри. — За да мога да си позволя да я купя. Тази част бях възложил на Йол, но той успя да стигне само до някъде. Наложи се да помоля Уилсън да направи останалото — да се обади на инвеститорите на „Екселтек“ един по един и да откупи дяловете им.

Протегнах ръка към Зен. Тя ми връчи телефона.

— Значи… — проточи Дион.

— Значи сега аз притежавам шестдесет процента от компанията — поясних аз, като погледнах съобщението от Уилсън. — И се самоназначих за президент. Което ме прави шеф на Зен.

— Сър — откликна тя.

Успяла беше да се окопити доста бързо, но напрежението не я беше напуснало все още — забелязвах го по треперенето на ръцете й, по скованото й изражение.

— Момент — намеси се Дион. — Току-що победи наемен убиец чрез бизнес сделка?

— Използвах възможностите, с които разполагах. А и не беше особено трудна сделка за сключване — подозирам, че инвеститорите на „Екселтек“ приветстваха възможността да напуснат потъващия кораб.

— Надявам се, че разбирате — заговори Зен гладко, — че нямах намерение да ви застрелям наистина. Имах за цел само да ви стресна достатъчно, че да ми кажете какво знаете.

— Разбира се.

Такава беше официалната версия, към която щяхме да се придържаме, за да защитим нея и „Екселтек“ от евентуални обвинения в опит за убийство. Споразумението, с което щях окончателно да придобия права над фирмата, щеше да включва клаузи, които ми забраняват да ги подвеждам под съдебна отговорност.

Прибрах телефона в джоба си, взех си пистолета от Зен и кимнах на Одри.

— Да идем да вземем тялото.