Брандън Сандърсън
Легион: На една ръка разстояние (19)

19.

Дион издиша шумно и опря гръб в тухлената стена, после се свлече надолу по нея и седна.

— Седмици? — каза той. — Затворен тук с теб?

Помълчах за секунда, след което казах:

— Да. Отврат, а?

Дион вдигна поглед към мен, а аз се проклех, че се поколебах, преди да му отговоря. Хлапето изглеждаше разтърсено — сигурно досега не му се беше случвало да кара, докато някой го заплашва с пистолет. Първият път винаги беше най-гадно.

— Нали не смяташ, че наистина ще останем тук със седмици? — попита ме той.

— Аз… Не.

— Но тя каза, че…

— Обучават хората като нея да говорят такива неща — обясних аз, извадих бръмбара изпод яката си и го строших за всеки случай.

Започнах да обикалям помещението и да търся изходи.

— Винаги казват на пленниците, че разполагат с повече време, отколкото имат в действителност. Така се успокояват и започват да планират бягството си, вместо да се опитат да се измъкнат някак веднага. Последното нещо, което искат, е да ни отчаят — отчаяните хора са непредсказуеми.

Хлапето изстена тихо. Май беше лоша идея да му го обясня. Липсата на присъствието на Айви се усещаше осезаемо. Дори да не ми помагаше директно, самата й близост ме правеше по-умел в общуването с околните.

— Не се тревожи — успокоих го и коленичих, за да огледам по-добре шахтата на пода. — Вероятно нямаме повод за притеснение — освен ако Зен не реши да ни отведе в гората един по един, „за да ни разпита“. Това би означавало, че са й казали да ни убие.

Побутнах решетката на отточната шахта. Отворът долу беше прекалено тесен, за да изпълзи човек през него, а и без това явно завършваше с малка яма, пълна с камъни. Продължих да се оглеждам. Колкото и да си напомнях истината, все очаквах да чуя как аспектите ми анализират положението, напътстват ме къде да гледам или разсъждават на глас откъде бихме могли да избягаме.

Вместо това, чувах само звуци от повръщане.

Обърнах се изненадано и установих, че Дион тъкмо изпразва съдържанието на стомаха си на пода на мазето. По-голямата част от буритото, за което така се бе заинатил да плати сам, явно щеше да отиде нахалост. Изчаках да приключи, взех една стара кърпа от прашасалата маса и отидох да покрия с нея локвата на пода, за да потисна миризмата. После клекнах до младежа и опрях длан на рамото му.

Изглеждаше ужасно. Зачервени очи, бледа кожа, потно чело.

Как да го успокоя? Какво се казва в такива моменти?

— Съжалявам.

Звучеше глупаво, но само за това успях да се сетя.

— Ще ни убие — прошепна момчето.

— Може да се опита — отговорих аз. — Но може и да не се опита. Убийството ни би била доста сериозна отговорност — такава, каквато работодателите й вероятно не искат да поемат.

Но аз, все пак, наистина ги бях притиснал до стената. А отчаяните хора бяха… е, непредсказуеми.

Изправих се, оставих Дион сам с нещастието му и отидох при Одри.

— Имам нужда от помощта ти. Трябва да се измъкнем оттук — прошепнах.

— Моята?

— Ти си всичко, с което разполагам.

— Участвала съм в една-единствена мисия преди тази! — напомни ми тя. — Не знам нищо за пистолетите, ръкопашния бой и бягството от такива положения.

— Но си специалист по криптография.

— Специалист? Ти прочете една книга по темата. Освен това, как би могло да ни помогне това? Ето, нека се опитам да разчета скрития смисъл на драскотините по стената. Пише, че с нас е свършено!

Отдалечих се, раздразнен и обезкуражен, оставих я да трепери от страх и се насилих да продължа сам да изследвам мазето.

Нямаше прозорци. На някои места тухлената стена бе поддала и паднала навътре, оставяйки след себе си участъци гола пръст. Успях да разровя едната и да изкопая малко, но щом стигнах малко по-навътре, подът на първия етаж над нас изскърца заплашително. Лоша идея.

След това си опитах силите с двойната врата горе — изкачих се по стълбите, опрях рамо в едното крило и натиснах, за да видя колко крепко е. За съжаление, то не поддаде, а и нямаше ключалка, която да се опитам да отворя с подръчни средства — само един катинар от външната страна, който, естествено, не можех да достигна. Може би щях да намеря нещо, подходящо за таран, и да разбия цялата врата, но Зен със сигурност щеше да ни усети. Чувах приглушения й глас от първия етаж. Звучеше, сякаш водеше доста рязък разговор с някого по телефона, но не можех да доловя нищо конкретно.

Огледах стаята още веднъж. Може би бях пропуснал нещо? Бях сигурен че е така, но не знаех какво. Без аспектите си не можех да разбера какво зная. Съзнанието, че бях останал сам, ме тормозеше неимоверно. Когато минах покрай Дион, изражението на лицето му бе изпълнено с напълно чужди, непроницаеми неща — можех да разчета емоциите по тях също толкова, колкото по буците кал в локвите отвън. Щастие ли се долавяше в него? Или тъга?

„Спри“, заповядах си, изпотен. „Не си чак толкова зле.“ Бях останал без Айви, но това не означаваше, че съм изгубил напълно способността да се разбирам с други членове на собствения си вид. Нали?

Дион беше разстроен. Това поне беше явно. Бе се втренчил в няколкото парченца хартия, които държеше в дланите си. Още библейски стихове, оставени по джобовете му от госпожа Махерас.

— Написала е само номерата — каза той, като погледна към мен. — Дори не знам какво гласят стиховете. Сякаш щяха да ни помогнат, де. Ха!

Той стисна юмрук и захвърли смачканите листчета, които се разхвърчаха леко като конфети.

Стоях безмълвен до него и се чувствах почти толкова зле, колкото той изглеждаше. Трябваше да кажа нещо, да установя връзка с него по някакъв начин. Не знаех защо бях убеден в това, но изведнъж усетих, че е отчаяно необходимо.

— Толкова ли се боиш от смъртта, Дион? — попитах го.

Това сигурно не бяха подходящите думи за момент като този, но все пак бяха по-добри от мълчанието.

— Защо да не се боя? — отговори той. — Смъртта означава край. Нищо. Всичко изчезва.

Той ме погледна дръзко, сякаш очакваше да започна да споря с него. Когато не отговорих, продължи:

— Няма ли да ми кажеш, че всичко ще бъде наред? Мама все разправя как добрите хора си получават заслужените награди, но Панос беше от най-добрите хора, които познавам… Посветил беше живота си на опитите да излекува човешките болести! А виж какво стана. Мъртъв — и то заради някаква тъпа злополука.

— Защо приемаш, че смъртта е краят?

— Защото е. Виж, не ми се слушат религиозни…

— Няма да ти проповядвам — прекъснах го. — И аз съм атеист.

Хлапето вдигна глава и ме погледна.

— Наистина?

— Да — отговорих. — Почти петнадесет процента — макар че, ако трябва да бъда напълно откровен, няколко мои части твърдят, че са по-скоро агностици.

— Петнайсет процента? Не се брои.

— Така ли? Значи ти имаш правото да отсъдиш дали вярата ми — или липсата на такава — „се броят“ наистина? Да решаваш в какво вярвам и в какво — не?

— Не, но дори да беше възможно да е така — някой да бъде петнайсет процента атеист, — по-голямата част от теб все пак вярва.

— Точно както една по-малка част от теб вероятно още вярва в Бог — отговорих аз.

Той ме погледна в очите и се изчерви. Настаних се до него — срещу мястото, където му се бе случил неприятният инцидент от преди малко.

— Разбирам защо на хората им се иска да вярват — каза Дион. — Не съм просто някакъв вечно нацупен тийнейджър, както смяташ. Обмислял съм го. Разпитвал съм. Не виждам логика в съществуването на Бог. Но понякога, когато се замисля за вечността и как в един момент просто… няма да ме има, разбирам защо някои хора избират да вярват.

Ако Айви беше тук, щеше да ме накара да се опитам да върна вярата на момчето в религията — но не беше. Вместо това, реших да му задам въпрос.

— Мислиш ли, че времето е безкрайно, Дион?

Той сви рамене.

— Хайде де — подбутнах го аз. — Отговори ми. Искаш ли утеха? Ако да, вероятно мога да ти помогна — или поне Арно, един от аспектите ми, би могъл. Но първо — безкрайно ли е времето?

— Не мисля, че знаем със сигурност — отговори Дион. — Но да, предполагам, че е. Дори след като дойде краят на нашата вселена, ще се случи нещо друго. Ако не тук, то в други измерения. На други места. Други велики взривове. Материята, пространството — всичко това ще продължи безкрайно.

— Значи ти си безсмъртен.

— Атомите ми — може би — отговори той. — Но това не бих бил аз. Не ми пробутвай от ония метафизични глуп…

— Не е метафизика — прекъснах го. — Просто теория. Ако времето е безкрайно, значи всичко, което би могло да се случи, ще се случи — и вече се е случвало. Това означава, че вече си съществувал, Дион. С всички ни е така. Дори ако Бог не съществува — дори ако предположим, че вселената не крие никакви отговори, никакво свръхестествено или божествено присъствие, — ние все пак сме безсмъртни.

Той се намръщи.

— Замисли се — продължих аз. — Вселената е хвърлила заровете и си се получил ти — полуслучайни групи от атоми, синапси и химикали. Комбинацията от всички тях съставя характера, спомените и самото ти съществуване. Но ако времето продължи вечно, тази комбинация ще се получи отново. Може да отнеме стотици трилиони години, но ще се получи пак. Ти. Всичките ти спомени, същия характер. В контекста на вечността, всеки от нас ще продължи да живее, отново и отново.

— Не знам… не знам колко ме успокоява това, честно казано. Дори ако е вярно.

— Наистина ли? — попитах. — Защото според мен, това е една наистина забележителна идея. Всичко, което е възможно, всъщност е вече факт, предвид безкрайността. Значи ти не само ще съществуваш отново, но и ще изминеш пътя на всяко възможно развитие на действителността. Понякога ще бъдеш богат. Понякога — беден. Всъщност е напълно възможно в мозъка ти да се появи дефект, благодарение на който някоя от бъдещите ти версии ще си спомня всичко, което си спомняш ти сега, въпреки че самата тя няма да е изживявала събитията от тези спомени. Значи ти пак ще бъдеш ти — напълно и изцяло, — и то не заради някакви мистични измислици, а заради основните принципи на математиката. Дори най-малкия шанс, умножен по безкрайност, става на свой ред безкраен.

Изправих се за миг, но после пак клекнах, погледнах го в очите и опрях ръка на рамото му.

— Всеки възможен ход на развитие, Дион. В някакъв момент, ти — съвсем същият ти, със същите мисли и поведение — ще се родиш в богато семейство. Родителите ти ще бъдат убити, а ти ще решиш да посветиш живота си на борбата с несправедливостта. Вече се е случвало. И ще се случи. Искаше утеха, нали така? Е, когато усетиш страхът от смъртта да те обхваща отново, когато се появят онези най-тежки мисли, погледни страха право в очите и му кажи: „Не ми пука от теб, защото аз съм една безкрайност от Батмани.“

Хлапето примигна насреща ми.

— Това… е най-смахнатото нещо, което някога са ми казвали.

Намигнах му и го оставих, потънал в размисъл, за да ида пак при Одри. Не бях сигурен в каква част от речта си вярвах наистина, но това се беше получило в крайна сметка. Честно казано, не съм особено уверен, че вселената би се справила със задачата да превърне всички в безкрайно количество Батмани.

Може би това бе логиката в евентуалното съществувание на Бог — трябваше да има някой, който да предотвратява този тип щуротии.

Хванах Одри за ръката и й прошепнах:

— Одри, съсредоточи се върху мен.

Тя примигна насреща ми. Досега беше плакала.

— Сега ще започнем да мислим заедно — казах й. — Ще изровим от паметта си всичко, което знаем, и ще се сетим за някакъв начин да се измъкнем оттук.

— Не мога…

— Можеш. Ти си част от мен. Част от всичко това. Имаш достъп до подсъзнанието ми. Можеш да оправиш нещата.

Тя ме погледна в очите и ми се стори, че успя да прихване част от увереността ми. Кимна рязко, а на лицето й се изписа пълно съсредоточение. Усмихнах й се насърчително.

Вратата на постройката над нас се отвори и затвори.

„Хайде, Одри“.

Стъпките на Зен обиколиха къщата и спряха пред мазето. Чух как се зае с катинара.

„Хайде…“

Одри вдигна рязко глава и ме погледна.

— Знам къде е трупът.

— Трупът ли? Одри, трябва да…

— Не е у фирмата на Зен — продължи тя. — И не е у „ИЗ“. Хлапето също не знае нищо. Аз знам къде е.

Вратата на мазето се отвори. Нахлулата вътре светлина открои силуета на Зен.

— Господин Лийдс — каза тя. — Елате с мен, за да ви разпитам насаме, ако обичате. Няма да отнеме дълго.

Усетих как изстивам целият.