Брандън Сандърсън
Легион: На една ръка разстояние (17)

17.

Задържах входната врата отворена, за да влязат аспектите, и се присъединих към тях последен. Мястото миришеше на кафе, а около масите се виждаха множество хора, дошли за по една късна закуска — което беше идеално. Не беше вероятно Зен да направи нещо в присъствието на толкова много свидетели. Отне ми известно време да накарам сервитьорката да ме настани на маса за шестима; наложи се да излъжа, че очакваме да дойдат още хора. Най-накрая се настанихме на една правоъгълна маса — Дион седеше срещу мен, а от двете ни страни се настани по един аспект.

Вдигнах менюто, което остави лепкава следа от сироп по пръстите на едната ми ръка, но не започнах да чета. Вместо това се опитвах да успокоя дишането си. Сандра не ме беше подготвила за това. Член на семейството на един от аспектите ми да се появи така неочаквано, без да съм усвоявал нови знания?

— Ти си луд — прошепна глас от противоположната страна на масата. — В смисъл… Наистина си луд.

Пуснах менюто, което — както чак сега си дадох сметка — държах на обратно. Хлапето не бе докоснало своето.

— Не, не съм — възразих. — Признавам, че съм донякъде… ненормален. Но не съм луд.

— Все същото е.

— От твоя гледна точка, може би — отговорих. — Аз виждам нещата различно. Но дори ако признаем, че отговарям на това определение, в такъв случай и ти би отговарял. Колкото по-дълго живея, толкова по-ясно виждам, че всички са невротизирани — по своя си начин. Аз поне съм овладял психозите си. Ами ти?

Седналата до мен Айви изсумтя, като чу да използвам думата „овладял“.

Дион се облегна назад и обмисли чутото.

— Какво твърдят, че е направил брат ми?

— Той самият твърди, че е разпространил нещо. Някакъв вирус или бактерия.

— Не би сторил такова нещо — възрази Дион моментално. — Искаше да помогне на хората. Не той, а останалите бяха опасни. Те искаха да правят оръжия.

— Той ли ти го каза?

— Е, не — призна Дион. — Но… защо иначе ще се опитат да го откажат от проекта му насила, нали така? Защо ще го следят така изкъсо? Тях трябва да разследваш, не брат ми. Техните тайни са опасните.

— Типично тийнейджърско псевдоинтелектуалничене в антикапиталистическа посока — обади се Джей Си, който бе седнал от дясната ми страна и разглеждаше менюто си. — За мен пържола алангле и рохки яйца.

Кимнах разсеяно, докато останалите заговориха. Е, поне сервитьорката нямаше да има повод да се оплаче, че сме заели толкова голяма маса — явно щях да поръчам пет порции. Прииска ми се да можех да я накарам да даде храната на някой друг, след като аспектите ми приключеха с въображаемото й изяждане.

Насочих вниманието си към менюто и установих, че не съм особено гладен. Все пак си поръчах един омлет, докато Дион бърникаше из джобовете си, явно решен да не се оставя да платя и за него. Изрови няколко смачкани банкноти и си поръча бурито.

Очаквах телефонът ми да изпиука и да се появи съобщение от Уилсън, че е изпълнил онова, което му заръчах. Това обаче така и не се случваше. Усетих, че ставам все по-нервен и по-нервен; избърсах потта от слепоочията си със салфетката. Аспектите ми се опитаха да ме успокоят — Тобиас подхвана някакъв разказ за историята на палачинките като ястие, а Айви го подканяше с навременни въпроси и се държеше, сякаш е погълната от темата.

— Какво е това? — кимнах аз към Дион, който се бе втренчил в малкото парченце хартия, което бе намерил заедно със смачканите банкноти в джоба си.

Той се изчерви и понечи да го прибере.

Грабнах го за ръката с рефлекси, чиято бързина изненада и мен самия. Джей Си кимна одобрително.

— Нищо не е — озъби ми се Дион, но отвори ръка. — Хубаво де. Вземи го. Тъпак.

Изведнъж наистина се почувствах като такъв. Ключът за шифъра на Панос не можеше да се събере на някаква си хартийка; трябваше да е на някакъв електронен носител. Отдръпнах ръката си и погледнах листчето, на което пишеше „1 Езд 4:41“.

— Мама ми ги пъха по джобовете, след като изпере — обясни Дион. — За да ми напомнят да се откажа от езическите си убеждения.

Показах листчето на останалите.

— Пасажът не ми е познат — казах, сключил вежди замислено.

— Първа книга на Ездра — обясни Айви. — От православната Библия — апокрифна книга, която не е включена в канона на Свещеното писание и повечето други християнски вероизповедания не я използват. Не се сещам за самия стих.

Проверих на телефона си.

— „И истината е велика и по-силна от всичко“.

Дион сви рамене.

— Предполагам, че съм съгласен. Въпреки че мама всъщност не иска да приеме истината такава, каквато е…

Потупах с пръст по масата. Чувствах, че съм близо до нещо. Някакъв отговор? Или просто правилните въпроси?

— Брат ти е разполагал с ключа, който дава достъп до информацията, съхранена в тялото му. Мислиш ли, че би го дал на майка ти?

Айви наблюдаваше Дион внимателно, за да види дали ще реагира при споменаването на ключа. Доколкото успях да видя, това не се случи, и Айви поклати глава. Дори да бе изненадан, че знаем за това, го прикриваше много умело.

— Ключ към информацията? — попита той. — Какъв, например?

— Флашка или нещо подобно.

— Съмнявам се, че би дал нещо такова на мама — каза той, докато сервитьорката оставяше порциите ни. — Тя мрази модерните технологии и всичко, свързано с тях — особено ако имат нещо общо с „ИЗ“. Ако й беше дал нещо такова, тя просто щеше да го унищожи.

— Посрещна ме доста студено.

— Е, какво очакваш? Работиш за компанията, която превърна сина й в неверник — каза Дион и поклати глава. — Мама е добър човек — старомоден, от онези, на които им викат „солта на земята“. Но няма доверие на технологиите. За нея, работа могат да бъдат само нещата, които правиш с ръцете си. Не като седиш пред някой компютърен екран.

Той извърна поглед и добави:

— Мисля, че Панос е направил, каквото там е направил, за да й докаже, че греши, нали разбираш?

— Затова ли е искал да превърне хората в устройства за съхранение на информация? — попитах.

Дион се изчерви.

— Това е било само началото — подготовката, която е трябвало да извърши, за да може да мине към работата, с която в действителност е искал да се занимава.

— И по-точно?

— Ами…

— Да — обади се Айви, — определено знае нещо повече. Леле, как не умее да лъже само. Внуши му, че ти си доминиращата страна, Стив. Притисни го.

— Защо направо не ми кажеш? — попитах аз младежа. — Все на някого трябва да споделиш, Дион. Не си сигурен, че можеш да ми имаш доверие, но трябва да кажеш все на някого. Какво всъщност се е опитвал да направи брат ти?

— Болестите — отвърна той, забил поглед в храната пред себе си. — Искаше да ги излекува.

— Кои?

— Всичките.

— Доста амбициозна цел.

— Да, Панос сам си го признаваше пред мен. Самото лечение всъщност не беше негова работа; той виждаше своя принос в разработката на нов път на асимилиране.

— Асимилиране? — запитах аз и се намръщих. — На болестта?

— Не. На лекарството.

— А-а-а… — проточи Тобиас и кимна, след което отпи глътка кафе.

— Замисли се само — заобяснява Дион и разпери ръце оживено. — Инфекциозните болести всъщност са направо страхотни. Представи си какво щеше да бъде, ако можехме да създадем бързоразпространяващ се вирус, който да имунизира хората срещу някоя болест? Хващаш настинка и изведнъж спират да те ловят дребна шарка, СПИН, паралич… Защо да харчим милиони за имунизации и за опити да ги осигурим на всекиго? Природата може да свърши тази работа вместо нас, ако успеем да приложим вече заложения в нея метод.

— Това звучи… невероятно — отбелязах аз.

— Невероятно ужасяващо — поправи ме Джей Си и посочи младежа с ножа си. — Звучи малко като да използваш смаркват, за да се бориш с виксикси.

— И какво е това? — попита Айви с въздишка.

— Не съм упълномощен да давам повече информация — отвърна Джей Си. — Кама му, тази пържола наистина си я бива.

И отново се съсредоточи над храната.

— Е… така или иначе — продължи Дион, — аз щях да му помогна с това, нали разбираш? Щях да завърша университета, а после двамата щяхме да основем съвместно нова фирма за биотехника. Е — тази мечта, разбира се, е вече мъртва.

Той заби вилицата веднъж-дваж в гарнитурата, след което продължи:

— Но всеки ден, като се върнеше у дома, мама го питаше: „Свърши ли нещо полезно днес?“, а той само се усмихваше. Знаеше, че върши важна работа, макар и тя да не можеше да го види.

— Подозирам — отбелязах аз, — че майка ти се е гордяла с него повече, отколкото е издавала.

— Да, сигурно. Тя не е толкова лоша, колкото изглежда понякога. Когато бяхме малки, работеше по цял ден, и то — тежка работа, за да ни издържа, след като татко почина. Не бива да се оплаквам. Просто… нали разбираш. Мисли си, че знае всичко.

— За разлика от почти всеки срещнат тийнейджър — изкоментира Одри с усмивка.

Кимнах и продължих да го наблюдавам внимателно, докато разбутвах храната из чинията си.

— Даде ли ти ключа? — попитах го аз направо.

Хлапето поклати глава.

— Не е у него — обади се Айви. — Прекалено лош лъжец е да скрие нещо такова от нас, по мое професионално мнение.

— Онова, което трябва да търсиш — каза Дион, като отново се зае с буритото, — е някакво странно устройство.

— Устройство?

— Именно — потвърди той. — Панос сигурно е построил някаква машинка, в която да скрие всички онези неща, нали се сещате? С които се занимаваше в свободното си време — с отворения код и останалото. Непрекъснато монтираше лампички по разни джиджавки, майстореше си табелки за името и прочее. На бас, че го е скрил по някакъв такъв начин. Хващаш някой картоф, той бутва някоя монета, сто гъски излитат в небето, а ключът пада на главата ти. Нещо такова.

Спогледах се с аспектите. Изглеждаха ми скептично настроени, но може би в това имаше логика. Не в машината, за която Дион беше споменал, а в самата идея за процес, замислен от мъртвия му брат. Ами ако Панос беше устроил някаква система, която да разкрие истината в случай на смъртта му — но тя, по някаква причина, още не се беше задействала?

Насилих се да хапна малко омлет — ако не друго, поне за да мога да отговоря утвърдително на неизбежния въпрос на Уилсън дали съм ял. За съжаление, не получих съобщение дори след като се нахранихме. Проточих всичко колкото можах по-дълго, но в крайна сметка не можех да си позволя да чакам повече — на Зен щеше да й се стори подозрително, ако протакахме още повече.

Станах и се запътих към джипа, като пътем отворих вратата, за да минат аспектите ми, и накрая се настаних на шофьорското място. Тъкмо обмислях следващия си ход, докато се настанявах на седалката, когато почувствах студения метал на дуло да се опира в тила ми.