Брандън Сандърсън
Легион: На една ръка разстояние (16)

16.

— Сигурен ли си? — попита Айви, докато подтичваше, за да ме настигне на излизане от къщата.

— Това е най-сигурната следа, с която разполагаме, Айви — каза Джей Си. — Нямаме време да търсим други. Трупът е при „Екселтек“. Трябва да разберем къде е и да го откраднем обратно.

Кимнах.

— Ключът на Панос би могъл да бъде навсякъде, но ако унищожим тялото, той изобщо няма да има значение.

Погледнах телефона си и установих, че съм пропуснал обаждане от Йол. Кимнах на Джей Си в знак да държи периметъра под око, написах съобщение на Уилсън да дойде да ни вземе и набрах номера. Йол вдигна веднага.

— Здрасти — започнах аз. — Тъкмо…

— Нямам много време — прекъсна ме той. Гласът му беше някак приглушен. — Нещата отиват на зле, Легионе. Много зле.

Изстинах.

— Какво се е случило?

— Панос — заговори Йол бързо, а акцентът му стана още по-тежък. — Разпространил е нещо. По дяволите. Онзи…

Той млъкна рязко.

— Йол? — попитах аз напрегнато, докато Айви и Тобиас се скупчиха колкото можаха по-близо, за да се опитат да чуят разговора. — Йол!

От другата страна на линията се чуха гласове, последвани от тежко дишане.

— Арестуват ме — каза Йол секунда по-късно. — И ми забраняват каквато и да било връзка с външния свят. Ще ми вземат телефона.

— Какво е разпространил Панос, Йол?

— Не знаем. Федералните са се натъкнали на някакъв скрит файл в компютъра му, и са го задействали, а той е изтрил всичко в проклетото нещо и им е изписал на екрана, че инфекцията вече се разпространява. Направо откачиха. Не знам друго.

— А нещата, които те помолих да направиш?

— Някои вече са готови. Други задействах. Не знам дали ще успея да ги довърша.

— Йол, възможно е животът ми да зависи от това да…

— Животът на всички ни е в опасност — озъби се Йол. — Не ме ли чу? Това е същинско бедствие. По дяволите! Дойдоха. Открий трупа. Разбери какво е направил този човек!

Нещо отново изшумоля от другата страна на линията, след което връзката прекъсна. Останах с впечатлението, че не затвори Йол — някой му беше взел телефона. Федералните служби вероятно вече знаеха, че и аз съм замесен.

Свалих телефона от ухото си и погледнах към аспектите, докато Уилсън паркираше пред нас. Дион излезе от къщата зад нас, пъхнал ръце в джобовете си. Изглеждаше разтревожен.

— Трябва да се размърдаме — подкани Джей Си, който тъкмо се връщаше със забързана крачка от обиколката на периметъра. — Зен може да се появи всеки момент.

— Ако наистина е така — отговорих, — значи госпожа Махерас е в опасност. Изненадана съм, че Зен вече не е минала оттук — или ако не тя, то някой друг от хората на „Екселтек“.

Намръщих се и добавих:

— Имам усещането, че сме с една крачка назад. И чувството не ми допада.

Не обърнах внимание на джипа, който ни чакаше, нито пък на Дион, когато тръгна към мен. Вместо това затворих очи.

— Тобиас — прошепнах аз.

— Забеляза ли колко е красива градината на къщата? — заговори той. — Онова там са бегонии, отгледани от грудки — доста трудна задача, особено в тази област. Имат нужда от обилна светлина, но не и пряка такава, а и са много чувствителни към сланата. А, спомних си една история за този вид бегонии…

Той продължи да говори, а останалите аспекти млъкнаха и всички изпаднахме в размисъл. Нямаше да продължа, докато не се отървях от чувството, че пропускам нещо. Нещо, което някой от нас трябваше да забележи. Какво беше то?

— Зен — обади се изведнъж Джей Си. — Засадата й.

— Хората са доста по-лесни за разгадаване — прошепнах аз — от мерките за сигурност, които предприемат.

Пресегнах се към рамото си — там, където Зен ме беше хванала, за да ме отдръпне от стената на сградата. След това докоснах с пръсти по-нагоре, под яката на ризата си.

Усетих метал.

— Пресвети дяволи! — възкликна Джей Си.

Зен ми беше сложила бръмбар. Именно това е била целта на нападението й. Ходът й далеч не беше толкова необмислен, колкото тя го беше накарала да изглежда. Умът ми препускаше, докато Джей Си обясняваше на останалите аспекти какво се е случило. Какво бях казал на глас? Какво бе разбрала Зен?

Бе чула, че смятам да вляза с взлом в „Екселтек“. Но указанията, които бях изпратил на Йол — беше ли чула и за тях?

Прерових паметта си, изпотен от напрежение. Не. Само ги бях написал в имейла. Но трябва да беше чула всичко, което казах на госпожа Махерас. Знаеше, че съм попаднал в задънена улица.

— Аз съм пълен идиот — ядосваше се Джей Си. — Сетихме се да огледаш за подслушвателни устройства след ресторанта, но не и след физическия ви сблъсък?

— Зен прикри намеренията си доста добре — отбеляза Одри. — Замаскира всичко като отчаян опит да се добере до флашката.

— Сега поне няма да има нужда да се безпокоим, че може да дойде тук и да направи нещо на госпожа Махерас.

Вероятно. Втренчих се в телефона си. Как можахме да пропуснем такова нещо?

— Успокой се, Стивън — каза Тобиас и положи ръка на рамото ми. — Всеки допуска грешки, дори ти. Можем да се възползваме от тази — наемничката ни слуша, но не знае, че вече си се досетил за това. Можем да я подведем.

Кимнах и си поех дълбоко въздух. Зен бе узнала за плана ни да проникнем в „Екселтек“, поради което той отпадаше като възможност. Трябваше ми нещо ново, нещо по-добро.

Което пък значеше, че ще ми се наложи да разчитам основно на нещата, за които бях помолил Йол — да увеличим още повече напрежението, под което се намираха собствениците на „Екселтек“, и да се възползваме от това. Защо всичките ми проекти напоследък протичаха по този начин? Погледнах към аспектите, взех решение и набрах един номер.

— О, скъпи — произнесе един съблазнителен глас от другата страна на линията. — Тъкмо се надявах да ми се обадиш.

— Бианка — поздравих я аз.

Тобиас изстена.

— Само не и тя.

Не му обърнах внимание.

— Имаме нужда от информация — продължих.

— Разбира се, захарче — отговори тя. Как успяваше да мърка така? Като нищо бих повярвал, че използва някаква машина за звукови ефекти. — За какво? За… срещата ти с онази дама? Мога да ти кажа имената на хората, които я уредиха.

— Не става дума за това — обясних аз. — Случва се нещо около една фирма на име „ИЗ“ и конкурентите им, „Екселтек“. Мисля, че са допуснали да се разпространи смъртоносен вирус. Знаеш ли нещо по въпроса?

— Хммм… Ще погледна — отговори Бианка. — Но може да ми отнеме време.

— Ще оценя високо помощта ти с всичко, което успееш да намериш за „Екселтек“.

— Разбира се — каза тя. — И, скъпи, следващия път, когато решиш да излезеш на среща с някого, защо не ми се обадиш? Така се засегнах, задето дори не се сети за мен!

— Сякаш би се появила — отвърнах аз.

За три години така и не я бях видял на живо дори веднъж.

— Щях поне да си помисля — заяви тя. — А сега… Трябва да ми кажеш поне нещичко, което да предам на вестниците. Нещо за срещата?

— Намери ми информация за „Екселтек“ и ще я откупя от теб с това — отговорих аз и затворих.

После погледнах през рамо към Дион, който тъкмо се бе приближил още повече до мен на тротоара. Изглеждаше объркан.

— Какво се надяваш да откриеш? — попита ме.

— Нищо — казах аз с ясното съзнание, че Зен подслушва всяка наша дума. — Бианка е ужасен осведомител. Никога не съм получавал и капка полезна информация от нея, а и всеки път, след като й се обадя, по-голямата част от разговора плъзва из интернет след минути.

— Но…

Набрах друг осведомител и отправих към него същата молба, макар и по-завоалирано. После — трети. След няколко минути вече бях сигурен, че много, много скоро всеки, който имаше някаква връзка с „Екселтек“, ще знае, че компанията е замесена в сериозен гаф, изложил на опасност обществената сигурност. А като се имаше предвид, че вече разследваха „ИЗ“ и аз също бях сред действащите лица, зрънцето истина в слуховете, които бях разпространил, щеше да разпали същинска сензация в медиите.

— Притискаш ги до стената, Стив — отбеляза Айви, докато Уилсън най-после спря пред нас. — Досега бяха само отчаяни; след като тази история се разчуе, ще освирепеят.

— Надяваш се да ги принудиш да те оставят на мира, за да се съсредоточат върху контрола на щетите в медиите? — предположи Джей Си. — Не особено умно. Ако сръчкаш тигъра, няма да отвлечеш вниманието му — само ще го ядосаш още повече.

Не можех да му обясня на глас — Зен ни подслушваше. Вместо това извадих тефтера си и надрасках набързо някои указания за Уилсън, като предположих, че и аспектите ще ги прочетат и ще се досетят какво става.

Колкото и да беше изненадващо, първата, която се досети, бе Одри.

— Ооо… — възкликна тя и се ухили широко.

— Опасно — заяви Айви и скръсти ръце. — Много опасно.

Уилсън свали прозореца на предната врата, откъм пътническото място.

— Господарю Лийдс?

Приключих с писането и се наведох през прозореца, за да му подам листа.

— Още малко указания — обясних аз. — Уилсън, искам да останеш тук и да наглеждаш госпожа Махерас. Боя се, че наемничката ще се опита да я нападне. Всъщност мисля, че ще е най-добре да я заведеш в най-близкия полицейски участък.

— Но кой ще шофира?

— Ще карам аз.

Уилсън изглеждаше скептично настроен.

— Интересно — отбеляза Одри — как приема, че може да разчита на теб да спасиш света, но не и да се храниш или да караш сам.

Усмихнах се окуражително на Уилсън, който погледна първо към указанията в ръката си, а после към мен с обезпокоено изражение.

— Моля те — казах.

Уилсън въздъхна, кимна и слезе от джипа.

— Идваш ли? — попитах Дион, докато отварях задната врата, за да могат аспектите ми да се качат един по един вътре.

— Каза, че хората може да са изложени на опасност — каза той.

— Така е — потвърдих аз и затворих вратата след Одри. — Онова, което брат ти е разпространил, може да коства живота на милиони.

— Той каза, че не е опасно — заинати се Дион.

По дяволите. Все още ми нямаше доверие. Да не би ключът все пак да беше у него? За съжаление, никак не ми се искаше да се разприказва и Зен да го чуе. Е, така или иначе, трябваше ми да дойде с мен. Можеше да ми бъде необходим още един чифт невъображаеми ръце — а вече бях отпратил Уилсън.

Настаних се на шофьорското място, а Дион седна до мен.

— Панос не е направил нищо лошо.

— А какво точно е направил? — попитах аз с примирен тон.

Ако не продължах да го разпитвам, Зен щеше да заподозре, че зная за подслушвателното устройство.

— Нещо — отговори Дион.

— Колко изчерпателно.

— Отказа да ми сподели. Не мисля, че изобщо успя да го довърши. Но не е било опасно.

— Дали… — започнах аз, но млъкнах, когато иззад мен се разнесе рингтонът на телефона на Джей Си — „Америка прекрасна“^[1]. Запалих двигателя и потеглих, като оставих все още разтревожения на вид Уилсън на тротоара, а Джей Си отвори.

— Ей, Ахмед — каза той. — Да, тук е. Видео връзка? Става. Ще ни направиш ли пак от онова китайско като миналия път?

— Ястията бяха индийски — поправи го Калиани, вече включена на високоговорител. — Защо реши, че са китайски?

— Нали имаше ориз в тях? — отговори Джей Си, клекна до облегалката между шофьорската и другата предна седалка и вдигна телефона така, че да го виждам.

— Ориз с кокосово мляко, къри и… Няма значение. Господин Стив?

— Да? — хвърлих аз един бърз поглед към екрана.

Калиани ми помаха ведро, облечена в обикновена тениска и дънки. Днес си бе сложила черно бинди с формата на мъничка стрела, вместо традиционната червена точка. Мислено си отбелязах да я питам по-късно какво означава.

— Говорихме по въпроса — започна Калиани — и Арно иска да ви каже нещо.

Тя връчи телефона на изискания, дребен французин, който се наведе напред и примигна към екрана. Постарах се да следя едновременно думите му и пътя.

— Мосю — каза той, — разговарях с Клайв и Ми Уон. Както вероятно ви е известно, тримата имаме определени познания в областта на висшата химия и биология. Разбира се, не можем да навлезем в особена дълбочина, защото… Е, известно ви е.

— Да — потвърдих аз.

Игнасио. Смъртта му бе означавала безвъзвратна загуба на повечето ми знания по химия.

— Независимо от това, обаче, размишлявахме дълго върху информацията, която ни предоставихте. Ми Уон настоява силно на този си извод, а и нашите заключения го потвърждават: доколкото нашият все пак аматьорски анализ ни позволява да разберем, „ИЗ“ и мъжът на име Йол ви лъжат.

— За какво по-точно?

— За това, че са се отказали от вируса като метод за внедряване на данните в тялото — поясни Арно. — Мосю, Панос е разполагал с прекалено много ресурси — и е напредвал прекалено бързо, — че да сложат край на този уж „таен“ проект. Независимо от твърденията им пред вас, са продължили да работят в тази посока. В добавка към това трябва да отбележим, че далеч не сме сигурни дали заплахата от рак е наистина така реална, както ни се стори в началото. Е, да — теоретично погледнато, работата на Панос би могла да доведе до такова развитие, но доколкото разбрахме от записките му, „ИЗ“ са били все още далеч от това.

— Значи не са искали да ми кажат какъв е бил истинският им проблем — заключих. — Новата бактерия или вирус, или каквото там е създал Панос.

— Върху това трябва да помислите самият вие — отговори Арно. — Ние сме учени. Всичко, което можем да ви кажем със сигурност, е, че тук има много повече, отколкото ни казват.

— Благодаря ви — отговорих. — Подозирах нещо такова, но потвърждението ви ми помага. Това ли е всичко?

— Още само едно нещо — намеси се Калиани, взе пак телефона и го обърна към усмихнатото си лице. — Исках да ви запозная със съпруга си, Раул.

Един индиец с кръгло лице и мустаци се появи до нея и ми помаха.

Побиха ме тръпки.

— Казах ви, че е добър фотограф — продължи Калиани, — но не е задължително да го използваме като такъв. Той е много умен мъж. Умее да прави какво ли не! И разбира от компютри.

— Виждам го — казах аз. — Защо го виждам?

— Той се присъедини към екипа ни! — възкликна Калиани въодушевено. — Не е ли прекрасно?

— Много ми е приятно, господин Стивън — заговори Раул с мелодичен индийски акцент. — Мога да ви бъда много полезен, обещавам ви.

— Как… — преглътнах аз тежко. — Как успяхте да…

— Това не е на добре — обади се Айви от задната седалка. — Случвало ли ти се е да създадеш аспект неволно преди?

— Не и от най-ранния период насам — прошепнах аз. — И никога, без да съм проучвал дадена тема задълбочено преди това.

— Леле — обади се Одри. — Калиани получава съпруг, а на мен и хамстер не ми давате да си взема? Адски нечестна работа.

Моментално свих в аварийното платно, без да обръщам внимание на клаксона на колата зад мен. Набих спирачки рязко, грабнах телефона от ръката на Джей Си и се втренчих в новия аспект. За пръв път виждах някой от членовете на семействата на делюзиите си. Изглеждаше като доста опасен прецедент — още един признак, че губех контрол върху нещата.

Затворих телефона, щастливите лица на екрана изчезнаха и подадох апарата през рамо на Джей Си. Подкарах колата отново, изпотен от напрежение, и си спечелих още едно изсвирване с клаксона от друга кола. Взех първото отклонение от магистралата към града.

— Добре ли си? — попита Дион.

— Нищо ми няма — рязко отвърнах аз.

Имах нужда да отида някъде — някъде, където да помисля. Някое място, което да не буди подозрения, но където да мога да спечеля малко време и да чакам планът ми да напредне, без Зен да заподозре нещо. Спрях на една от закусвалните „Денис“.

— Само трябва да хапна нещо — излъгах.

Изглеждаше правдоподобно, нали? Дори докато се опитваш да спасиш света, пак трябва да спреш и да се нахраниш в някакъв момент.

Дион ми хвърли бърз поглед.

— Сигурен ли си, че си…

— Да. Трябва ми само един омлет.