Брандън Сандърсън
Легион: На една ръка разстояние (15)

15.

Заварих Айви и Джей Си навън, приседнали на циментовите стълби. Тя разтриваше гърба му, докато той седеше с ръце, отпуснати надолу — в едната бе хванал пистолета си, — и зяпаше бръмбара, който пълзеше по земята. Айви ме погледна и поклати глава. Не беше подходящ момент да говоря с него.

Запътих се към отсрещната страна на добре поддържаната поляна с Одри и Тобиас. Госпожа Махерас бе приключила с подрязването и се беше заела с доматите — махаше бръмбарите от листата им и плевеше лехите.

Не вдигна глава, когато застанах до нея.

— Стивън Лийдс — каза с отчетлив гръцки акцент. — Доста сте бил известен, чух.

— Само сред хората, които обичат да клюкарстват — отговорих и клекнах. — Доматите изглеждат много добре. Пораснали са големи.

— Първо ги държах на закрито — обясни тя и повдигна един от едрите, зелени плодове. — Растат по-добре, след като мине сезона на сланата, но все пак исках да ги засадя по-отрано.

Зачаках Айви да ме посъветва какво да кажа, но тя бе останала на стълбите. „Идиот“, изругах се наум.

— Значи… Обичате градинарството?

Госпожа Махерас вдигна очи и погледна право в моите.

— Харесвам хората, които взимат решения и после действат в съответствие с тях, господин Лийдс. Не хората, които се опитват да се намират на приказка за неща, които явно не ги интересуват.

— Няколко части от мен всъщност доста си падат по градинарството — обясних аз. — Просто не ги доведох.

Тя ме изгледа. Още чакаше.

Въздъхнах.

— Госпожо Махерас, какво знаете за изследванията на сина си?

— Почти нищо — отговори тя. — Отвратителна работа.

Намръщих се.

— Мисли, че са го откъснали от църквата — поясни застаналият зад мен Дион и подритна една буца пръст. — Цялата тази наука и всички тези въпроси… Не дай си Боже да вземе да седне и да се замисли човек.

— Дион — каза тя, — не говори нелепици.

Той скръсти ръце и отвърна на погледа й предизвикателно.

— Работите за хората, в чиято фирма работеше синът ми — обърна се госпожа Махерас към мен.

— Искам само да намеря тялото му — уверих я аз. — Преди да се случи нещо опасно. Какво можете да ми кажете за свещеника ви?

— Отец Франгос ли? — попита тя. — Защо ви е да питате за него?

— Той е бил последният, който е видял тялото — отговорих. — Посетил е моргата вечерта преди трупът на сина ви да изчезне.

— Не ставайте глупав — каза госпожа Махерас. — Нищо подобно не е направил — дойде тук. Помолих го да отслужи помен у дома, и той дойде.

Тобиас и Одри се спогледаха. Значи имахме свидетел, че отец Франгос не е отишъл при тялото. Доказателство, че посетителят е бил измамник. Но с какво ни помагаше това?

— Панос даде ли ви нещо, преди да почине? — попитах я.

— Не.

— Може да е било нещо тривиално — настоях аз. — Сигурна ли сте? Не можете да се сетите за нищо?

Тя се обърна пак към доматите.

— Не.

— Прекарвал ли е повече време от обичайното с някого през последните месеци?

— Само с мъжете от онази ужасна лаборатория.

Коленичих до нея.

— Госпожо Махерас — казах тихо. — Проучванията на сина ви са изложили на смъртна опасност хора. Много хора. Ако скриете нещо важно, последиците могат да бъдат катастрофални за цялата държава. Не е задължително да казвате на мен. Полицията — или, за предпочитане, ФБР — също би могла да се погрижи за това. Но не си играйте с нещо толкова важно. Моля ви.

Тя ме погледна, стиснала устни. След това изражението й охладня.

— Нямам какво да ви кажа.

Въздъхнах и станах.

— Благодаря ви.

Отдалечих се и отидох до стълбите, където Джей Си вече се беше поокопитил с помощта на Айви.

— Е? — попита той.

— Не обелва и дума — съобщих. — Дори да й е дал ключа, отказва да ми каже.

— Сгрешихме, че дойдохме тук — каза Джей Си. — Отклонихме се от същинската си задача.

Хвърлих поглед към майката, която продължаваше да ме гледа с градинската лопатка в ръка.

— Признай си, кльощав — продължи Джей Си. — Ако не направим нещо скоро, целият свят ще хване рак.

Поколеба се и добави:

— Кама му, звучи адски глупаво, като го каже така човек.

— „Кама му“? — погледнах го въпросително.

— Ругатня от бъдещето.

— Звучи доста подобно на…

— Ругатните в бъдещето винаги напомнят на тези от миналото — прекъсна ме той, като подбели очи. — Но не са, затова няма проблем да ги използва човек пред пуританите.

И посочи с палец към Айви, която още седеше до него.

— Чакай малко — каза тя. — Нали уж беше от друго измерение, а не от бъдещето?

— Глупости. Винаги съм бил от бъдещето.

— Откога?

— От след два дни насам — отвърна той. — Виж какво, кльощав, нужно ли е да се повтарям? Знаеш какъв трябва да е следващият ход.

Въздъхнах и кимнах.

— Да. Време е за взлом в „Екселтек“.