Брандън Сандърсън
Легион: На една ръка разстояние (14)

14.

— Наглеждай околността — напомних на Джей Си, докато вървяхме към къщата. — Не съм забравил, че Зен още не е приключила с нас.

— Може би е добра идея да се обадим за подкрепления — предложи той.

— Още спасителни рейнджъри ли? — подметна Айви.

— Времеви рейнджъри — сопна се той. — И не, тук няма да имаме полза от междупространствени агенти. Имах предвид истински телохранители, от това измерение. Ако кльощавият наеме няколко, ще се почувствам доста по-сигурен.

Поклатих глава.

— За съжаление, нямаме време.

— Може би трябваше да обясниш истината на Зен — обади се и Тобиас, който тъкмо ни настигна с подтичване. — Разумно ли беше да я оставим да си мисли, че разполагаме с информацията, която търси?

Уилсън ни изчака да се отдалечим и подкара джипа — бях му поръчал да кара из околността, докато не му се обадя да ни вземе. Не исках Зен да приложи техниките си за разпит върху иконома ми. За съжаление, ако тя наистина бе решила да направи такова нещо, това надали щеше да бъде достатъчно да го предпази. Може би наистина щеше да е по-добре, ако бях признал на Зен, че не разполагаме с данните. Но инстинктът ми подсказваше, че колкото по-малко неща знае за откритията ни, толкова по-добре за нас. Просто трябваше да разработя план как да се справя с нея.

Дион ни заведе до предната врата, хвърли ми поглед през рамо, въздъхна и отвори. Хванах дръжката, пуснах аспектите си след него и влязох последен.

Къщата миришеше на старо. На мебели, полирани прекалено много пъти, отдавна несменен ароматизатор и пепел от старото огнище. Всяка стена и повърхност бе отрупана с различни джунджурии — редица снимки в шарени рамки по стената на един коридор, колекция порцеланови котета, изложена в стъкления шкаф до вратата, разноцветни свещи с религиозни мотиви по перваза на камината. Къщата изглеждаше сякаш е била създадена да се украсява, а не да се живее в нея. Приличаше на музей на живота на семейството — и явно си бяха поживели добре.

Дион окачи палтото си до вратата. Беше единственото там — останалите висяха, спретнато подредени, в един отворен дрешник наблизо. Той продължи надолу по коридора, като викаше майка си.

Поизостанах малко и пристъпих към хола — килим, върху който бе опънато по-мъничко чердже, и удобен фотьойл с износени облегалки за ръцете. Аспектите ми се разпръснаха наоколо. Приближих се до огнището, за да разгледам красиво изработеното от стъкло разпятие, окачено на стената.

— Католическо ли е? — попитах Айви, като забелязах възхищението й.

— Близо, но не съвсем — отговори тя. — Гръцко православно. Това е император Константин.

— Доста религиозни са — отбелязах аз, като огледах свещите, картините и разпятието.

— Или просто обичат да има повече украси — каза тя. — Какво търсим?

— Ключа за шифъра — отговорих аз и се обърнах. — Одри? Някаква представа как би могъл да изглежда?

— Дигитален е — напомни тя. — И понеже е шифър на Върнам, ще бъде толкова дълъг, колкото и данните, които са били шифровани. Затова Зен искаше флашката.

Огледах стаята. Всяка повърхност беше отрупана с какво ли не — носителят можеше да е скрит навсякъде. Тобиас, Одри и Джей Си започнаха да търсят. Айви остана до мен.

— Игла в копа сено? — попитах я шепнешком.

— Вероятно — отговори тя, скръсти ръце и потупа с пръст по тях. — Да разгледаме семейните снимки. Може да научим нещо полезно.

Кимнах и излязох в коридора, който водеше към кухнята — мястото, където бях забелязал снимките. Първите четири бяха специално заснети от фотограф портрети на всеки от членовете на семейството. Снимката на бащата беше стара, от седемдесетте; бе починал, докато момчетата са били още деца. Снимките на майката и Дион бяха украсени с нещо като икони, закачени под тях.

Под снимката на Панос икона нямаше.

— Знак, че се е отказал от вярата? — попитах аз, като посочих празното място.

— Нищо толкова драматично — поправи ме Айви. — Когато някой член на гръцко православно семейство бъде погребан, заедно с тях се заравя и икона на Христос или техния светец-покровител. Свалили са я, за да е готова за церемонията.

Кимнах и продължих още малко нататък в търсене на снимки, на които семейството да прави нещо заедно. Спрях пред една, на която Панос се усмихваше. Явно беше направена неотдавна. Бе вдигнал високо една риба, а майка му, която носеше слънчеви очила, го прегръщаше от едната страна.

— Определено открит и дружелюбен човек — отбеляза Айви. — Идеалист, който се е присъединил към приятелите си от университета, за да основат собствена фирма. „Ако нещата проработят“, гласеше един от постовете му в интернет преди няколко месеца, „то всеки човек по света би имал достъп до мощна компютърна технология, чиято енергия, пространство и дори обработка се осигуряват от собственото му тяло“. Останалите от форума го бяха предупредили за опасностите, които крие прилагането на компютърните технологии към органичната материя, но той беше оспорил аргументите им. Виждал е всичко като някакъв вид революция в информационните технологии — крачка напред за цялото човечество.

— Има ли нещо подозрително в постовете му?

— Попитай Одри — посъветва ме Айви. — Аз съм се съсредоточила върху Панос като личност. Какъв е бил? Как се е държал?

— Работел е върху нещо — отговорих. — Лекарства за различни болести, нали така каза Дион? Обзалагам се, че му е станало адски неприятно, когато останалите са го накарали да прекрати проучванията си заради страха от евентуално развитие на ракови клетки.

— Йол знае, че Панос е стигнал по-далеч в експериментите си, отколкото е давал да се разбере. Явно е. Йол го е шпионирал и сега е адски обезпокоен как ще се развият нещата. Което подсказва, че се страхува от нещо даже още по-катастрофално от цялата тази работа с рака. Затова искаше така отчаяно да се присъединиш към проекта, да намериш тялото и да го унищожиш.

Кимнах бавно.

— Ами Панос? Някакви предположения за него и ключа за шифъра?

— Ако изобщо е използвал такъв, подозирам, че би го дал на някой от семейството.

— Съгласен съм — казах аз, докато Дион тъкмо излизаше в задния двор, за да потърси майка си и там.

Разтревожих се за миг. Дали Зен не беше пристигнала тук преди нас? Но не. Когато влязох в кухнята, видях през вратата как майката подрязва едно от дърветата. Дион се запъти към нея.

Не се присъединих към него веднага, а вместо това отидох при Одри и Джей Си.

— Та значи — тъкмо питаше Одри, — ще имаме ли летящи коли в бъдещето?

— Не съм от твоето бъдеще — обясни Джей Си. — От паралелно измерение съм. А ти — от друго.

— А в твоето има ли летящи коли?

— Тази информация е поверителна — заяви той. — Доколкото мога да ти кажа, моето измерение е, общо взето, същото като това — само дето аз съществувам там.

— Значи, с други думи, е много, много по-гадно от това.

— Просиш си да те застрелям, жено.

— Опитай само.

Застанах помежду им, но Джей Си само изръмжа.

— Не ме изкушавай — изсъска на Одри.

— Не, сериозно — не мирясваше Одри. — Застреляй ме. Давай. И когато не се случи нищо, защото и двамата сме въображаеми, ще трябва да признаеш истината: че ти си луд, дори като за продукт на нечия болна психика. Че си те е представил, за да играеш ролята на съд за информация. Че всъщност самият ти си флашпамет, Джей Си.

Той се втренчи в нея яростно, след което се отдалечи с бързи, тежки стъпки, навел глава.

— И освен това… — започна да вика тя след него, но аз я хванах за ръката.

— Достатъчно.

— Би било добре някой да го свали малко на земята, Стивски — каза тя. — Не бива да оставяш разни части от собствения си мозък да си навирят носа!

— Ами ти?

— С мен е различно — възрази тя.

— Така ли? Значи не би имала нищо против, ако просто спра да си те представям?

— Не умееш да го правиш — отговори тя, но явно й стана неприятно.

— Почти сигурен съм, че ако Джей Си наистина те застреля, умът ми ще реагира съответно. Ще умреш, Одри. Затова внимавай какво си пожелаваш.

Тя отклони поглед настрани, след което прехвърли тежестта на тялото си от крак на крак неловко.

— Та… ъ-ъ… за какво беше дошъл?

— Ти си най-близкото до анализатор на данни, с което разполагам в момента. Обмисли цялата информация, която получихме от Йол — имейлите, постовете във форумите и личната информация от компютъра на Панос… Трябва да разберем какво не ни е казал.

— Какво не ни е казал?

— Какво крие, Одри. Дали има някакви несъответствия. Следи. Трябва да разбера върху какво е работел всъщност — какви са били тайните му проекти. Има голяма вероятност да е загатнал нещо за тях в интернет.

— Добре… ще го обмисля.

Бе минала от тясната специализация — графологически анализ, — към нещо по-обширно. Надявах се това да сложи началото на такава тенденция. Не ми оставаше много място за нови аспекти; ставаше все по-трудно да ги управлявам и да си ги представям едновременно. Подозирах, че Одри настоя да ме придружи на тази мисия именно затова — дълбоко в себе си явно знаех, че трябва да започна да натрупвам новите си знания и умения в стари аспекти.

Тя ме погледна и излезе от унеса, от който беше изпаднала, докато размишляваше.

— Всъщност, сега като се замисля, май се сетих за нещо. Вирусите.

— Какво за тях?

— Панос е прекарал много време в различните форуми за имунология, където е говорил за различни видове заразни болести и е навлизал във високотехнически спорове с хора, които изучават бактерии и вируси професионално. Погледнати поотделно, изказванията му не разкриват нищо ново, но като цяло…

— Преди се е занимавал с микробно генно инженерство, така че има логика да е писал такива неща.

— Но Гарвас спомена, че са се отказали от вируса като метод за вкарване на информацията в тялото — напомни Одри. — Панос, обаче, е започнал да пише по темата още повече, след като от „ИЗ“ са изоставили тази част от проекта.

Погледна ме, ухили се широко и добави:

— Сама го улових!

— Много добра работа.

— Е, по-скоро ти си го уловил, де — скръсти ръце тя. — Трудно е да чувстваш истинско удовлетворение от постиженията си, ако си въображаем.

— Просто си въобрази чувството на удовлетворение — посъветвах я аз. — Ти си въображаема — значи въображаемото удоволствие ще свърши работа.

— Но ако аз съм въображаема и си представя нещо, това го прави двойно неистинско. Като да използваш ксерокс, за да направиш копие от копие.

— Всъщност — намеси се Тобиас, който тъкмо се приближаваше към нас със спокойна походка, — теоретично погледнато, въображаемото чувство на удовлетворение трябва да бъде въобразено от изначалния въображаващ, за да не бъде итерация, както предполагаш ти.

— Не става така — възрази Одри. — Довери ми се, аз съм специалист по това да съм въображаема.

— Но… Ако всички ние сме аспекти…

— Да, ама аз съм по-въображаема от теб — каза тя. — Всъщност, по-точно казано — по-малко. Понеже съм наясно как стоят нещата.

И тя му се ухили триумфално, докато той потриваше брадичка и се опитваше да разплете витиеватото й изказване.

— Ти си луда — прошепнах аз, загледан в Одри.

— А?

Току-що ми беше просветнало. Одри беше луда.

Всеки от аспектите ми беше такъв. Вече едва забелязвах шизофренията на Тобиас, да не говорим за трипофобията на Одри. Но лудостта винаги присъстваше, криеше се някъде. Всеки аспект имаше някакво умствено разстройство — било то прекомерен страх от микроби, технофобия или мегаломания. Просто досега не бях осъзнал каква е Одри.

— Мислиш, че си въображаема — казах.

— Естествено.

— Но не защото наистина си въображаема. А защото страдаш от психоза, която те кара да си мислиш, че си въображаема. Щеше да мислиш същото, дори ако беше истинска.

Беше трудно да се забележи. Много от аспектите бяха приели същността на съществуванието си, но някои от тях се бореха срещу нея. Дори на Айви й беше трудно. Но Одри направо се гордееше с нея; наслаждаваше й се. А това беше така, защото, в нейната глава, тя беше истински човек, който също така беше луд и по тази причина смяташе, че не е истински. Бях предположил, че е осъзнала какво представлява, но случаят й изобщо не беше такъв. Беше също толкова ненормална, колкото и останалите. Просто нейният специфичен вид лудост случайно съвпадаше с реалността.

Тя ми хвърли един поглед, сви рамене и мигом се опита да смени темата, като попита Тобиас как е времето — а той, разбира се, спомена прогнозата на собствената си делюзия, която живееше в сателит далеч горе, в небето. Поклатих глава и им обърнах гръб.

И заварих Дион, застанал на прага с изражение на явен дискомфорт. Колко беше успял да види? Гледаше ме така, сякаш бях непознато куче, което е започнало да лае диво, а после изведнъж е млъкнало. През целия досегашен разговор се бях държал като безумец — ненормалник, който се оглежда наляво-надясно и си говори сам.

„Не. Не съм ненормален. Всичко е под контрол.“

Ето го може би единственият ми истински признак на лудост — увереността ми, че мога да се справя с всичко това.

— Намери ли майка си? — попитах.

— В задния двор е — отговори Дион и посочи с палец зад рамото си.

— Да идем да говорим с нея — казах и го подминах на път към кухнята.