Брандън Сандърсън
Легион: На една ръка разстояние (12)

12.

Градската следователка за смъртни случаи работеше в малък офис, вмирисан на стерилизиращ препарат, зад градската морга, която на свой ред представляваше групичка помещения в един по-голям медицински комплекс. Формално погледнато, Лиза предпочиташе да се нарича „медицински екзаминатор“, и винаги изглеждаше изненадващо заета като за човек, който прекарваше цялото си време пред една или друга игра на компютъра.

Точно в осем часа прекрачих в лобито на медицинския комплекс под втренчения поглед на пазача — който беше прекалено едър за тесния пулт, зад който се налагаше да работи, — и почуках учтиво на вратата на офиса. Секретарят на Лиза — чието име забравих, — отвори вратата, без да крие неохотата си.

— Очаква ви — каза младият мъж. — Но не бих казал, че е особено въодушевена.

— Страхотно. Благодаря…

— Джон — помогна ми Тобиас.

— … Джон.

Секретарят кимна, върна се на бюрото си и започна да прелиства някакви документи. Минах по късия коридор, който водеше до един доста приятен офис — с внушителни на вид дипломи в рамки на стената и тем подобни. Успях да мярна отражението на Фейсбук страница в стъклото на едната рамка, преди Лиза да изключи таблета си и да ме погледне.

— Заета съм, Лийдс — поздрави ме тя.

Лиза беше жена в края на петдесетте си години, облякла бяла престилка върху дънки и розова блуза. Освен това беше достатъчно висока, вече да й е писнало от въпроса „Играла ли си баскетбол в училище?“ За щастие, повечето й клиенти бяха мъртви — това изглежда беше единственият тип човек, който не я дразнеше.

— Няма да ти отнема много време — отговорих, като се облегнах на рамката на вратата и скръстих ръце, донякъде за да препреча пътя на изпълнения с обожание взор на Тобиас.

Така и не разбрах какво успява да види в тази жена.

— Не съм длъжна да ти помагам с нищо — отговори тя и демонстративно се обърна към екрана на компютъра си, сякаш се връщаше към купищата си важна работа. — Не участваш в официално разследване. Според последното, което чух, е взето решение да не бъдеш включван повече в тях.

Каза последното малко прекалено триумфално. Айви и Джей Си се спогледаха. Напоследък властите… не изпитваха особено топли чувства към нас.

— Един от труповете ви е изчезнал — казах аз. — Никой ли не се безпокои от този факт?

— Не е мой проблем — отвърна тя. — Моята работа е свършена. Смъртта е обявена, самоличността е потвърдена, от аутопсия няма нужда. В моргата са допуснали грешка. Е, по този въпрос можеш да говориш с тях.

Никакъв шанс. Нямаше да ме пуснат — не бяха упълномощени. Но Лиза беше; независимо от твърденията й, това й влизаше в работата.

— А от полицията не се тревожат, че е имало пробив в охраната? — попитах. — Сержант Грейвс не е разпитвал какво се е случило? Не се е чудил как сте допуснали такъв огромен гаф?

Лиза се поколеба.

— Аха — обади се Айви. — Добро предположение, Стив. Натисни още малко в тази посока.

— Това е твоят отдел — обърнах се към Лиза. — Нима наистина не искаш да разбереш какво изобщо е станало? Аз мога да помогна.

— Всеки път, когато „помогнеш“, Лийдс, ни застига някаква катастрофа.

— Изглежда, че този път тя вече се е случила.

— Удряй, където боли — насърчи ме Айви. — Спомени й какви разправии ще си има.

— Помисли си само за бумащината, Лиза — продължих аз. — Изчезнал труп. Разследвания, въпроси, хора, които си пъхат носа навсякъде, заседания, на които ще трябва да присъстваш.

Лиза не успя да прикрие напълно вкиснатото си изражение. Айви се ухили доволно до мен.

— И всичко това — отбеляза тя — заради един труп, който изобщо не трябваше да бъде тук.

— Какво имаш предвид? — попитах.

— Нямаше причина да го задържаме. Семейството му вече го беше идентифицирало; нямаше никакви подозрения, че може да има нещо гнило. Трябваше да освободя тялото и да го изпратя при избраната от семейството погребална агенция, за да го балсамират. Ама не. Не било позволено. Трупът трябвало да остане тук, а никой не ми казва защо. Комисарят лично настоявал — тя присви очи към мен. — А сега и ти. Какво му е било толкова специалното на този тип, Лийдс?

Комисарят? Йол се бе потрудил доста да задържи тялото в отдела. Имаше логика. Ако бяха освободили трупа и той му беше уредил тежка охрана, щеше да бъде равнозначно на това да обясни на света, че в него има нещо необичайно. Едно бързо обаждане, с което да се увери, че Панос ще си остане здраво заключен в градската морга, би било доста по-дискретно.

Просто не беше проработило.

— Ще трябва да й дадем нещо в замяна, Стив — каза Айви. — Заинатила се е. Време е да извадим силните карти.

Въздъхнах.

— Сигурна ли си? — попитах я шепнешком.

— За съжаление — да.

— Едно интервю — погледнах аз Лиза право в очите. — За един час.

Тя се наведе напред на стола си.

— Опитваш се да ме подкупиш ли?

— Да. И?

Тя потупа замислено по плота на бюрото си с един пръст.

— Аз съм медицински екзаминатор. Не се занимавам с научни публикации.

— Не съм казвал, че е задължително да бъде с теб — поясних. — Може да е с когото решиш — всеки член на медицинското общество, от когото искаш нещо. Аз ще бъда твоята разменна монета.

Лиза се усмихна.

— С когото реша?

— Да. Един час.

— Не. Колкото те решат.

— Прекалено неясна уговорка, Лиза.

— Това, което не ми е ясно, е как успявам още да те търпя. Това е сделката, Лийдс — казвай дали си съгласен, или не. Не ти дължа нищо.

— Ще съжаляваме за това, нали? — попита Тобиас.

Кимнах, като си припомних всички психолози, които ми бяха губили времето безкрайно дълго в името на собственото си професионално издигане. Поредният научен труд в поредното специализирано списание, където щях да бъда третиран като някакъв странен подвид морска краставица — дисектиран и изложен на показ.

Но времето ни притискаше, а единственият ми друг избор беше да разкрия на Лиза защо трупът е от толкова голяма важност.

— Съгласен съм — казах накрая.

Тя не се усмихна. Това би било прекалено човешка проява. Но все пак изглеждаше доволна. Стана, взе ключовете от бюрото и ме поведе по коридора. Аспектите ми ни следваха плътно.

Въздухът стана забележимо по-хладен, когато наближихме моргата. Тежката, дебела метална врата се отваряше с карта. По помещението си личеше защо Лиза е избрала да работи тук — не само, че беше невероятно студено и неприветливо, но и бе изпълнено с хромирани повърхности, които вероятно й напомняха за родния космически кораб.

Вратата се затвори зад нас с тежък, глух звук. Лиза се облегна на стената със скръстени ръце и впери зорък поглед в мен — пазеше ме да не си позволявам волности.

— Петнайсет минути, Лийдс. Захващай се.

Огледах стаята, в която имаше три метални маси на колела, тезгях с множество инструменти и множество големи чекмеджета за трупове, подредени до едната стена.

— Добре — обърнах се аз към четиримата аспекта, — искам да разбера как са успели да измъкнат тялото.

— Трябва ни и някакво доказателство — напомни Джей Си, докато оглеждаше едно-друго в стаята. — Нещо, което да уличи „Екселтек“.

— Това би било чудесно — отговорих, — но честно казано, по-добре е да не се насочваме чак толкова уверено към тях. Може и да не са извършителите. Съсредоточете се върху онова, което знаем. Намерете нещо, което да ни покаже как са изнесли тялото, и то може да ни отведе право при него.

Останалите кимнаха. Аз се завъртях бавно, за да огледам цялото помещение и да го съхраня в подсъзнанието си. След това затворих очи.

Делюзиите ми заговориха.

— Няма прозорци — започна Джей Си. — А изходът е само един.

— Освен ако панелите на тавана не могат да се махат — отбеляза Айви.

— Надали — усъмни се Джей Си. — Разглеждал съм охранителните планове на сградата. Помниш ли случая с Копервейн? Никакви въздушни шахти. Никакви проходи за минаване, дори пълзешком. Нищо съмнително в архитектурата.

— Това оборудване е било използвано скоро — обади се Тобиас. — Но не съм особено запознат с предназначението му. Стивън, наистина трябва да си осигурим собствен следовател за смъртни случаи в някакъв момент.

— Нали имаме Нгози — напомни Одри. — Тя е криминалист. Защо не я доведохме?

„Заради теб, Одри“, помислих си. „Подсъзнанието ми ти прехвърли важно умение и затова стана част от екипа.“ Защо? Липсваха ми дните, когато имах кого да питам за тези неща. Докато Сандра беше с мен, всичко намираше своето обяснение — за пръв път в живота ми.

— Охраната тук е напълно сигурна — каза Айви с нотка на разочарование в гласа. — Може да е замесен някой вътрешен човек? От работниците?

— Възможно ли е да е бил подкупен някой от служителите ви? — попитах аз, като отворих очи и погледнах към Лиза.

— Мина ми през ума — отговори тя с все още скръстени ръце. — Но аз бях последният човек в офиса онази нощ. Влязох, проверих дали всичко е наред и угасих лампите. Според пазача, никой не е идвал през нощта.

— Тогава ще искам да говоря с него — казах. — Кой друг е идвал през онзи ден?

Лиза сви рамене.

— Семейството му. Свещеникът. Никой не бе оставян вътре без надзор. А до стаята имаме достъп само аз и двама от техниците ни. Дори пазачът не може да влезе, без да повика някого от нас. Но всичко това е без значение — трупът беше още тук, когато си тръгнах вечерта.

— Сигурна ли си?

— Да, трябваше да впиша някои данни в документацията. Затова проверих точно него.

— Ще трябва да вземем отпечатъци от мястото — каза Джей Си. — И май ще се наложи да идем до районното, независимо дали ни харесва.

Кимнах.

— Предполагам, че от полицията вече са изследвали мястото.

— Защо предполагаш така? — попита Лиза.

Всички се обърнахме да я погледнем.

— Ами… нали знаеш. Защото това е местопрестъпление?

— Беше откраднат един труп — възрази Лиза студено. — Никой не е пострадал, няма действителни улики, че става въпрос за взлом, и не става въпрос за кражба с цел финансова изгода. Според официалния им доклад, сега „работят“ по случая, но помнете ми думата — всъщност изобщо не им пука дали ще намерят тялото, или не. Безпокоят се повече за самия пробив в охраната. Някой ще си плати скъпо за това…

Тя скръсти ръце отново, после се намести малко по-встрани, отпусна ги и ги скръсти пак. Опитваше се да изглежда хладнокръвно, но явно беше разтревожена. Айви ми кимна, явно доволна, че мога да разчитам поведението на Лиза така добре. Е, не е като да беше трудно. Понякога прихващах по някое умение от аспектите си.

— Охранителните камери? — обади се Джей Си въпросително, докато разглеждаше ъглите на стаята отблизо.

Повторих въпроса, за да го чуе Лиза.

— Има само в коридорите.

— Не е ли недостатъчно? — попитах.

— Навсякъде има аларми. Ако някой се опита да проникне вътре с взлом, пултът на пазача ще светне като коледна елха.

Тя направи физиономия и продължи:

— Преди ги включвахме само през нощта, но сега не са ги изключвали от два дни. Тези дни не можеш и прозорец да отвориш без официално позволение…

Погледнах към останалите от екипа.

— Стивън — каза Тобиас, — ще имаме нужда от Нгози.

Въздъхнах. Е, пътят до имението и обратно не беше чак толкова дълъг.

— Момент — извади Джей Си телефона си. — Ще й се обадя.

— Не мисля, че… — започнах аз, но той вече набираше номера.

— Ало, Ахмед… Имаме нужда от помощта ти — заговори той. — Какво? Естествено, че ти имам телефона. Не, не съм те шпионирал. Виж, трябва да говоря с Нгози. Откъде аз да знам къде е? Сигурно си мие ръцете за стотен път или нещо такова. Не, и нея не съм я шпионирал.

Той се обърна към нас и ни дари с многострадална физиономия. След това отново притисна мобилния към ухото си, заслуша се за момент и каза:

— Супер. Хайде да направим видео обаждане.

Тобиас и аз надникнахме иззад раменете на Джей Си, а на екрана се появи веселото и въодушевено лице на Калиани. Тя помаха и връчи телефона на Нгози, която тъкмо четеше, седнала на леглото си.

Какво да кажа за Нгози? Беше от Нигерия, имаше тъмнокафява кожа и беше завършила Оксфорд. Освен това се боеше до смърт от микроби — дотолкова, че когато Калиани протегна телефона към нея, видимо се отдръпна. Поклати глава и индийката се видя принудена да продължи да държи телефона вместо нея.

— Какво става? — попита Нгози с острия си, ясен нигерийски акцент.

— Разследваме местопрестъпление — отговорих.

— Ще дойдете да ме вземете ли?

— Ами обмисляхме да… — поколебах се и се обърнах към Джей Си. — Не знам дали ще стане. Никога досега не сме правили такова нещо.

— Но си заслужава да опитаме, нали?

Погледнах към Айви, която изглеждаше скептично настроена, но Тобиас сви рамене.

— Как би могло да навреди? И без това обикновено е трудно да накараш Нгози да се поразходи извън къщата.

— Чух те — обади се Нгози. — И не е трудно. Просто искам да се подготвя както трябва предварително.

— Аха — обади се Джей Си, — със защитен костюм.

— О, хайде, моля ви се — подбели очи Нгози. — Само защото обичам да ми е чисто.

— Чисто? — попитах я аз.

— Много чисто. Знаеш ли какви отрови се натрупват във въздуха с всеки изминал ден от всички тези коли и фабрики? Къде мислиш, че отива всичко това? Не се ли питаш откъде идва гадната черна прах по дланта ти, след като се облегнеш на страничния парапет на стълбите към подлеза на метрото? И помисли само за всичките хора. Кашлят в ръце, бършат сополивите си носове, пипат всички и всичко, и…

— Схванахме, Нгози — прекъснах я аз.

Хвърлих поглед към Тобиас, който кимна окуражително. Джей Си беше прав — телефоните можеха да се окажат ценен ресурс за аспектите ми. Взех апарата от ръката му. На лицето на Лиза, която беше застанала наблизо, се бе изписало сякаш първото истинско чувство, което бе демонстрирала от началото на срещата ни: искрен, дълбок интерес. Може и да не беше психолог, но лекарите от всички специалности намираха… особеностите ми за непреодолимо интригуващи.

Нямах нищо против. Особено ако това я разсейваше от мисълта колко време ми остава — ако изобщо ми оставаше — от условието й за петнайсетте минути.

— Ще опитаме да го направим по телефона — заговорих на Нгози. — В момента сме в хладилната зала. Трупът със сигурност е бил тук вечерта, но на сутринта вече го е нямало. Камерите в коридора не са заснели нищо подозрително.

Обърнах се към Лиза за потвърждение, тя кимна и аз продължих:

— В тази стая няма камера, но като цяло охраната на сградата е доста строга. Как, тогава, са успели да изнесат тялото?

Нгози се наведе напред — не взе телефона от ръката на Калиани, но се вгледа в екрана с любопитство.

— Покажи ми всичко.

Започнах да вървя бавно из помещението с вдигнат телефон и ясното съзнание, че от гледна точка на Лиза в ръката ми няма нищо. Нгози си тананикаше нещо. Популярна мелодия от някой филм; не бях сигурен кой.

— И така — заговори тя, след като обикалях стаята няколко минути. — Значи сте сигурни, че тялото е изчезнало?

— Естествено, че е изчезнало — отвърнах и насочих камерата към все още отвореното чекмедже за трупове.

— Е, ще ми е трудно да приложа похватите на традиционната криминалистика тук. Но въпросът, който първо трябва да си зададем, е дали изобщо е необходимо. Ще се изненадаш колко често се случва да докладват, че нещо е откраднато, а после да се окаже, че е било загубено — или скрито — някъде близо до мястото на предполагаемата кражба. Ако наистина би било толкова трудно тялото да бъде изнесено от помещението, може би изобщо не е било изнасяно.

Погледнах към останалите чекмеджета. След това оставих телефона с въздишка и започнах да ги отварям едно по едно. След няколко минути Лиза се приближи и започна да ми помага.

— Този вече го проверихме — напомни за поредното чекмедже, но не ме спря да погледна още веднъж.

Само три от останалите чекмеджета бяха заети. Проверихме труповете в тях внимателно. Панос не беше сред тях.

След това отворих всички шкафове, полици и дори обикновени чекмеджета в стаята. Процедурата бе доста дълга и, за мое щастие, безрезултатна. Да открия няколко чувала, пълни с лакти или тем подобни, нямаше да бъде особено приятно.

Изтупах ръце и погледнах към екрана на телефона. Калиани се беше присъединила към Нгози на леглото и двете тъкмо се бяха заговорили как наистина трябва да спра да работя толкова много и да се задомя с някое приятно момиче. И, за предпочитане, нормално такова.

— Какво следва? — попитах.

— Принципа на Локард — отговори Нгози.

— Който гласи, че?

— В общи линии, принципът постановява, че навсякъде, където е имало някакъв контакт или взаимодействие, остават доказателства. Разполагаме с много малко, понеже жертвата вече е била мъртва, когато е била отвлечена, и най-вероятно — все още опакована здраво в чувал. Но извършителят трябва да е оставил някакви следи, че е бил там. Чудя се дали са претърсили стаята за ДНК проби…

Погледнах към Лиза с надежда и й предадох въпроса, но в отговор получих само подигравателно изсумтяване. Далеч не бяха сметнали случая за толкова важен.

— Можем да опитаме да вземем отпечатъци — обърнах се към Нгози. — Но от полицията няма да помогнат.

— Да започнем с най-явните точки на контакт — каза тя. — Приближи екрана към дръжката на чекмеджето, ако обичаш.

Поднесох телефона съвсем близо до дръжката.

— Супер — обади се Нгози след минута. — А сега — вратата на стаята.

Запътих се натам и подминах Лиза, която обърна ръчния си часовник и го погледна.

— Времето ни може да свърши всеки момент, Нгози — прошепнах.

— Изкуството ми не може да бъде препирано — отговори тя. — Особено ако се налага да е от разстояние.

Показах й дръжката на вратата. Не бях съвсем сигурен какво търси. После я отворих и я показах и от другата страна по нейна молба. Вратата наистина беше доста тежка и направена така, че да се затваря сама, след като я пуснеш. След като излязох, не успях да я отворя пак. Наложи се Лиза да ме пусне с картата.

— Хайде, Лийдс — каза тя, след като обърнах камерата така, че да покажа и частта на ключалката, която се намираше на касата на вратата. — Вече…

— Бинго — чу се гласът на Нгози.

Замръзнах на място, обърнах се обратно към касата, клекнах и се опитах да видя онова, което й беше направило впечатление, без да слушам Лиза повече.

— Виждаш ли следите от прах? — попита Нгози.

— Ъ-ъ… Не?

— Погледни по-отблизо. Някой е залепил там тиксо, а когато го е отлепил, по повърхността е останало достатъчно лепило, за да събере прах.

Лиза се наведе до мен.

— Чу ли ме?

— Тиксо — казах аз вместо отговор. — Имаш ли тиксо?

— Защо…

— Ей — обади се Джей Си от вътрешността на стаята, вдигнал в ръка прозрачното тиксо, което някой беше оставил върху тезгяха.

Подминах Лиза и отидох да взема тиксото — наложи се Джей Си да остави въображаемото му копие, за да успея да видя истинското, — после изтичах обратно до вратата. Залепих една лента върху вътрешната част на ключалката, излязох от стаята и оставих вратата да се затвори.

Тя хлопна звучно. Шумът прикри факта, че не се чу щракване. А когато я бутнах навътре, вратата се отвори, без Лиза да помогне от другата страна.

— Разбрахме как са влезли в стаята — съобщих.

— Е, и? — попита Лиза. — Знаехме, че все някак са успели да влязат. С какво помага това?

— Подсказва, че извършителят сигурно е някой, който е посетил моргата в деня, преди тялото да изчезне — обясних. — Последният, който си е отишъл, може би? За него би било най-лесно да сложи тиксото на вратата, без да го открият по-късно през деня.

— Сигурна съм, че щях да забележа, ако имаше такова нещо там.

— Щеше ли? Отключва се с карта — няма нужда да завърташ или натискаш нищо. Естествено е да очакваш просто да се отвори, когато натиснеш.

Тя се замисли за миг.

— Правдоподобно — призна накрая. — Но кой го е направил?

— Кой е влизал последен онзи ден?

— Свещеникът. Наложи се аз да го пусна. Другите вече си бяха тръгнали, но аз останах до късно.

— Някой пасианс ти се е опрял доста, а? — попитах.

— Млъквай.

Усмихнах се.

— Познаваше ли свещеника?

Тя поклати глава.

— Но беше в списъка на посетителите и носеше лична карта.

— Да си направи фалшива би било нищо работа — напомни Айви, — особено като се има предвид какъв е бил залогът.

— Вероятно него търсим — обърнах се към Лиза. — Ела. Искам да поговорим с охраната.

Лиза отлепи тиксото от вратата, а аз благодарих на Нгози за помощта, изключих камерата и подхвърлих телефона обратно на Джей Си.

— Добра работа — похвали го Айви с усмивка.

— Благодаря — отговори той и пъхна мобилния в един от джобовете на панталона си. — Е, в действителност не е телефон, разбира се. А междупространствен времеви…

— Джей Си — прекъсна го Айви.

— Да?

— Не разваляй момента.

— О. Окей, хубаво.