Даниел Стийл
Собственост на благородница (8)

8

Филип прекара уикенда на лодката си, както винаги. Валери имаше планове за неделя вечер. Каза му, че ще вечеря с приятели. Той знаеше, че майка му все още има обожатели, мъже на нейната възраст, обикновено сами. Но тя никога не се интересуваше от тях, бяха просто приятели. Валери му беше показала ясно, че единственият мъж, когото някога бе обичала и щеше да обича, беше баща му. Лесно му бе да повярва в това, като съдеше по силната им любов и щастливия им живот. Майка му излизаше с приятели, но не ходеше по срещи.

На път за дома Филип се отби да види майка си за няколко минути. Първо й звънна, тя тъкмо се беше прибрала от вечеря. Валери направи чай, след като той отказа алкохол. Стори му се леко потисната и я попита дали всичко е наред.

— Не, не, добре съм — бързо отговори тя, но той не беше съвсем убеден.

— Какво прави през уикенда?

Филип винаги се тревожеше за нея, а и очите й гледаха тъжно, за разлика от обикновено.

— Вчера ходих да видя леля ти.

— Как е?

Той знаеше колко проклета и вбесяваща можеше да е леля му. Братовчедка му Пени се доверяваше и на него. Майка му се усмихна тъжно.

— Типичната Уини. Болна е и беше в лошо настроение.

А настроението й се влоши още повече, когато Валери спомена, че майка им никога не ги беше обичала и вероятно ги беше излъгала за Маргарет.

— Ти си светица — промърмори Филип разчувстван.

Той самият избягваше леля си винаги, когато това беше възможно. Още преди години се бе отказал от мисълта, че може да има прилични отношения с нея.

Поговориха си за изложбата на южноамерикански художници, която Валери бе посетила през уикенда и много харесала. После за друга изложба в Метрополитън, която искаше да види. Накрая реши да му каже за онова, което я тормозеше, като се опита да прозвучи небрежно.

— Размишлявах върху големия ти търг за бижута, онези от изоставения сейф. Вероятно звучи абсурдно, но бих искала да видя снимките на Маргарет. Каза, че ще използваш няколко за каталога, но искам да видя всичките. Може пък и да ме вдъхновят по някакъв начин и да започна нова картина. Историята е увлекателна, а фактът, че е останала съвсем сама след бляскавия си живот като млада, е необясним.

Филип я погледна замислен.

— Аз самият разполагам само с няколко снимки и се канех да ги върна на служителката от съда утре на обяд. Сигурен съм, че тя не би трябвало да ги разнася нагоре-надолу. Съдът отговаря за тях, както и за документите и писмата. Но тя е много мила жена, студентка по право, и може да се съгласи да направи копия за теб, ако я помоля. Ще я попитам, когато й върна другите утре.

Начинът, по който Филип й обясни, веднага прикова вниманието на Валери. Познаваше го достатъчно добре.

— Долавям ли интерес тук? Имам предвид нещо повече от връщането на снимките в съда?

Филип се изненада от въпроса й. Винаги му се бе струвало, че майка му просто можеше да надникне в душата му и да прочете мислите му.

— Разбира се, че не. Тя беше много услужлива. Видях я само два пъти в банката — бързо отговори той, но Валери остана с впечатлението, че синът й крие нещо.

— Понякога два пъти са съвсем достатъчни — усмихна му се тя.

Не искаше да споделя с него подозренията си, че родителите й я бяха излъгали за Маргарет.

— Както и да е, дано тя се съгласи да направи копия. Бих искала да видя снимките, ако е възможно.

Валери очевидно много държеше на това, което го изпълни с любопитство. Той също добре я познаваше.

— Има ли някаква по-сериозна причина? — направо попита той.

— Не. Просто изпитвам силни чувства към тази жена. Симпатия и съчувствие. Сигурно е била ужасно самотна. Интересно е, че е задържала бижутата през цялото това време. Явно са означавали много за нея. Или пък мъжът, който й ги е подарил, е означавал много. Страхотна любовна история.

— Не бях мислил за това — честно призна Филип. — Бижутата просто са много красиви и струват луди пари.

— Обзалагам се, че не заради това ги е запазила, в противен случай отдавна щеше да ги продаде, особено ако се е нуждаела от пари.

Също като него и Джейн, Валери сякаш бе погълната от историята на графинята. Това му се стори напълно логично.

— Въобще ли не те интересува съвпадението в моминските ви имена? — попита той.

— Всъщност, не, макар че би могло да има някаква връзка.

Валери стана да отнесе чашите от чая в кухнята и после смени темата. Надяваше се молбата й да има резултат и младата жена да даде на сина й копия от снимките. Не посмя да заговори отново за това. Дори не беше сигурна какво търсеше, тъй като никога не бе виждала снимка на най-голямата си сестра, но се надяваше да открие някаква следа, ако бяха роднини. Човек никога не може да знае. И се чувстваше едва ли не задължена да попита. От предишния ден не бе мислила за нищо друго. А свирепата реакция на Уини само я накара да копнее още по-силно да узнае повече. Сега държеше да види Маргарет ди Сан Пинели по единствения възможен начин — от съдържанието на сейфа.

На следващата сутрин, преди да се види с Джейн за обяд, Филип изпрати имейл на „Картие“ в Париж, за да разпита за архивите им. Знаеше, че пазят работни скици на всички изделия, изработени от тях, особени за важни особи или от необичайно красиви поръчки. „Картие“ се гордееха с архивите си. Той обясни, че „Кристис“ ще продава няколко от най-красивите им творби от четиридесетте и петдесетте години, които са принадлежали на графиня ди Сан Пинели. Даде им и името на Умберто и каза, че според него са живели в Неапол и Рим между 1942-ра и 1965-та — от пристигането на Маргарет в Европа до смъртта на съпруга й. Съмняваше се някои от бижутата да са били поръчани след това. Обясни им, че иска да узнае всичко за тях — от кого са били поръчани, кога и по каква причина. Щеше да му е интересно да научи и оригиналните цени, макар че те нямаха отношение към сегашната им стойност. Произходът на камъните също щеше да им свърши работа. Всичко, което „Картие“ можеше да им осигури като информация, щеше да обогати каталога и да възбуди допълнителен интерес към търга. Той ги помоли да му изпратят онова, с което разполагат, по имейла и добави, че в края на март ще е в Париж за търг на френския филиал на „Кристис“. Каза, че много ще се радва да се запознае с директора на архива.

Изпрати подобен имейл и на „Ван Клийф и Арпелс“ и дори му остана време да звънне няколко телефона преди пристигането на Джейн. Тъкмо довършваше последния си разговор, когато тя влезе във впечатляващото фоайе на сградата с висок три етажа таван и огромен стенопис и се качи в асансьора, за да се срещне с Филип в бижутерския отдел на шестия етаж. Беше очаквала обикновена офис сграда, но Рокфелер център бе всичко друго, но не и това. „Кристис“ се помещаваше там от осемнайсет години. Млада жена в семпъл черен костюм звънна в кабинета на Филип и му съобщи, че госпожица Уилоуби го очаква. Той се усмихна щастливо и скочи иззад бюрото си. Излезе да я посрещне и я поведе към елегантния си кабинет с огромно бюро.

— Значи тук организираш всички важни продажби на бижута — усмихна се Джейн.

— Някои от тях. Решенията не се взимат тук, само ги изпълнявам. Имаме офиси навсякъде по света.

Разказа й за предстоящия търг в Париж. Някои от бижутата на Мария-Антоанета щяха да бъдат продадени от семейството, което ги бе притежавало от Революцията досега. Бяха предложили да ги продадат на музей, но никой музей не можеше да плати такава сума, затова сега ги пускаха на търг, заедно с други ценни предмети. Париж изглеждаше най-подходящото място за разпродажбата. В Лондон също имаше важни търгове, както и в Женева, но Ню Йорк бе предпочитаното място за най-значителните продажби. Винаги имаше хора, които наддаваха по телефона от целия свят.

— Много е вълнуващо, особено когато наддаването напредне и няколко човека се борят за един предмет. Тогава цената излита до небето. Всичко зависи от това колко силно някой копнее за дадена вещ. Бижутата са много емоционални, но истински високите цени са в картините. Там не става дума само за страст, а и за бизнес и инвестиции. Изкуството е по-добра инвестиция от бижутата. Но и по търговете за бижута наддаването се разгорещява. Разпродажбата на Елизабет Тейлър през 2011 година беше зашеметяваща. Най-високата цена, която сме получавали някога. И в актрисата, и в бижутата й имаше много загадки. Малко хора създават такова вълнение и търсене, като например херцогинята на Уиндзор. Можеш да продадеш една от носните й кърпички и да направиш цяло състояние — усмихна се той. — Тъкмо бях започнал тук и още работех в художествения отдел по време на търга на Елизабет Тейлър. Продадохме и доста от картините й. Някои бяха великолепни, повечето — подарък от Ричард Бъртън. Имали са бурна връзка, но той е бил изключително щедър. Дори продажбата на дрехите й донесе огромна сума, сякаш жените вярваха, че ако облекат неин тоалет, ще се превърнат в нея или ще вдъхновят мъжете за страстта и любовта, които тя е събуждала. Всичко е част от магията на търга и затова искаме да направим продажбата на бижутата на Маргарет ди Сан Пинели колкото се може по-лична. Произходът и кой е притежавал бижутата преди са много важни за голяма част от купувачите.

Джейн бе напълно погълната от думите му, търговете звучаха едва ли не като вълшебство. А и всичко това бе съвсем ново за нея.

— Бих искала да присъствам на търга — каза тя кротко, когато излязоха от кабинета му.

— Казах ти, че можеш да се настаниш в залата, ако искаш, или да седиш с мен до телефоните и да слушаш какво става с наддаването. Може да се получи нещо наистина откачено, като се имат предвид високите цени.

Все още обсъждаха стартовите цени на бижутата, но крайните резултатите винаги бяха трудни за предсказване. Зависеха от това колко силно купувачът желаеше даден предмет. Още по-хубаво беше, когато няколко човека се надпреварваха за него, твърдо решени да го получат на всяка цена, и започваха истинска война. Продавачът и тръжната фирма винаги се надяваха точно на това.

Филип искаше и бижутата на Маргарет да имат такъв успех. Колкото повече информация включеха в каталога, за да събудят интерес, толкова по-добре щеше да е за продажбата. И макар тя да бе в полза на щата, вроденият професионализъм на Филип го караше да копнее за изключителни резултати. Бижутата си го заслужаваха.

Той обясни всичко това на Джейн докато минаваха през зашеметяващото фоайе на излизане от сградата. Изминаха пеша двете пресечки до ресторантчето. Беше малко заведение, но уютно, красиво и топло. Той беше резервирал уединена маса. Джейн се настани в сепарето и му се усмихна. Всичко, разказано от него, бе интересно и различно, и й помогна да се почувства леко и удобно с него. Очевидно не ставаше дума за среща и Алекс се оказа права — нямаше за какво да се чувства виновна. Глупаво е, че въобще се бе тревожила.

— Е, как прекара уикенда? — попита той.

— Ходих на кино с една приятелка — отговори Джейн. — Учих за изпита и поработих върху дипломната работа.

— Не звучи особено забавно — каза той със съчувствие.

Джейн изглеждаше сериозен човек, беше се справила отлично с имуществото на Пинели.

— С какъв вид право възнамеряваш да се занимаваш? — попита той с интерес.

— Семейно. Правата на децата. Докато родителите водят битки по развода, често забравят какво е най-добро за детето. Всички тези глупави споразумения за общо попечителство, където детето си сменя дома непрестанно, за да могат и двамата родители да се почувстват „победители“, може да съсипе детето. Искам да започна оттам и да видя как ще тръгне. Също и работа с приемни родители и бедни деца. Има безброй възможности.

— Значи не се интересуваш от имуществено или данъчно право? — усмихна се той.

— Не, по дяволите — засмя се Джейн. — Не мога да си представя нищо по-досадно. Сегашният случай беше наистина интересен, но всичко друго, с което се занимавам в съда, е отегчително и потискащо.

Джейн си поръча суфле със сирене, а Филип — печена гъска.

— Ами ти? — попита Джейн. — Как прекара уикенда?

— С любовницата ми — отвърна той небрежно и Джейн го погледна изненадана.

— Чудесно — усмихна се тя насила.

Е, наистина не ставаше дума за среща. Алекс не беше права. А Филип я погледна весело и продължи:

— Тя е десетметрова, класическа четиридесетгодишна платноходка, която държа в Лонг Айлънд. Изяжда ми всичките пари и всеки уикенд се грижа за нея. Мисля, че и с любовниците е същото. Но изпитвам истинско удоволствие и не мога да се отдалеча от нея за ужас на всяка жена, с която някога съм излизал. Казва се „Сладката Сали“. Може би ще искаш да я видиш някой ден, когато се позатопли. В момента е още хладно на Лонг Айлънд.

Не че студът го притесняваше. Той излизаше с лодката, независимо дали бе зима или лято. Джейн забеляза искрицата в очите му и се засмя.

— Лодката е сериозна конкуренция за жените. Много повече от която и да е любовница. Баща ми има платноходка на езерото Мичиган. Майка ми твърди, че тя е единствената й съперница. Когато бях малка, плавах с него всеки уикенд.

Джейн не обясни, че лодката на баща й бе три пъти по-голяма от неговата.

— Лодката на татко е любовта на живота му.

— „Сладката Сали“ е моята — гордо призна Филип.

Смяташе, че трябва да е честен с нея още от самото начало.

— Бих искала да я видя някой ден — каза Джейн. — Три лета ходих на лагер по платноходство в Мейн. Бях мъжкарана, защото нямам братя, и татко ме научи да управлявам лодката. После обаче открих високите токчета и грима в гимназията и изгубих интерес към плаването. Но все още излизаме с лодката, когато се прибера у дома. Мама мрази плаването, затова татко винаги иска да съм с него.

— „Сладката Сали“ провали повечето ми връзки — призна той смутено. — Как оцеля бракът на родителите ти? Или са разведени?

Приятно му беше да научава нови неща за нея. Чутото досега определено му харесваше.

— Не, все още са заедно. Мисля, че постигнаха компромис още преди години. Татко вече не моли мама да плава с него, а тя не очаква той да я придружава на ски. Мама е била шампионка по ски надбягвания в колежа, има бронзов медал от Олимпийските игри. Все още кара, а татко мрази снега. Всеки от тях прави онова, което обича. От мен очакваха да науча и двете, но не съм в лигата на майка ми по склоновете. Тя се спуска по френските Алпи и прави спускания от хеликоптер в Канада всяка година.

— Моята майка е художничка и е изключително добра. А аз въобще не мога да рисувам. Баща ми беше професор по история на изкуството и съм се метнал на него. Винаги съм имал страст към изкуството и лодките — усмихна се Филип.

— Аз изпитвам същото към правото — каза тя. — И да се боря за правата на онеправданите. Изпитвам истинска страст към защитата на децата. Когато бях в колежа, работех за правна коалиция за бедни деца в Детройт, а преди да се запиша в правния факултет, бях секретарка в адвокатска кантора. Накрая реших да престана да се мотая и да завърша. Изкарах три натоварени години. Досега работата в съда е абсолютно безинтересна. Имущество на хора, които нямат наследници, спорове между алчни роднини… Не е весела работа. Не бих могла да я върша до края на живота си. Едва издържах през последните три месеца. А и шефката ми не е особено дружелюбна. Предполагам, че човек става циничен и кисел, когато се разправя с подобни неща непрекъснато, а и мисля, че личният й живот е нещастен. Никога не е била омъжена и живее с бодната си майка. Струва ми се, че е адски самотна. Напоследък е по-мила с мен, но започнахме лошо.

Хариет май й вярваше повече, откакто й възложи случая на Пинели, но Джейн не можеше да си представи, че двете някога биха станали приятелки. Хариет винаги се държеше на разстояние. Джейн имаше чувството, че шефката й няма друг живот освен работата и грижите по майка й.

— Както ти казах, аз пък бях недоволен от работата в бижутерския отдел — сподели Филип. — Исках само да се върна към изкуството. Но трябва да призная, че предстоящият търг промени положението и ме заинтересува. Нещо в историята ме трогна.

Беше го развълнувала и срещата с Джейн, но не й го призна. Не искаше да прозвучи глупаво или да я уплаши. Тя бе толкова искрена и мила, беше му учудващо приятно да си бъбри с нея.

По време на обяда говориха оживено за работата си, за близките отношения, пътуванията и спорта. Той й разказа за пътуванията си до Хонконг и как, макар да намирал бижутата и хората, които ги купували и продавали, за повърхностни, се заинтригувал от всичко, изработено от нефрит. Тези изделия му се стрували безкрайно загадъчни, а и твърде малко хора ги разбирали и били експерти по тях. После се сети за молбата на майка си.

— Това вероятно ще ти прозвучи глупаво, но майка ми беше омагьосана от историята на Маргарет и продажбата на бижутата й. Може би се чувства свързана с нея по някакъв начин, защото моминското им име е еднакво. Като художничка, тя има страшно развито въображение и винаги се интересува от загадъчната страна на нещата. Попита ме дали би могла да види копия от снимките от сейфа, за да си създаде впечатление за графинята. Смята, че това може да я вдъхнови за нова картина. Понякога не е лесно да разбереш художниците. Иска да види и снимките на Умберто, онези по приемите, всъщност всички, които и ние видяхме.

Това не се стори странно на Джейн, помисли си, че майка му е интересна личност.

— Смяташ ли, че ще иска да види и снимките на малкото момиченце?

Все още не знаеха кое е то или каква е връзката му с Маргарет, ако въобще имаше такава.

— Защо не? Те са част от мистерията, която я заобикаля — простичко отговори той и Джейн кимна. — Искаш ли да ти върна онези, които са у мен? После ще ми изпратиш всичките. А ако предпочиташ, мога да преснимам тези и да ти ги върна друг път.

— Ще трябва да говоря с шефката ми за преснимането им — отговори тя замислено. — Имаш ли нещо против да й кажа, че искаш отново да разгледаш всички снимки, за да определиш категорично онези за търга? Мисля, че може да откаже, ако спомена за майка ти. Но ако са за търга и каталога, няма да се поколебае. Тогава ще ти изпратя всичките и можеш да ги преснимаш за майка ти. Не виждам нищо нередно в това.

Филип кимна доволно.

— Ще я попитам, когато се върна в службата. Всичките са качени на компютъра ми. Просто трябва да поискам позволението й да ти ги изпратя, за да нямам неприятности. Засега ме оставя да си върша работата на спокойствие, но пък и аз правя всичко според правилата.

— Ако ми ги изпратиш по имейла, мога да ги разпечатам за майка ми. Тя не е много веща с компютрите и може да й отнеме около година да отвори файловете.

И двамата се засмяха, а Джейн добави, че и нейната майка не е експерт по компютрите. Тези умения не бяха присъщи за поколението на родителите им, особено за неговата майка, която бе доста по-възрастна от нейната. Всъщност, Валери би могла да бъде баба на Джейн, но той й обясни, че е млада по дух и има повече енергия от много хора на неговите години.

— Тя има сестра, която е само четири години по-стара, но се държи сякаш е на сто. Трудно ми е да повярвам, че е на почти същата възраст като мама. Изглеждат поне с едно поколение разлика. Предполагам, че най-важното е как гледаш на живота и света. А леля ми Уини винаги си е била мрачна личност. Мама твърди, че и родителите им били такива — студени, старомодни и закостенели. За щастие, мама е напълно различна. Не познавам баба ми и дядо ми, но й вярвам напълно. Баба ми е починала, преди да се родя, а дядо ми — когато съм бил на една годинка.

После той изненада Джейн с поканата да вечерят заедно.

— Вечерята може да не е много добра идея — каза тя със съжаление, макар че искаше да го види отново. — Живея с един мъж от няколко години. Напоследък отношенията ни се развалиха. Той завършва икономика през юни. Почти не се виждаме, а моментите, когато сме заедно, са пълен кошмар.

Тя не му обясни, че и връзката им вече бе кошмар, защото й се стори нелоялно към Джон. Не искаше да залъгва Филип, че е свободна. Така или иначе все още живееше с Джон.

— Разполагам с много свободно време, защото той е или в библиотеката, или учи с приятели, но смятам, че нещата ще се оправят, когато завършим. Не мисля, че в момента е редно да излизам с друг мъж.

Филип хареса честността й и факта, че не искаше да се промъква зад гърба на Джон. Тя беше умна, привлекателна и пряма. Лош късмет за него, че е с друг мъж. Със свестните жени винаги беше така.

— Може някой път да отидем на кино — каза той с надежда. — Само като приятели. Или да излезем с лодката някой уикенд.

— Това би ми харесало — отвърна тя със светнали очи.

Беше му благодарна задето я разбираше, но в същото време се почувства и разочарована, че не беше свободна. Но това май не го обезкуражи и не го лиши от желание да се виждат. Е, вероятно биха могли да станат приятели. Беше прекарала чудесно обяда с него.

Излязоха от ресторанта и той я изпрати до метрото. Джейн му обеща да говори с Хариет за снимките. Тя държеше на думата си и досега бе спазила всичките си обещания.

— Благодаря ти отново за обяда — топло каза тя, а той й се усмихна нежно.

— Хайде да отидем на кино скоро. И искам да те запозная със „Сладката Сали“ веднага след като добие представителен вид. Ще я боядисам след няколко седмици.

Филип вечно си намираше работа по платноходката, също като бащата на Джейн. Тя самата бе прекарала доста уикенди в лъскане и боядисване, когато беше малка. Знаеше всичко за мъжете и лодките.

После Джейн слезе в метрото и изчезна, а Филип се върна в службата. Мислеше за нея и с нетърпение очакваше да я види отново. Почувства се разочарован задето имаше приятел, но пък бе възможно връзката им да приключи, дори след дипломирането им. Той бе готов да чака.

Алекс звънна на Джейн няколко минути по-късно.

— Е, как мина обядът?

Умираше от любопитство през последните два часа и нямаше търпение да чуе Джейн.

— Чудесно. Той е много мил и приятен човек. Казах му за Джон и ме разбра.

— Че защо го направи? — раздразнено попита Алекс.

— Трябваше. Покани ме на вечеря и му отказах. Но предложи да отидем на кино заедно, а и има лодка. Покани ме да излезем с нея тази пролет.

Джейн звучеше щастлива, а Алекс искрено се зарадва за приятелката си.

— Идеално. Не го отписвай още. Не знаеш какво ще стане с Джон, а този май е добър човек.

— Така е. Майка му е художничка, а баща му бил професор. Той самият има страхотни познания за изкуството. Може да отида на търга на „Кристис“ с него.

— Струва ми се, че той иска да те види отново. Днес беше идеалният първи ход.

Алекс се отнасяше към това като към игра на шах или стратегия за битка, но стилът на Джейн не беше такъв. Никога не бе правила планове как да улови някой мъж. Нещата или се случваха, или не. Филип май разсъждаваше по същия начин. Алекс обичаше да подпомага съдбата, за да получи онова, което иска, но невинаги постигаше желаните резултати. Някои мъже се усещаха и побягваха, а онези, които попадаха в капана й, често се оказваха глупави и я отегчаваха.

Когато се върна в службата, Джейн откри купчина съобщения на бюрото си. Трябваше да звънне на няколко човека, а я чакаха и папките по два нови случая с дребни наследства. Видя се с Хариет чак в четири, когато й занесе документите по един от приключените случаи. Подаде папката на шефката си и тя й благодари. Изглеждаше уморена и тъжна и Джейн я съжали.

— Наред ли е всичко? — колебливо попита тя.

Хариет имаше вид на човек, който е плакал, а това бе необичайно за нея. В лицето й се долавяше някаква странна уязвимост, каквато Джейн никога не бе подозирала.

— Горе-долу. Благодаря, че попита — отвърна тя с насълзени очи. — Снощи трябваше да заведа мама в болницата. Страда от напреднала множествена склероза, която се влошава. Трудно й беше да диша и преглъща. Сега се налага да я вкарам в старчески дом с медицински грижи.

За съжаление, болестта не се лекуваше. Хариет се грижеше за майка си от седем години с помощта на всекидневни посещения от медицинска сестра.

— Знаехме, че рано или късно ще се стигне дотук. Но тя още не е готова да погледне истината в очите. Не съм убедена, че и аз съм готова. Тежко е, но предпочитам да си е у дома при мен.

— Съжалявам — мило каза Джейн.

Винаги беше подозирала, че животът на Хариет е тъжен. Знаеше, че майка й е болна, но не и че положението е толкова лошо. Искрената болка на шефката й накара сърцето на Джейн да се свие от състрадание. Някои хора водеха ужасно тежък живот. Очевидно Хариет и майка й бяха от тях. Тази жена се беше отказала от собствения си живот, за да се грижи за инвалидизираната си майка, и сега тя бе единственото й близко същество. Изглеждаше прекалено късно да се омъжи и да има деца. А когато майка й си отиде от този свят, щеше да остане съвсем сама. Джейн едва не заплака.

— Мога ли да ти помогна с нещо? — искрено попита тя.

— Не, но е много мило, че ми предлагаш.

Хариет не й каза колко й завиждаше в началото. Джейн беше млада, свободна, енергична. Целият й живот, кариерата й бяха пред нея. За Хариет повече от половината й живот бе отминал и пред себе си виждаше само тъжен край. Но това бе нейният избор, за добро или лошо. В подобни случаи човек просто забравяше, че никога не може да върне времето назад и един ден играта приключва. Младостта и възможностите на Джейн дразнеха Хариет, но постепенно завистта й се стопи и тя започна да харесва младата жена. Смяташе, че от нея ще стане добра адвокатка някой ден. А и като човек бе изключително свястна.

— Между другото — каза Джейн, спомнила си за майката на Филип, — представителят от „Кристис“ попита дали мога да му изпратя по имейла копия от снимките по случая на Пинели. Мисля, че иска да ги разгледа отново за каталога. Имаш ли нещо против?

Молбата й звучеше съвсем невинно, а и Хариет нямаше нужда да знае, че снимките бяха за майка му.

— Разбира се — отговори шефката й и не зададе допълнителни въпроси.

Джейн се върна в кабинета си, написа кратък имейл на Филип, благодари му отново за чудесния обяд и му съобщи, че е получила разрешение за снимките. След минута му ги изпрати в друг имейл.

Той видя имейла, усмихна се на бележката й и разпечата снимките за майка си. Направи и копие за себе си, в случай че отново му се наложи да ги види. Прибра и двете купчини в пликове и изпрати единия с куриер до майка си. Джейн му беше помогнала, за което й бе искрено благодарен. После Филип се върна към работата си. Цял следобед беше в отлично настроение заради срещата с Джейн. Не спираше да съжалява, че има приятел, но бе твърдо решен да я види отново.

Джейн също мислеше за него докато се прибираше с метрото към къщи вечерта. Надяваше се да види Джон, тъй като й бе изпратил съобщение, че ще се върне рано от библиотеката. Не се чувстваше виновна заради Филип, но реши да последва съвета на Алекс и да не казва за него на Джон. Отношенията им бяха прекалено напрегнати и без да налива масло в огъня.

Зарадва се, че Джон си е у дома, когато влезе в апартамента. Лежеше на канапето, разхвърлял учебници и тетрадки около себе си, и четеше нещо. Изглеждаше доволен, че я вижда, и тя се наведе и го целуна.

— Колко е приятно, че като по чудо си тук — каза тя.

— Това пък какво означава? — попита той раздразнен.

Джон имаше тъмни кръгове под очите, с които се бе сдобил още преди няколко месеца. Не беше лесно да се научиш как да станеш преуспяващ бизнесмен.

— Означава, че съм щастлива от присъствието ти — простичко отговори тя.

Напоследък бе станал доста избухлив. Не си доспиваше, а и очевидно се чувстваше виновен, че не прекарва никакво време с нея.

— Да приготвя ли нещо за вечеря? — предложи тя. — Ял ли си?

— Нямам време. След час имаме среща у Кара. Трябва да тръгвам.

Той се надигна от канапето и Джейн го погледна разочаровано. Не пропусна да забележи, че Кара очевидно бе станала неизменна част от групата.

— Ще ходиш ли в Хамптън през уикенда? — попита Джейн, като се настани на канапето.

Помисли си, че ще прекара поредния самотен уикенд, и се натъжи.

Хамптън беше безлюден през зимата. Разхождаха се по плажа, когато си почиваха от ученето, макар че имаше сняг. Джон твърдеше, че хладният въздух прочиства мозъците им. Приятелите си разпределяха домакинските задължения и готвенето и никой не водеше гаджето си, затова и Джейн никога не бе канена.

— Имам нужда от това — оправда се той. — Мисля, че ще прекарвам там всеки уикенд отсега до юни.

Изглеждаше войнствено настроен, когато го каза, което се дължеше на чувството му за вина. Беше готов за скандал, но Джейн не се поддаде. Опитваше се да го разбере и не желаеше да влошава отношенията им още повече.

— Как успяват да се дипломират хората, които не наемат къщи в Хамптън? — попита тя с усмивка.

Новината, че Джон ще прекарва всеки уикенд с Кара през следващите четири месеца не й се стори добра. Вече не ставаше дума дори за ревност, макар и това да имаше значение. Важното бе уважението към връзката им и опитите да я запазят, но Джон въобще и не се опитваше. Вършеше онова, което му харесва, и напълно забравяше за нея. Не беше лесно да се живее по този начин.

— Не е нужно да си такава кучка, Джейн.

Забележката му беше обидна и несправедлива.

— Не съм кучка, но вечно те няма. Колко нощи мислиш, че си спал тук през последния месец? Десет? Пет? А сега ще изчезваш и всеки уикенд. Какво да мисля за връзката ни?

— Трябва да мислиш, че не можеш да получиш друго от човек, който трябва да завърши след четири месеца — отвърна той с гаден тон.

— Трудно ми е да повярвам, че и останалите студенти спят с колегите си и прекарват всеки уикенд в Хамптън. Някои хора дори успяват да поддържат връзки и бракове — каза тя, после замълча за миг и внезапно реши да му постави въпроса прямо. — Спиш ли с Кара, Джон? Може би просто трябва да сме честни един с друг. Свършено ли е между нас? Ако е така, просто ще се изнеса оттук.

— Това ли искаш? Да се изнесеш? — попита той, като доближи лице до нейното.

Не я уплаши, само разби сърцето й. Джон вече не беше онзи мил, забавен и открит човек, в когото се влюби преди три години. Сега бе напълно непознат, с магистърска степен или не.

— Не желая подобно нещо. Но искам да си в тази връзка заедно с мен, ако и ти самият още го искаш.

Джон все пак не отговори на въпроса й. И може би защото днес обядва с друг мъж, който се отнасяше мило с нея, и прекара чудесно, тя реши да не се предава.

— Е, какво ще кажеш за Кара? — настоя тя, като прикова очи в неговите.

Джон й обърна гръб и се отдалечи.

— Какво за Кара? — ядосано попита той.

— Спиш ли с нея?

— Разбира се, че не — отговори той, но не прозвуча убедително. — Нямам време да спя с която и да е.

— Имаш възможност. Прекарваш много повече време с нея, отколкото с мен.

— Прекарвам много повече време и с Джейк, Боб и Том, но не чукам никой от тях. Или и в това ме подозираш?

Той се опита да представи подозренията й към Кара като абсурдни, но това само го направи да изглежда по-виновен. А и Джейн сериозно се притесняваше за връзката им и за времето, което той прекарваше с Кара вместо с нея.

— Слушай, това е положението сега. Знаеш колко усърдно се трудя — опита се да говори той спокойно. — Ако успееш да издържиш до юни, без да откачаш и да ме подлудяваш със смахната си ревност, може и да успеем. Но ако ще ме тормозиш непрекъснато, не мога да го понеса. Така че, ти си реши как да действаш. Заеми се с нещо докато завърша. Дотогава няма да имам време за теб и не искам да ми досаждаш с тези дрънканици всеки път, когато се видим.

Докато го слушаше, Джейн се зачуди дали да не се изнесе. Джон въобще не се интересуваше от нейните чувства или нужди, а само от своите. Точно заради това и Алекс никога не го беше харесвала. Дори в най-добрите им времена тя го бе смятала за страхотен егоист и той отново доказваше, че е била права.

Джейн не му каза и дума повече докато той си събираше нещата в раницата. Видя чиста тениска, чорапи и бельо, а това означаваше, че няма да се прибере у дома.

— Предполагам, че и тази нощ ще спиш навън? — попита тя ядосано.

— Не си ми майка, Джейн. Ще се прибирам, когато аз поискам.

Тя не знаеше кога точно се бе случило това, но той явно напълно бе изгубил уважение към нея. Не му отговори. Не искаше да се принизява до нивото му. Просто й се налагаше да вземе решение. В сърцето си знаеше, че връзката им никога вече няма да оздравее.

Джон не се сбогува с нея, когато излезе, тя също не му проговори. Срамуваше се прекалено много, за да се обади на Алекс и да й разкаже за разправията и ужасните му думи. Седна на канапето, замисли се и избухна в сълзи. Независимо колко дълго й отне да види истината, най-после разбра, че между тях е свършено. Сега трябваше да прояви малко себеуважение. Какъвто и да беше Джон в началото, сега бе абсолютно променен. И в бъдещето си виждаше Кара, а не нея. Време беше да се оттегли.