Даниел Стийл
Собственост на благородница (13)

13

Филип замина за Париж с полет на „Еър Франс“ малко преди полунощ. Трябваше да пристигне на „Шарл де Гол“ по обяд. Денят му щеше да започне късно, тъй като вероятно щеше да се добере до града към два, след митницата и придвижването с такси. Но все пак щеше да му остане време за няколко срещи преди края на работния ден. Предпочиташе нощния полет, защото можеше да поспи няколко часа в самолета и да пристигне в добра форма. Винаги пътуваше така, когато „Кристис“ го изпращаха в Париж за важни търгове.

Самолетът излетя навреме. Филип хапна малко плодове и сирене и се отказа от останалото, макар че храната винаги бе добра. Другите пътници предпочитаха да получат всичко, предлагано от авиолинията, но за него сънят бе по-важен. Настани се под одеялото, сложи възглавница под главата си и заспа. Пилотът съобщи, че полетът ще отнеме шест часа и половина заради силните ветрове. Филип заспа, преди да полетят над Атлантическия океан.

Спа дълбоко чак до съобщението, че започват да се спускат към „Шарл де Гол“ и ще се приземят след трийсет минути. Оставаше му достатъчно време за чаша кафе и кроасан, да си измие зъбите, да се среши и обръсне, преди да кацнат. Върна се на мястото си освежен и готов за новия ден. Навън бе мрачно и дъждовно, но това не му правеше впечатление. Обичаше Париж, възнамеряваше и да посети някои от старите си приятели от художествения отдел, когато отиде в Лондон след търга в Париж. Но първо му предстоеше да свърши доста работа.

Хвана такси бързо и помоли шофьора на колеблив френски да го закара до „Четири сезона“. „Кристис“ винаги плащаше за най-добрите хотели. Филип мина покрай великолепните цветя във фоайето и се качи в стаята си — красива и уютна. Взе си душ, после излезе. Пристигна в офиса на „Кристис“ на авеню „Матиньон“ малко след три. Търгът, включващ бижутата на Мария-Антоанета, бе насрочен за следващата вечер. Парижкият колега на Филип, Жил де Марини, горе-долу на неговата възраст, му съобщи, че интересът към продажбата бил огромен и вече дори започнали да приемат наддавания по телефона. Представители на всички известни музеи в Европа пристигнали да видят кралските бижута и искали да наддават за тях. Поговориха по работа и за политиката в офиса в Ню Йорк, после Филип отиде да разгледа изложените бижута. Продажбата наистина щеше да е впечатляваща и той отново си спомни за бижутата на Маргарет. Успя да звънне в „Картие“ чак в шест часа. Те му съобщиха, че са открили документацията на осемте бижута и работните скици за повечето от тях, освен за онези, които били купени в магазина, а не изработени по поръчка за графинята. Казаха, че ще се радват да му покажат всичко на следващия ден. Филип знаеше, че ще е зает с търга през целия ден и си определиха среща вдругиден. Изглеждаше доволен, когато затвори телефона. После се обади на „Ван Клийф и Арпелс“, но човекът, с когото искаше да се види — началника на архива им, бе извън страната и го очакваха да се върне чак след две седмици. Но обещаха да му изпратят копия от всичко намерено в документацията им за бижутата, които Умберто бе закупил от тях.

Подробностите за произхода на бижутата и работните скици, които от „Кристис“ щяха да приложат към каталога, щяха да помогнат за продажбата. Особен интерес представляваше това за сериозните колекционери, които искаха да знаят всичко за историята на даден предмет, за предишния му собственик и изработването на изделието.

— Добри новини? — попита го Жил, когато влезе в кабинета, който Филип използваше за краткия си престой.

— Мисля, че да. Наскоро съдът в Ню Йорк ни възложи изключително интересен търг. Изоставен сейф в банка, съдържащ цяло състояние в прекрасни бижута, подарени на собственичката от съпруга й — италиански граф. Невероятно красиви. „Картие“ пази повечето скици в архива си — осем от бижутата са купени от тях през четиридесетте и петдесетте години. Общият им брой е двайсет и две. Ще ги предложим на търга през май.

— Звучи доста добре — мило каза Жил.

Той имаше красива млада жена и три деца, с които Филип се бе запознал при предишните си пътувания до Париж.

— Надявам се да е успешен — каза Филип за търга на Пинели.

После разгледаха първоначалните оферти на купувачите, които нямаше да присъстват лично на търга. Очакваше се той да докара милиони евро и важни хора от цял свят.

Филип излезе от офиса в осем и тръгна към хотела, но реши първо да се поразходи. Айфеловата кула беше прекрасно осветена, а във въздуха се усещаше настъпването на пролетта. Седна в малко оживено бистро, поръча си чаша вино и лека вечеря и се върна в хотела в десет часа, след като се порадва на парижката атмосфера. Тук винаги му харесваше. За него Париж бе най-красивият град в света.

В хотелската стая изгледа новините по CNN, прочете факсовете, които му бяха изпратили от службата, и провери съобщенията си от Ню Йорк. Там бе едва пет без петнайсет и можеше да звънне на някого, но нямаше спешна работа. Легна си към единайсет.

На следващата сутрин се събуди в седем и за миг не осъзна къде се намира. После си спомни, че е в Париж и предстоеше търг. Поръча си закуска от румсървис, прегледа „Интернешънъл Хералд Трибюн“ и „Ню Йорк Таймс“, после тръгна към „Кристис“ и пристигна там малко преди десет.

Започна един дълъг и натоварен ден. С Жил ядоха сандвичи в офиса, преглеждайки последните подробности преди търга. Влязоха в залата преди седем. Продажбата щеше да ръководи известен аукционер. Присъстваха и няколко експерти бижутери, които да потвърдят автентичността на бижутата. В едната част на залата имаше маса с дузина телефони. Мъжете и жените пред тях вече звъняха на важните купувачи, за да потвърдят, че връзката е добра и са на линия.

Жил и Филип се настаниха на местата си в задната част на залата, за да наблюдават наддаването. След съобщението за една поправка в каталога и два предмета, които бяха оттеглени, търгът започна навреме. Вещите на Мария-Антоанета бяха определени за по-късен час, за да се създаде напрежение и очакване. Първите три предмета се продадоха за три пъти повече от очакваното, което не бе необичайно за важен търг, предизвикал страхотен интерес. Половин час по-късно старинна диамантена огърлица докара десет пъти повече от началната цена и взриви присъстващите в залата, след като двама от клиентите по телефона поведоха ожесточена война. Резултатите бяха много добри и за продавача, и за „Кристис“. Чукчето падна малко под милион долара. Жил и Филип се спогледаха доволни. Търгът обещаваше да е чудесен.

А когато най-после се появиха бижутата на Мария-Антоанета, пожънаха невероятен успех. Две бяха закупени от частни колекционери, както Жил прошепна на Филип, пет други — от музеи, а за накрая бе оставена елегантната диамантена диадема, която Мария-Антоанета носила като млада, когато станала кралица. Тя бе продадена за два и половина милиона евро, малко над три милиона долара, на галерия „Тейт“ в Лондон. Наддаването приключи с нещо, което Филип бе чувал, но никога не бе виждал да се случва. В мига, когато чукчето падна, дребен брадат мъж в кафяв костюм се изправи от стола си на третия ред и заяви с категоричен глас:

— Изисквам този предмет за музеите на Франция. Упълномощен съм от правителството.

В залата настъпи пълно мълчание, докато непосветените се опитваха да си обяснят какво се случва. Но Филип бе наясно с процедурата. Когато даден предмет има висока историческа стойност, изпращаха представител на правителството на търга. Изчакваха наддаването да свърши и тогава изискваха предмета за правителството на Франция. Печелившият купувач губеше придобивката си. В този случай тя бе предназначена за Лувъра. За купувачите винаги бе страхотно разочарование да изгубят в последната минута, но този риск съществуваше и „Кристис“ винаги предупреждаваха важните си клиенти за него преди търга. Правителственият служител позволи разпродажбата на останалите бижута, но не и на диадемата. Портрет на младата кралица с нея вече се намираше в Лувъра, с което хората от „Кристис“ бяха наясно. Търгът продължи при страхотен интерес. Всички предмети бяха продадени, някои от тях на умопомрачителни цени. Много от бижутата бяха купени от известни бижутери в Лондон и Ню Йорк, а една от най-високите оферти бе предложена от частен купувач в Хонконг. В такива вечери Филип не съжаляваше, че вече не е в художествения отдел. Търгът беше великолепен и интересен, особено когато правителството изиска диамантената диадема.

— Добра работа — каза Филип на Жил, когато излязоха от залата.

Това бе един от най-успешните търгове през последните години, макар че имаше различни предмети от много хора, а не само от една известна личност. Обикновено разпродажбите на знаменитости възбуждаха публиката повече, но понякога и сбирка от различни предмети предизвикваше интерес, както стана тази вечер.

Филип все още бе въодушевен от търга, когато се върна в хотела. Звънна на майка си да й разкаже, но не успя да се свърже. Валери бе доста заета с различните си интереси, курсовете по изобразително изкуство, бордовете, в които участваше, и приятелите си, така че не бе лесно винаги да я откриеш. Помисли си да се обади на Джейн след като остави съобщение на гласовата поща на майка си, но се почувства глупаво. Не я познаваше толкова добре, а и тя или щеше да е на работа, или на път към къщи, затова се отказа.

Следващият ден бе не по-малко вълнуващ. Помогна на Жил с документацията по снощния търг, после отиде на срещата в „Картие“ и се запозна с началника на архива им, който го очакваше с папка на бюрото си. Заеха се със списъка в хронологичен ред, тъй като Филип нямаше представа кога са били изработени бижутата. Архиварят беше възрастен човек и познаваше отлично изделията на „Картие“ за важни клиенти, кое ги различаваше от останалите им творения и какво бе необичайно в тях. Обичаше да споделя информацията и да показва работните скици на онези, които се интересуваха. Гордееше се с работата си в „Картие“, която вършеше от трийсет години.

Той обясни на Филип, че трийсеткаратовият изумруден пръстен с триъгълни дребни изумруди от всяка страна бе първото бижу, поръчано от граф ди Сан Линели. Бележките по работните скици сочеха, че е бил сватбен подарък за булката му. Поръчал го в края на 1942-ра и изработката му отнела шест месеца. Филип знаеше, че пръстенът е фантастичен, вече беше го виждал в Ню Йорк. Година по-късно Умберто купил широката огърлица с перли и диаманти за рождения ден на съпругата си. Мерките на шията на Маргарет бяха надлежно вписани в бележките.

— Тя е имала дълга, тънка и аристократична шия, като лебед — усмихна се архиварят.

В документацията на „Картие“ имаше снимка на графинята с огърлицата. Филип поиска да я преснима за каталога им, където щеше да отбележи и заслугата на „Картие“. Маргарет се усмихваше, издокарана във вечерна рокля от бял сатен. Изглеждаше прекрасна, хванала съпруга си подръка.

— Продали сме му и великолепната перлена огърлица от списъка ви. Очевидно е била в магазина ни, тъй като не е правена по поръчка за нея. Перлите са естествени, каквито вече рядко се намират.

Филип помнеше огърлицата добре. Перлите в дългия наниз бяха необичайно едри и с гладък кремав цвят, без никакви дефекти.

— Продали сме я на графа година след първата огърлица и почти по същото време, така че и тази вероятно е била подарък за рождения й ден.

Следваше елегантна диамантена брошка, вписана като подарък за годишнината им след войната. Една от прочутите им тигрови гривни с бели диаманти и оникси също бе подарък за тяхна годишнина. Пръстенът с двайсет и пет каратовия овален рубин „Гълъбова кръв“ бил за петата им годишнина и изработката му отнела една година.

— Сигурно за да намерят камъка, който бил учудващо голям за бирмански рубин с такъв цвят.

Четиридесеткаратовият диамантен пръстен бил подарък за десетата годишнина от сватбата, а за двайсетата графът избрал пръстена с жълтия диамант — през 1962-ра, три години преди смъртта му.

— Тя е притежавала някои от най-красивите ни и запомнящи се бижута. Понякога се чудим къде ли са, а после се появяват, когато наследниците ги обявят за продажба, или в случаи като сегашния. Предполагам, че ще докарат страхотна сума на търга — каза архиварят. — Искате ли да ви изпратя копие от документацията ни? Имам предвид скиците и случаите, за които са били поръчани бижутата?

Филип искаше точно това и извади страхотен късмет в „Картие“. Информацията щеше да вдигне цената на бижутата и да зарадва купувачите, независимо дали щяха да са бижутери или частни колекционери.

— Графът е бил много щедър човек — отбеляза Филип, преди да си тръгне.

— Сигурно силно я е обичал — дискретно отвърна архиварят.

Той самият бе страстно влюбен в историята на бижутата на „Картие“ и бе посветил кариерата си на архива. Добавяше данни и за новите им изделия. Това бе работата на живота му.

Филип му благодари за отделеното време и отличните проучвания, разбраха се къде да му изпрати снимките и документите за каталога, после се сбогуваха и той си тръгна.

Спря да обядва в малко кафене, като размишляваше върху наученото в „Картие“. После реши да отиде във „Ван Клийф и Арпелс“, макар да знаеше, че началникът на архива им не беше на работа. Посещението му там беше кратко, но много полезно. Заместникът на шефа му каза, че колието и обиците със сапфири, изработени в типичния за четиридесетте години стил, били подарък за рожден ден, както и пръстенът и гривната със сапфири. Семплата диамантена брошка била коледен подарък. Камъните в бижутата на „Ван Клийф“ не бяха толкова големи, но качеството им беше изключително, а изработката — съвършена.

Филип още не беше се свързал с „Бошерон“ за някои от по-дребните бижута на Маргарет. Умберто очевидно бе предпочитал „Картие“ и „Ван Клийф“, но графинята бе притежавала и изделия на други парижки бижутери, които вече не съществуваха.

Експертите от „Кристис“ заявиха категорично, че диамантената диадема е антика, следователно бе невъзможно да открият произхода й. Бяха сигурни, че е френска изработка, но предположиха, че може да е била купена в Лондон. Останалите бижута бяха изработени в Италия, като двете от „Булгари“. С тях Филип още не бе говорил. Но пътуването му до Париж бе плодотворно. Вече разполагаше със сериозна информация за бижутата на Маргарет, дори с оригиналните им цени. Сега, след повече от седемдесет години цената им бе неколкократно по-висока. Бе почти невъзможно да се намерят скъпоценни камъни с такива размери в днешно време.

След срещата си във „Ван Клийф“ Филип се върна в „Кристис“, но вече нямаше работа там. Бяха го изпратили в Париж като наблюдател и помощник, но търгът приключи, а колегите му от френския клон щяха да се справят с останалото. Вечерта щеше да се качи на „Евростар“ до Лондон, най-вече за да се отбие за малко в офиса им там. А и винаги обичаше да ходи там и да се среща с приятелите си от художествения отдел. Той се сбогува с Жил, който му пожела късмет с търга през май.

В Лондон Филип се настани в „Кларидж“ и се разходи по Бонд Стрийт, където разгледа с възхищение изделията на „Граф“ и други прочути бижутери. „Кристис“ продаваха много бижута от „Граф“ с безукорни камъни и красива изработка за доста солидни суми, а пък Лорънс Граф купуваше от тях камъните за бижутата си. Беше известен с това, че купуваше невероятно ценни камъни в редки цветове, като розови и сини диаманти, в най-едрите размери, които можеше да намери. Англичанинът се бе превърнал в съвременния Хари Уинстън със забележителните бижута на астрономически цени. Въпреки предпочитанията му към изкуството, Филип не можеше да не признае, че бижутата на Граф бяха прекрасни и той се възхищаваше на таланта му.

На път обратно към хотела се отби и в няколко художествени галерии. На следващата сутрин отиде в офиса на „Кристис“, срещна се с английските си колеги и обсъдиха предстоящите търгове. Беше приятно да се видят, а не само да си разменят служебни имейли. Разказа им подробно за търга в Ню Йорк през май. За тях бе интересно да чуят за бижутата на ди Сан Пинели и как бяха попаднали у тях чрез съда, както и за скорошните му открития в „Картие“ и „Ван Клийф“. Късно следобед, когато събираше багажа си, спонтанно реши да отиде до Рим, за да довърши проучванията си. Помоли администратора на хотела да му резервира полет в девет часа вечерта и стая в „Хаслър“. Не възнамеряваше да остава там дълго, планираше само да посети един-двама бижутери.

След кратко забавяне на летище „Хийтроу“, пристигна в хотела в Рим малко след полунощ. Стаята не беше голяма, но бе удобна и красива, обзаведена с богат жълт сатен и старинни мебели, а малкото балконче разкриваше великолепна гледка към града. Улиците бяха оживени и претъпкани с хора въпреки късния час. Филип си наля малко бренди, излезе на терасата и се полюбува на великолепието на града под пълната луна. Колкото и красив да беше Париж, той винаги бе смятал Рим за най-романтичното място на света. Само идеята, че беше тук сам, леко го потискаше. Помисли си, че майка му беше права — трябваше да положи повече усилия да се запознае с някоя свястна жена, а не да прекарва всеки уикенд на лодката си. Щеше да е чудесно да има компания в Рим, макар да бе тук по работа.

След брендито заспа дълбоко в леглото с балдахин и се събуди в осем сутринта. Изпи едно силно италианско еспресо и пристигна в „Булгари“ на Виа Кондоти в десет, точно когато отваряха. Две от бижутата от сейфа на Маргарет бяха от там — дантелената диамантена гривна и онази с изумруди и диаманти. В магазина обаче му казаха със съжаление, че не разполагат с документация за толкова стари изделия. Повечето от старите им архиви били унищожени през войната. Филип не беше очаквал да научи кой знае какво от тях, но пък това бе добро оправдание за пътуването до Рим. Разходи се по Виа Кондоти, отби се в „Прада“ да си купи риза, а към един часа, когато повечето магазини затвориха за обяд, вече бе приключил с обиколката.

Седна в малко ресторантче за чаша вино и спагети и, докато наблюдаваше оживлението наоколо, го осени интересна мисъл. Почувства неустоимо привличане към Неапол, прииска му се да види замъка, където бяха живели семейство Пинели. На някои от документите на графинята имаше и римски адрес и той накара шофьора на таксито да мине покрай него на път за хотела. Беше елегантна, но семпла кооперация. Основният адрес на Маргарет в продължение на трийсет и две години бил в Неапол. Очевидно там се е намирал домът на графа. Филип искаше да го види. Нямаше много работа в Ню Йорк и се изкуши да добави още един ден към пътуването си. Върна се в хотела в два и половина и разпита за полетите до Неапол. Управителят му каза, че в шест часа има полет от „Фиумичино“ и предложи да му запази стая в „Гранд Хотел Везувио“ Филип не се поколеба и помоли да му резервират и полета, и хотела. Желанието му да научи нещо повече за Маргарет Пиърсън ди Сан Пинели започваше да превзема живота му. Час по-късно седеше в таксито на път към летището, без да има представа какво се надяваше да намери в Неапол. Знаеше само, че нещо го привличаше силно към града. Искаше му се да може да поговори с Джейн, замисли се дали тя щеше да го разбере, или да го помисли за смахнат. Историята на графинята сякаш беше спечелила сърцата им.

Самолетът кацна на международното летище в Неапол и Филип взе такси до хотела. Стаята му беше с балкон и прекрасна гледка към залива. Не познаваше града добре, но мястото беше известно с престъпността си, най-вече с джебчиите. Реши да вечеря в ресторант „Карузо“, на деветия етаж на хотела. Уреди си кола под наем, която му доставиха на следващия ден — обикновен фиат без екстри, но това не го притесни. Управителят на хотела му обясни как да стигне до адреса, където вероятно се намираше замъкът. Докато шофираше натам, Филип видя Везувий в далечината и се сети за Помпей. Беше ходил там като дете с родителите си и бе впечатлен от него, от разказа за хората, погълнати от лавата и мумифицирани, както си били заети с ежедневните дейности. Все още добре си спомняше всичко. Тогава разпитва родителите си дали в Ню Йорк има вулкани и изпита страхотно облекчение, когато разбра, че няма. Споменът го накара да се усмихне.

Нужен му беше повече от половин час, за да стигне до края на града заради натовареното движение. Тук хората караха по-откачено дори от Рим. След поредния завой внезапно видя красив малък замък. Елегантна сграда с висока ограда и огромни вековни дървета зад нея. През двойната порта се виждаше вътрешен двор с калдъръм. Филип спря, провери адреса и разбра, че е пристигнал. През отворената порта видя двама градинари и мъж, който им даваше нареждания и сочеше към градините, докато те кимаха. Беше висок, на около шейсет години, с гъста бяла коса. Той се обърна към Филип с въпросително изражение, после тръгна към него. Филип не знаеше какво да каже, а и италианският му не бе достатъчно добър, за да обясни защо бе дошъл.

— Posso aiutarla? — попита мъжът с плътен дълбок глас.

Лицето му беше набраздено от бръчки, но очите му бяха младежки и въобще не приличаше на графа от снимките, който имаше елегантни аристократични черти. Този човек очевидно се наслаждаваше на хубавата храна и веселия смях. Очите му бяха дружелюбни, но любопитни, когато попита Филип как може да му помогне.

— Говорите ли английски? — предпазливо попита Филип.

Нямаше представа какво щеше да прави, ако мъжът не говореше английски. Поводът за идването му тук бе прекалено сложен за обясняване с жестове, а и наистина нямаше основателна причина, водеше го любопитството.

— Малък — отговори мъжът, като вдигна два пръста, за да подчертае думите си, и се усмихна.

— Исках да видя замъка — бавно обясни Филип, чувствайки се като пълен идиот. — Познавам човек, който е живял тук много отдавна.

Това си беше чиста лъжа.

Човекът кимна, че го разбира.

— Родител? Баба? — попита той.

Филип не знаеше дали думата за родител и роднина бе същата на италиански, но схвана идеята и кимна. Бездруго не можеше да каже: „Не, жена, чиито бижута ще продаваме на търг в «Кристис», която никога не съм срещал, но страшно ме вълнува“, макар това да бе истината. Внезапно той си спомни снимките на графинята на лаптопа в колата му и отиде да го вземе. Мъжът го изчака търпеливо.

След миг Филип се върна и му показа снимките на Умберто и Маргарет пред замъка, с градините и някои от конюшните, които вероятно се намираха зад сградата или пък вече въобще не съществуваха. Лицето на възрастния мъж се озари и той кимна ентусиазирано.

— Умберто и Маргарет ди Сан Пинели — каза Филип, като ги посочи, а мъжът отново кимна.

— Il conte е la contessa — каза той и Филип се усмихна.

— Вие от същото семейство ли сте? — попита Филип, но мъжът поклати глава отрицателно.

— Не, купих преди десет години — ясно каза той. — Той умира отдавна. Не семейство, не деца. Умира, тя продава къща и отива в Рим. Други хора купуват, правят къща счупена и продават на мен. Нямат пари, затова продават на мен.

Английският му беше слаб, но Филип разбра всичко отлично. Маргарет продала къщата след смъртта на съпруга си, преместила се в Рим, а купувачите съсипали имота поради липса на пари, после го продали на възрастния човек. А той очевидно се грижеше добре за мястото. Ферарито и ламборгинито в двора показваха, че той определено разполагаше с достатъчно пари за поддръжката на замъка.

— Il conte era molto elegante, e lei bellissima — каза той.

Говореше колко елегантен бил Умберто и колко красива била Маргарет, докато разглеждаше снимките.

— Много тъжно, няма деца за къща — добави той.

Искаше да узнае повече за интереса на Филип към мястото, но езиковата бариера му пречеше да разпита. Вместо това той му махна да влезе и да разгледа имота. Разходиха се из великолепните стаи с елегантни антики и чудесно съвременно изкуство, което подхождаше отлично на обзавеждането. Стените бяха боядисани в нежни пастелни цветове, а от горните етажи се откриваше величествена гледка към морето.

— Много обичам тази къща — обясни мъжът, а Филип кимна трогнато. — Хубаво чувство. Топло. Принадлежи на семейство на граф четиристотин години. Аз съм от Флоренция, но сега Неапол. Понякога Рим. Художествена галерия — посочи той картините и после себе си.

Филип предположи, че е търговец на произведения на изкуството. Картините бяха впечатляващи, от прочути художници, които Филип веднага разпозна. Тогава той извади визитната си картичка. Собственикът на замъка видимо се впечатли.

— Gioielli? — каза той, сочейки към думата „бижута“ на картичката.

— Преди всичко изкуство и картини — обясни Филип, като посочи стените. — Сега бижута, но предпочитам изкуство.

Мъжът го разбра и се засмя. После отново заговори за Умберто и Маргарет.

— La contessa aveva gioielli fantastici — каза той, сочейки снимките на графинята с някои от бижутата й. — Чувам това. Много прочути бижута, но после няма пари, когато графът умира. Много коли, коне, бижута и тя продава къщата. И може би тъжна, когато той умира, особено без деца.

Филип кимна в съгласие. Само с няколко думи собственикът на замъка описа образа на двойката, харчили луди пари, които почти се изпарили след смъртта на Умберто. Графинята била принудена да продаде замъка и да се премести в апартамент в Рим. Маргарет вероятно бе живяла известно време с парите от продажбата на замъка, а после се върнала в Съединените щати. От всичко, научено досега за малкия й апартамент в Мъри Хил и старческия дом в Куинс, Филип разбра, че тя бе водила съвсем скромен живот в Ню Йорк. Бляскавите й дни са били тук, заедно с Умберто. След смъртта му са й останали само бижутата, но тя не ги продала, вероятно от любов към него. Очевидно обичта им е била много силна и споменът за нея я е крепял до края на живота й.

Италианецът посочи снимките и докосна сърцето си, а Филип кимна. Точно това го доведе тук и събеседникът му го разбираше добре въпреки езиковата бариера. Възрастният мъж подаде визитната си картичка на Филип. Казваше се Саверио Салваторе и притежаваше художествена галерия със същото име, с адреси в Рим и Флоренция. Филип искрено се зарадва на запознанството им, беше му приятно да си поговори с него. Докато излизаха обратно на двора, Филип му благодари и на италиански, и на английски. Саверио го погледна топло и посочи мила снимка на Маргарет и Умберто.

— Изпратиш на мен? Харесвам за къща. Техен дом за много години.

Филип с удоволствие се съгласи и обеща да му изпрати няколко от снимките. Любовната история на графа и графинята достигаше до всяко сърце.

Двамата мъже се разделиха. Саверио му махна и се прибра. Не бяха обиколили градините, които изглеждаха огромни и безукорно поддържани, но Филип видя достатъчно. Разбра къде и как са живели влюбените. Наистина бляскав живот. Запали колата и потегли обратно към хотела.

Пътуването до Неапол не му помогна много за търга в „Кристис“, но той знаеше, че е постъпил правилно. И смяташе да запази визитката на Саверио. Надяваше се да се видят отново. Щеше да спази обещанието си и да му изпрати снимките на Маргарет и Умберто.