Теса Деър
Слепият херцог (9)

Глава 9

— Вие не сте сляп — повтори тя.

Думите й го хвърлиха в изненада, но не неприятна. Херцогът на драго сърце би разисквал жалкото си зрение до вечерта, стига тя да забрави проклетото писмо. Глупавата девойка, която го бе написала, е могла да си спести мастилото. Ако в онзи час не е бил способен да й прости, сега това беше абсолютно безнадеждно.

— Сляп съм — уведоми той госпожица Гуднайт. — Защо да се преструвам?

— Но вие току-що прекосихте пет крачки и изтръгнахте от ръцете ми писмото без никакво колебание. Без да се лутате. — Тя замълча. — А има мигове, когато ме поглеждате, като че… Чудех се. Понякога изглеждате напълно сляп, а друг път не.

— Това е защото понякога съм напълно сляп, а друг път не.

— Не разбирам.

— Не само вие, ами и цялата медицинска общност. Казаха, че нервът е пострадал. Състоянието ми се мени. В някои часове на деня различавам форми, сенки. Два-три приглушени цвята. С лявото око предимно. В други всичко потъва в черна мъгла. Сутрин виждам най-добре.

Тя бавно избута стола назад и стана.

— Какво виждате, когато гледате към мен? С точност.

Очите му пробягаха по нея.

— Не виждам нищо „с точност“. Знам, че сте стройна. Виждам, че сте облечена в бяло или някакъв светъл цвят. Лицето ви е бледо, устните — червеникави. И по всичко личи, че някакъв тъмнокафяв октопод е атакувал главата ви.

— Това е косата ми.

Рансъм сви рамене.

— Попитахте ме какво виждам. Виждам пипала.

Той долови раздразнението й от този отговор и се зарадва. Тя какво очакваше — ласкателства? Той не би й признал, че устата й е глътка вино, която жадува да отпие. А ръцете го боляха да обгърнат и погалят закръглените й извивки. Нищо, че това беше самата истина.

— Кой друг знае? — попита го.

— Шепа безполезни лекари, Дънкан, а сега… сега и вие.

Рансъм не смяташе да го разгласява. Стигаха му усилията да обуздае собствената си глуповата надежда. Не би могъл да се сражава с чуждите очаквания. Ако Абигейл Пелъм, да речем, узнаеше, че той вижда понякога, нямаше да го остави на мира. Ще пише до лондонските специалисти за упражнения за очите и ще го обсипва с въпроси.

Оправяте ли се?

Забелязвате ли подобрение?

Има ли някаква разлика?

Ами сега?

А сега?

И, естествено, отговорите щяха да бъдат само не, не, не, не.

И не.

— Стига толкова за очите ми. Две са нещата, които трябва да знаете. Първо, мога да се оправям в замъка по-добре от вас. Второ, не мога да прочета тези писма сам. — Рансъм се върна на дивана и седна. — Затова вземете следващото и да продължаваме.

— Да, Ваша милост.

За късмет, този път Изи избра отегчителен отчет от един от управителите на именията му. Тимънс, в Съри. Много подробен и изчерпателен човек, господ да го благослови. Страница след страница се нижеше за здравето на овцете и плановете за сеитбообращение.

Херцогът можеше да я прекъсне още на първата страница. Не му трябваше да слуша за подобренията в старите обори. Но сърце не му даваше.

Харесваше му да я слуша как чете. И то твърде много. Гласът й като че го понасяше по река. Не по бълбукащ поток, който скача от камък на камък, а дълбока река от див мед, от която се лее тиха, омайна мелодия. Беше готов да слуша всичко, само и само да не спира да се носи по течението й. Даже и онези блудкави приказки от Менструалия, или както там се казваше страната.

— Ето още едно писмо от счетоводителя — рече тя след известно време.

Отлично. Още един дълъг, безсмислен списък с цифри, който ще му прочете. Но ето че тя едва беше почнала, когато спря.

— Странно — рече Изи.

— Кое е странно?

— Разходите за търговеца са се увеличили четири пъти в сравнение с предишния отчет.

— Какво толкова? Това е търговецът.

— Да… сумата не е голяма. Но е странно, че икономът ви изведнъж започва да харчи четири пъти повече за зеленчуци. А по това време вие дори не сте били там.

Рансъм си помисли, че действително работата е малко странна.

— Няма значение — рече тя. — Наби ми се в очите, защото вкъщи аз плащах домакинските разходи. На месаря, търговеца, перачката. За вас това е без значение.

Така беше. Подобен разход би убягнал от погледа на Рансъм. Което подсказваше едно нещо: ако някой се опитваше да краде от него, идеалният начин беше да надпише сметката на търговеца.

— Хайде пак да сравним двата отчета. — Той отиде до масата при нея. — Бавно, с всички подробности.

— Само момент да го намеря.

Ако можеше, той едва ли би си избрал госпожица Гуднайт за своя секретарка. Но тя имаше критично око и това бе добро дошло за него. С голямото състояние, което адвокатите му можеха да употребяват и дори да злоупотребяват, тя щеше да се окаже изгодна сделка.

Те обаче така и не получиха възможност да наченат внимателното проучване на сметките.

— Госпожице Гуднайт!

Рансъм простена. Госпожица Пелъм се бе върнала.

— Госпожице Гуднайт, не се бойте! Върнахме се! Взех всичките си вещи от дома, а скоро ще пристигнат готвачът и прислужницата ни, за да помагат.

— Чудесно — провикна се в отговор госпожица Гуднайт и се надигна от стола. — Идвам веднага. — А на Рансъм рече: — Ще трябва да продължим с това утре, Ваша милост.

— Почакайте — възрази Рансъм. — Няма да чакам до утре.

— Боя се, че нямаме избор.

О, ето тук Изи грешеше. Той бе херцог. И винаги имаше избор.

Той процеди през зъби:

— Вие сте моя секретарка. Не ви плащам по двеста лири на ден, за да подреждате стаите и да кичите пердета. А сега седнете и намерете отчета с плащанията.

— Чух ли „моля“? — Изи почака миг. — Не, струва ми се.

— По дяволите, Гуднайт!

— Отрежете надницата ми за следобеда, ако щете. — Тя понечи да тръгне. — Сметките ще трябва да почакат до утре. Ако с госпожица Пелъм не ни оставите да си наредим топла и уютна стая без плъхове и прилепи, преди да е паднала нощта, обещавам ви, че няма да има утре.

Госпожица Пелъм се провикна от коридора.

— Елате, госпожице Гуднайт! Да запретваме ръкави и да превърнем този замък в истински дом.

Дом.

Щом чу това, през тялото му се изви ужас.

Нямаше смисъл да воюва повече. Госпожица Гуднайт се разполагаше в замъка. Съграждаше си дом. Просто прекрасно.

Дали пък действително бе сключил такава отлична сделка, зачуди се Рансъм.

Както се случва с младите жени, госпожица Абигейл Пелъм беше всичко, което докарваше Изи до отчаяние. От мига, в който дъщерята на викария бе влязла — не, бе се плъзнала през входа на залата, Изи бе разбрала, че двете са от различна порода.

Госпожица Пелъм бе от онези млади жени, които си имаха планове, правеха списъци, спазваха диета. От онези, които по необясним начин знаеха коя сламена шапка от магазина на шапкаря ще им стои най-добре и никога не изглеждаха като бостанско плашило с воали. От онези, които вечно ухаеха на ванилия и гардении, ама не защото обичаше да готви или да прекопава градината, а защото бе решила, че това е нейният личен аромат, и затова държеше торбички с ароматни билки между дрехите си.

Тя бе виртуоз в изкуството, което отрасналата без майка и непохватна Изи така и не бе овладяла. Изкуството да бъде женствена. Ако бе срещнала госпожица Пелъм на прием, двете щяха да имат по-малко общи теми за разговор от един яркокрил папагал, делящ пръчката си с най-обикновено орехче^[1].

За късмет, те не бяха на прием. А се канеха да чистят и от самото начало стана ясно, че в това начинание Изи не би могла да иска по-въодушевен помощник.

Госпожица Пелъм огледа стаята на херцога и подуши проядените от молци драперии.

— Колко ужасно от страна на херцога да ви настани в тази стая. Тя си има хубавите страни. Но не е най-доброто място, откъдето да се започне.

— Съгласна съм — рече Изи.

— Сутринта ще направим обиколка на целия замък. — Госпожица Пелъм напусна стаята стремително. — Следобеда ще изберем стаята, с която ще започнем. — Продължи да нарежда. — Някоя малка, за да е лесна за чистене. Ще пометем и до вечерта ще сложим чисто легло. Ще проверим комина, естествено. Понякога се задръстват с птичи гнезда и един господ знае с какво още.

Тя се спря насред крачката си, потрепери и изпищя.

— Толкова съм развълнувана от всичко. Най-сетне. Цял живот се измъчвам, като гледам от подножието на хълма как този прекрасен замък се руши. И на това отгоре ще има работа и поръчки за местните енориаши.

Развеселена, Изи следваше неуморния ширит на брътвежа. Дори да се бе задъхала от бързия им ход, госпожица Пелъм с нищо не го показа.

От своя страна Изи държеше устата си затворена, а очите отворени. Вървяха по коридорите, а дневната светлина разкриваше отчайващото състояние на повечето стаи. Много от прозорците бяха изпочупени. Молците и мишките бяха изгризали де що имаше за гризане. А останалото бе зарито в прах и паяжини като че с пелена от синкав сняг.

— Трябва да си поставим разумни цели — нижеше госпожица Пелъм. — Този замък не е бил вдигнат за ден и няма да можем да го оправим за ден.

— Ако се съди по архитектурата, за построяването му са били нужни двеста-триста години — обади се Изи. — Дано не ни отнеме чак толкова много време.

В подножието на стълбището госпожица Пелъм се обърна и се усмихна.

— Сигурно знаете много за замъците. От любимия сър Хенри, разбира се.

Започна се.

— Да. — Изи залепи усмивка на лицето си. — Обичах да слушам лекциите му.

— Какъв късмет, че сте имали такъв баща. — Госпожица Пелъм я огледа от главата до петите. — И колко умно сте постъпили днес. Аз тепърва ще трябва да се пременя в работната си рокля, а вие сте проявили предвидливост и вече сте надянали своята.

Изи докосна полите на роклята си — нейната най-хубава сутрешна рокля — и се усмихна измъчено.

Когато завиха зад ъгъла, тя зърна познати стъпала.

— Да се качим горе.

Госпожица Пелъм я последва неохотно.

— Едва ли има нещо тук. Стълбището е тясно. Засега по-добре да се въздържаме от оглеждането на всяко ъгълче, иначе никога няма да приключим с разузнаването на замъка. Днес ще обходим основните кули и до следобеда ще успеем да сведем възможностите до две-три.

Тридесет и две, тридесет и три…

— Тази ще бъде — рече Изи, щом влезе в стаичката. — Това е стаята, която си избирам.

На дневната светлина тя бе дори по-пленителна. Сводестият таван се издигаше в остър връх нагоре и през единствения прозорец проникваше сноп слънчева светлина.

Изи отиде при прозореца и сърцето й затуптя по-бързо. Отдолу се простираше прелестната гледка на зелените хълмове и стените на замъка. О, по стените дори имаше бръшлян и в него пойните птички бяха свили гнездата си.

— Тази ли? — попита госпожица Пелъм, сякаш чарът на стаичката оставаше скрит за очите й. — Ужасно непрактична е с всичките тези стълби. Ще има и силно течение, сигурна съм. А даже няма камина.

— Щом няма камина, значи, няма да чистим комина. — Щом няма камина, няма и прилепи. — Сега е лято. Няколко одеяла ще ми стигнат. — Изи обиколи стаята. — Тази стая трябва да е моя.

— Нали наистина вие сте малката Изи Гуднайт? — Госпожица Пелъм се усмихна широко. — О! Да изрисуваме ли тавана със сребърни луни и златни звездички?

Момичето говореше за спалнята на Изи от „Приказките за лека нощ“, която имаше лилава покривка на леглото, а на тавана беше нарисувано звездно небе. Стаята бе напълно измислена.

— Няма нужда. Нощем ще виждам истинските звезди.

Не й се щеше тук да се чувства като малко момиченце. В тази стая тя беше жена. Прелъстителка. Тук беше получила първата си истинска целувка.

Целувка от лукав, непоносим херцог, който я бе целунал само по принуда. Но дори така целувката си беше целувка и тя все още я усещаше по ъгълчетата на издраните си от брадата му устни.

— В крайна сметка на долния етаж ще трябва да приготвим истински, удобен апартамент с дневна и стаи за прислужницата ви. Но за начало тази стая ще свърши работа.

— Радвам се, че ви харесва.

— Да ми харесва? — Тя хвана Изи под ръка и я стисна здраво. — Толкова съм щастлива, че ми иде да се разпищя!

Моля ви, моля ви, недейте.

— Чака ни тежка работа днес — рече госпожица Пелъм. — Но довечера ще си имаме истинска спалня. Ще ви сплета плитки, а после и вие на мен. Ще се мушнем под завивките и ще си разказваме приказки до безбожно късни часове. Ох, колко хубаво ще бъде!

И наистина беше хубаво… за час-два.

Ала накрая нощта заприлича на всяка друга нощ в живота на Изи.

Тя отново се събуди в мрака с разтуптяно от ужас сърце и с издрано гърло.

От всички страни я връхлетяха странни шумове.

Нали не съм сама — рече си тя, като се мъчеше да овладее дишането си. — Госпожица Пелъм е с мен.

Но щеше да й олекне много повече, ако и госпожица Пелъм беше будна. Изи започна да се мята насам-натам в леглото, та дано шаването й да разбуди компаньонката й.

Госпожица Пелъм обаче не помръдваше и тя пристъпи към по-директни методи. Сложи ръка на рамото на младото момиче и го разтърси рязко.

Нищо.

— Госпожице Пелъм. Госпожице Пелъм, съжалявам, че ви смущавам. Събудете се, моля ви.

Дъщерята на викария изхърка веднъж. Силно.

Но не се събуди.

Мили боже! Точно преди да си легнат, тя бе заявила, че не се бои от призраци. Че добрият християнин няма причини да не спи като къпан. И хич не се бе шегувала с последното. Жената спеше като пън.

А това в този час се стори на Изи крайно несправедливо. Та нима тя не е била добра християнка през целия си живот? Вярно — не ходеше на църква тъй често, колкото трябваше, но не беше и езичник.

Макар че, честно казано, през последните двадесет и четири часа безсрамно бе целунала херцога и дълго време бе разсъждавала върху понятието за… великолепие.

Далечен вой я разтърси из основи.

Това беше. Ставаше. Този звук определено не беше плод на въображението й.

Изи разтърси рамото на госпожица Пелъм.

— Госпожице Пелъм. Госпожице Пелъм, събудете се.

— Какво има, госпожице Гуднайт? — Младата жена се обърна лениво с разрошена от съня коса. Изи изпита известно чувство на удовлетворение да види госпожица Пелъм с разчорлена коса.

Тогава стенанието отново започна и тя изгуби интерес към прическите.

— Чухте ли това? — попита Изи.

— Сигурна съм, че няма нищо.

— Много е силно това нищо. Шшт. Ето пак.

Госпожица Пелъм се заслуша навъсено.

— Да, чух го.

Слава богу! Не съм полудяла.

— Какво ли може да е? Чувала съм, че в парка има диви крави, но този звук идва от по-близо.

Те отново се заслушаха в ниския, накъсан вой.

Госпожица Пелъм се надигна.

— Овчар надува рога си?

— По това време на нощта? Отново и отново? — потрепери Изи.

— Е, не е призрак. Аз не вярвам в призраци.

— Аз също не вярвах, преди да се преместя тук.

— Има само един начин да разберем — въздъхна госпожица Пелъм. — Отиваме да проверим.

— Налага ли се? — попита Изи. — Като поразмислих, мога да живея и без да науча. Хайде да си легнем пак.

— Вие ме събудихте, госпожице Гуднайт. Едва ли ще заспите, докато не разплетем загадката.

Изи се боеше, че ще чуе точно това.

— Може би някой си прави шега с нас.

— Напълно е възможно. — Госпожица Пелъм се пресегна за халата си. — Херцогът е способен на такъв номер. Сигурно иска да ни измъкне от стаята по нощници. Вържете здраво халата си.

— Той е сляп. Как ще разбере?

— Ще разбере.

Да, помисли си Изи, щеше да разбере.

Тя не тръпнеше от радост, че пак ще се промъква дебнешком из замъка посред нощ, но беше по-спокойна, че този път и госпожица Пелъм идва на разузнаването.

Щом и двете вързаха стегнато халатите си и нахлузиха ботушите си, запалиха свещ. Изи се потупа по джоба. Празен. Снежинка сигурно е излязла на лов или се е свила в гнезденцето си.

Каква късметлийка.

Двете млади жени заслизаха бавно в мрака по стълбите. Една подир друга. От време на време госпожица Пелъм избързваше напред зад ъгъла и силуетът и свещта й изчезваха от поглед. Тогава Изи ускоряваше крачка, за да я настигне, като все й се струваше, че усеща по тила си нечии призрачни пръсти.

— Виждате ли нещо натам? — попита госпожица Пелъм, щом излязоха в коридора. Изи вдигна високо свещта с дясната си ръка и надникна между пръстите на лявата.

— Не.

— И насам няма нищо.

Звукът отново се чу.

— Не се тревожете, госпожице Гуднайт. Стари замъци като този издават всякакви необичайни звуци. Я дървото се намества, я някоя врата скърца насам-натам на ръждясалите си панти.

И двете обяснения бяха успокояващо правдоподобни.

Те излязоха на двора и почти го бяха прекосили, когато от сенките изникна огромна фигура и ги спря насред пътя им.

— Дънкан! — възкликна Изи и притисна с ръка разтуптяното си сърце. — Уплашихте ни.

Икономът вдигна високо лампата си и тя освети острите черти на лицето му.

— Защо не сте в леглата си, дами?

В нощта отново се надигна силен вой и косъмчетата по ръцете на Изи настръхнаха.

— Ето защо — отвърна тя.

— Какво може да е това? — попита госпожица Пелъм.

Дънкан поклати глава.

— Сигурно мяучат котки или се бият лисици. Каквото и да е, ще го подплаша. А вие се връщайте в стаята си.

— Идваме с вас — заяви Изи.

Бяха стигнали чак дотук. По-добре да се изправи лице в лице с опасността в присъствието на Дънкан, отколкото да се върнат сами в стаята си.

— Но, госпожице Гуднайт, не е…

Преди да успее да довърши предупреждението си, госпожица Пелъм изпищя и посочи с пръст.

— Призрак!

От бялата кула като мълния изхвърча някакво бяло, неясно привидение. То се гърчеше и виеше, притичвайки през двора като призрак.

Но не беше призрак.

Беше Магнус.

Горкият вълчак Магнус се бе оплел в една покривка, която бяха проснали с прането. Той тичаше с такава бързина, че на Изи й трябваха няколко мига да разбере причината за бедата му.

Как не се бе сетила по-рано?

Снежинка.

Белката бе излязла на лов, и то за едър дивеч.

Беше се вкопчила в края на опашката на Магнус и се държеше на здравите си, остри зъби. Кучето се мяташе из двора като побесняло, фучеше и виеше, опитвайки се да се отскубне от нея.

— О, горкичкият. — Изи се разсмя и хукна подире им. — Дънкан, можете ли да го хванете?

Отне им известно усилие, но накрая успяха да притиснат звяра. Дънкан задържа кучето, Изи отвори устата на Снежинка и тя пусна опашката му.

— Така. Ти, малка напаст.

Госпожица Пелъм огледа ухапването по опашката на кучето и потръпна.

— Горкичкият, трябва да го превържем. Раната е дълбока. В чантата си нося мехлем, който ще помогне. В голямата зала е. Дънкан, ще ни трябват превръзки.

Дънкан пое към замъка още преди да е свършила.

— Дадено, госпожице Пелъм.

Изи гушна белката.

— Аз ще кача Снежинка в кулата и ще я затворя хубаво в клетката й, а сетне ще сляза при вас.

След като се разбраха, те се разделиха и всяка пое по своя път.

Изи се изкачи по стълбището, мушнала Снежинка на сигурно в джоба на халата си. Белката явно се бе уморила от гонитбата и мигновено заспа.

— Херцогът ще ти се разсърди — смъмри я Изи и заключи животинката в позлатената й сфера. — Че не само на теб, а и на мен.

Но къде беше Ротбъри? Не може да е проспал цялата тази глъчка. Дори да не беше чул нищо, все трябваше да забележи, че в суматохата е пострадало собственото му куче.

Въпреки тези въпроси Изи стъпваше леко и безгрижно, докато вървеше към залата. След като бяха разкрили, че квичащият и виещ призрак е добрият Магнус, тя усети как в гърдите й се надига нова смелост.

Можеше да се справи. Можеше да превърне замъка в свой дом.

И тогава…

Докато стъпваше леко по коридора, Изи зърна нещо в една от празните стаи.

Нещо бяло, което се гърчеше.

И стенеше.

Сърцето й мигом понечи да изхвръкне през гърлото. Но тя не побягна. Приближи се едва-едва, като стискаше здраво свещта.

Лека-полека призрачното видение доби форма.

Изи примигна.

— Ваша милост?