Теса Деър
Слепият херцог (27)

Епилог

Няколко месеца по-късно

Свещта едва припламваше в свещника, когато Рансъм изкачи тридесет и четвъртото стъпало.

— Изи, стана късно. Време е да дойдеш да си легнеш.

— Знам. — Изи остави перото в мастилницата и се облакъти на писалището. Въздъхна уморено, затвори очи и разтърка слепоочията си.

Той застана зад нея. Силните му ръце се отпуснаха тежко на раменете й.

— Работиш прекалено много през последните седмици.

— Знам, знам. — Тя взе перото и отново захвана да пише. — Съжалявам. Но на всяка цена искам да довърша главите за няколко месеца напред, преди бебето да се роди. Работата върви по-бавно, отколкото ми се иска. А освен това съм затрупана с писма, които чакат отговор.

Започна да разтрива тила й и от гърдите й се изтръгна дълбока въздишка.

— Какво да направя? — попита Рансъм.

— Масажът е прекрасно начало. — Тя прерови купчината писма. — Може би ще ми помогнеш да отговоря на това писмо от лорд Перегрин.

— Каква гатанка ти е пратил този път?

— Всъщност мой ред е да му пратя гатанка и сега не знам каква да бъде. — Тя потропа с перото върху попивателната. — Аха! Сетих се! — Натопи писеца и започна да пише. — „Какво предпочитате — да намерите в леглото си невестулка или октопод?“ — Довърши писмото и го остави настрана.

— Не е честно. Той може да избира, а аз не!

— Не, не можеш. Ти имаш и двете. — Усмихната, Изи измъкна едно списание от купчината с пощата й. — Ето нещо, което ще ти се стори забавно. Писмо до редактора на „Джентълменс Ривю“. За мен е.

— Прочети ми го тогава.

Изи отвори списанието на отбелязаната страница и зачете на глас с високомерно, предвзето звучащ баритон.

— „Подобно на много от вашите верни читатели, аз с радост видях, че обичната дъщеря на Англия, малката Изи Гуднайт, новата херцогиня на Ротбъри, е хванала перото, за да продължи да пише за чудния свят, който сър Хенри подари на нея и на нас. Прочетох първата глава с огромно очакване и интерес, но за съжаление, трябва да кажа, че тя не ме впечатли.“

Рансъм се намръщи.

— Нахално магаре.

— Той има право на мнение. Да видим… Да, ето докъде бях стигнала. — Тя пак снижи гласа си. — „Макар че Нейна милост бързо се изкачи до по-високо обществено положение от онова, на което се радваше покойният й баща, тези първи глави тъжно показват, че тя никога няма да му бъде равна в писането. Боли ме да го кажа, но то бледнее в сравнение с богатството на прозата на сър Хенри.“

— Така ще го наредя, че хубаво да го заболи — изръмжа Рансъм.

— О, нататък става по-мило — рече тя и прескочи няколко реда. — Ето как продължава: „В «Пътешествието на Сенчестия рицар» не липсват бледи проблясъци на добро бъдеще. Времето и опитът ще развият писателските й умения и херцогинята може би ще стигне наполовина онова, което беше баща й, а това само по себе си е истинска сполука за един писател — тъй млад и на всичкото отгоре жена“. Подписано е: „Достопочтений Едмънд Крийли, Чатън, Кент“.

Тя остави списанието настрани и се разсмя неудържимо.

Рансъм остана сериозен. Смълчан.

— Е? — подкани го тя. — Не ти ли е смешно? Няма ли да кажеш нещо?

— О, имам какво да кажа. Достопочтеният Едмънд Крийли може да вземе перото си и…

Ругатните, които последваха, накараха Изи да затисне с ръце корема си, сякаш да запуши нежните уши на нероденото си дете. Бебето обаче весело ритна и се превъртя в утробата й.

О, божичко. Детето май ще прилича на Рансъм.

Не че тя имаше нещо против.

— Най-добре се смее този, който се смее последен — напомни му тя. — Господин Крийли ще бъде принуден да вземе обратно думите си, ако не и да направи… другите неща, които ти изреди. Той ще научи истината след време. Както всички останали.

Рансъм я бе дарил с приказен край и Изи си бе дала дума да не го пропилява. Щеше да признае, че работата е нейна, и да продължи историите, които тя и още толкова много хора обичаха. Искаше обаче да подходи внимателно, с уважение към Кресида и Улрих, паметта на баща си и онзи пурпурен юрган, но най-вече към читателите, които бяха превърнали „Приказките за лека нощ“, ако не в истина, то в истински значими творби.

Затова вместо да продължи оттам, където свършваха първоначалните истории, тя беше започнала нова: „Пътешествието на Сенчестия рицар“.

Много читатели, онези, надарени с повече прозорливост от Едмънд Крийли, щяха да отгатнат истината. Двама-трима вече й бяха писали за подозренията си. Но засега Изи мълчеше свенливо.

Тя щеше да последва Сенчестия рицар през неговата част от приключението точно до кулминационната сцена на парапета. И тогава, щом двата разказа се сплетат, той ще повдигне зрителния отвор на шлема и ще разкрие самоличността си…

И тази на Изи.

Когато истината излезеше на бял свят, щеше да последва скандал. Изи се тревожеше повече за Рансъм, отколкото за своите чувства. Надяваше се, че писмото на господин Крийли ще го направи по-издръжлив.

— Рансъм, най-добре е да се подготвиш. Когато след няколко години цялата поредица бъде публикувана, никой няма да ме потупва по рамото. Сигурна съм, че ще получавам повече неприятни писма.

Той помълча за миг.

— Добре.

— Добре?

— Да, добре. Защото реших, че правилният отговор на неприятните писма ще бъдат целувките, а аз обичам да си намирам повод да те целувам.

— Струва ми се, че това неприятно писмо заслужава повече от една целувка. Някъде към десетина, дванадесет.

— Няма да спра, докато преброиш до сто — рече той дяволито. — Но по-късно.

— По-късно? — нацупи се тя.

— Сега искам да ти покажа нещо. Изненада е.

Изи го последва по спираловидните стълби с безспорен интерес. Вървеше бавно, предпазливо. Центърът на равновесието й се менеше с всеки изминал ден.

— Каква по-хубава изненада от сто целувки? — попита тя, вървейки по коридора след Рансъм.

— Тази, надявам се.

Той спря пред една от стаите. Онази, която бяха определили за детето. Бутна вратата.

Тя плесна с ръце.

— Готова ли е?

На Изи й беше строго забранено да участва в ремонта — твърде много прахоляк и опасности, каза Рансъм. Тя не спори. Беше щастлива, че може да посвети времето си на писането. Пък и сърцето й се сгряваше, когато виждаше колко много усилия влага херцогът във възстановяването на наследствения си дом.

Замъкът, който сега беше техен дом.

— Днес я довършиха. Работниците приключиха с боядисването този следобед. — Той махна към отворената врата. — Надникни.

Изи влетя вътре с усмивка.

А сетне изумена застина на място.

— О! — прошепна тя. — О, Рансъм.

— Сега да не почнеш да се оплакваш, че се отнасям с теб като с малко момиче. Знам, че си твърде пораснала, за да ти подарявам пурпурна стая със златни звезди. Но някога това е била детската ти мечта. И си помислих, че може би ще искаш да я подариш на децата ни.

Изи притисна ръка към гърдите си, завладяна от силни чувства. Стаята беше прекрасна. Люлка с пурпурни завивки, покрита с облаци тюл. Плюшен килим с виещи се растения и кичести цветове. Лавици, лавици с книги. А на тавана бяха нарисувани сребриста луна и ярки жълти звезди. Даже и една-две комети.

Като се вгледаше човек, някои небесни светила не бяха чак толкова прецизни като другите — малко неравни, тук-там на петна. В пълен разрез със строгите стандарти, които Рансъм налагаше на всичките им работници.

Ала в сърцето си Изи знаеше обяснението за тези несъвършени звезди.

Беше ги нарисувал той.

Херцогът пристъпи от крак на крак.

— Нищо не казваш.

— Поразена съм. Има мигове, в които даже на писателите не им стигат думи. — Тя подсмръкна и го прегърна толкова силно, колкото й позволяваше нарасналият корем. — Благодаря ти. Обичам те. Това е най-хубавият подарък.

Подарък, който цял живот си бе представяла. Ето че сега се бе превърнал в реалност. Двамата ще подарят на децата си тази вълшебна стая в собствения си замък. Но най-важното — щяха да дарят децата си с любов. И сигурност.

И приказки. Нощ след нощ.

Това беше истински приказен завършек. Рансъм й беше подарил онази част със „заживели щастливо“ в деня, когато решиха да се оженят. Тази стая беше „навеки“.

А най-хубавата част от всичко?

Дълги години ги деляха от „Края“.