Теса Деър
Слепият херцог (2)

Глава 2

Рансъм остана неподвижен, докато свещта огряваше осакатената страна на лицето му. Беше странял от нея досега, за да й спести гледката, но тя сама бе пожелала светлината.

Той чакаше, за да може тя да го разгледа внимателно и на спокойствие.

Нямаше писъци, ужасени възклицания, глухо падане на пода. Не и този път. Само онзи примамлив аромат на розмарин се долавяше от нея.

— Благодаря ви. За свещта.

Гласът бе дори по-пленителен и от благоуханието й. Имаше произношението на английска девойка, отраснала в добър, уютен дом, но с неприкрито дрезгави и чувствени нюанси.

— Отдавна ли сте ранен? — попита тя. — В битка ли пострадахте? В дуел? По случайност?

— Дълга история.

— Обичам дългите истории.

С твърд жест той стовари свещта на масата.

— Тази няма да ви хареса.

— Простете. Знам, че е крайно дръзко от моя страна. Отначало реших да не повдигам въпроса. Но сетне си помислих, че вие няма как да не се досещате какво ме занимава. Ако ненадейно се престорех на заинтригувана от тавана или времето, това би било обидно в известен смисъл. А вие ми приличате на човек, който предпочита откровеността пред неискреността дори когато тя създава неудобство, затова — гласът й слезе надолу с половин октава — реших да попитам.

После притихна. Най-накрая.

Ротбъри беше гневен на тялото си, което откликваше на нейното присъствие. Женствеността й му напомняше на дантелена покривка, заела любимото му кресло. Нещо, което той никога не би внесъл в стаята си, но след като тъй и тъй беше тук… не можеше да отрече, че една изстрадала и пренебрегвана част от него копнееше за тази нежност.

По дяволите, цялото му същество гореше за нежност.

— Много добре, няма да настоявам да ми я разказвате — рече тя весело, — но ви предупреждавам. Аз ще си съчиня моя история.

— Съчинявайте на воля. Само не ме превръщайте в неин герой.

— Кога можем да очакваме пристигането на лорд Арчър?

Проклет да беше, ако знаеше. Рансъм нямаше ни най-малка представа кой е този Арчър.

— Сигурно има някакво недоразумение. Човекът, когото търсите, не е тук. Икономът ми скоро ще се върне. Той ще ви изпрати обратно до Улингтън.

Изи се поколеба.

— В такъв случай най-добре да се облека.

— Давайте — подкани я той с ръка. — Тук няма будоар. Но ако досега не сте се досетили, не чакайте от мен да извърна очи.

При все това той се обърна към стената. Издаде звук с език и Магнус изтича в краката му.

Леки стъпки зад гърба му затупкаха по пода. Шумоленето на роклята наруши спокойствието му. Той почеса леко кучето зад ушите.

— На масата ви се е натрупала камара неотворени писма — изрече тя. — Съвсем сигурен ли сте, че лорд Арчър не ви е писал?

Рансъм се замисли. Вярно, напоследък нямаше как да е сигурен от кого е получавал писма и от кого не. Дънкан притежаваше куп полезни умения, но нито едно от тях нямаше нищо общо със секретарската работа.

— Просто… Благодарна съм за предложението ви да ме откарате до Улингтън — рече тя. — Но оттам не знам накъде да поема. Виждам, че сте изпразнили кесията ми на масата. Сам знаете, че в нея няма почти нищо.

Рансъм беше забелязал. Жената имаше точно три шилинга и десет пенса. Никакви скъпи бижута. Не беше претърсвал куфара й, но и той беше съвсем лек.

— Ако тази нощ ме прокудите, няма къде да отида.

Рансъм долови лекото трепване в гласа й.

И запуши ушите си за него.

Не можеше да си представи защо една млада жена би предприела самотно пътуване насред Нортъмбърланд с последните си средства.

Време беше обаче да се сбогува с тази госпожица Гуднайт. Не й желаеше злото, но и нямаше какво да й предложи. Ако си търсеше благодетел, беше сбъркала човека.

— Икономът ми ще ви отведе до църквата в селото. Може би викарият…

Магнус наостри уши. Главата на кучето вибрираше под ръката му от ниското, едва доловимо ръмжене.

Миг след това Рансъм също го чу. Тропот на копита по пътя. Непознат вървеж. Не беше Дънкан.

— Лорд Арчър май все пак пристигна.

Тя въздъхна.

— Слава богу!

— Да, наистина.

След няколко мига стъпките на новодошлия се чуха в двора.

— Ехо? Госпожице Гуднайт?

Изи изтича до прозореца и се провикна от него:

— Тук горе, милорд! В голямата зала.

Щом мъжът влезе в залата, стъпките му се отправиха право към тях край камината. Уверени, отсечени. Прекалено забързани.

Рансъм изскърца със зъби. По дяволите! Заради слепотата си не беше в състояние да контролира положението и това го влудяваше.

Ръженът беше наблизо. Той го взе.

— Спрете там!

Стъпките спряха на десетина крачки от тях. Той почувства как острият поглед на новодошлия изгаря обезобразеното му лице.

— Това вие ли…? Но как е възможно! — Мъжът пристъпи напред. — Ротбъри? Мили боже! Сякаш виждам призрак пред очите си.

— Не ви познавам — рече Рансъм.

— Но аз ви познавам. — Арчър сниши гласа си до шепот. — Бях сред гостите. От страна на невестата.

Рансъм стисна зъби, но лицето му остана равнодушно. Не би издал чувствата си пред това псе.

— От месеци никой не ви е виждал — продължи Арчър. — В града се носи мълва, че сте мъртъв.

— Е, мълвата не е вярна.

Истината беше дори по-лоша.

Рансъм почука многозначително с ръжена по камъка. Това беше неговият замък. Тук той задаваше въпросите.

— Изяснете се. Каква е тази работа да примамвате доверчиви жени в дома ми?

— В дома ви ли? — Арчър се засмя с тих, смущаващ смях. — Това вече е любопитно.

Изи имаше чувството, че е попаднала в трето действие на някоя пиеса. Нямаше ни най-малка представа какво се случва, но всичко беше изпълнено с ужасен драматизъм.

Лорд Арчър беше великолепен в ролята си. Колосаната му вратовръзка и удобните му ръкавици й носеха спокойствие. Знак, че цивилизацията все още не е изчезнала от света.

— Ако ми позволите да разговарям с госпожица Гуднайт — заяви Арчър, без ни най-малко да се обезпокои от импровизираното оръжие, насочено към гърдите му, — струва ми се, че ще откриете отговорите на всичките си въпроси.

Херцогът на Ротбъри — защото това в крайна сметка беше той — свали ръжена. С неохота.

— Говорете!

Лорд Арчър се обърна към Изи. Усмихна се и потри ръце.

— Така. Горя от нетърпение да се запозная с известната Изи Гуднайт. Племенниците ми ще позеленеят от завист. — Той я огледа и възторгът му повехна. — Трябва да ви кажа, че не изглеждате така, както очаквах.

Изи възпря въздишката си. Цял живот все това слушаше.

— Представях си ви като дете с големи, любопитни очи.

— Бях на дванадесет, когато историите на баща ми започнаха да се появяват в „Джентълменс Ривю“. Но оттогава изминаха почти четиринадесет години. И според естествения ход на нещата, от този момент насам всяка година пораствах с по една година.

— Да. — Той поклати глава. — Вероятно така е станало.

Изи само се усмихна в отговор. Отдавна си бе изградила навика да пести думите си, когато разговаря с почитателите на баща си. Лорд Арчър и другите като него не желаеха Изи да става голяма жена със свои възгледи, мечти и стремежи. Те искаха тя да си остане момиченцето с огромните, любопитни очи от приказките. По този начин те щяха да продължат да четат и препрочитат любимите си истории и да си представят, че са на нейно място.

Защото в това се криеше магията на „Приказките за лека нощ“^[1]. Когато се настаняваше удобно в креслото си с ежеседмичната глава, читателят сякаш се пренасяше под топлите пурпурни завивки. Виждаше се как се взира в сребърната луна и блесналите звезди, изрисувани по тавана, а ръката на любещ баща го гали по косата, разстлана по възглавницата. Те всички очакваха да чуят все същото познато обещание:

Угаси лампата, мила моя Изи, и аз ще ти разкажа една приказка…

Истината за детството й се различаваше от публикуваното в списанията. Но ако Изи вземеше да си развърже езика — о, как само негодуваха хората! Те я поглеждаха така, сякаш току-що беше откършила крилцата на Последната Истинска Фея в Англия!

Лорд Арчър се настани на страничната облегалка на креслото и се приведе решително към нея.

— Е, знам, че не спират да питат, но племенниците ми ще ме удушат с въженцата си за скачане, ако не опитам. Баща ви вероятно…

— Не, милорд. — Усмивката й се изопна. — Не знам по какъв начин Кресида се измъква от кулата. И се боя, че нямам представа кой в действителност е Сенчестият рицар.

— И Улрих все така виси от парапета?

— Доколкото ми е известно. Съжалявам.

— Както и да е. — Лордът се усмихна добродушно. — Вие нямате вина. Неизвестността вероятно ви измъчва повече от всеки друг.

Нямате ни най-малка представа.

Неизвестността я измъчваше наистина. Минимум три пъти седмично се намираше някой, който да й зададе същите въпроси — в писмо или на вратата. След като баща й ненадейно се спомина от удар, сагата му остана недовършена. Любимите му герои бяха изоставени във всякакъв род опасни ситуации. Заключени в кули, увиснали от скали.

Ала от всички Изи се озова в най-голямата беда. Лишена от имуществото си, изхвърлена от родния си дом на улицата. А никой дори не се сещаше да попита как е. Всички се тревожеха за заключената в кулата Кресида и за любимия й Улрих, който висеше от парапета на три пръста.

— Баща ми щеше да се радва, че се интересувате — рече му Изи. — Аз също съм ви благодарна. — Това беше самата истина. Въпреки сегашното си положение, тя се гордееше с бащиното си наследство.

Отсреща до камината херцогът се покашля.

— Милорд — продължи Изи, — нашият домакин е нетърпелив да напуснем замъка му. Може ли да ви попитам какво е това наследство, което кръстникът ми е завещал?

— А, да. — Лорд Арчър порови в ръчната си чанта. — Взех всички документи с мен. Може още днес да приключим. Ротбъри ще ви предаде ключовете, ако изобщо има ключове.

— Ключове? — Изи се изправи. — Не ви разбирам.

— Това е вашето наследство, госпожице Гуднайт. Замъкът.

Изи спря да диша.

— Какво?

С мрачен глас херцогът също възрази:

— Невъзможно!

Лорд Арчър огледа с присвити очи документите.

— Така. „На госпожица Изолда Офелия Гуднайт завещавам замъка, известен като Призрак.“ Как се пише — Празрак или Призрак? И двете ми се виждат подходящи.

— Мислех, че ми е оставил пари — Изи разтърси глава. — Стотина лири, двеста може би.

— Няма пари, госпожице Гуднайт. Само замъкът е. Линфорт имаше няколко кръщелници и през годините, изглежда, им е правил дребни подаръци — понита, панделки за коса. В последните месеци от живота си той реши да им завещае мечтата на всяко момиче. Собствен замък.

— Почакайте — прекъсна го херцогът. — От столетия този замък принадлежи на семейството ми.

Арчър погледна документите.

— И както изглежда, преди няколко месеца е бил продаден на Линфорт. — Той погледна над листовете към Изи. — Предполагам, че всичко ви идва като гръм от ясно небе.

— Нямам думи — призна Изи. — Графът винаги е бил добър към мен, но той дори не ми е кръстник. Не точно. Беше покровител на баща ми в двореца.

Изи беше срещала лорд Линфорт два-три пъти, за последен път, когато баща й получи рицарското си звание. На това знаменито събитие благият старец бе мушнал в ръката й бонбон от джоба на жилетката си, а сетне я потупа с обич по главата. Нищо че по онова време до двадесет и втория й рожден ден оставаха само няколко дни. Намеренията му бяха добри.

А сега милостивият старец й беше завещал замък?

Замък!

Арчър тикна книжата в ръцете на Изи.

— Всичко е тук. Копие от завещанието, актът за собственост. Замъкът и всичко в него ви принадлежи.

Тя примигна.

— Какво да правя с това място?

— В случай че не желаете да живеете тук? — Лорд Арчър вдигна поглед към високия таван и сви рамене. — Почистете го. Опитайте се да го продадете…

Тряс!

Нещо се блъсна с грохот в отсрещната стена и Изи се сви.

Огледа се да види какво става. В нов, страховит изблик на сила херцогът надигна едно кресло и пак го запрати в стената.

Тряс, част втора.

По пода заваляха дървени отломки.

Задъхан, младият мъж стоеше с изопнати, пращящи мускули. Той представляваше великолепен, опасен и безспорно мъжествен образ на гнева. Изи се разкъсваше между възхищението и страха.

— Няма да го получи! — извика той. — Няма да живее в него! Няма да го почисти, за да го продаде! — Той се тупна с юмрук по гърдите и косъмчетата по ръцете на Изи настръхнаха. — Аз съм Рансъм Уилям Дейкър Вейн, единадесетият херцог на Ротбъри. Това е моят замък!

Вълчакът изръмжа. Въздухът запука от напрежение и изпълни залата чак до сводестия таван.

Лорд Арчър спокойно прелистваше книжата си. Като че Ротбъри току-що не бе направил две кресла на трески.

— Е, да. Херцог или не… Напоследък нещата не вървят добре за вас. Прав ли съм, Ротбъри?

Херцогът мълчеше. Освен ако осезаемата ярост не се броеше за отговор; в такъв случай той отвърна доста бурно.

— Боя се, че документите са ясни и точни — рече Арчър. — Замъкът вече принадлежи на госпожица Гуднайт.

— Не е възможно! — възрази херцогът. — Аз не съм го продавал.

— Когато човек изчезне от лицето на Англия за седем месеца, адвокатите започват да се разпореждат с имуществото му. — Арчър хвърли поглед на дългата маса, затрупана с неотворени пликове. — Най-вероятно уведомлението е някъде сред лавината от писма.

Изи се вторачи в бумагите в ръката си. Беше пристигнала с празна кесия и стържещ корем. Кесията й си оставаше все така празна и коремът й все тъй стържеше. Но вече си имаше замък. А в него и херцог.

— Е, това беше. Приключихме. Аз ще потеглям. — Лорд Арчър затвори чантата си, взе я и понечи да си тръгне.

— Почакайте. — Изи скочи подире му и го улови за ръкава. Сниши глас. — Нима ще ме оставите тук? Сама, в този… този призрачен, мрачен замък? Не бихте го направили.

— Госпожице Гуднайт, колкото и да ми се ще да остана на това очарователно място за по-дълго, аз съм зает човек. Заради имотите на Линфорт ми се налага да кръстосвам Англия надлъж и шир и да раздавам тези плесенясали купчини камъни на нищо неподозиращи млади дами. Бих могъл да ви предложа да се върнете с мен обратно в селцето. Но кочияшът ви и бездруго скоро ще пристигне, нали?

Кочияшът й?

Разбира се. Лорд Арчър никога не би повярвал, че е била доведена до просешка тояга — без пукнат грош, без покрив над главата си, без кон и карета. Той си мислеше, че стегнатият й екипаж с бели понита вече се задава по пътя.

И ако не искаше да петни паметта на баща си, като разкрие небрежната му, разточителна природа, Изи трябваше да държи езика си зад зъбите.

— Да, той скоро ще дойде да ме вземе — рече тя немощно. — Не се съмнявайте.

Лорд Арчър се огледа наоколо, после спря поглед върху нея. Веждите му се повдигнаха развеселено.

И тогава стори най-непростимото нещо на света.

Потупа я бащински по главата.

— Та това е малката Изи Гуднайт. Тя обича приключенията.