Теса Деър
Слепият херцог (17)

Глава 17

Светът на Изи отново се преобърна.

Стената се завъртя на оста си и ги изблъска обратно в библиотеката. Този път обаче тайната врата не се затвори докрай. Засили се и спря на средата.

Двамата полетяха напред по инерция.

— Ох!

Рансъм се извъртя във въздуха, прегърна я и пое тежестта при падането.

Тя тупна върху него задъхана.

— Благодаря ви.

Той я пусна.

— Не ми благодарете. Аз просто…

— О, недейте. — Тя се усмихна и притисна пръсти до устните му. — Тихо, не си правете труда.

Изи не искаше да слуша поредната реч за това що за кучи син е Рансъм и как животът му е бич за приличието и романтиката.

Всичко беше различно сега. Той я бе успокоил в тъмното. Двамата бяха споделили своите най-съкровени мисли и спомени. Той бе заплашил злия й братовчед с две измислени, ала очарователно кървави кончини.

Между тях имаше разбирателство. Поне мъничко.

Но най-вече Изи бе научила отвъд най-нищожното съмнение, че цялото бръщолевене какъв безсърдечен злодей е… не беше нищо повече от бръщолевене.

Само за да го докаже… за да си върне за грубите му, чувствени игрички… тя се наведе и го целуна нежно по челото.

И остана така миг-два, без да отлепя устните си.

Така ти се пада, добри човече.

Сетне стана и се помъчи някак да се покрие с размъкнатия корсет и разкъсаната рокля. Той остана да лежи върху стария килим.

— Ударихте ли се?

Той отпусна ръце отстрани.

— Не, загинах.

По коридора отекнаха шумни стъпки. Абигейл и Дънкан завиха зад ъгъла и влетяха в библиотеката.

— Мили боже! — извика Дънкан. Отиде право при Рансъм и огледа праха и калта по дрехата му.

— Ето ви най-сетне. Къде ли не ви търсихме! — Абигейл се затича към Изи, поглъщайки с поглед разкъсаните дрехи и разрошените й коси. Сетне видя Рансъм, който лежеше на пода. — Божичко! Какво е станало?

— Ние… попаднахме в капан. — Като не можа да намери думи, за да обясни, Изи посочи свещеническия тайник с надеждата, че останалото ще бъде очевидно.

Абигейл изпищя.

— Е, не беше чак толкова страшно — рече Изи. — Успяхме да се измъкнем. Но много съжалявам за роклята ти.

— Не, не — рече Абигейл отмаляло и завъртя Изи към тайника. — Вижте.

Изи погледна.

— Това…? — Тя наклони глава и се приближи, докато не остана никакво съмнение. Сетне затисна уста. — О, боже!

Там, закътани в сенчестия, прашен ъгъл на тайника, лежаха кости.

Човешки кости.

Двамата с Рансъм са имали компания в тъмното.

Откритието сложи бърз край на вечерята. Столетните останки ги умееха тези работи.

Рансъм изпрати да повикат съдията и викария и двамата цял час спориха как да постъпят с костите. Дали е необходимо да се състави протокол; дали останките могат да се погребат на осветена земя и прочие. Макар да бяха открили костите в тайник за свещеници, човекът като нищо може да е бил скитник, контрабандист или крадец. Нямаше как да се определи и дали приживе е бил протестант, или католик и тъй съдията и викарият приеха с благодарност предложението на Изи да погребат костите в параклиса на замъка.

Вдигнаха останките с толкова достойнство, колкото беше възможно, и ги положиха под един камък на пода в параклиса. Викарият прочете молитва.

А щом той си замина, взимайки със себе си госпожица Пелъм и Изи, Рансъм остана сам. И реши да почете мъртвеца по друг стар обичай. С тежък запой.

Беше на втората чаша уиски, когато чу леки стъпки да прекосяват залата.

— Призрак ли си? — попита той.

— Не вярвам в призраци, забравихте ли?

Изи.

Тя извървя останалата част от залата.

— Абигейл предпочете да спи у дома си тази вечер. Не я виня.

— Нито пък аз. — Той беше предположил, че Изи също ще остане да преспи у тях.

Но не. Тя се бе върнала при него.

Някакво неназовимо, немислимо чувство изпълни гърдите му. Той го отдаде на уискито.

Изи спря пред камината.

— Защо гасне огънят?

— Всички нови прислужници напуснаха. Никой не иска да работи в призрачен замък на ужасите.

— О. — Тя хвърли дърва в огъня и ги побутна с ръжена. — Ами Дънкан?

— Изпратих го в селската кръчма. Имаше нужда да пийне едно, а не е от хората, които пият сами.

— Но той нямаше да е сам. Щеше да бъде тук с вас.

— Аз обаче съм от хората, които пият сами. — Той отпи още една глътка. Силното уиски го изгори отвътре. — А вие защо не останахте с госпожица Пелъм?

— Тя ме покани. Но й отказах.

— Едва преди три часа намерихме мъртвец зад стената. И прекарахме десетина минути в неговата компания. Не се ли боите да останете тук тази нощ?

— Разбира се, че се боя. Винаги ме е страх, всяка нощ. Това би трябвало да ви е известно вече. Но това е моят дом. Твърде дълго чаках да имам истински дом, за да хукна при първия — е, при третия или четвъртия — спомен за неприятност.

Тя издърпа стол и седна.

— И ако трябва да съм честна, има още една причина да се върна. — Гласът й се смекчи. — Тревожех се. Не исках да оставате сам.

Мили боже. Как така тази жена гледаше света през тънкия воал на някакви приказки за деца, но притежаваше орлов поглед, станеше ли дума за слабостите на Рансъм? Колкото и дребен да беше недостатъкът му, колкото и да се мъчеше да го скрие… тя откриваше слабото му място и забиваше орловите си нокти в него.

Изи се премести в креслото до неговото.

— Останките на този беден човек… — Той усети потръпването й. — Това дойде като шок за всички ни. Но вас наистина ви разстрои.

Вярно. Разстроило го беше доста. Защото това можеше да е той.

Херцогът се наведе напред и главата му увисна към пода. След двеста години това можеше да бъде той. Една торба съсухрени, забравени кости в замъка.

— Трябва да знаете, Гуднайт, че провалихте всичките ми планове.

— Всичките? Нима? Добре съм се справила, значи.

— Не бъдете тъй самодоволна. Не бяха много. Всъщност беше останал само един — да не мърдам оттук, докато се превърна в прах. — Той се изправи в креслото и прокара ръка през косата си. — Тогава пристигнахте вие.

— Не ми казвайте, че сте открили отново желание за живот и това се дължи на мен. — Тя се плъзна още по-навътре в креслото и коприната зашумоля. — Няма да мога да ви позная.

— За бога! Недейте!

— Какво съм направила?

— Усмихвате се.

— Откъде знаете, че се усмихвам?

— Чух ви. По дяволите, почувствах усмивката ви. Топла, нежна и… — Той се навъси. — Пфу!

Тя издаде тънък звук.

— О, Рансъм!

— Та това е още по-зле. — Той повдигна рамене, като че искаше да предпази слуха си. — Ето, виждате ли, затова провалихте всичко. Просто питайте онзи приятел зад стената. От векове насам замъкът „Призрак“ е бил най-подходящото място, което човек би могъл да намери, за да изгние в него. Но вече не. Сега тук има завеси и официални вечери. Това е нетърпимо.

— Може би — рече тя нежно — това означава, че трябва да се върнете в Лондон. Обратно в света на живите.

Той поклати глава. За какво да се връща? Там не го чакаше нищо.

Нямаше истински другари. Никога не ги бе търсил. Той беше херцогът на Ротбъри, един от най-знатните и богати люде в Англия. Не му трябваше да се увърта около този или онзи и да се домогва до признание, а всеки, който се опиташе да спечели благоразположението му, беше кандидат за недоверието му. Такива хора търсеха само изгода за себе си.

Колкото до враговете му… В младостта си той бе трупал врагове, както малките момчета трупат лъскави камъчета. Ако хората го мразеха, поне честно си бе заслужил отвращението им. Пък и враговете му не можеха да му сторят злини. Той беше неуязвим.

Точно до мига, в който стана уязвим.

Проклети очи! Как пък точно тях изгуби. Ако беше ръка, щеше да се оправи и без нея. И крак би дал. Даже двата. Ако не възвърнеше зрението си, вечно щеше да му се налага да разчита на друг за делата си. Беше станал затворник на собствената си младежка арогантност. Останал бе сам, без довереник.

Е, поправи се той неохотно, тази вечер това не беше съвсем вярно.

Точно в момента не беше сам. Рансъм не помнеше някога да е усещал тъй силно нечие друго женско присъствие. Остротата на възприятията му беше болезнена. Изи го погубваше по хиляди дребни начини.

Подкладеният огън запращаше към него горещи вълни и всяка една ухаеше на нея. На дим и диви цветя. Близостта й го опиваше.

Чу я как сваля фибите. Една по една, тънките метални пръчици подрънкваха върху масичката. Всяко потропване разтърсваше тъпанчетата му като барутен взрив.

Тогава тя въздъхна. Съвсем тихо, нежно дихание. Звукът премина през гърдите му като ураган, способен да поваля дървета.

Иронията не му убягна.

Бяха сами. Той беше малко замаян от уискито, а тя твърде уязвима. Моментът беше идеален да продължи с плана си да я погуби. Можеше да подложи на обсада девичето й покривало. Безмилостно да разкъса задръжките й. Да открадне час-два преходна наслада, преди да докаже отвъд всяко съмнение — романтизмът е упражнение по доброволна самозаблуда и нито една, нито една история не свършва с добър край. Поне не в този замък и не с мъж като него.

В плана му имаше само една пречка.

Харесваше я прекалено много, за да го изпълни докрай.

— Трябва да се оттеглите за нощта — рече той мрачно. — Още сега.

— Да. — Тя се прозина. — Май трябва.

Ала не си тръгна веднага. Надигна се от стола и започна да ходи насам-натам. Отначало той си помисли, че си взима свещ, за да си свети нагоре по стълбите. Но защо се бавеше толкова?

Той се ослушва цяла минута в подрънкването на железните поставки за дърва в камината, в шумоленето на дрехи, в лекото поместване на един от столовете, докато най-сетне прозря истината.

— Спрете. — Рансъм скочи на крака. — Спрете веднага.

— Какво да спра? — В гласа й се долавяше явна нотка на вина.

— Спрете онова, което правите.

— Не знам за какво говорите.

— Напротив, знаете. — Тръгна към нея. — Току-що побутнахте онзи стол към масата. А преди това закачихте палтото ми на закачалката.

— Много добре, заловихте ме. Повикайте съдията. Вържете ме на позорния стълб заради прекомерна спретнатост.

— Това не е спретнатост, Гуднайт. Знаете, че не е.

Това нямаше да й се размине. Той знаеше отлично с какво се бе заела. Подреждаше стаята, преди да се качи, за да нощува горе. Уверяваше се, че всеки стол, възглавничка и ръжен са по местата си.

Заради него.

Това не беше просто спретнатост. А разбиране, грижовност. Но при неговото емоционално състояние тази вечер подобно поведение бе опасно. Все едно как Изи щеше да изпише думата.

— Ще ви изпратя до кулата. — Той й предложи ръката си, преди да го е обвинила в кавалерство, галантност или нещо друго, също толкова нелепо. Мотивите му бяха изцяло възмутителни.

Искаше му се да е близо до нея, да се изкачат рамо до рамо до горния етаж. Искаше му се да я води по коридора, да плъзне ръката си на кръста й и да я остави там. Искаше му се да усети гъделичкането на разпуснатите й къдрици по ръката си.

Искаше му се…

Божичко, как я желаеше. Цялата!

— Стигнахме. — Тя спря пред свода, водещ към стаята в кулата. — Лека нощ, Рансъм.

Той постоя, броейки стъпките й нагоре. Едно, две, три, четири…

— Goodnight.

Тя спря. После се върна няколко стъпала надолу. Едно, две…

— Отпращате ли ме, или ме викате? — попита Изи. — „Goodnight, ела тук?“ Или „Good night, вървете си?“

По дяволите, и той самият не знаеше. Думата просто се изтръгна от него. Предполагаше, че чувството зад нея беше нещо като: „Гуднайт, свалете всичко от себе си, увийте краката и ръцете си около мен и никога не ме пускайте“.

— Петнадесетото стъпало. Малко по-тясно е от другите.

— Ах, не сте искали да падна и да се ударя. Колко мило.

— Не е мило. — Той стисна зъби. — Днес вече събрах една купчина кости. Не ми се иска да се боря с втора.

— Дори така да е. — Тя го погали по лицето. — Благодаря ви.

Върховете на пръстите й се спряха на бузата му като съзвездие от неочаквана нежност. Той обви пръсти около китката й с намерението да я отдръпне от себе си.

Вместо това погали с палец развълнувания й пулс. Кожата й там беше тъй гладка. Пред вътрешния му взор разцъфнаха цветчета. Във всички оттенъци на розовото. И след като явно бе прекрачил границата на сантименталната лудост и нямаше накъде повече да се посрами…

Той поднесе китката й към устните си. И целуна нежното, скъпо пулсиране като някой проклет, влюбен глупак.

Бог да те благослови.

Пусна я и стисна очи. И бездруго висеше на тънка нишка. Ако в този миг зрението му по чудо се възвърнеше, тя нямаше никакъв шанс.

— Имайте милост към един съсипан мъж. Вървете в стаята си.

Той остана в началото на стълбището, заслушан в леките й стъпки, които се виеха нагоре към кулата. Душата му гореше от болезнен копнеж да я последва. Подпря се на свода и стисна камъка, борейки се с желанието си.

Когато последните й стъпки заглъхнаха, той се обърна и тръгна. Беше стигнал края на коридора и изброил половината стъпала по обратния път към залата, когато чу вика й:

— Рансъм!

Застина с ръка върху камъните. По гърба му пробяга хлад.

— Рансъм, елате веднага!

И тогава за миг той осъзна всичко. Осъзна защо бе вървял всяка нощ в мрака през замъка. Заучавайки дължината и ширината на всяка стая, свод, коридор, стълбище. Не за да върне силите си и да овладее пространството, което сега беше негов дом и затвор. Беше правил всичко това с една-едничка цел:

За да стигне при нея.

В този миг. Колкото бързо можеха да го отнесат краката му.