Теса Деър
Слепият херцог (13)

Глава 13

Това бе някакво чудо.

Ето ги тук, в тази порутена постройка, където кой знае колко двойки преди тях са се целували и прегръщали. Беше обградена от истинско романтично наследство и за първи път Изи не бе останала извън него.

Вече не.

Тя се отпусна върху мъхестите камъни с цялата си тежест, а Рансъм я зацелува по шията.

Той спусна ръката си по тялото й, опипа собственически кръста и хълбоците й, а сетне дланта му обгърна гърдата й.

Там се поспря, като че ли очакваше тя да трепне, да се отдръпне.

Но тя нямаше такива намерения. Докосването му пробуди сетивата й за мечти, очаквания.

Край тях птиците пееха, цвърчаха. Най-различни видове мъх, папрати и бръшлян бяха забили зелените си зъби в камъните и никнеха от най-тесните, най-негостоприемни местенца. Цветята лееха аромата си във въздуха.

Изи също разцъфна. Тялото й пламна, порозовя. Узря под дланите му.

Това бе нейното лято след дългогодишната пролет.

Тя продължи да брои с трескав, безразсъден шепот:

— Шестнадесет, седемнадесет, осемнаде…

Когато той отново я целуна, тя повдигна глава, плъзна езика си напред и се заигра с неговия.

Той простена. Пръстите му се извиха около пълната й гръд и нежно я замачкаха през дрехата.

В това време Изи не чака, а обходи с пръсти мускулестите контури на предмишниците му — здрави и изопнати като въжета. Плъзна ръце нагоре, опипвайки масивните бицепси под ръкавите на връхната му дреха. Той инстинктивно стегна мускулите си. А може би нарочно. Кой би могъл да каже със сигурност с този мъж? Каквото и да беше, Изи го намираше за абсурдно вълнуващо. С цялата тази мощ на тялото му той би могъл да я обследва и да й достави наслада.

Тих, изненадан смях се изплъзна от устните й.

— Бях изгубила вяра вече.

— Вяра в какво?

— Във всичко. В неочакваните благодетели, загадъчните замъци, романтичните руини, забранените целувки.

Той я целуна по врата.

— В какво още сте изгубили вяра, Изи Гуднайт? В това? — Той докосна с езика си ушенцето й. — А може би в това? — Захапа я лекичко. — Направете списък на всички неща и двамата ще минем през него ред по ред.

Тя отпусна глава настрани, предложи му шията си, за да я целува.

— На какво ли вече не сложих кръст? Женитба, деца, вечна любов, покорна коса. Да получавам истинско разбиране от всеки.

О, горкият човек. Той се отдръпна, лицето му побледня.

Изи не хранеше никакво съмнение. Оставете арабските коне и африканските леопарди. На света няма друго същество, което да офейква така бързо, както развратник, изправен срещу думата „женитба“. Трябва да я използват за старт в надбягванията вместо пистолети.

На старт, готови… брак!

— Пошегувах се — увери го тя.

— Знаех си.

— Не възнамерявам да се омъжвам. И не бих си помислила, че вие някога… — Ей богу, сега пък прозвуча, сякаш няма да се намери човек, който да го обича. — Не и с мен.

— Да. Точно така. Да не говорим, че нищо не разбирам от женски коси. — Той се покашля. — Гуднайт, това не е…

— Знам.

— Това е само…

— Каквото е. Само това. Знам. — Тя обви ръце около врата му. — Нямам очаквания. Просто продължавайте да ме докосвате.

Той въздъхна облекчено.

— Това го мога.

Да. Наистина го умееше много добре.

Палецът му намери зърното й, докосна го през муселина, докато то щръкна болезнено като връхче. Усещанията, които преминаваха през тялото й, не приличаха на нищо познато досега. Как бе възможно палецът му лениво да се плъзга напред-назад по тази тъй мъничка част от нея, а тя да усеща ласката чак в корените на косите си и в свивките на коленете си?

Когато палецът му изостави връхчето, на нея й се приплака.

Но той плъзна ръка от другата страна и сладкото мъчение начена отново. Изи се боеше, че коленете й няма да издържат, ще се огънат и затова се улови здраво за врата му, сплитайки пръсти в косата му.

Той прогонваше мислите от главата й и тя оглупяваше. Превръщаше се в разтреперана купчина усещания, на чийто връх стърчеше зрялата малинка на зърното й, която той мачкаше под палеца си. Пак и пак, и пак.

Да!

Точно когато си мислеше, че ще се разтопи в локва в краката му, той плъзна ръце на кръста й. С нисък, дрезгав стон я прикова в каменната стена, притискайки я с тялото си.

Изи едва си поемаше дъх. Беше в капан. Но вместо да поиска диво, необуздано да се измъкне на свобода, на нея й хареса да бъде заградена от такава упоителна сила. Камъните зад гърба й бяха стояли на това място векове наред, а мъжът пред нея бе оцелял в неизвестни изпитания. Тя се разтапяше ту от страх, ту от блаженство, но стената и мъжът я държаха да не се разпадне.

Той простена, стисна хълбоците й. Нещо твърдо, знойно и горещо се притисна в нея.

Тя отвори очи. Познанията й за любовта приличаха на сито. Схващаше основната идея, но детайлите и нюансите й се изплъзваха. Но толкова поне разбираше. Органът на мъжа ставаше… дързък… когато той желаеше да се люби.

Тази корава, дълга, разпалена твърд в слабините й…

Значеше, че той я желае. Прекрасно.

Рансъм отмести шала от раменете й. Той се свлече на земята. После плъзна пръсти по ключицата й, мушна ги под крайчеца на ръкава и погали голото й рамо.

— Спряхте да броите — прошепна й.

— Как да броя… — Тя ахна, когато той измъкна гърдата й от корсета. Хладният въздух обгърна отвсякъде голото й зърно. — Как да броя, когато правите това?

— Лесно е. Аз ще ви помогна. — Той наведе глава, зацелува я по гръдта, докато достигна оголената гърда. Езикът му премина по зърното й. — Тридесет и едно. — Пак. — Тридесет и две. — И пак. — Тридесет и три.

Горещата му уста се редуваше с хладния въздух… Изи беше настръхнала цялата, сигурно даже и по ходилата. Ако херцогът продължаваше така, тя можеше да се превърне в пепел, преди да е стигнал четиридесет и пет.

Но той не продължи. Вместо това пое зърното й в устата си и го засмука здраво.

От колко числа се състоеше вечността? Ето колко време й се щеше да продължи това усещане. Езикът му описваше бавни, разтапящи кръгове около зърното й, от които тя губеше ума си. О, биваше си го херцога. Даже много.

Сетне той падна на колене и едната му ръка се мушна под полите й.

Когато улови крака й, Изи се уплаши.

Стисна го за раменете и го възпря.

— Деветдесет и девет, сто.

Той застина с една ръка, повдигнал до средата полите й, а с другата — обхванал глезена й.

— Казахте навсякъде — напомни й той с тих, лукав глас.

— Така казах.

Сърцето й биеше гръмовно в гърдите. Той й даваше възможност да му откаже и възпитанието й крещеше да се възползва от нея.

Ала тя имаше само един живот. И досега в този един живот нито един друг мъж не бе показал и най-незначителния интерес да повдигне полите й до кръста.

Друг шанс можеше да няма.

Какво толкова, само малко ласки, рече си тя. Безобидни. Нямаше да откъсне цветето й я, докато една дузина девойки се криеха наоколо.

— Да не би да променихте решението си?

О, боже, о, боже, о, боже!

— Не.

Той измърмори нещо, което прозвуча като:

— Слава богу. — Събра полите й в една ръка и с едно-единствено изкусно движение ги повдигна на кръста й.

Изи се облегна на стената и протегна ръце нагоре. Чувстваше се необуздана, дръзка. Той прекара ръце по чорапа, нагоре по бедрото и тя разтвори леко крака.

— Да — простена той. — Разтвори се за мен. Точно така. Прекрасно, прекрасно.

Невъзможно, невъзможно.

Ето какво щеше да си помисли Изи за сцената само преди две седмици. Чувстваше се като езическа богиня в древен храм. Облегнала се на обраслата с бръшлян стена на порутената беседка, целувана, опипвана посред бял ден от белязан, сладострастен херцог.

Това надхвърляше и най-смелите й мечти. А Изи имаше живо въображение. Главата й се замайваше от абсолютната радост на ласката му и острата сладост на… на всичко.

Между краката й запулсира нов копнеж. Побързайте, биеше неговият ритъм. Побързайте, побързайте.

Ръката му се плъзна нагоре по бедрото й, прескочи жартиера и продължи по гладкия склон на вътрешната страна на бедрото й.

— Колко е нежна кожата. — Той я целуна току над коляното. — Като сатен.

Плъзна ръка още по-нагоре и кресчендото на удоволствието стигна нетърпими висоти.

По-нагоре… по-нагоре… още малко по-нагоре.

Докато палецът му я докосна леко там.

— О!

В жилите й се разля блаженство, разтърси я от главата до петите. Краката й се подкосиха, тя стисна юмруци и увисна безпомощна на клоните на бръшляна.

Прах от бяла мазилка се посипа върху тях.

Рансъм вдигна глава.

— Какво беше това?

— О, боже. Част от стената се разрони. — Тя пусна бръшляна, но още няколко камъчета се откъртиха.

— Тогава елате насам. — Той стана, пусна полите й до земята и я притисна до гърдите си.

Туп. Едно парче с големина на ябълка се отчупи от стената и го удари право по главата.

— О, божичко! Рансъм!

Той изруга, сви се и притисна с длан раната. Отстъпи назад и седна на тревата. Магнус взе да кръжи наоколо и да скимти.

Изи клекна до него. Отокът бързо се подуваше, а малка част от кожата бе одрана до кръв. Раната беше върху здравата половина на челото му. Тя не знаеше дали това е за добро, или лошо.

Беше почти смешно, като се замислеше. Руините я бяха спасили от… разруха.

Тя вдигна забравения си шал и притисна сгънатия крайчец към челото му.

— Добре ли сте? Вие ли ви се свят? Погледнете ме и ми кажете колко…

Абсурдният въпрос секна. Разбира се, че той нямаше как да й каже колко пръсти му показва.

Освен ако…

Освен ако внезапно не се е изцелил. Беше чувала подобни случаи. Войници, ослепели в битка, възвръщаха зрението си след един хубав удар по главата.

— Всичко в тялото ви наред ли е?

Той стисна зъби.

— Ушите ми бучат и главата ми се пръска от болка. Но виждам горе-долу толкова, колкото и преди десет минути. Ако това ме питате.

— О. Добре. Тоест, не е добре, разбира се. Просто се надявам, че нараняването ви не е сериозно, това е.

Изи въздъхна. Тя беше ужасен, ужасен човек. Той й каза, че не е прогледнал по чудо, а нейната първа инстинктивна реакция беше да си отдъхне. Що за човек би пожелал другиму слепота?

Някой невзрачен тип. Жена, която за първи път в живота си се радваше на чувството, че е красива.

Но това не беше извинение.

В опит да изкупи егоизма си, тя отметна въздългичкия му перчем и започна да попива кръвта от охлузването.

Той се отдръпна.

— Все се суетите около мен.

— Не се суетя. Подсушавам кръвта. Ако искате, в това време мога да ви обиждам. Какво ще кажете за: неблагодарник.

— Дяволска магьосница.

Тя се усмихна иронично. Явно характерът му не беше пострадал и тя се зарадва. Никой рицар от моранглианската армия нямаше да я нарече „прелъстителка“ или „магьосница“.

Той издърпа надипления шал от ръцете й и го допря в главата си.

— Първо невестулки, а сега камъни по главата. Да не би да следвате списък с древни способи за мъчение?

— Трябва да призная, че с тревожна бързина цапате с кръв запаса ми от чисти дрехи.

— Лицето ми вече е уродливо. Още една подутина може само да го разкраси. — Той свали шала. — Какви са пораженията?

Тя докосна мястото с върха на пръстите си.

— Има малка подутина, но не си личи много.

— Не за отока. — Той завъртя главата си в профил, предоставяйки й пълен изглед към извития белег. — Останалото. Грозен ли е? Кажете ми честно.

Изи притихна, изумена от неочакваната му настойчивост. Нима се безпокоеше за външния си вид?

— Не мога сам да се видя — обясни й. — Все се чудя къде се намирам върху спектъра между обезобразения Адонис и мъртвешкия ужас. Ясно, че не мога да съдя по реакцията на тези глупави момичета, объркани от разказите на баща ви. Ще трябва вие да ми кажете.

Сърцето й се сви. Как би могъл да се съмнява в себе си? Посред бял ден той беше великолепен. Кожата му сякаш с всеки миг добиваше бронзов оттенък, поглъщайки всяка частица от топлината на деня. Слънчевите лъчи проблясваха в златистите кичури на косата му, която беше израснала и падаше на челото му по елегантен начин. Тя се запита за причината. Дали не искаше да се остави в ръцете на Дънкан да го остриже, или нарочно я бе пуснал да израсте, за да прикрие белязаното му лице?

Тя протегна ръка и отстрани светлокестенявия перчем от челото му.

— Ще ми кажете ли как се случи?

— Удариха ме. С нещо голямо и остро.

Заслужи си го. Зададе ли човек директен въпрос, ще получи директен отговор.

Тя прокара пръст по белега по целия път от челото до скулата, а сетне бавно докосна небръснатата му буза. Каква ирония — ударът беше пощадил дясното му око, но бе отнел зрението и на двете.

— Е? — подкани я той.

— Е, с просто око се вижда, че някога сте били смайващ красавец.

— А сега?

— Сега… — Тя въздъхна. — Не искам да го казвам. Не ме принуждавайте.

Той я хвана за китката.

— Казвайте.

— Сега сте смайващ красавец с голям белег. Това е тъжната истина. Щеше ми се да ви кажа друго. С вас вече няма да може да се говори.

— Но… — Той я пусна със смутен вид. — Но в онзи първи ден. Когато ме видяхте, вие припаднахте.

Тя се засмя.

— Не припаднах заради лицето ви. Беше ми прилошало по-рано. От дни карах само на няколко корички хляб.

— Значи, белезите ми не са ви уплашили?

— Ни най-малко.

Това беше лъжа. Истината беше, че белезите я бяха уплашили, но само малко и най-вече защото будеха жал у нея. Дори сега сърцето й се разтапяше в гърдите й по-бързо от бучица масло на слънцето.

Не биваше да позволява това да се случва. Лесно беше да каже „нямам очаквания“, но Изи познаваше слабостите на своето зажадняло за обич сърце. Тя тъй отчаяно мечтаеше да обича и да бъде обичана, че в гърдите й можеше да покълне нежност и към скала. А скалите не бяха я наричали „магьосница“ и „прелъстителка“. Те нямаха златистокестеняви коси, които да докосва.

Но имаха нещо общо с Рансъм.

Нито той, нито те щяха да я заобичат някога.

— Трябва да вървим — рече тя. — Досега да сме изброили най-малко до сто, а момичетата чакат.

Той се изправи и изтупа праха от бричовете и палтото си.

— Аз ще се върна в замъка.

— Сам? — Щом думата се изтърколи от устните й, Изи трепна и съжали. Разбира се, че ще може да се върне сам. — Просто момичетата чакат техният герой да ги открие.

— Тогава най-добре ще сторят да чакат някого другиго. — Той мина край нея. — Аз не съм ничий герой, госпожице Гуднайт. Най-добре го запомнете.