Теса Деър
Слепият херцог (10)

Глава 10

По дяволите, по дяволите, по дяволите.

Рансъм трепна, когато познатият глас преряза пулсиращата му глава.

Тук ли трябваше да го намери, да го види в този вид. На земята, с подкосени колене. Парализиран от изгаряща болка.

Защо изобщо се бе съгласил на дуел с шпаги? Трябваше да настоява за пистолетите. Сега вече щеше да е мъртъв, разбира се. Но в мигове като този смъртта бе за предпочитане пред още една минута в лумналата, раздираща болка.

— Какво има? — попита тя. — Болен ли сте?

С тихи стъпки тя прекоси стаята и клекна до него.

— Вървете си! Оставете ме! — Той се завъртя на една страна, сви колене до корема си и притисна главата си в хладния, гладък камък.

— Пристъп ли имате?

— Просто… — Нова раздираща болка го атакува от очната ябълка до задната част на главата и той сгърчи лице. — Просто главоболие.

Но не беше просто главоболие. Беше агония. Болката тръгваше от основата на черепа, минаваше по едната страна на скалпа и се забиваше като нож точно зад окото.

Отново и отново, и отново.

— С какво да ви помогна?

— Вървете си.

— Няма да си вървя. Вие не ме оставихте, когато припаднах.

— Различно е — измърмори той. — Не беше…

— Не беше от добро сърце. Знам, знам. Заради злосторниците май. Ако не искате мен, да доведа ли Дънкан?

— Не! — Той успя да изрече думата със силата на пушечен изстрел, но откатът беше толкова болезнен, че зад клепачите му лумнаха бели ивици.

Изи не си тръгна.

— Искате ли вода? Уиски? Някакво прахче?

Той стисна зъби и поклати сковано глава.

— Нищо не помага. Трябва да чакам да отмине.

— Колко време?

— Час може би.

Час, който щеше да се проточи като вечност. Вечност, в която болката като острие пронизваше тила му. Непрестанно.

— Ще остана при вас — рече Изи.

Сложи ръка на рамото му и през тялото му премина трепет.

Рансъм беше свикнал да понася страданията насаме. От съвсем малък не бе имал друг избор. Майка му беше починала по-малко от час след раждането му. Баща му не търпеше сълзите заради ударен палец на крака или ожулено коляно. Ако се наранеше или го повалеше болест, старият херцог смяташе, че синът му трябва сам да превъзмогне болката. На бавачките и прислугата беше забранено даже да го прегръщат. Никакви глезотии. Никаква милост. Баща му беше непреклонен в заповедите си.

И се бе оказал прав. Чрез тези уроци Рансъм израсна силен, независим мъж. Недосегаем. Непобедим.

До мига, в който една къса шпага го преряза през лицето.

Той прекара леко ръка по разсеченото си чело.

— Нямам нужда от вас — рече й той.

— Естествено, че нямате. Вие сте голям, силен, смел херцог и нямате нужда от никого, знам. Не съм тук заради вас, а заради себе си. Аз имам нужда да остана.

Той въздъхна и се предаде. Нямаше сили за повече спорове.

Тя седна до него и взе главата му в скута си.

— Ето така. Отпуснете се. Успокойте се.

Пъхна пръсти в косата му и остави бразди наслада по скалпа му. Всяка милувка уталожваше по малко болката.

Докосването й беше като вълшебство — или най-близко нещо до него, на което мъж като херцога би хванал вяра. Тя откри острия възел на болката и с нежните ласки на пръстите си я приглуши.

А гласът й! Дълбоката му, сладка река го понесе надалеч от болката.

Тази непоискана нежност бе тъй нова за него. Но колкото и да я жадуваше, тя го плашеше до смърт. С всяка милувка, която приемаше, той трупаше неизплатим дълг.

Не заслужаваш ласките, обади се мрачното, безмилостно ехо. Бе чувал думите толкова пъти, че вече бяха станали част от него самия. Живееха в кръвта му, отекваха с глухите удари на сърцето му. Не заслужаваш милост. Никога няма да я заслужиш.

Намери с палец един възел в основата на черепа му и го натисна. Той изстена.

Тя мигом застина.

— Боли ли ви?

— Не. Да. — Той се завъртя така, че главата му се озова в скута й, и без срам обгърна с ръка кръста й. — Просто…

— Да?

— Не спирайте. — Нова вълна от болката го връхлетя и той едва не падна в несвяст. Пое шумно дъх. — Не спирайте.

— Няма — обеща тя.

Сърцето на Изи се сви. Имаше нещо много трогателно в този тъй едър, могъщ мъж, свит на кълбо като кутре на пода, плувнал в пот, сгърчен от явна болка.

Той сключи здраво ръце около кръста й.

Тя отдавна живееше в самота. В известен смисъл много преди смъртта на баща си. Със самотата бяха стари познайници и тя знаеше — най-потискащото нещо за самотника не беше, че няма кой да го обича, а че той няма за кого да се грижи и кого да обича.

Изи не знаеше дали нежните ласки на пръстите й можеха да заличат болката, но те събаряха огражденията около сърцето й.

Тя го галеше по челото и скалпа, шепнеше тихо, мълвеше му, както се надяваше, утешителни думи.

Какво се е случило? — щеше й се да попита. — Какво стана тази вечер? Какво се е случило в онзи ден преди месеци?

— Говорете — рече й той.

— За какво?

— Все едно.

Колко странно. Изи ежедневно получаваше безкрайни въпроси, но никой никога не бе я карал… да споделя мислите си. И сега дори не знаеше какво да каже.

Отново погали косата му.

— Говорете — рече й той. — Разкажете ми приказка, ако трябва. Една от Мъдпъдлия.

Тя се усмихна.

— По-добре нещо друго. Цял живот помагах на баща си. Но аз не съм малкото момиченце, което живее в неговите приказки. Наистина обичам романтичните истории, но също обичам вестниците и спортните списания.

Тя се спусна надолу и с нежни кръгове се зае да масажира напрегнатите мускули по врата му.

Той простена.

Пръстите й замряха.

— Да престана ли?

— Не. Просто не спирайте да говорите. Кой спорт?

— Като малка следях всички. По онова време баща ми беше учител, а аз четях всичко, до което се докопвах. Един от учениците му ми подари купища списания. Бокс, борба. Надбягванията с коне ми бяха любими. Четях всяка статия, разучавах състезанията. Аз избирах конете, а баща ми залагаше на тях. Спечелените пари ни идваха добре.

Тя се подпря с ръка на пода и започна да му разказва за годината, в която уцели победителите едновременно в Аскот и Дерби^[1], без да му спестява подробностите по проучванията на родословните дървета и изчисленията на вероятностите. Той искаше от нея да говори и тя изпълняваше желанието му.

— Както и да е — завърши след няколко минути, — добре се справихме.

— Като че ли вие сама сте се справили добре. — Той изпусна дълга, тежка въздишка и се завъртя по гръб, за да може да вижда лицето й.

— Отпусна ли ви поне малко, Ваша мил… — Тя не можа да довърши учтивата форма на обръщение. Държеше главата му в скута си и току-що му бе разказала отегчителния си живот. По-неуместен момент за вежливости човек трудно би си представил. Какъв беше смисълът да се придържа към етикета?

Спомни си всички писма, върху които бе мислила тази сутрин. Те до едно започваха с „Ваша милост“, „Представяме на вниманието ви, херцоже“ или друго подобно хладно обръщение.

Ротбъри се нуждаеше от човек, който да се отнася с него като с човек. Не като с недостъпен херцог, а като с мъж, заслужаващ грижи и внимание. А Дънкан по-скоро би глътнал вакса, отколкото да наруши традицията, затова Изи реши, че тя трябва да бъде този човек.

— Рансъм — прошепна тя. Той не възрази и тя опита пак: — Рансъм, по-добре ли сте?

Той кимна, закри очи с ръка и разтри слепоочията си.

— По-добре. Донякъде.

— Често ли получавате такива главоболия?

— Вече не толкова често. Просто връхлитат… внезапно. Отмъстителни са. Този път ми подкоси краката. Поне когато свърши, болката си отива тъй бързо, както е дошла.

Той се надигна с усилие.

— Не казвайте на Дънкан. Ще настоява да повикаме лекар.

— Може би идеята е добра — възрази Изи.

Рансъм поклати глава и се сгърчи от болка.

— Не, няма какво да се направи.

Изправи се. Изи също. И с ужас видя как почти двуметровата колона, която представляваше тялото на херцога, бавно се наклони надясно.

— О, божичко! — Изи се спусна, хвана го с две ръце и с тежестта на цялото си тяло го изправи. — Трябва да си починете, Ваша милост.

— Вие също. — Той я погали по ръката. — А впрочем защо не сте в леглото си?

— Аз… ъ… — Тя се поколеба. Не знаеше как да обясни „гонитбата на призрака“, пък и не й се щеше да му признае, че невестулката й едва не отхапа опашката на горкото псе.

А и по всичко личеше, че той не е готов да проумее разказа.

— Сигурен ли сте, че сте добре?

— Винаги е така. — Той се подпря с една ръка на рамото й. — Дори след като болката отмине, час-два умът ми остава замъглен. Все едно съм пиян.

Тя се усмихна на тежестта върху рамото си. Най-сетне приемаше нищожна помощ от нея, без да го насилва и подканя.

— Поне сте дружелюбен в пиянството си — отвърна. — Да не го забравяме. Всъщност така ми харесвате повече.

— А вие ми харесвате твърде много. — Завалените му, неясни думи едва се чуха.

Бяха крайно нелепи, за да им повярва.

Вие ми харесвате твърде много.

Бузите на Изи пламнаха. Сигурно не го мисли. Той не беше на себе си. Това бе обяснението.

— Наистина трябва да си починете. Позволете ми да ви отведа до залата, за да си легнете. — Тя понечи да провеси ръката му през раменете си като кобилица.

Той се обърна към нея. Вместо да провеси ръка през раменете, той я плъзна по гърба й.

— Поне ме целунете за лека нощ.

Божичко! Той наистина се държеше като пиян. Сигурно на сутринта дори няма да си спомня за срещата им.

В такъв случай… Защо не?

Тя се повдигна на пръсти и го целуна по брадясалата буза.

— Лека нощ, Рансъм.

— Не, не. — Той я притегли към себе си и двамата се залюляха напред-назад. — Не така. Изолда Офелия Гуднайт, целуни ме. С всичката страст в душата си.

— Аз… — Смутена, тя преглътна с мъка. — Но аз дори не знам как.

Устните му се огънаха в безсрамна усмивка.

— Използвайте въображението си.

Ето това беше поканата, която цял живот жадуваше да чуе.

Изи притисна нежно устните си в неговите. Той остана неподвижен, остави я тя да го целуне. Тя сключи ръце на врата му, приближи се. Зацелува го, без да бърза… първо по горната, а сетне по долната устна. Съвсем лекичко, нежно. Отново и отново.

Целувките й бяха признание. Носеха вкуса на всичко, което таеше в себе си. Всичко, което можеше да даде на един мъж, стига той да притежаваше смелостта да го приеме. Целувка след целувка, тя оголваше душата си.

Това са нежните ми ласки.

Това е търпението ми.

Това е отзивчивостта ми.

А ето и нежното ми, туптящо сърце.

Той прошепна името й и неподправеното чувство в гласа му разтвори сърцето й. Вкопчи ръце в халата на кръста й. Сякаш се нуждаеше от нея. Не само за да не падне, а за да продължи да съществува.

— Изи!

Леки стъпки отекнаха в далечния край на коридора.

— Госпожице Гуднайт? — беше госпожица Пелъм.

Изи се отдръпна. Той опря чело в нейното. Това беше лудост.

— Трябва да тръгвам — прошепна тя.

Не можеше да ги сварят прегърнати. Щеше да се наложи да се обясняват надълго и широко и щяха да изпаднат в неловко положение.

— Госпожице Гуднайт, тук ли сте? — Госпожица Пелъм приближаваше.

— Ваша милост. Трябва да вървя.

Той я стисна здраво и тя не можа да помръдне. Рансъм още дишаше учестено.

А сетне изведнъж повдигна глава. Невиждащите му очи сякаш се присвиха.

Внезапно бе дошъл на себе си. Ненадейна светкавица го бе озарила с проникновението кой е, тя коя е и защо не бива да я държи в прегръдките си.

С познатата й грубост той я пусна.

— Вървете си.