Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Самуил (3)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 20гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Mat(2008)
Допълнителна корекция
hammster(2017)

Издание:

Димитър Талев. Съчинения (том девети)

 

Под общата редакция на Стоян Каролев

Редакционна колегия: Емилиян Станев, Стоян Каролев, Магдалена Шишкова, Братислав Талев и Владимир Талев

Редактор Магдалена Шишкова

 

Самуил — роман-летопис за края на Първата българска държава

Книга трета. Погибел

 

Издателство „Български писател“, 1975

ДПК „Димитър Благоев“ — София

История

  1. —Добавяне
  2. —Допълнителна корекция от hammster

XIII

През последните дни на лятото Самуил пак свика в Преспа съвет, ала не за да се съветва с великите боляри и войводите на царството, а за да изкаже пред тях своята воля и да поиска подчинението им:

— Няма да говоря за бедите, които една след друга ни сполетяха. И най-тежката от тях — измяната, която ни разяжда отвътре, в самите наши недра. Сега трябва да се боря с Василия едва с половината царство, а ми измени дори и родната дъщеря. Но тъкмо сега аз няма да отпусна юздата, която бог е вложил в ръката ми. Който от вас не иска да ми се подчини, нека излезе срещу мене. Или нека върви след Полемарха, след Лазара Къп. Ще направя, което съм решил и което съм обещал пред бога за доброто на царството ни.

Самуил беше същият пред очите на всички тия негови най-близки люде и помощници, не се изненада никой и от строгите му думи, но всеки от тях усети, че той започваше по друг някакъв начин. Не се изправи никой да изкаже одобрение или неодобрение, нито пък царят попита някого за одобрението му. Всички слушаха и после станаха да си отидат, за да изпълнят, което им бе казано и заповядано.

Започна царят най-напред със своето семейство: той нареди на Радомира да доведе цялото си семейство пак в Преспа, а него изпрати в Средец; при себе си в Преспа задържа и Владислава; на зетя си, сръбския княз Иван-Владимир, повели да слезе в Скопйе с един полк от две хиляди души — най-многото свои люде, които можеше да поведе князът.

Нареди се и се разгласи да влязат по дружините и полковете всички мъже от осемнайсет до петдесет години. Каза се и се повтори на всеки болярин, който трябваше да изпрати или сам да доведе във войската свои люде, да ги облече и въоръжи най-добре, на конниците да даде коне и който не изпълни всичко по съвест, ще бъде наказан с позорна смърт. Сега и царските хранилища бяха по-богати, та се раздаваше и от тях оръжие и облекло, но не само за царските дружини, но и по всички полкове, дето беше нужно. Царят ходи със знамето си, с тръбачите си и с всички люде, които трябваше да го придружават, а също и с една дружина от сто души конници по всички по-големи твърдини, дето се събираха полковете, та и по някои по-малки. И на много места каза на войниците:

— Събирам ви и няма да ви пусна, докато не надвием ромеите.

Всички виждаха, че това не беше само за да насърчава царят войниците си. Разнесоха се думите му по цялото царство и много още думи с тях. Уплашиха се простите люде, също и по-горните, страхът им беше в общото покорство. Не беше лесно, както други път, да каже човек и противна дума: едва-що я промълви само пред най-близкия или ще я преглътне недоизречена. Може би всеки усещаше и съзнаваше, че бе дошъл съдбоносен час, а всеки от по-горните бързаше да докаже своята вярност към царя. Каквото и да таеше в сърцето си простият човек, от него се искаше да бъде покорен и той се покоряваше, ала и в неговия ум беше загнездена вече, след толкова години, някаква по-ясна или по-неясна мисъл за царството. Някаква глуха врява се дочуваше само откъм богомилските средища, най-вече по Бабуна планина и някъде по на север и запад, дето местата бяха планински и по-бедни, но влизаха в полковете си и богомилите и много по-малцина бяха сега, които забягнаха в планините. Спрял се бе царят по едно време в Охрид и поиска да доведат при него Нестонга, който беше един от вождовете на богомилите и роден брат на войводата Сермон. Богомилът влезе при царя с тоягата си, толкова беше упорит и непокорен. Самуил зачете гордостта му и сам стана от мястото си, приближи се към него:

— Остаряхме ние с тебе, Нестонг.

— Остаряхме. Но само мършата човешка старее, не душата човешка, която е от бога и е безсмъртна.

— Така ще кажа и аз, Нестонг. Ръката отмалява, кокалите болят, а желанията у човека остават все същите, остава и силата им. Някога ти бе с мене, Нестонг, и ме напусна. С мене бе и по-добре ще ме разбереш, макар да ме напусна. Вашите люде влизат в полковете си, но има и които не влизат. Ще ти кажа, пък ти предай на всички, които трябва да знаят какво съм ти казал. Ваши люде убиха Яков Рун, някои и сега побягнаха по планините. Ако те готвят някакви смущения, докато аз тръгвам с войската, ще ги преследвам без милост. Това искам да знаят те всички.

Богомилът като че ли още преди това бе приготвил отговора си:

— Бяхме заедно с Яков Рун при тебе, царю. Ти вече и сам каза какво стана с Рун: такъв път си избра той и такъв край. Аз се върнах при своите и със своите останах. Ние с нищо няма да ти попречим и най-многото от тия, които бяха за войници, влязоха в полковете си. Ние не сме се променили за войната, но те казват: във войската ще бъдем с царя и е по-добре, отколкото с болярина или с попа. Някои ти се надяват, царю Самуиле, и аз още повече. Виждат, че ти искаш да бъдеш справедлив, а сърцето на потиснатия, справедливост търси най-много. Това ги притегля, на които не ти вярват, побягнаха по-далеко от тебе и от стражите ти. Може да побягнат и други, а може пък и да се върнат от побягналите. Това е според вярата им в тебе. Ето, царю, аз всичко ти казах.

— Не бързай да си, отиваш — протегна ръка към него Самуил. И продължи: — Ако аз надвия василевса, ще стъпя на врата и на злия болярин.

Богомилът стоеше пред него неподвижен, подпрян на тоягата си, и нищо не отговори. Царят не се сдържа:

— Не вярваш ли?

— Трудно ще познаеш ти, царю, кой болярин е добър и кой е зъл. Който е под ботуша им, по-добре ги познава от тебе, който си с тях.

— Сега върви си, Нестонг. И аз всичко ти казах.

— Ще си ида…

Събраха се по големите твърдини сега до четиридесет и пет хиляди войници: слезе в Скопйе и княз Иван-Владимир от сръбската страна с две хиляди свои люде. По българската земя, докъдето стигаше сега властта на българския цар, едва ли остана здрав мъж от осемнайсет до петдесет години да ходи с бяла риза: някои забягнаха по горите и не бяха премного, но всички други облякоха железни, кожени и ленени ризници, сложиха на главите си железни шлемове. И обути бяха по-добре българските войници сега, само тия от обозите, конярите и гледачите на добитъка за храна носеха космати опинци. Добро беше и оръжието на войската, всеки боец бе получил, което му беше нужно според неговата служба. Когато се събраха всички полкове и се видяха войниците толкова много, добре облечени, въоръжени и нахранени, влезе между тях и друга някаква сила, гордост някаква и дързост. Самуил, който всичко оглеждаше и беше все сред войската си, каза:

— Ромеите са повече от нас, но с нищо друго не са по-силни от нас.

Негови съгледвачи постоянно отиваха в Цариград и се връщаха, та знаеше той какво ставаше там всеки божи ден. Изтичаше вече Руен, първият есенен месец, но се виждаше, че Василий не мислеше да тръгва срещу България.

— Ние ще си намерим друга работа — каза Самуил на приближените и добави, за да не се лъже никой с празни надежди, че ще прекара зимата край огнището си: — Войската аз няма да разпусна, докато не се срещнем с Василия на живот и смърт. Ако това не стане тая година, ще стане другата година. С войската съм по-силен и вътре в царството.

Войводата Лазарица, който подобно на Полемарха беше склонен към мъдруване, намери какво да възрази на царя, но виждаше се, с добра воля:

— Войниците, царство ти, са най-добрите работници и в полето, и в гората, и по водите. Защо да ги храним, щом няма с кого да воюват.

— Не — отговори царят. — Сега, преди срещата ни с Василия, те за всичко ще бъдат по-добри, докато са стегнати в ризници. И за работници ще бъдат по-добри, а ще намеря аз и добри полета за тях. Не ще оставя никого да се чеше и да мъдрува край огнището. Нашата мъдрост се знае и е ясна в тоя час.

Тъкмо по тия дни, към края на месец Руен, тръгнаха три полка по десетина хиляди души от три различни места — от Средец, от Скопйе и от Обител, и всеки по своя път навлезе в ромейска земя между реките Вардар и Места: обителският полк мина през Воден и пак го взе от ромеите. Подир тия три полка се клатушкаха на малките си колела бойни уреди, а скърцаха оглушително и дигаха прах дълги редици празни коли. Ромеите не можеха да спрат това бързо нахлуваме на българите и колкото войска имаше по тия места, едва се опита да позадържи неприятеля тук и там, но много повече гледаше да се прибере зад стените на Солун. Българите не бяха дошли тоя път да превземат Солун, но хванаха здраво цялата ромейска земя между двете реки и стояха там четиридесет дни. Тук земята раждаше в голямо изобилие всякакви плодове и плодоносни треви, имаше много и добитък, и риба много по водите. Предната година българите бяха събрали и отнесли всичко, що беше ромейско и царско, но за една година тукашните хранилища пак се бяха напълнили с всякаква благодат. Ядоха те и пиха много през тия четиридесет дни, а още повече натовариха по колите си, събраха и всякакъв добитък. Наредено беше пак строго да не се взима нищо от славяните по тия места, но което беше ромейско или на царството, се прибираше до сламка. Българите се разпореждаха като стопани, а вечер сядаха край буйни огньове, пиеха вино и медовина, пееха песни, свиреха на кавали и гусли, думкаха тъпани и тарамбуки до късно. Кръв не се проливаше и разприте, които се подигаха, бяха повече за жени. Нощем от стените на Солун се виждаха огньовете на българите надалеко по широкото равно поле, та приличаше то на море, в което се отразяват звездите, така беше и оттатък Круша планина и Богданско, по Струма и чак до Места. На четиридесет и първия ден българите си тръгнаха назад и пак всеки полк по своя път. Ала сега първи тръгнаха претоварените обози и забраните стада. Тръгнаха веднага след тях и войниците, доволни и весели, като след добра жетва.

Полковете се върнаха пак в трите големи града и около тях. Тук всеки получи своя дял от плячката, от царя до последния войник, всеки прибра своето и го изпрати у дома си, та задигнатото от Византия стигна до всички, които бяха дали войници на царя, напълниха се догоре и царските хранилища. Пуснати бяха по домовете им за през зимата само болните войници или такива, които имаха повечко дребни деца, пуснати бяха също и тия, които искаха да се женят, но за късо време, докато преспят по няколко нощи с невестите си. Всички други войници останаха в полковете си, дори и царските синове. Царят каза и сега:

— Войската няма да разпусна, докато не се срещна с Василия.

Ето така започна всичко и така продължи в България. На другата година и по-нататък ромеите все се опитваха да спрат българските нахлувания, дори успяха на няколко пъти те да навлязат в България, но така събрани, българите бяха по-многобройни и по-силни. И някаква по-голяма смелост имаше у тях, която идеше не само от жаждата им за плячка; плячка търсеха и задигаха и ромеите, когато им се удадеше на свой ред да проникнат в България. По това време, докъм 1013-та година, Василий Втори не можеше да изпрати по-голяма войска срещу Самуила — воюваше тогава в Италия с арабите, сетне и с въстаналите против него градове Бари и Апулия. Ала дойде най-сетне часът на съдбоносната среща между тия двама царе.

Каза се вече не един път, Самуил следеше и знаеше всичко за Василия, както и Василий за него. Още през зимата в началото на годината 1014-та българският цар събра и задържа цялата си войска в Струмица и по околните по-малки твърдини. Знаеше се, че ромеите навлизаха в България най-често от Мосинопол и Солун по долината на Струма през Рупелския проход; още по-вероятно беше това сега — при сегашните граници на българското царство. Самуил си мислеше и това, че като бе дошло време за решителна среща, двете войски, българската и ромейската, нямаше да се избягват, а щяха да се търсят, за да се срещнат. И той избра Струмица, за да чака Василия и да го спре при навлизането му в българска земя.

Струмица беше голяма и яка крепост на стръмна височина и се издигаше толкова нагоре, че я наричаха „задоблачна“. Оттук имаше добри пътища и към север за Средец и Скопйе, и към юг за Солун, и към изток за Серес, Мосинопол и Цариград. Но Самуил не мислеше да се затвори в тая твърдина и там да чака ромеите. Той ходи и избра най-сгодната теснина между планините Беласица и Огражден на изток от Струмица и по течението на река Струмешница, дето нареди да се издигне висока крепостна стена, та с нея здраво затвори клисурата Ключ, или, както я наричаха ромеите, Клидион. Някакви прегради и засеки имаше и преди на това място, както и на много други места по пътищата откъм Византия, но сега тук за късо време бе издигната каменна стена с кули, с обкована врата, изкопан бе и дълбок ров пред нея, който се напълни с вода от реката, а над него се направи и подвижен мост. Самуил искаше да спре Василия най-напред тук, а Струмица да бъде като здрава опора зад гърба му.

Както и бе предвидил Самуил, още през първите дни на лятото в същата 1014-та година вторият Василий потегли от Мосинопол през Драма и Сер за България с над седемдесет хиляди войници ромеи и разни наемници. Така и очакваше Самуил и се боеше най-много от численото надмощие на своя враг, но се надяваше и на преградите, които бе издигнал на пътя му. А когато видя царят, че Василий вече се насочи с войската си срещу Струма и навлезе в Рупелския проход, отдели той един полк от три хиляди души най-добри войници и под войводството на Несторица и го изпрати на юг, срещу Солун. Така Самуил искаше да смути ромеите и да раздвои силите им. Битката започна почти по едно и също време на две места — пред стената в теснината Ключ и в околностите на Солун.

 

 

В една от кулите на преградната стена, тъкмо от дясната страна на вратата й, беше и сам царят. Оттук се виждаше цялата стена и цялото пространство пред нея. Тя се допираше, вкопана беше с двата си края в стръмни ридове, склонове на Беласица от едната страна и на Огражден от другата, които бяха при това прорязани на много места от дълбоки долища и пропасти. На това тясно място българите бяха гъсто един до друг, та бяха добре завардени и стената по цялата й дължина, и стръмнините от двете й страни. На много места по стената имаше по-широки площадки, зидани с камъни или дървени, дето бяха наслагани метателни уреди, а също и дълбоки котли, в които вреше земна смола или масло. На едно неголямо разстояние от преградната стена и от двете страни на пътя по-нататък цялото пространство бе почерняло от ромеи. Те не бързаха да нападнат стената, ами спокойно се разположиха на стан срещу нея — Василий виждаше, че не ще може да я пробие и премине с един удар. На много места нататък изникнаха дълги редици бели шатри, също и жълти или зелени, или сини, за по-големите челници, а на една височина също вдясно от пътя бе издигнат и червеният шатър на василевса — цяла къща с четири стени и островръх покрив. Като тъмен облак бе легнала тая голяма войска по целия простор насреща, задръстила бе и пътя в далечината; сутрин и през целия ден, докато лятното слънце минаваше по своя небесен път и се скриваше зад зелените върхове на Беласица, нататък непрестанно пъплеше гъсто гъмжило, блестяха по него ту тук, ту там и сякаш навсякъде безброй искри и пламъци, по желязното облекло и оръжията на хилядите войници, белееха се ярко войнишките шатри и като цветни наметки между тях, спуснати чак до земята, шатрите на челниците, високо над всички се червенееше с островърхия си покрив бойното жилище на василевса. По светналото лятно небе от сутрин до вечер се виеха орли или прелитаха на ята всякакви други крилати хищници над теснината между Беласица и Огражден, дето се бяха разположили двете войски.

Застанали между зъберите на преградната стена, по площадките и кулите й, българите гледаха ромейската войска без страх. Тя беше многобройна, но те я чакаха зад зъберите на високата стена, до бойните си уреди, край огньовете по нея, които димяха непрекъснато, клокочеха застрашително върху тях почернелите медни котли, пълни с разтопена смола и масло. Обкованата с желязо порта беше здраво подпряна с дебели дъбови греди, подвижният мост беше дигнат, спокойно светлееше на слънцето зеленикавата вода, която изпълваше догоре широкия и дълбок до два човешки ръста ров по цялата дължина на стената. Дошли бяха неприятелите многобройни, те пък бяха застанали на високата стена, като стопани на оградата си, и нямаше да ги пуснат да я преминат. Царят ходеше между войниците по стената, по площадките, по кулите й, и тъкмо такива бяха разговорите, които подхващаше с тях:

— Ти пазиш двора си, човече. И по-лесно ще ти бъде да строшиш костите на ромея, като се опита да прехвърли тая стена. Сам ще се надене на копието ти…

— Не сме ги канили да идват. Както сме ги канили, така и ще ги посрещнем.

Ромеите тръгнаха срещу стената чак на шестия ден, откакто се бяха настанили срещу нея. Василий искаше войниците му да си починат по-дълго, а в същото време да измори и измъчи българите повечко, като ги караше да чакат всеки ден нападението му. На разсъмване на шестия ден откъм ромейския стан се зачуха тръбни звуци, които се запреплитаха, затрептяха тревожно в далечината. После всичко продължи в пълен ред и с някакво спокойствие, което внушаваше повече страх, отколкото ако тая хилядна войска се дигнеше на бой с викове и шум. Ромеите тръгнаха насам в дълги редици и ги движеше сякаш една-единствена воля. Идеха редица след редица, като подвижните бръчки по повърхността на езерото, когато духне силен вятър, и се разкривяваха само поради неравната местност. Първите две редици носеха дълги, широки дъски, белееха се отдалеко в ръцете им: следващите няколко редици бяха надигнали стълби — виждаше се как ги носеха по трима, четирима и повече. Зад тях още по-нататък се задаваха нови редици, като да излизаха изпод земята. Отдалеко по пътя насреща и все по-близу насам се клатушкаха обсадни уреди — подвижни кули, каменомети и стреломети, виждаше се как извиват по кривулиците и сякаш едвам се задържат да не се прекатурят. Отвори се още по-ясно всичко това, като че ли отеднаж се дигна някакво було, когато на изток се дигна ослепителният пламък на слънцето. Запалиха се безброй искри и блясъци по всички тия живи, подвижни редици, виждаха се дори и лицата на войниците под сенниците на шлемовете им, притиснатите към гърдите им щитове, прътовете на дългите копия и как размахваха свободните си ръце, а над главите им, едва ли не на всяка редица, се поклащаха сини, жълти и червени знамена с позлатени кръстове на върховете им.

Идеха стъпка по стъпка и не бързаха, всеки на мястото си в редиците, вървеше с тях и някакъв глух шум; рядко ще се дочуе някъде по-близу отделен глас или бърз, откъслечен говор. Някое време българите ги гледаха с любопитство, отрупани един до друг между зъберите на преградната стена:

— Я ги виж… Наредили са се като по конец!

Чуваше се оживен говор, смях и закачки по цялата стена. Сетне тая шумна врява започна да стихва. Идеха ромеите, приближаваха се мълчаливи и безбройни. Гласовете по стената и съвсем затихнаха, все по-ясно се дочуваше глухият шум от стъпките на приближаващите се неприятели, тропотът и скърцането на обкованите колела на бойните уреди. Това мълчание сред българите продължи късо време, после отново се надигна все по-тревожна врява, някои се заозъртаха, замахаха с ръце, забързаха за нещо, а и сами не знаеха с какво да се захванат. Още не беше дошъл тъкмо оня най-сгоден миг, когато трябваше да започне битката — ромеите още не бяха се приближили достатъчно, ала Самуил даде знак на тръбачите си да засвирят за бой. Той бе забелязал, че познатата българска припряност обхващаше войниците му и можеше да се превърне в опасна уплаха, преди да е започнало сражението.

Засвириха, завиха тръби и рогове по цялата стена, разбързаха се войниците, заблъскаха се, та трябваше да се пазят да не би някой да полети надолу. Всеки бързаше да застане на мястото си, пък не всеки знаеше къде да застане. Струпаха се тия, които бяха около метателните уреди, също и тия около котлите със смола, забутаха огньовете, дигнаха се нови кълба син пушък, дигна се врява и викот от сърдитите заповеди и ругатните на челниците, от възбудените разпри между войните, от често безсмислени, ненужни разговори и подвиквания. Най-напред трябваше да започнат уредите и започнаха един след друг: завъртяха се, заблъскаха се със силен шум и трясък лостове и широки, огъващи се дъски, обтегнаха се дебели въжета, ремъци и вериги, полетяха накъм ромейските редици едри камъни, цели снопове сулици, цели роища стрели с глухо бръмчене. Поумълчаха се пак войниците между зъберите, спотаиха дъх някои, изблещиха очи — да видят как ще се изсипят тия тежки камъни, стрели и копия върху ромеите. Ала се зачуха подвиквания и думи на недоволство и яд:

— Еее… Ааа! Те не могат да стигнат до тях… Далеко бяха отлетели камъните и стрелите, ала ромейските редици бяха още по-далеко.

Първите ромейски редици най-сетне стигнаха до самия ров. Разпиляха се, разработиха се, запремятаха дъски и греди, като че ли това не ставаше под българските копия и стрели. На много места, дето беше сгодно и нужно, те наслагаха върху рова дъски, по няколко, по много една до друга, от единия до другия му бряг. Зашльопкаха в дълбоката, застояла вода грудки пръст, плясваше и някоя от дъските и дигаше високи пръски, изчезваше в нея с бърз, влажен шум стрела или копие. Ту тук, ту по-нататък цамбурваше във водата, катурваше се с главата си напред някой войник, улучен отгоре, но ромеите не спираха работата си и скоро на много места над рова бяха наслагани по-тесни или по-широки мостове от яки дъски. Втурнаха се по тях войници с дълги стълби, които опираха на стената, и се мъчеха да ги закрепят по-здраво, защото българите отгоре ги блъскаха, бутаха ги да ги съборят и често ги събаряха. Втурнаха се по дъските и много други войници, които се нахвърляха да се катерят по стълбите с извадени мечове, криейки се зад щитовете си. По дъски бяха избутани и шест подвижни кули, прилепени бяха до стените, трупаха се и по тях много войници. Хиляди ромеи плъзнаха нагоре по стълби и обсадни кули, тълпяха се и други там, като се криеха по осем, по десет, по двайсет и повече души под обковани с железни листове или кожи костенурки и чакаха реда си. Насъбраха се и други хиляди по-нататък, които също чакаха своя ред, но стояха по-далеко от българските стрели и сулици. Всички тия войници вършеха страшната си работа все още спокойно и съсредоточено, макар да не бяха така мълчаливи сега, в битката, но викаха и стенеха повече улучените, полетелите от върха на някоя стълба или от площадката на някоя от обсадните кули и най-много полетите с гореща смола или горещо масло.

По-шумни, по-възбудени бяха българите горе, въпреки че и те вършеха работата си с усърдие и въодушевение. Най-усърдни бяха тия около огньовете, край клокочещите казани и все току притичваха да плискат и сипват с големи черпаци от горещата течност с мокри от пот лица и коси, почернели от пушъка. Където се опираха те по краищата на стената, при някоя от ромейските стълби или пък срещу площадката на някоя от подвижните дървени кули, завчас се надигаше страшен вой и писък, много и много ромеи политаха надолу, сриваха се на цели редици по стълбите, дърпаха се ужасени наназад под подвижните площадки или бързаха да се скрият под дъските и гредите на неколкокатните дървени кули.

Битката се разгорещяваше и от двете страни. От стените, от стълбите и подвижните кули непрестанно се свличаха тела и тия на ромеите бяха много повече от тия на българите. Недалеко там, зад последните редици на ромеите, стоеше на коня си Василий Втори със своите приближени и помощници, близу до него беше и знаменосецът му със синьото позлатено знаме, бяха и тръбачите му. Той следеше битката по цялата дължина на преградната стена и големите му черни очи не се насищаха. Той виждаше как се тълпяха войниците му край стълбите и обсадните кули, катереха се на дълги редици, виждаше как десетки и стотици от тях се свличаха и политаха надолу с разперени ръце и нозе, падаха до самата стена и вече мнозина неподвижни, или пък в пълния догоре ров, дето загиваха и по-тежко ранените, та на много места по застоялата вода плуваха трупове или се подаваха ръце, нозе, глави на мъртви и удавници. Василевсът виждаше всичко, ала сърцето му не се насищаше. Той забеляза, че някои от войниците, от тия, които стоеха най-близу насреща и чакаха реда си да се нахвърлят срещу неприятелската стена, започнаха крадливо да извръщат лица към него, да го поглеждат с уплашени, молещи очи — не вижда ли той и няма ли да тури край на страшната битка? Василевсът замахна с ръка някъде назад и рече с плътния си глас:

— Свири пристъп! И всички напред, всички!

Един от протокелиотите му зад него се извърна бързо на седлото си и махна с ръка на тръбачите, повтори с висок, проточен глас:

— Свири пристъп!

Четиримата тръбачи на василевса вече бяха дигнали към небето дългите си медни тръби. Екнаха дружно проточени, тревожни звуци и сякаш все по-високо към побелялото небе. Като ехо се заобаждаха и други тръби ту по-близу, ту по-далече от двете страни срещу преградната стена и по цялата й дължина. Задумкаха многобройни тимпани с кръгли медни дъна, сляха се бързите им думкания в общ тътнеж и грохотът на битката стана още по-страшен. Тръгнаха срещу високата стена, към дълбокия ров пред нея, към стълбите и обсадните кули всички ромеи, някъде някои от тях запяха в нестроен хор:

— Спаси, господи, людете твои…

Надигна се и се понесе бойният тропар през гъстите ромейски редици, сляха се хиляди и хиляди гласове в един общ вик и стон, който отекваше във високата преградна стена, и с него грохотът на сражението се превърна в страхотно бучение, като че ли се сриваха вдън земя планините вляво и вдясно, с високите си върхове, гори, канари и сипеи.

— Спаси, господи…

— Уаа, уууаааа! Уааа… — викаха отгоре българите. — Хайде, хайде, хайдееее…

Те бяха всички на стената, между зъберите, по кулите и площадките, край метателните уреди и огньове с черните котли, в кълбата пушък и бяла пара. Там беше и царят, ходеше по стената и той с изваден меч, спираше се тук и там, най-вече близу до местата, дето се бяха прилепили ромейски обсадни кули: там беше най-опасно — ромеите нападаха по седем-осем, по десетина души наеднаж и успяваха да се застоят по-дълго върху стената, а в същото време откъм площадката на кулата напираха и други техни войници, стреляха с лъкове. Българите се бяха вдали в битката и действуваха живо с оръжията си, имаха превес над врага и надаваха радостни викове, когато събаряха ромеите, задържали се на стената, когато успяваха да бутнат някоя от стълбите, когато разплискваха горещо масло и смола, та засегнатите ромеи се раздираха от болезнени викове и писъци; не беше нужно царят да насърчава войниците си, той беше там, за да го виждат, че е с тях, а често те и не го забелязваха, минаваха край него и някой дори го побутваше, без да го познае. Там, пометената, по кулите и площадките й бяха и всички войводи, всеки на мястото си, а по-младите и се биеха заедно с войниците си. Там бяха и двамата царски синове, зетят му княз Иван-Владимир, племенникът му княз Владислав. На два пъти царят мина зад тесния гръб на по-малкия си син, незаконния, който със зачервени бузи и с меч в ръка се опитваше да влезе в боя на една площадка, но войниците го избутваха все назад, сякаш не вярваха на силите му или пък искаха да го запазят от оръжията на врага.

Започна да се усеща по-силно и горещината на летния ден, сякаш и тя се намесваше по-живо в битката. Слънцето се бе издигнало високо над хоризонта и пламтеше целият небосвод, блеснал и побелял като разжарено желязо; синееше се небето едва далеко на запад. Блестеше, гореше и всичко по земята, под тоя огнен похлупак, така ясно се виждаше всичко наоколо, всеки камък, всяко дърво, всеки лист и тревичка, всяка багра светеше в слънчевия блясък, дори и кафявата, жълта или червеникава пръст по разядените брегове на реката. Войниците и от двете страни все повече усещаха силата на небесния огън. Гореща пот се лееше по телата им, под нагорещените железни шлемове и брони. Дишаха с разширени ноздри и раззинали уста, сякаш пламък, а не въздух. Устните бяха пресъхнали и се чернееше по тях запечена кръв. Затихнаха викове и бойни песни, отчаяните вопли на ударените бойци прозвучаваха прегракнало и някак много тихо, някак плачевно. Оръжието тежеше в уморената ръка, сякаш беше от олово. Все по-бавно ставаше всяко движение, тежаха вече и месата и костите дори на всички тия люде. Премалели ромеи отпущаха колена на цели редици по краищата на крепостния ров, потапяха разгорещени лица в нечистата топла вода и пиеха жадно. Превиваха гърбове, лягаха там, забравили вражеските стрели и копия, които съскаха и свиреха остро около тях, улучваха ги. В размътената вода плаваха и киснеха трупове на техни другари, размесена беше тя с човешка кръв, но те я пиеха.

— Вода… Вода… — повтаряха горе, по стената и българските войници. — Вода… Няма ли вода!

Нямаше кой да донесе вода чак горе. Те поглеждаха със заслепени очи блесналата мътилка долу и още по-ядно опъваха лъкове, хвърляха сулици върху наведените там ромеи.

Трупаха се войници също по бреговете на реката и в самата река, която минаваше изпод преградната стена, трупаха се от двете страни и ромеи, и българи, а челниците им ги гонеха и ги биеха с широката страна на мечовете си.

А битката не спираше и не спря още дълго.

Василий се застоя на едно и също място тъкмо когато се засили и горещината. Блестеше желязото и златото по него и той усещаше силно топлината им, но не се помръдваше, не подигаше ръка да обърше потта, която се стичаше обилно по опърленото му лице и мокреше косата му, гъстата му брада, прошарена с ярко бели кичури. Играеха насам-натам само очите му, още по-големи, по-черни, по-бляскави от неукротима ярост, от безсилен гняв. Войниците му нападаха високата вража стена, качваха се чак до зъберите й, но не можеха да я преминат. Той виждаше как високо горе между зъберите, по площадките на стената и на подвижните дървени кули неговите войници се бореха с чуждите, нахвърляха се един срещу други с ръце, с нозе, та и със зъби, виждаше как пушеха там огньове в горещия ден, виждаше как политваха и падаха тежко надолу много и много повече негови войници, как потичаше по стената черна гореща смола, изгаряше всичко и по-страшно от огън. Василевсът виждаше и как се нахвърляха войниците му да пият от мътната кървава вода в преградния ров, отстраняваха с ръка някой плаващ там труп, за да има къде да потопят лицето си, а някои, улучени отгоре, втурваха се и те във водата. Василевсът виждаше всичко, но очите му не се насищаха, сърцето му не се насищаше. Той искаше неговите войници да преминат вражеската стена. Смъртният страх на всички тия люде беше далеч от него, не чувствуваше ни болките им, ни горещината на кръвта, която изтичаше от прерязаните им жили, ни адската жажда, която изгаряше утробите им. И току замахваше назад с ръка към тръбачите си, като оживяло за миг божество от камък и бронз:

— Свири пристъп!

По едно време той раздвижи едрата си глава с тежкия шлем на нея, заозърта се и рече с дрезгав глас:

— Но те не пеят! Защо мълчат?

Разтичаха се протокелиотите му нататък, между войниците, които се редяха край стълбите, край подвижните кули, под широките костенурки, и други, които едва-що бяха се смъкнали отгоре и пак се тъкмяха да се покатерят към високите зъбери. Не, те не искаха да пеят повече и никой не можеше да ги накара да пеят, нито дори повелята на василевса. Те се биеха храбро, умираха храбро; ето качваха се горе, където ги очакваше врагът с меча си, сриваха се надолу с цялата стълба и пак отиваха до друга стълба или до някоя подвижна кула, но не можеха да пеят; сърцето им не даваше; гласът им замираше в самото пресъхнало гърло.

Битката изглеждаше още по-страшна без викове и песни, които насърчаваха войниците, без песента-молитва, с която се призовава милостта божия и самият бог по-близу в тоя земен пъкъл, без дивия вик, който се изтръгва от гърдите и заглушава всички други гласове и трясъци, заглушава и бързите удари на сърцето. Сега се чуваха само воплите и въздишките на умиращите, на ранените, тропотът на войнишките стъпки, свистенето на пуснатите стрели, на полетелите копия, късият шум на меча или на секирата, които се врязваха дълбоко, цвърченето на плисналата гореща смола, шуртенето на цели потоци кръв, която потичаше по сивите камъни на стената, по бялата мазилка, алена и лъснала на жаркото слънце. Чуваше се вече непрестанно и резкият, тревожен вой на тръбите, тук, близу до василевса, и по-нататък, вляво и вдясно срещу преградната стена. А Василий все току замахваше с ръка наназад, още и още:

— Свири пристъп! Свири…

Слънцето се бе издигнало най-високо и се закова там; по всички страни на небесния купол потече ослепително бял огън, огън потече и по земята. Сенките на людете бяха в нозете им, на дървесата — в коренищата им, нажежените камъни и пясъците в реката отдалеко се белееха. Разтърси се цял, потрепера чак до четирите си копита конят на василевса, нямаше той човешки език и глас, а буйно изпръхтя, изцвили:

— Рррррррр… Хъхъхъхъх!

Разтърси се и набитото тежко тяло на василевса, цяло затворено в железа, огледа се той и като да се събуди от гневния си унес, шумно въздъхна и облиза пресъхналите си устни. Дигна високо ръка: да замлъкнат тръбите! Скоро затихна някъде далеко и последният тръбен звук. Заговори василевсът бързо, с рязък глас:

— Да се оттеглят тия мръсници! Един „овен“ срещу вратата! Да бие, докато я събори. Всички други „овни“ и каменомети напред и да бият по три и четири на едно и също място. Искам да сринат тая проклета стена!

За късо време ромеите се смъкнаха от зъберите на крепостната стена, повлякоха назад широките костенурки, дългите стълби, куките, изтегли се наназад цялата ромейска войска като морски отлив от високия и стръмен бряг. Сега се надигнаха други гласове сред войниците, по-меки, по-човешки, подзеха се и разговори, зачуха се облекчителни въздишки, някои и още мнозина след тях се натръшкаха по твърдата, напечена земя, втурнаха се към реката, които бяха по-близу до нея. И все пак битката не спираше.

Разтичаха се войници около бойните уреди; трябваше да се изпълни и втората повеля на василевса. Настанен бе „овен“ срещу вратата и започна да я блъска с желязното си чело едно след друго. Настанени бяха и двайсет каменомети и „овни“ на шест места срещу стената, по три и по четири един до друг; струпани бяха там купища едри камъни. Каменометите бяха опасни най-напред за людете, като прехвърляха стената и камъните падаха зад нея, където се движеха много български войници. Мнозина останаха там с откъснати ръце, нозе, със смачкани глави, с разбити гърди. Сетне камъните започнаха да бият по зъберите на стената. Българските войници се разбягваха, хванали с две ръце главите си или дигнали щитовете си, като че ли можеха да ги спасят от едрите камъни, които летяха с глухо, зловещо бръмчене. Каменометите съсредоточиха ударите си тук — стената трябваше да се разрушава от горе на долу.

Самуил ходеше по стената и не спираше войниците, когато се разбягваха, без да знаят къде да се скрият. Нека те погледат своя цар, който ходеше по цялата стена и не губеше ума си от страх. Той нареди повечето от войниците да слязат долу, край самата стена, където беше най-безопасно. Останаха войници само по кулите и край уредите, край котлите със смола и масло. Царят нареди още да се направят подвижни дървени площадки, за да могат да се местят с тях българските метателни уреди, където беше нужно. Той нареди също един от котлите да се настани на площадката над вратата за „овена“, който я блъскаше. Българите сега пращаха снопове стрели и сулици по ромейските каменомети, а по „овните“, които стояха по-близу, хвърляха пръстени гърнета, пълни с гореща смола и масло.

Ходеха по стената и всички войводи и по-големи челници, щом царят беше там. Ударен бе с камък и бе съборен от стената войводата на Червен, Климент Прибой, който бе пребягал насам с мнозина други тамошни люде, когато ромеите завзеха цялата източна половина на царството със старата столица Преслав. Нажали се много царят за Климента Прибой, но и сега не слезе от стената. Дойдоха при него и двамата му санове да го помолят:

— Слезни, татко… Не е нужно да стоиш в такава опасност. Те не могат да съборят стената с камъните си.

— Слезте вие долу — отвърна царят. — Ще слезна и аз по-късно. Нужен съм тук. Щом едни от людете ми могат да се скрият, а други не могат, аз трябва да бъда с тия, които не могат да се скрият. Иначе тия последните ще помислят, че съм ги изоставил.

Той повели да слязат долу всички по-големи челници, които не бяха нужни горе. Дойдоха при него Ивац, Кракра, мълчаливият Симеон Илица; всеки искаше да остане горе вместо царя. Самуил сложи ръка върху рамото на Ивац:

— Не мога да мисля за себе си в тоя час. Такъв е тоя час и тая среща, очаквах ги толкова дълго.

Ивац мълчаливо поклати глава — разбираше той и сега добре своя цар. Ала Кракра нетърпеливо възрази:

— Но ти си наш цар!

Самуил изви към него втренчените си очи:

— Аз си мисля, велики войводо, че бог ще ме запази. Знае се и това, че когато един цар загива, друг цар идва на неговото място. — Царят отново се обърна към Ивац: — Не мога и не искам да бягам оттук и да се крия, докато той е там, стои там и чака.

Самуил кимна нататък, отвъд стената. Обърнаха се и тримата войводи, да видят впрочем това, което и преди бяха видели: стоеше там, на стотина сажена от стената, и продължаваше да стои Василий с приближените свои люде.

Василевсът не можеше да познае българския цар на такава разстояние, пък и никога не беше го виждал; не го познаваше и никой от неговите люде, за да му го покаже. Бе минало вече пладне, а императорът държеше войниците си все още без обед. Тъкмо по това време при него дотичаха със задъхани, покрити с пяна коне двама вестители на неговия наместник в Солун Теофилакт Вотаниат, които му донесоха за българския полк под войводството на Несторица. Василий изслуша мълчаливо вестителите и попита:

— Колко са?

— До три или четири хиляди.

— А дали сте ги видели добре?

— Вижда се целият им полк от стените на Солун.

Василевсът се уплаши за втория град на царството си, макар да не се позна нищо по лицето му. В Солун бе оставил едва петстотин войници, а нямаше вяра в гражданите, които можеха да се свикат, за да защитяват града. Той не можеше да допусне, че българският цар ще раздвоява силите си, които и без това бяха по-малки от неговите. Сега василевсът виждаше, че царят би могъл и да му вземе Солун. В страха си и в големия си гняв Василий заповяда да тръгне и да бърза за Солун един полк от шест хиляди пеши и конни войници. Едва след това вторият Василий се оттегли в шатъра си и повели най-сетне да се даде обед на войниците му.

 

 

Несторица стигна бързо с полка си до Солун, от Струмица, през Полянин, край Полянинското езеро и през Крондирци. На петия ден той видя от коня си морето, видя и стените на Солун.

Казано му бе да се покаже там, колкото да подплаши ромеите и дано да привлече нататък част от войската на Василия, но той реши да се опита да вземе Солун. Какво би било за него да влезе пръв в тоя голям крайморски град! Опитвал се бе толкова пъти Самуил, също и старите царе някога… По стените и кулите на града се показаха едва няколкостотин войници — човек може и с един поглед да ги преброи, както се бяха пръснали между зъберите горе. Несторица почака още два дни дали няма да се покаже още войска по стените, а там като че ли не се показа нито един войник повече. Ако заповедникът на тоя град Теофилакт Вотаниат бе имал още войска, той не би я крил и нямаше защо да я крие, за да съблазнява дошлия до стените неприятел; ако пък Вотаниат би имал много повече войска, той дори би излязъл да прогони неприятеля. И Несторица нареди на войниците да приготвят стълби — той мислеше, че не ще му бъде нужно нищо друго, за да прескочи стените на Солун. През третата или четвъртата нощ преминаха тайно в българския стан трима от солунските славяни и съобщиха на българския войвода, че в града е голяма тревога и страх от българите. Зарадва се Несторица премного и повели да се побърза със стълбите. Той не знаеше, че по същото време Теофилакт Вотаниат изпрати двамата бързи вестоносци при Василия оттатък Беласица.

Голяма бе надеждата на Несторица в стълбите, та заповяда да се направят повече — за всеки негови двайсет или трийсет войници по една; така искаше да разпокъса ромейските войници на още по-малки дружинки по стените, едва по четирима или петима срещу всяка стълба. И вероятно не биха останали смелите му кроежи напусто, ако двамата пратеници на Вотаниата не бяха стигнали до стана на василевса отвъд Беласица.

Несторица успя дори да нападне Солун. Ромеите си служеха добре с лъковете и копията си, но мнозина от нападателите успяха да стигнат и до зъберите на крепостната стена. Битката се задържа и се разгорещи тук, но тогава се случи нещо неочаквано за българите: защитниците на Солун за късо време станаха много повече. На стените се бяха изкачили още мнозина ромеи, повечето по-възрастни люде, набързо облечени като войници и всички добре въоръжени. Това бяха солунчани, дигнати да защитяват града си. Те се разтичаха по стените и всеки си намери място срещу стълбите на българите. Тръбачите на Несторица свириха отбой, стълбите бяха свалени. Българският войвода искаше да се откаже от големия град и пак надеждите му бяха в стълбите, но той не успя да повтори нападението си.

През една нощ скоро след нападението към града се приближи силна ромейска войска. И още преди да се раздени, българите бяха изтласкани в равнината западно от Солун и обградени от всички страни. Пристигнал бе изпратеният от Василия полк, а веднага след изгрев-слънце от западната порта на града излезе още една дружина ромеи, та българите бяха хванати от всички страни и ромеите бяха два пъти по-многобройни от тях.

Несторица се опита пред очите на ромеите да подреди войската си, за да пробие ромейския обръч, но те изпратиха срещу него най-напред конницата си, до петстотин души. Българите видяха как се дигна облак прах по равното поле нататък и докато се опомнят, налетяха върху тях византийските конници. Ромеите тичаха с насочени дълги копия, удряха и с мечове. Конете блъскаха с гърдите си, тъпчеха с копита, юздата им се дърпаше рязко ту на една, ту на друга страна, железните стремена се впиваха до кръв в коремите им, те се въртяха, скачаха уплашени на задните си нозе, за да блъснат още един път, да ударят още един път с копитата си, в същото време ездачите им мушкаха с копията си, сечеха с мечовете. Българите бяха като гъсто израсла пшеничена нива под лъсналите сърпове на усърдни жетвари. Те също въртяха копия и мечове, палици и секири, дигаха ги високо, за да се пазят от бързите удари на ромеите, навеждаха се току под конете и промушваха издутите кореми на животните, ала конникът е като орел върху пешака. Конниците минаха през редиците на българите и никой не можеше да ги спре: останаха след тях десетина или двайсет уплашени коня без ездачи, но много повече бяха българите, които легнаха на тревата, още влажна от утринната роса, като тежки снопи.

После пристъпи от всички страни ромейската пехота, шест хиляди облечени в желязо мъже. Излязъл бе от Солун с дружината си сам наместникът на василевса в тоя град дук Теофилакт Вотаниат заедно със сина си Михаила Вотаниат и те първи потеглиха срещу българите. Потеглиха след тях и всички други ромеи, човек до човек, сред кънтящия гръм на тимпани и тревожния вой на тръби. Запяха те от всички страни, тържествуващи пред лесната си победа:

— Спаси, господи, людете твои…

По-страшен беше негли гъстият тропот на тежките им стъпки — хиляди по твърдата земя, изгоряла от слънцето в тия летни дни.

Уплахата на българите премина бързо и се превърна в отчаяна смелост. Никой не се вслушваше в прегракналите викове на челниците, а там беше и войводата им Несторица, яхнал косматия си кон, е изваден меч в ръката.

— Тук ще умрем — каза той през стиснати зъби и повтори по-нататък: — Тук ще умрем!

Някои от войниците му, които имаха мечици или криви унугундурски ножове, извадиха ги и ги сложиха между зъбите си: да бъдат току в ръката им.

Отпусна Михаил Вотаниат юздата на своя кон и пръв се вряза сред българите с дигнат меч. А след него — людете му и сред тях — баща му, старият Вотаниат на сив кон. Притичаха ромеи от всички страни, хиляди и хиляди. На двама, на трима се падаше по един българин и те бързаха да го убият. Но и българинът се бореше на две и три страни, с меча или със секирата си, после грабваше кривия нож от окървавената си уста и се нахвърляше да вземе живот, преди да даде своя; по-страшен беше той с острия си нож — посягаше така изкусно и бързо, сякаш с ръка изваждаше червата от разпрания корем на врага, или забиваше до дръжка ножа в шията му, до ключицата, където беше разголена, и шурваше високо нагоре алена кръв, ведно със задавения предсмъртен вик на ударения. Някъде далеко, сред грозния рев и вой на битката, се чуваше призивният вик на Несторица:

— След мене! Следвайте ме, момци!…

Той напираше с коня да излезе от страшния водовъртеж, разтваряше път с дългия си меч, ала малцина от неговите люде дочуваха гласа му, малцина се измъкваха между широките щитове на ромеите, между върховете на окървавените им мечове, малцина тръгваха след войводата си, прикривайки се зад неговия кон. Най-сетне той излезе на открито поле и сякаш от самия пъкъл, а след него тичаха едва стотина или двеста души.

* * *

Тридесет и шест дни Василий би българската преградна стена при Клидионския проход. Ден след ден, ту с людете си, ту с бойните уреди. Оставяше войниците да почиват само в празнични и неделни дни, като богобоязлив църковник, който не похваща работа в такива празници. Той не спря да напира върху стената и когато изпрати голям полк на Вотаниата, а удари с още по-голяма сила, когато полкът се върна, сякаш от радост за победата край Солун. Той не промени с нищо предългата вече борба на едно и също място, нямаше и как да я промени. Изпрати на няколко пъти силни дружини да заобиколят краищата на проклетата стена, но те бяха вкопани в стръмни височини и скали, а където все пак някои от людете му можеха да се промъкнат, срещаха мечовете на българите. Усещаше Василий, виждаше и с очите си, че войниците му се уморяваха, дотягаше им да блъскат напусто, като безумни главите си в твърдата стена. А българите ставаха по-смели, колкото ромеите се отчайваха.

— Хайде — ще извика някой българин отгоре, изправил се дръзко между два зъбера. — Вървете си, пък ние ще ви изпратим чак до Цариград, ако не ви довършим заедно с попикания ви цар и разпътната му майка!

Дори и сънят на византийците не беше вече човешки сън през тия душни юлски нощи в ниската долина между двете планини. От блатата и вировете край Струмешница още привечер се дигаха цели облаци комари, които ги жилеха свирепо до изгрев-слънце, когато изчезваха като по даден знак до следващата нощ. Капналите от умора войници по цяла нощ се въртяха в твърдите си легла върху голата земя, чешеха до кръв и късаха с нокти твърдите подутини по тялото си, които сърбяха до полуда. И по цяла нощ трябваше да подклаждат пушливи огньове, дано да прогонят някак мъничките кръвопийци. Сетне дойде и злата треска от ядните жила на комарите, която хвърля човека през ден, през два, та и всеки ден в сковаващ студ, сетне в огнен унес и превръща на жълта вода кръвта в жилите му.

Мъчителни, безсънни бяха нощите и на василевса. Комарите намираха и него в шатъра му, пиеше и той горчив пелин, за да се пази от злата треска. По-зли от жилото на комара, от студа и огъня на треската бяха мислите му и безсилният му гняв срещу българите. Излизаше той нощем пред шатъра си да търси прохлада и облекчение, а насреща се белееше в лунния светлик вражеската стена. Отдавна се бореше с мисъл да я заобиколи по-отдалеко, през планините, ала всяка сутрин, при дневната светлина, надвиваше пак гордостта му и надеждата му да разбие най-сетне проклетата преграда:

— Още днес… Искам да ги ударя направо в мутрата им!

Всеки ден се повтаряше същото. Повтори се същото и на тридесет и шестия ден. Ала тоя ден тръбите засвириха отбой по-рано — слънцето едва-що се бе наклонило към залез. Войската се оттегли, също и василевсът в шатъра си. Той повели да повикат плъвдивския стратег Никифор Ксифия. Него бе избрал Василий между всичките си войводи за своето ново решение. Ксифий беше още доста млад мъж, със стройно тяло и силни нозе, с живи умни очи. Когато влезе в царския шатър, Василий кимна едва на поздрава му и каза:

— Ще се изтеглиш още тая нощ с полка си назад колкото е нужно, за да не те забележи никой. Ще преминеш на другата страна на Беласица и после ще я преминеш отново, за да слезеш тъкмо зад гърба на българите, зад стената им. Чувам, че има нататък пътища и пътеки, а където няма, ти сам ще си отвориш. Най-важното е да останеш скрит и ако те усетят по твоя вина, не се явявай пред очите ми и чакай да получиш, което ти се пада. Ще пътуваш бързо и само нощно време, а денем ще почиваш и ще се криеш по долищата и горите. Като стигнеш до най-сгодно място да те видя аз оттук и откъдето ще можеш отеднаж да се спуснеш зад гърба на българите, ще запалиш три огъня на десет стъпки един от друг и няма да горят много дълго, а доколкото е нужно, за да ги видят тия, които ще поставя да следят и гледат. То ще бъде пак нощно време. И в тая същата нощ, малко преди да се съмне, ще се спуснеш върху българите зад стената им с голям шум и вик, за да ги уплашиш. Аз ще ги ударя оттук в същото време. Друго няма какво да ти казвам, остава само добре да изпълниш това, което ти казах.

— Ще го изпълня, твое свето царство.

 

 

Несторица се върна при царя едва с около двесте войници, които бяха успели да се измъкнат заедно с него, и каза, че ромеите са го обградили внезапно и са го разбили. Той не каза на царя, че се бе опитвал да превзима Солун, което погуби полка му.

Сега Самуил се уплаши да не би ромеите да го ударят откъм Солун; той сам ги бе подсетил за тоя път право към Струмица. Още през нощта след завръщането на Несторица той дигна пет хиляди души от войниците, които бяха при преградната стена, и заедно с по-младия от синовете си се прибра в Струмица. Така той искаше да запази по-добре самата стена, при все че намали защитниците й. Василий продължаваше да я бие, но с нищо не се усети, че защитниците й бяха по-малко. По-малобройни бяха сега и двете войски, понеже мнозина от войниците и от двете страни боледуваха от треска, която сваляше оръжието от омаломощените им ръце. Така не усети и Самуил, че Василий също бе изтеглил един голям полк и бе го изпратил на другата страна на Беласица.

За наместник на царя при преградния зид остана княз Гаврил-Радомир, а там беше и великият войвода Ивац. Дали бе забелязал цар Самуил, който не спеше по цели нощи, дали бе забелязал трите огъня, които светнаха горе в планината, на еднакви разстояния един от друг, през нощта срещу двайсет и деветия ден на месец Чръвен, 12-ти индикт? Неговият син Радомир не ги забеляза. Не ги забеляза и никой от българските заповедници. Видя ги може би някой от войниците Самуилови в безсъницата си, зъзнещ от злата треска, и може би не само един, но никой от българите не позна злокобния знак в планината. Пък и не светеха дълго трите огъня на Никифор Ксифия; колкото да ги види само Василий и людете, които сам постави да ги следят и гледат…

По тъмно още тоя ден засвириха всички ромейски тръби за пристъп и бой. Разбудиха те и българите и боят скоро започна; побързали бяха едните, побързаха и другите. Ромеите отдавна не бяха напирали с такава сила и битката колкото бързо започна, толкова бързо и се разгорещи. Месечината се бе скрила като че ли нарочно зад голям облак над тъмните хребети на Беласица. Тъмна беше прохладната предутрина, дигнали се бяха високо и звездите по дълбокото лятно небе между черните грамади на двете планини. Ромеите бяха запалили буйни огньове, колкото да знаят накъде да се насочват, раздухаха огньовете под медните котли и българите горе на стената, войниците и от двете страни се виждаха като бързи, черни сенки, мътно проблясваха оръжията им. И двете войски се биеха с някакъв навик — колко пъти вече ромеите бяха опирали стълбите на стената, колко пъти българите бяха ги срещали горе, та и в тъмното сега битката вървеше с пълна сила, макар и някак по-тихо, без много викове и крясъци, а с някаква студена, спокойна ярост. Дори и смъртно раненият често ще се отпусне само с един глух стон, само с една въздишка и ще легне на земята сякаш с облекчение. Така беше може би и поради тъмнината. Чуваха се на двете страни, на двата различни езика едни и същи думи, пълни с една и съща мъка, с една и съща злоба:

— Няма ли да се съмне най-сетне…

И като че ли в някакъв определен час близу зад българите, зад стената им, по стръмнината, която се тъмнееше вдясно от тях, внезапно се зачу вик и тропот, който с всеки миг се засилваше. Тичаха бързо насам, невидими в предутринния мрак, много люде и викаха някакви неясни думи:

— Ооооооо…

Чуваше се вече звън на оръжия, зловещият трясък на мечове по опънатата биволска кожа на щитове — тичаше на пристъп по стръмнината много войска, тичаха войниците на Никифора Ксифия, чуваше се и бойната им песен:

— Спаси, господи…

Сред българите настана голям смут. Развикаха се уплашени, питаха се, озъртаха се; невидимият, неочакваният враг изглеждаше още по-страшен, те вече не знаеха срещу кого, на коя страна да насочат оръжието си. Някой ще замахне с меча си между два зъбера на стената, а неволно ще се извърне, дали дотичалият изневиделица враг не е насочил вече копието си в гърба му. В тоя смут и страх успяха да се задържат по неколцина ромеи тук-там по стената. Не знаеха накъде да се обърнат и българските челници, какво да кажат на войниците си. Пръв се съвзе великият войвода Никулица, завика:

— Отстъпвай полека назад, полека назад!…

В същото време дружинки ромеи се биеха вече по самата стена, по площадките й, по кулите. Един там ритна с ботуша си котел с кипнала смола, разрита и огъня: някъде надолу по стената се чу страшен рев, пръснаха се пламтящи главни, облаци искри.

Българите вече слизаха от стената. Блъскаха се диво по тесните и стръмни каменни стълби, мнозина падаха надолу с вик, посягаха да се уловят за другарите си, мнозина ломотеха прегракнало несвестни думи, заканваха се някому, молеха се, проклинаха някого, дори и бога. Слизаха войници от всички страни и се стичаха на пътя за Струмица. А пътят беше вече хванат от ромеи, от людете на Никифора Ксифия. Пламна и там битка — слепешката в тъмното, разнесоха се викове, които бяха по-страшни от мечовете на ромеите:

— Обградени сме! Връщайте се назад! Бягайте насам! Бягайте нататък! Обградени сме от всички страни! Предадени сме…

Сега бъркотията сред българите беше обща и страшна. Само най-смелите знаеха накъде вървят, намираха откъде да минат, а всички други се втурваха ту на една, ту на друга страна, тръгваха и пак се връщаха на същото място, въртяха се на едно и също място. И викаха, викаха, а никой никого не чуваше. Опитаха се и тук някои от челниците да въведат някакъв ред, да поведат войниците, но гласовете им се губеха в общия викот и рев. Ромеите бяха преминали стената, продължаваха да я преминават и други от тях, отвориха широко вратата й, потече и оттам поток от люде. Войниците на Ксифия бяха пресекли пътя за Струмица, бяха се пръснали в гъсти редици от двете му страни и се опитваха да се съединят със своите откъм стената, за да затворят българите в обръч. Не беше минало много време, но все пак едва сега някои от българите се бяха посъвзели, знаеха накъде да се насочат, викаха се един друг, търсеха челниците си, работеха по-усърдно с оръжията си. Започна и да се зазорява, бързо просветна цялото небе, просветна сякаш и самата тъмнина по земята. Ставаше по-светло навред, изток се червенееше. Показа се и месечината иззад облака — ненужна сега, бледа, прозрачна. В утринния здрач се виждаше как малки дружинки българи пребягваха, провираха се през още незаети от ромеите места, а ромеите бързаха да сключат обръча си. Водеха се яростни битки тук и по-нататък, смели българи се опитваха да си отворят път, други удряха с отчаяние и не искаха да захвърлят оръжието си. Ромеите бяха много повече. И не се биеха, за да се спасяват, а идваха, за да победят. Те се струпаха в гъсти редици от всички страни и вече ни един българин не можеше да побегне.

— Предай се! Предай се! — викаха ромеи на езика си и дори някои посягаха да вземат с ръце оръжието на стъписалия се насреща българин.

Чуваше се по-често и по-често шум от захвърлени на земята оръжия и после като че ли започна някакво надпреварване сред българите, кой по-скоро да хвърли меча си, щита, да издене през главата с разтреперани ръце стрелника, все още пълен със стрели.

— Ех… Свърши се нашата…

Тук бяха хванати към дванайсет хиляди българи.

 

 

По това време Самуил беше в Струмица и като узна, че стената в Клидионската теснина е премината, дигна полка от пет хиляди души, който беше настанен край тоя град ведно с няколкостотин конници, и се спусна да помогне на людете си в теснината. Сам царят водеше тая войска, в първите й редици. Мнозина от войниците го виждаха отдалеко изправен на коня в бойно облекло, с опнати рамена, като че ли бе отхвърлил някакво бреме от доскоро поприведените си плещи. Току зад него яздеше по-малкият му син Давид. Още доста близу до Струмица полкът срещна първите бегълци от Ключ, а по-нататък те ставаха все повече. Излизаше напред сам царят да ги пресреща:

— Връщайте се назад! Къде сте тръгнали, къде ще се спасявате! Врагът е по петите ви. Връщайте се да го спрем!

Побягналите войници се събираха на купчини, после се подреждаха и тръгваха назад край пътя. Сам царят беше с тях, вървеше пред всички срещу ромеите и всеки тръгваше след него. Нататък бяха ромеите, но и царят вървеше нататък, а войниците му го следваха. Те вървяха след стария си цар и само го попоглеждаха отблизу или от по-далеко — той беше там, виждаха го изправен гордо на коня. Бегълците идеха отсреща на цели тълпи и всички се спираха и тръгваха с царя. След него вървяха сега три полка — по пътя и от двете страни на пътя. Не се чуваха много думи и разговори, а много повече шумът и тропотът на оръжията, на хилядите човешки стъпки и конски копита по прашния път, през засъхналите треви и трънаци от двете му страни.

Самуил срещна Радомира, Владислава, сръбския княз Иван-Владимир, оцелелите войводи, още по-нататък срещна и великия войвода Ивац. Всички тия велможи вървяха пеша, размесени с войниците, и като тях бършеха с ръка или с ръкав потните си лица, зачервени от слънчевия пек — слънцето се бе дигнало високо и дори наближаваше върха на небесния купол. Царят не се спираше много да ги пита и разпитва — ясно беше всичко, той знаеше вече всичко. Те също тръгваха с него като простите войници и пак размесени с тях. Самуил се спря за малко само с Ивац, а царският син Давид скочи от коня си и подаде поводите на великия войвода. Погледаха се за един миг двамата стари воини и царят рече:

— Връщай се, велики войводо, да ги спрем. Нашият път е все срещу Василия.

Ивац взе поводите от ръката на царевия син и сложи нога на стремето, притичаха се войници да му помогнат да се качи на коня. Доведоха коне също за князете и войводите. Двамата вождове тръгнаха близу един след друг. Царят мълча и мисли някое време, после кимна на великия войвода да се приближи още повече.

— Ще минем там, надясно — посочи с брада Самуил и продължи: — Да бъде Беласица зад гърба ни. Те не могат да ни отминат. И ще останат долу, в по-ниското. Мястото е и мочурливо там, ниско край реката.

Ивац гледаше мълчаливо пред себе си, едрата му глава с железния боен шлем леко се поклащаше при всяка стъпка на коня. Той едва се обърна да погледне накъде сочеше царят и каза:

— Сега ние… само да умрем по-добре.

— А — обърна се живо към него Самуил, — за това аз и не мисля. То няма да ни отмине. Но ето да ги спрем някак, да ги ударим някак по-здраво.

Върволицата на бегълците вече се разредяваше и скоро насреща остана само пустият път. Царят спря коня, извърна се да огледа войската, която вървеше с него, сетне се обърна към Радомира:

— Много ли са заловените?

Той не дочака отговора на сина си, а дръпна рязко повода, обърна коня надясно, излезе от пътя. Като стадо след овчаря си, всички го последваха и зеленеещите се поляни и лъки нататък край Струмешница бързо се изпълниха с войници. Царят прегази намалялата река и когато се изкачи на отсрещната височинка, далеко надолу по пътя, накъм Клидионската теснина се задаваха вече първите предни стражи на ромеите — виждаше се в далечината лек облак прах, който се дигаше изпод копитата на конете им, а през него проблясваха и шлемовете им. Царят рече на войводите си:

— Не са много далеко. Всеки да застане на мястото си. По-бързо.

При царя останаха синовете му, Владислав и сръбският княз, също и Ивац. Не бяха нужни много повели и наредби. Войниците и сами се подреждаха, както беше нужно. Те заеха височината тук, която продължаваше надалеко вдясно, доста наклонена към низината край самата река. Стрелците с лъкове излязоха напред в дълга редица, а останалите се подредиха зад тях, както беше нужно за бой. Току зад войската започваше гъста кестенова гара, която продължаваше нагоре й далеко от двете страни по стръмнините и долищата на Беласица; нагоре, между кестените, се белееха правите стебла на буки, виждаха се дъбове и всякакви горски дървеса. Прохлада полъхваше от гората, но мнозина от войниците поглеждаха към гъстите й сенки и с очи, пълни с надежда — сега гората беше тяхна опора.

Царят нареди на племенника си да отдели един полк от две хиляди души и да се скрие с тях някъде по-наблизу в гората. С това приготовленията за бой бяха привършени. Слезе царят от коня и тръгна между войниците, а след него вървяха синовете му, сръбският княз Иван-Владимир, великият войвода Ивац; по-нататък към него се присъединиха един след друг и Никулица, Кракра, Несторица, Илица. Царят се спираше тук и там и едва ли не на всеки войник каза по една-две думи:

— Те са повече от нас, но ние пазим царството си, люде божи, и справедливият бог на нас ще помогне. Прогониха ни от стената, но, види се, не сме я пазили добре. Ще стоим тук всички, и аз ще стоя с вас. По-силен е тоя, с когото е бог и божията правда… — Спираше се той да поговори за облеклото им, за оръжието им, за храната им, че те днес бяха яли само еднаж, рано сутринта, а които бяха побягнали от стената и не бяха яли: — Де е шлемът ти… Загубил си го тая сутрин, а? Вържи си нещо, да не стоиш гологлав на слънцето. Стегни, стегни по-здраво ризницата си тук, човече. А тебе пълен ли ти е стрелникът? Не обръщай гръб, докато не пуснеш и последната стрела. Пратихме в Струмица да ни донесат храна…

Това бяха думите му, а понякога ще сложи и ръка на рамото на войника, ще посегне да опита връзката на бронята му, да пооправи колана му. Войниците бяха спокойни и тихи като никога. Като че ли не бяха все същите българи, припрени и нетърпеливи мърморковци, особено сега, след несполуката при преградния зид. Може би защото всички усещаха какъв час бе дошъл и за царя, и за всекиго от тях. Такива бяха и техните думи и отговори:

— Е, няма къде да вървим, честити царю, къде да се крием. Дръж меча и стискай здраво, че в гърба ромеецът ще те удари по-зле. Хвана днес Василий мнозина от нашите и господ да им е на помощ, че къде по-лошо от чужди роб! Сега те камъни с юмруците си ще трошат, просо ще събират с клепачите си. Да имаше по един залък, не ще е лошо, честити царю, а вода много ето там, в реката, напълнихме кратуните. Добре, че барем вода има в тая жега днес…

Такива бяха и лицата им — спокойни и някак мъдри или може би тъжни, зацапани с прах и пот, със сплъстени коси, бради, такива бяха сякаш и ръцете им, отпуснати или сложени и двете върху дръжката на меча, но някой ще застане и изпънат пред царя, с разкрачени нозе, за да покаже, че не е забравил войнишкия ред и войнишката почит към него. „Чуден народ — мислеше си Самуил. — И ето сега, може би пред гибел…“ Той имаше и познати между войниците и малките челници, наричаше ги по име:

— Груйо… Матея… Станко… Тале… Секул…

Като мина и отмина царят с войводите си, войниците изпонасядаха, налягаха по тревата, по топлите сиви камъни — тук ще стоят те, няма за къде да бързат. Да бяха станали и да бяха си тръгнали, кой където очите му виждат, може би нямаше вече кой да ги задържи, кой да ги уплаши. Ала не се обърна нито един войник да си отиде, да се скрие в гората. Спокойни бяха те всички, примирени, тъжни. Какъвто беше единият, тъкъв беше и другият, такива бяха и всички. Нямаше шумни разговори, закачки и смях, викове и песни. Нямаше знамена да се развяват над главите им, тръбачи да тръбят, да бият тъпани и тарамбуки. Такава беше сега тая последна може би българска войска…

Първите византийски стражи, шестима конници, се спряха на пътя отсреща. После се отделиха двама от тях и препуснаха назад по прашния път. Не след много време дотичаха по пътя насам други двайсетина ромейски конници, виждаха се между тях неколцина с позлатени шлемове. Спряха се и те насреща, гледаха и разглеждаха, конете им тупаха с нозе, въртяха задници, размахваха опашки. Сетне и те всички обърнаха конете си и се втурнаха назад, бързаха да се върнат при василевса си. Българите ги гледаха и не се дигна ни един да замахне с ръка, да викне подире им, да ги изругае. Виждаше се какво става, знаеше се какво ще стане. Ала тоя ден не стана нищо повече: препускаха по пътя отсреща малки дружинки ромейски конници, спираха се да погледат и пак се връщаха назад. Като че ли се бояха да не би българите да станат и да си отидат. Не, те стояха все там, дори се понастаниха още по-добре. Надвечер по околни пътеки от Струмица довтасаха товари с храна, по две врещи на кон, пълни с хлябове и сушени меса. Не беше много храната за толкова люде, раздадоха я старейшините и никъде не се скараха, не се сбиха войници, кой да вземе повече. После се втурнаха дружини надолу към реката, да пият вода и да напълнят още еднаж кратуните. И пак се връщаха назад по старите си места.

Слънцето бе залязло. Над целия български стан и чак по пътя нататък легна гъста и хладна сянката на Беласица. Зеленееха се все още горите на Огражден, белееха се между тях и по-нагоре, по разлатите и заоблени височини на планината варовити скали и песъчливи сипеи, ала скоро и там, на припек, угасна летният ден. Остана да свети още някое време само зеленикавото вечерно небе между двете планини, после се показа и пълната месечина, сребристожълта и ясна, засвяткаха звездите, които се палеха една от друга. Докато още се светлееше, челници разведоха стражи на всички страни около войнишкия стан и най-вече накъм реката и пътя.

Настъпи лятната нощ, месечината заблестя още по-силно, дигнала се вече високо на небето и над, цялата земя. Виждаше се надалеко в светлия здрач и като че ли всяко нещо по земята, но светлината на месечината е измамна. Чернилото на нощта се бе набрало под дървесата в гората, спотаила се бе, застинала бе под всяко дърво и нататък, към реката, под всяка скала катранено черна сянка. За някое време все още се дочуваше глуха врява сред насядалите и налягалите войници по цялата дължина на стръмнината — не идеше бързо сън в светлата нощ. Така, докато всеки се понамести върху топлата земя, до някой камък или храст, до гърба на другаря. Не се затваряха очите с такива тревожни мисли в ума, негли всеки искаше да ги сподели с тих глас, да ги пошушне в ухото на легналия до него земляк или да ги изрече под носа си и сам да ги чуе:

— Как няма да се върнеш и да застанеш, където ти кажат! Сам царят те връща и ти казва: „Застани тук.“ И той е там, лежи с нас на тревата, без шатър. Така е дошло, така ще бъде, искаш, не искаш.

— А защо, защо? Вече няма защо. Ромеецът ни прегази.

— Защо… Все има защо, докато стоиш на нозете си и меч виси над бедрото си. Ето и царят е с нас, синовете му, войводите.

— А ти къде ще отидеш сам! Царството си е още царство. Ще те хванат и ще те върнат. Ще вървиш там, където ти кажат, и там ще спреш.

— Сега ние с два царя: единият пред тебе, другият зад гърба ти. Все царе, все тегло за тебе.

— А ти не можеш без цар. И по-добър за тебе ще бъде твоят. Говори той на твоя език. Ето нашият лежи там на тревата. С тебе лежи. Самуил цар български…

— Самуил е добър, но и той е цар. Кара те с ромеите да се колиш. Добър е по сърце, свой и с простия човек, ама и той е цар.

— Ти дръж се за него, човече. Без него още по-лошо.

— Държим се. Ето с него сме всички тука.

Най-сетне затихна всяка врява и шепот сред тия хиляди мъже, налягали по земята. Месечината сякаш не беше се и помръднала, високо горе звездите едвам мъждукаха в белия й блясък. Някъде към реката долу ясно продума някой от стражите, но веднага млъкна. Далече, като в друг някакъв свят, лаеше куче едвам чуто. В настъпилото нощно затишие се чуваха само звънките свирки на щурци, ясното и гъсто едно след друго квакане на жаби нататък по мочурищата и от време на време току ще изтропотят по пътя насреща конете на ромейските стражи. Крадешком ще се плъзне по светналото небе откъснала се звезда и бързо ще угасне.

 

 

Месечината се бе изместила на запад, изгряваше на изток бледа зора, но сенките под дървесата бяха все така черни, спеше дълбок сън всичко живо по земята. Замлъкнали бяха дори и щурците и жабите по застоялите блата. Едва шумолеше нататък прималялата река, сякаш шумолеше, дишаше самата тишина. Настанал бе късият, последен нощен час, когато клепачите потрепват, но не могат да се отлепят и душата се моли някому: „Още малко… още малко сладък сък…“

Изписука някъде в гората ранобудна птичка. И като че ли всичко започваше както при всяко зазоряване, ала внезапно, далеко някъде вдясно се чу уплашен вик:

— Ииидааат! Идат…

Викаше някой от нощните стражи. Войниците сякаш бяха чакали тъкмо тоя вик в съня си. Наскачаха едва ли не всички отеднаж. И който продължаваше да лежи, другарите му го сритваха:

— Ставай! Идат!

Вдясно по пътя се дочуваше тропотене на много коне. Те не се виждаха в утринната дрезгавина и зад завоя нататък, но все по-ясно се чуваше гъстият конски тропот. Войниците се разбързаха, заблъскаха се един в друг, а нямаше защо да бързат: оръжията бяха в ръцете им, на пояса или до нозете им в тревата, овлажнели от утринната роса. Всеки знаеше и мястото си — казано бе още предния ден. Тръгна отново и царят между войниците — ето и той беше тук, на мястото си, с войводите. Изтича един от младите му багаини към гората, да не би скритият там полк с царския племенник още да спи. Ромеите идат!

Зададе се по пътя в светлия вече здрач и самата ромейска конница, подскачаха на седлата войниците, навирили дълги копия. Самуил излезе напред и се спря, втренчил поглед в конниците, които бързо се приближаваха. Скоро те изпълниха целия път далеко вляво, докато най-сетне не се спряха, редица след редица. После като под една повеля се обърнаха към българския стан, лице срещу лице. Бяха много, може да имаше до три хиляди души. Царят ги гледаше спокойно. Неговите конници бяха едва седемстотин, но се виждаше, че готвейки тежък удар срещу войската му, Василий не знаеше през какви мочури трябваше да мине неговата конница, за да удари българите. Самуил повели българската конница да премине на дясната страна, където мястото беше по-здраво, и да удари встрани ромеите, щом се спуснат в ниското към реката. Той бе предвидил всичко, както и се случи малко по-късно. Ромейската конница излезе от пътя и пак се спря; това беше колкото да отвори място за пехотата, която също се зададе зад нея и скоро изпълни целия път далеко наляво. Намеренията на ромеите бяха ясни и те не ги криеха, като знаеха колко по-голяма беше тяхната сила.

Боят веднага започна, щом ромейската пехота зае мястото си зад конницата. И пак с тръби и тимпани, с развети знамена, както винаги. Потеглиха напред редиците на ромейските конници и все повече се затичваха, докато слизаха към реката. Изеднаж, долу в ниското и още не преминали реката, тяхното ляво крило и повече от половината коне започнаха да хлътват в мочурищата нататък, да изостават, редиците им се разбъркаха. Животните се мъчеха да излязат с двете нозе от една локва и затъваха и с четирите в друга, още по-голяма тиня, невидима под гъстата зелена трева. Много от тях бяха затънали дълбоко, до корем, и не можеха вече да се помръднат, а само клатеха глави и протягаха шии безпомощно. Затъна тъй, пръснала се низ тресавищата, голяма част от ромейските конници и малцина успяха да преминат на другата страна. Другата част, която бе стъпила на по-здраво място, напредваше бързо и сякаш не забелязваше какво ставаше по мочурищата. Когато оцелялата ромейска конница започна да се изкачва с ускорен ход по стръмнината, където беше българската пехота, една част от нея трябваше да се обърне срещу българската конница вдясно, която също се втурна напред с голяма сила. Загубила повече от половината си люде и коне, които изостанаха по мочурите, сега ромейската конница се намери между два врага — българската конница и българските стрелци. Българската пехота се огъна накъм гората под натиска на ромейските конници, но те напираха сред един облак от стрели и сулици, а от лявата им страна налиташе българската конница. Скоро ромейските конници съвсем се объркаха и започнаха да отстъпват, заобръщаха конете си, не по своя воля, накъм тресавищата край реката, следвани по петите от българите. Усетили опасността, ромеите се опитваха да завият накъм пътя, откъдето бяха тръгнали, и повечето от конете им се понесоха нататък, но не под ръката на ездача, а животните и сами се бяха втурнали нагоре, за да избягнат блатата. Настана голяма бъркотия, в която се заплетоха и българите, но ромейската конница беше вече разбита. Подплашените коне тичаха на стада и ездачите нямаха власт над тях. Горе на пътя пехотинците се отдръпваха да ги пропущат и те отминаваха по поляните нататък. Нахвърли се и българската конница върху ромейската пехота, но също в безредие. Ромейските стрелци на свой ред я посрещнаха с облаци стрели и тя изви встрани, за да се върне на старото си място при своите.

Тая бъркотия не продължи много — бързо препускаха нагоре-надолу подплашените коне в малката долина. Низ мочурищата край Струмешница останаха много ромейски коне и продължаваха да се дърпат и тръшкат, докато успяваха най-сетне да се измъкват по един или два, мокри до седлата си, оцапани с рядка кал и блатно зеленило. И сякаш нищо не беше се случило, екнаха отново тръби, задумкаха тимпани и отгоре, от пътя заслиза ромейската пехота, бавно, в гъсти редици, с хоругви, развети на утринния ветрец. Беше вече съвсем светло — отдавна бе прегоряла утринната руменина на изток, наближаваше да изгрее и слънцето. Ромеите слязоха долу, редиците им се разпокъсваха и извиваха, където беше нужно, за да се промъкнат между мочурищата, прегазиха и реката, сетне отново се подредиха в редици една след друга. Те се заизкачваха вече по широкото нанагорнище, където бяха българите, стъпка по стъпка, пет и шест редици една след друга, и тръбите, тимпаните им свиреха и думкаха сякаш за тяхно увеселение и лек път нагоре. Краищата им вляво и вдясно започнаха да се завиват като ръце, които посягаха да обхванат българския полк. Първи бяха и у тях две редици стрелци и метачи на сулици, а веднага след тях вървяха три или четири редици с мечове и дълги копия, притиснали към гърдите си широки, шарени щитове.

Самуил стоеше на същото място, на няколко разтега пред войниците си, побързаха към него сега двамата му синове, неколцина от войводите, протокелиотите му, сякаш да го запазят от приближаващия се враг. А той замаха с ръка към конницата, която се бе събрала вдясно, на старото си място. Както бе наредено преди това още, размърдаха се, разбутаха се стотиците коне и току се втурнаха срещу ромеите, все по-бързо и по-бързо. Ала не бяха много те, макар и с конете си, много и много повече бяха ромеите. Българската конница мина като вихър през тях, но отмина; поразколебаха се тук и там редиците им, разпокъсаха се на много места, ала бързо, се сляха отново, подредиха се една след друга. И продължиха да се изкачват; зад тях бяха се натъркаляли по тревата изпосечени от българската конница войници, но никой от другарите им не се обърна да ги погледне. Разбъркала редиците си, българската конница се бе понесла накъм блатата, та зави против волята си нагоре към тях, а там я пресрещна ромейската конница.

Ромеите се затичаха с всичката си сила по пътя надолу и българите, които едва-що се бяха отстранили от мочурищата, се озоваха между две опасности. Опитаха се да се опрат на ромейските конници, да минат през тях и да се отдалечат от тресавищата, които бяха много по-опасни. Ромеите пък искаха да ги прегазят, налитаха по три техни коня на един български, а в същото време гледаха да ги върнат назад, да ги натикат в мочурите. Българите се бореха за живота си, а несгодно беше за тях и това, че идеха отдолу нагоре. Дори и конете им усещаха голямата опасност, та опъваха нозе и шии, хвърляха се ту на една, ту на друга страна, хапеха с жълтите си зъби, ритаха, врещяха пронизително от страх и ярост. Много български коне тичаха вече без ездачи, отскачаха високо от двете страни на седлото празните железни стремена. Когато останалите още на конете си български ездачи успяха да се поотдалечат от блатата и да се изкачат накъм пътя, вече въртяха оръжие само за да се защитяват и гледаха всякак да се отдалечат от полесражението. И някои успяваха. От българските конници едва останаха триста или четиристотин, души, които препускаха на разни страни наоколо и вече никой не можеше да ги събере, да ги подреди отново за бой.

В същото време византийската пехота настъпваше в най-добър боен ред, без да бърза, може би поради нанагорнището. Знамената, тръбите и тимпаните, позлатата на шлемовете и броните на заповедниците, горделивото поклащане на големите челници, които яздеха едри коне на също позлатени седла, бавните, отмерени стъпки на хилядите войници, високо дигнатите дълги копия на дружините-копиеносци, гъсто едно до друго — всичко това изглеждаше тържествено и страшно. Страшно беше и голямото множество на ромеите, а колкото повече се приближаваха, българските редици сякаш ставаха все по-малки. Ала друга някаква сила напираше тъкмо от българските редици. Те стояха по местата си, както се бяха подредили за бой, и чакаха. Всеки войник гледаше пред себе си. Гледаше неприятеля, който се приближаваше стъпка след стъпка. Трябва да го дочакаш; обърнеш ли му гръб, той ще ти отсече главата, с копието си ще те прониже. Виж колко копия са надигнали, идат насам като гора. Къде ще бягаш сега! И царят е тук, къде ще го оставиш, та да бягаш? Каза се — тук ще стоят всички. Ще спираш и ще се браниш; ще пазиш и царя. Ако обърнеш гръб, няма спиране. Ще хванат те и царя; той слезе от коня и застана с войниците; застанаха и войводите и всички челници; няма вече войводи и челници, няма войници, всички са заедно. Нели пише в църковните книги: в гроба не се познава кой е цар и кой е прост войник. Ето такъв час е дошъл. Няма къде да бягаш, а с меча може да минеш през неприятеля. И всеки войник стискаше оръжието си, може би с еднакви мисли. Ами всички бяха в една и съща беда; като в един и същ гроб и цар, и прост войник. Така бяха вървели всички заедно, били се бяха, гладували бяха и жадували, мрели бяха и страдали, градове бяха взимали, плячка бяха задигали, ругали бяха и песни бяха пели… И царят с тях навсякъде, и сега също — къде ще ходиш ти, щом той е тук и стои срещу ромеите!…

Стрелците опнаха лъкове и като че ли всички с един замах. Време беше да се започне. Замахаха ръце един през друг и хвърлячите на сулици. Ромеите и сега не побързаха; те чакаха друг час за себе си, макар само няколко мига по-късно. А паднаха мнозина между тях от българските стрели и сулици; никой не се обърна да погледне улучените, редиците една след друга ги отминаха. Щом стигнаха сякаш на определено място пред редиците на българите, опнаха своите извити лъкове и ромейските стрелци, полетяха на цели рояци ромейски сулици. Улучените българи се отпущаха на колена или отеднаж, като отсечени дънери, тръшнаха се там и също никой не ги поглеждаше; някак тихо, крадливо се измъкваха наназад и ранените, превили се надве или притиснали с ръка раната си. Не спираха вече стрелците ни от едната, ни от другата страна, но сега всеки за себе си и сякаш всеки бързаше да изпревари останалите. Българските редици започнаха да тръпнат, започнаха да се олюляват, а ромеите и сега не побързаха да се нахвърлят. То беше от голямата им сила. Работеха само стрелците им, пуснати като рояци деца пред сватбарите. Но и мечоносците и копиеносците им, по две и три редици една след друга, бяха близу.

После бързо, като че ли отеднаж, цялата ромейска войска обхвана българската, покри я, легна върху нея, а българската влезе, размеси се с ромейската; едната беше много по-многобройна от другата, та я обхвана и от двата й края. Българската не се и помръдна да избегне първия удар на ромейската, не се дръпна назад да избегне смазващата нейна прегръдка. И така, вътре в ромейските редици, българите заработиха с оръжията си на всички страни, като берачи, които не можеха да приберат преобилния плод в кошницата, колкото и да бързаха с две ръце. Където и да насочеше българинът меч, накъдето и да замахнеше с палица или секира, срещаше ромейски гърди, ромейска глава. Но българите приличаха и на удавници, които махаха ръце и нозе да изплуват нагоре, докато дълбоката вода ги заливаше от всички страни и ги дърпаше към дъното. Много повече мечове, копия, секири и палици се сипеха върху тях. Земята бързо се покриваше с мъртви и полуживи човешки тела. И не беше много шумно при толкова люде, вкопчили се в смъртен бой. Ромеите викаха повече, не спираха и техните тръби и тимпани, но българите нямаха време да извикат, рядко ще изреве някой в лицето на врага, та и ударените смъртно се отпущаха на земята със сподавени степания и въздишки, с примирение. Тоя позатихнал викот и трясък на битката беше страшен, а още по-страшно беше настървението, с което се нахвърляха враговете един срещу друг. Страшно беше надмощието на ромеите, страшна беше и отчаяната ярост на българите. Те се избиваха. По едно време се втурна в боя скритият в гората български полк. Ромеите бяха го усетили и беше вече без полза да се крие. Връхлетя с вик и рев, но бързо потъна в общата бъркотия и с нищо не промени хода на сражението.

Царят остана сред войниците си. Биеше се и той, макар неговите удари да бяха по-редки — големият меч тежеше в ръката му. И би загинал между първите — как би могъл да се обръща на всички страни и бързо, ловко да отвръща на удара с удар с вдървила се старческа ръка, със задуха, който стискаше гърлото му, с тия премалели, разтреперани нозе? Ала до него бяха двамата му синове, младите му протокелиоти. Той стоеше там и се биеше със същата решителност, както и войниците му. Той беше най-немощния между войниците си и нека падне пръв. В това беше сега всичката му сила — да задържи войниците си. И нека падне пръв в боя. Ромеите не го познаваха и не можеха да познаят българския цар в неговото скромно воинско облекло; те не забелязваха и белите му коси или го поглеждаха някои с присмехулно съжаление за неговата старческа дързост. По едно време Самуил забеляза как един дребничък ромей замахна с палица, а той едва успя да помръдне ръка, за да дигне меча си, нещо прасна по главата му и по-нататък нищо не видя, нищо не чу, нищо не усети.

Сякаш това беше по-важно, Радомир, който беше току до баща си, с един удар на меча разсече рамото на ромея, сряза дълбоко ризницата му, дребничкият ромей се преви и като да потъна в земята. В същото време Радомир бе обхванал с другата си ръка царя през кръста и го притегли към себе си, а той увисна на ръката му.

— Татко… — сграбчи го Радомир с две ръце, в дясната ръка все още стискаше огромния си меч, обърнат с острието надолу, та се стичаше по него алена кръв. Князът се огледа бързо, викна: — Коня! Къде е конят…

Той се дръпна от предната редица, струпаха се там царските багаини, Давид Мокри, войници, които бяха забелязали какво стана с царя, струпаха се като жива преграда, за да запазят своя цар. Някой доведе царския кон — държал го бе наблизу през време на боя. Радомир сложи царя на седлото — жив ли беше още той и колко леко беше тялото му, макар и в желязното воинско облекло! После царският син и сам скочи на седлото, прихвана царя с лявата си ръка ведно с юздата, която му подаде някой, притисна го към гърдите си, а в дясната размаха окървавения си меч. Кой би се изпречил на пътя му! Той се огледа за миг накъде да полети и видя, че българската войска бе притисната едва ли не от всички страни, свободен беше донякъде само гърбът й откъм гората. И ето сега той самият напущаше боя с тялото на царя в ръцете си… От гърдите му се изтръгна вик:

— Отстъпвай към гората! Към гората!

Той подкара коня си и не виждаше дали ще прегази някого, дали ще мине по живи тела. Войниците и сами се отдръпваха, блъскаха се да му сторят път, чуха се гласове и се долавяше уплахата в тях въпреки шума и тътена на битката:

— Царят! Царя убиха!…

Нататък княз Радомир не срещна ромеи и бързо навлезе в гората. Той не се досещаше да прибере в ножницата излишното сега оръжие, а бе го обладала някаква почуда, че тялото на царя лежеше така немощно и леко в прегръдките му. Ами и той, неговият син, вече и сам баща, се боеше от гласа му, от голямата му сила! А сега… ето…

Князът прибра меча в ножницата и обърна коня право към Струмица.

Не продължи още много и битката. Като че ли всички бяха чули царския син и се надигнаха гласове от много страни:

— Отстъпвай към гората! Отстъпвай към гората!… Разчу се сред войската и друг тревожен глас:

— Царя убили!…

Българските войници стояха по местата си и се биеха и мряха там сякаш по силата на някакво заклинание, което мигом се наруши от тия две думи: „Царя убили.“ Голяма част от българската войска изеднаж започна да отстъпва към гората — войводи и всякакви челници и най-прости войници. Мнозина бяха обградени, бяха в ръцете на ромеите и се държаха, докато държаха оръжието си; те всички загинаха там или бяха откарани в плен. Които пък можаха да се отскубват, обръщаха гръб и бягаха в гората, а оттам — към Струмица.

 

 

Още докато беше в гората, княз Радомир дочу как царят тихо изохка в прегръдките му. Князът се приведе към него, поспря коня:

— Татко…

Самуил отвори очи, промълви с отпаднал глас:

— Къде съм… Какво стана…

— Аз съм, татко. Радомир. Удариха те. Бързам към Струмица.

— Какво стана… Сражението…

— Още се бият.

— Но ние… Защо тъй… Мене само главата ме боли…

— Да сваля шлема — посегна Радомир под брадата му да откопчае ремъка на тежкия боен шлем.

— Не, не… — помръдна Самуил да попречи и пак клюмна, загуби съзнание.

Князът не смееше да излезе от гората — ромеите бяха близу. Едва когато наближи Струмица, излезе на пътя. Тук, далеч от полесражението, беше тихо и сякаш всичко живо се бе заслушало в далечния бой. И пусто беше наоколо, князът забеляза само няколко малки дружинки конници, които също яздеха накъм града. Виждаха се те ясно — бяха остатъци от разбитата българска конница; чернееше се още по-голяма дружина и нататък, вече близу до източната врата на Струмица.

Князът се изкачи по стръмнината към града. Крепостните стени и кули се издигаха още по-високо върху рида, дето беше разположен Струмица. Отсамната врата беше разтворена и там бяха се струпали от двете страни на пътя към триста конници. Щом съгледаха царския син, те се опитаха да се подредят. Князът мина мълчаливо между тях и влезе в града. Зад него се чу бърз говор:

— Царят! Това беше царят! Убили са го…

Радомир предаде баща си в ръцете на Радой, когото царят тоя път бе оставил в града. Още докато събличаше слугата воинските му доспехи, Самуил пак дойде на себе си:

— Какво става там, сине?

— Бият се — отговори Радомир бързо и продължи: — Аз ще се върна там.

— Побързай. Тук няма какво да гледаш. Удариха ме, а… стар съм вече. Но… ще се съвзема. Скоро ще се съвзема и аз. Върви, върви, синко…

— Нищо — мърмореше сърдито Радой, но и със скрита радост. — Нищо ти няма. Само шлемът те е натиснал малко. Ето тук… малко кръвчица. Ще те умия със студена вода и ще ти олекне…

— Нищо, нищо. Само главата ме боли малко. Върви, сине. Побързай.

Радомир излезе, яхна коня си пак, но нямаше къде да бърза. Знаеше, че битката е загубена. Нели и той самият бе заповядал отстъпление. Ще се затворят всички в Струмица; яка твърдина е тоя град на високия рид. А царят, царят! Ако Струмица падне, макар и по-късно… Князът се спусна по тесните, криви и стръмни улички накъм източната порта. От стена до стена, от врата до врата бързаха, събираха се на купчини разтревожени люде, плачеха деца. Те всички се заглеждаха в княза с изплашени очи и млъкваха, докато отмине, после пак избухваха още по-силно разбърканите им гласове.

Струпали се бяха струмичани и пред отворената източна врата; оттук се виждаше цялото Струмишко поле между Огражден и Беласица. Там бяха и конниците; никой не се бе решил да слезе от коня си. Някой проговори близу до княза:

— Те вече бягат, княже… Нашите.

Това се и виждаше оттук, от стръмнината пред градската врата. Пътят нататък беше пуст, ала откъм гората вдясно се бе задала тълпа войници и бързаше насам, разпиляна по изгорелите от слънцето поляни, по долищата. Войниците вече слизаха към реката, но се измъкваха и други оттатък, изпод гъстата сянка на гората. В ума на княза се въртяха едни и същи мисли: „Те ще се затворят тук. Разбита войска… Колко ли ще изтрае Струмица?… А царят… ранен, в ръцете на Василия!…“

Той се извърна към най-близките конници:

— Никой да не се отдалечава оттук!

По стръмния път накъм градската врата се зададоха първите отстъпващи войници, премалели от умора, с пламнали от слънцето лица, облени в пот. Те минаваха мълчаливо и попоглеждаха някак стеснително царския син, застанал сред пътя, сякаш тъкмо тях да посреща. След тях се занизаха и други, цели върволици от двете му страни, приведени под нагорещеното от слънцето воинско облекло и оръжие, станало негли още по-тежко и ненужно. Тук князът дочака войводите; последен, с последните войници се изкачи нагоре и великият войвода Ивац.

Реши се още тук князът да пренесе ранения цар някъде отвъд Вардар. Далече по пътя нататък из полето се бяха повлекли неголеми облаци прах, бели в блясъка на дигналото се високо слънце. Приближаваха се насам ромейски дружини. Ивац се обърна към царския син, прегракнал от умора и жажда:

— Побързай, княже.

Гаврил-Радомир пренесе ранения си баща чак в Прилеп; придружаваше ги една дружина от двесте конници. Той пренощува в тоя град и рано на другия ден поведе дружината си назад към Струмица. Князът бързаше — да бъде там, където беше войската и всичките й челници, гонеше го и пресекналият, задъхан глас на царя:

— Побързай, синко!

Още на втория ден привечер той наново премина Вардара с дружината си при Удово, стигна и до Пирава, където също пренощува; не беше никак сгодно сега да се озове край стените на Струмица нощем и с уморени коне — там бяха вече ромеите. Потегли отново рано на другата сутрин и зави право на североизток, през южните разклонения на Плавуш планина, за да се отклони от главния път и да избегне опасните му кривулици и теснини, доколкото беше възможно.

През такива теснини между Плавуш и Беласица минаваше почти целият главен път и когато князът стигна пак до него през планински пътеки, спря се с дружината си на една височина да го огледа, преди да се спусне и той по кривулиците му. Беше рано преди пладне, но слънцето се бе дигнало високо и като че ли още по-тежко в тия първи дни на месец Зарев. Князът тозчас забеляза на няколко места, тъкмо където пътят се провираше през най-стръмни теснини, стълпове синкави пушъци, дигнали се едва ли не до слънцето. Самуил бе наредил да се натрупат големи купища камъни и дървета на много места по тоя път, който идеше чак от Солун, та да не може да се минава лесно по него, и сега тия временни прегради горяха. Василий бе изпратил свои люде да разчистват пътя. Радомир съгледа от височината една дружина от две-три стотици ромеи, които се приближаваха към друга една преграда, за да я подпалят. Като да бяха тръгнали тия люде към големи подвизи, та ги водеше някакъв голям техен заповедник — развяваше се начело на дружината знамето му. Те не бяха забелязали българите и се приближаваха спокойно към преградата. Княз Радомир поведе дружината си по труден, ала най-кратък път и се нахвърли върху ромеите изневиделица. Те тъкмо бяха запалили купището дървета и се намериха между огъня и копията на българите. Настана голямо безредие сред ромеите, разбъркаха се в теснината конници и пехотинци, та мнозина попаднаха под конете на своите и в първите мигове никой не се сещаше да се обърне срещу българите. Българските конници налетяха от три страни, бързо навлязоха сред обградените, мушкаха с копията си, сякоха с мечовете и нямаше кой да им попречи, кой да ги спре. Час по час ромеите се втурваха като заслепени накъм засилилия се огън и веднага пак се връщаха назад още повече уплашени от огнената стена, та едва ли не сами се натъкваха на българските оръжия.

Княз Радомир бе полетял направо по пътя. И нов път разтваряше той с грамадния си меч през разбърканата навалица на ромеите, които бягаха пред коня му в ужас. Царският син съгледа отдалеко знамето на ромейския заповедник и се спусна право срещу него. Сега мечът му беше още по-страшен, докато конят му газеше върху човешки трупове. И не ръката му се умори, а мечът от яко бохемско желязо се пречупи на две, тъкмо бе стигнал княжеският кон на един скок до ромейския велможа. Видя го Радомир за един миг — ромеецът цял бе облечен в желязо и злато, с бяла грива на високо извития му шлем, брадата му също беше доста побеляла; видя го князът — вече възрастен мъж, но се държеше напето на позлатеното седло. Погледна князът строшения си меч и ядно го захвърли; погледна празната си ръка и се усмихна. И докато тая ненавременна усмивка беше все още на лицето му, лъснало от пот, опръскано с кръв, той посегна бързо и с едно дръпване изтръгна от ръцете на някакъв ромей дългото му копие, както го бе насочил, за да защити големия си челник. Князът обърна копието с рязко движение на ръката, стисна го под лакътя си и смушка коня право срещу ромейския велможа. Той прободе ромееца в корема и го натисна с голяма сила, та го събори и от седлото, в нозете на коня му. Всички ромеи наоколо се разбягаха по-надалеч, побягна и конят на заповедника им, а на пътя остана той самият, легнал по гръб с разперени ръце, от разпорения му корем се бяха повлекли черва. Лицето му бе побеляло като черупка на яйце изпод накривения гривест шлем — мъртво беше вече това лице. Потекла бе в праха неголяма локва кръв. Царският син се огледа, потърси с поглед побягналите нататък ромеи и попита на ромейски:

— Кой е тоя храбър мъж?

Чуха се гласове от няколко страни:

— Дук Теофилакт Вотаниат… Солунският дук…

Князът приподигна едва-едва рамена — всеки със съдбата си.

Тук спасиха живота си едва неколцина от ромеите, които побягнаха незабелязано и се върнаха при своите; яви се един от тях и пред василевса, да му разкаже какво се бе случило с Вотаниата. А княз Гаврил-Радомир още същия ден се прибра в Струмица. Василий Втори удари тоя град веднага след като разби българската войска, но не можа да го вземе и се отстрани от стените му. Сега Василий кроеше да покори докрай България, но повече с хитрост и търпение, отколкото с оръжие и ненужни жертви. Той бе изпратил Вотаниата да разчисти пътя към Солун, където мислеше да се оттегли временно, и бе останал да го чака недалеко от Струмица.