Димитър Талев
Погибел (8)

VIII

Самуил бързо научи за влизането на Василий в Бъдин. Научи той и как бе влязъл ромеецът в тоя български град. Разчу се и по цяло Скопйе, дето беше царят, за предателството на бъдинския епископ Стефан. Царят не потърси никого, да се оплаче, да излее гнева си — велможите му сами идваха при него. И всеки посвоему изказваше пред него негодуванието си от предателството на бъдинския епископ. Царят повече мълчеше и само пред великия войвода Ивац изказа голямото си огорчение:

— Той предава нашия град на чуждата войска, а казва, че това е спасение за тоя град. Ето какви люде има между нас, какви владици, но може би има и такива войводи, такива боляри и челници и всякакви, които чуждото царство и власт приемат като спасение. Чуждият е дошъл да те прегази, а ти сам лягаш под нозете му. Това ли успяхме да направим досега ние с тебе, велики войводо и брате мой! Нищо ли повече не можахме да направим с кръвта, която проляхме, и с всички мъки…

Ивац никога не казваше излишна дума и само това отговори на царя:

— Защо ще мерим доброто дело със злодеянието на предателя?

Царят се взря в него с все още искрящите си очи, негли да чуе най-утешителните думи, сетне издълбоко въздъхна. Разяждаха го съмнения и подозрения, но той не искаше да ги изрече гласно, па макар и само пред най-доверения си помощник. Страшни бяха тия съмнения и подозрения, той се опитваше да ги отпъди, да ги заличи в ума си, а те долитаха сами, бръмчаха в ума му като вонещи, отровни насекоми.

Мълчанието между двамата воини стана продължително и царят рече, като че ли да отклони в друга посока разговора:

— Дали не стареем вече ние с тебе…

Ивац полюшна едрата си глава, попристисна устни и каза:

— Защо… Седим още на седло, ти ходи чак и до Одрин…

Царят мълчаливо го прихвана през рамената, мълчаливо го притисна на гърдите си. Те помълчаха още някое време, като люде най-близки, които не се боят от мълчанието помежду им, после Ивац стана и си отиде. Самуил остана сам и пак с огорчението си, с подозренията и съмненията си.

Най-напред Яков Рун предизвикваше тия мисли в ума на царя. Той подозираше Димитра Полемарха още преди много време, а сега говореше едва ли не против всички велможи, ругаеше и простия народ. Рун не можеше да каже против никого нещо определено, говореше общи думи, често и те недоизказани, но ги говореше с гняв и ярост. Царят неволно се повеждаше по думите му, започна да се заглежда с по-други очи в людете си, сякаш търсеше в познатите лица и някакви непознати, скрити черти. Ала най-много съмнения и подозрения заседнаха в ума му през време на похода до Одрин и още повече след предаването на Бъдин. През време на похода той чу от войниците всякакви противни думи, а червенокосият, когото не можа вече да забрави, каза всичко открито. Това все пак не беше най-лошото; войниците винаги бяха мърморили и говорили противни думи — тежък е техният живот, големи са мъките им, голям е и страхът им, и ненавистта им към болярина, умът им пък не отива много далече. Но през време на тоя поход царят бе доловил нещо друго и в приказките на войниците си, и по техните лица, та дори и в движенията им, във вървежа им, още повече в преголямата им алчност, когато се нахвърлиха в Одрин за плячка, за жени, за убийства и кръв. Той винаги бе виждал и срещал съпротива у людете си, винаги се бе мъчил да я надвие и подчини, винаги се бе стремил с цялото си сърце да запали светлина в умовете им, та да могат да видят това, което и той самият виждаше за тях, за цялата държава; стремил се бе и бе се надявал и наистина бе успявал да подчини съпротивата им, която му се бе виждала и по-друга досега. През време на похода за Одрин той видя тая съпротива в най-грозния й вид, той я видя все така жива и сякаш непобедима. Сетне дойде предателството на бъдинския епископ, спомни си той и своя племенник Добромир, който предаде на ромеите Верея, спомни си отново и негли с още по-голяма болка за предателството на родния си брат… Никога досега не беше го изоставяла крилатата надежда, не беше го изоставила тя и сега, но ето тая нова болка…

Все пак тая нова болка беше като шипа на желязното стреме, който бодва коня тъкмо когато е уморен, когато нозете му натежават. Веднага след като се получи вестта за падането на Бъдин, при него дотича Рун.

— Никога преди — каза му царят — не си бил нужен толкова много, както си нужен сега.

От две години Яков Рун бе прогласен за войвода. Той бе побелял вече и особено брадата му, ала колкото черни косми бяха останали по главата, бяха сякаш още по-черни. Вдълбали се бяха още повече и всички бръчки по сухото му лице, сключили се бяха по-строго и дебелите му вежди, но тъмните му очи горяха с по-голяма сила, макар да бяха се откроили по-издълбоко. И гласът му бе издрезгавял, станал бе и по-рязък, но идеше все така, сякаш направо от сърцето му. Натежали бяха и движенията му, ала все още се виждаше, че в гърдите му напираше неговото нетърпение във всяко нещо. Той отвърна, негли готов да се сопне и на царя:

— Аз никога не говоря напразно… Трябва половината да ги набиеш на кол! Може и да не са всички виновни, но ти ще изхвърлиш гнилата ябълка, ще изхвърлиш и тия до нея, за да ти останат другите здрави. Може да не са всичките виновни, но всички ще се уплашат и страхът по-добре ще ги вразуми…

Той не спомена тоя път име, не каза кои бяха виновни, но едва ли би се стъписал, ако царят би му повелил да набие на кол и половината български велможи, мирски и духовни, та и половината прост български народ.

— Ти вече остаря, Рун — скара му се Самуил, — но трябва да те усмирявам като вироглав хлапак. Ти трябва да бъдеш пазач на царството, а не губител на виновни и невинни. Запомни това добре и завинаги.

Рун не отговори, но гледаше царя, без да мигне, и погледът му не се укроти. Царят продължи:

— Предателството е като зараза, минава от човек на човек и не знаеш с какъв образ ще ти се покаже, ще те измами и съблазни. То понякога е заблуда и човек не знае накъде го води тя. Ти трябва да знаеш това, за да познаваш по-добре виновните и по-добре да ги различаваш от невинните. Между нас има предателство и ти търси предателството. Невинната кръв оживява и търси отмъщение.

Рун не можеше да се сдържи повече и рече задъхан, с изблещени очи, по които личаха червени жилки:

— Царю… Царю честити… Аз не мога като тебе… Моят ум не е… Втурвам се по всяка следа и… със зъби за петите. Ако се бавя и колебая, вятърът ще заличи всяка диря. Не ми е нужно мене много мислене, да се въртя и озъртам.

Яков Рун излезе от царското жилище с покорно лице, но думите на царя не бяха стигнали до ума и сърцето му, не бяха укротили неговата ярост спрямо всеки враг на царството, която беше и негова любов към царството.

Същия ден царят получи бързо известие, че в Преспа бе починала царицата. Самуил почувствува някаква неясна скръб, която се изписа дори и по лицето му, но той не каза нищо за покойната, а пристъпи, открехна едното крило на прозореца в стаята си и погледна вън. Царят знаеше, че през последните дни бе навалял до две педи сняг, но като че ли искаше да се увери още един път с очите си. Небето беше още облачно и във въздуха прехвръкваха редки снежинки, снегът тежеше като дебела, плътна покривка върху земята. Затрупани бяха обилно широките покриви на многобройните къщи на Скопйе, които се виждаха от високата градска крепост надолу към Вардара, затрупани бяха тесните криви улички, дворищата, градините; виждаше се и полето отвъд реката, също цяло Водно по-нататък като огромно снежно купище и само през старите гори по него се чернееха ивици и дупки — там, дето снегът не бе проникнал между дървесата и под широките корони на дъбищата, чиято шума и досега не беше окапала. Далеко вдясно се виждаше и снежният Шар с високите си върхове и хребети, като бледа, синкава светлина, дигнала се от земята към небето. Снегът заглаждаше всеки ръб и ъгъл, белееше се надалеко и сякаш от него идваше бялата дневна светлина, която се отразяваше и горе, по мрачното, облачно небе. Самуил поклати глава и прошепна:

— Няма да тръгне Василий по тия снегове чак от Бъдин…

Той остави за свой наместник в Скопйе великия войвода Ивац и тръгна за Преспа. С него тръгнаха синът му Радомир и двамата му зетьове, племенникът му Иван-Владислав, също и всички люде, които трябваше да ги придружават.

 

 

Царица Агата бе погребана още същия ден, когато Самуил пристигна в Преспа; тя бе умряла три дни преди това и мъртвото й тяло не можеше да стои повече, въпреки че беше посред зима. Погребението се извърши със строга тържественост и в това беше цялата скръб на близките и приближените люде на царицата. Плака за нея личната й прислужница, заплака току пред отворения й гроб и Денница, най-малката й щерка, но никой друг не пророни сълза. През последните години на живота си застарялата вече царица непрестанно бе боледувала и всички приеха смъртта й като спасение за нея, но и така бе живяла тя през целия си живот, че не беше успяла да привърже повече към себе си дори и собствените си деца. Тя беше хубава на младите си години и бе преживяла някои вълнения тогава, пък и не можеше да бъде иначе, щом беше и тя жив човек. Не беше сторила никому зло, но не беше сторила и добро никому; никого не беше мразила премного, но и никого не беше обичала пламенно; станала бе царица, но само защото беше съпруга на цар. И сега никой не жалеше за нея, не жалеха много и децата й. Мирослава бе дошла чак от Драч за погребението на майка си повече от приличие, а също и за да се срещне с мъжа си, княз Ашот, който бе напуснал отдавна Драч и ходеше с царя. Теодора-Косара, която би жалила и плакала по-искрено за майка си поради милостивото си сърце, не дойде в Преспа, понеже живееше в далечното княжество на мъжа си княз Иван-Владимир.

Самуил се прибра в стаите си веднага след вечерята, която бе сложена по-рано тая вечер, още щом се върна царското семейство от погребението на царицата, както беше обичай. Царят отдавна не беше виждал съпругата си, а и смъртта бе сложила върху лицето й своята студена, жълта маска, та му изглеждаше съвсем чужда на смъртния одър. И все пак нели мъртвата беше неговата жена Агата, майката на децата му? Стана му тъжно за нея и за целия неин празен живот. Неговата скръб за умрялата беше малка, той я почувствува като камъче, което се отрони някъде в душата му и падна, но то раздвижи цяло море от неусетно набрала се тъга.

Отдавна бе започнал животът му с Агата — преди близу четиридесет години. И колко много я обичаше той в ония първи дни, с каква душевна и телесна алчност я взе в ръцете си, за да я пренесе в чуна, с който трябваше да преминат по езерото от Охрид до бащината му крепост по стръмнините на Мокра планина! Живо и топло беше младото й тяло в ръцете му, с каква пламенна жажда искаше да я привърже към себе си, да я въведе в самотнишкия си живот! Тя бе му останала чужда и до последния час, когато я видя на смъртния одър. За нея ли жалеше той сега, или това беше останалата в сърцето му горчилка от един несбъднат блян на отминалата младост, студена пепел от една напразно прегоряла страст? Сега, когато мислеше за току-що погребаната си съпруга, Самуил не си спомни нито еднаж за Биляна — толкова бяха те далеч една от друга в мислите му, в спомените му, както бяха били през целия му живот в неговото сърце. Той никога не беше делил нищо между тях двете — нито леглото си, нито душата си. И толкова различни бяха те една от друга сами по себе си…

Той видя около смъртния одър на жена си, край гроба й, цялото си семейство, всичките си деца; не бе дошла само Косара, но тя беше винаги в сърцето му. Мирослава цъфтеше в своята зряла женска хубост дори и край отворения гроб на майка си, напълняла доста като майка й някога на нейната възраст. Руменото й закръглено лице имаше тъжен израз и тя вероятно тъгуваше за покойната, но никой не можеше да повярва на тъгата по лицето й. Самуил никога не би могъл да повярва напълно и на синовната й любов, колкото и да се бе подмилквала около него. Истинска скръб предизвикваха в царя другите две негови дъщери — най-голямата и най-малката, Рипсимия и Денница. Рипсимия беше вече стара мома, изсъхнала съвсем и телесно, и душевно, от лицето й бе изчезнало чистото озарение на девственица и сега по него се жълтееше само злоба. Тежко на всяко човешко сърце, което е останало незасегнато от любов, от пламъка на някоя страст, от каквато и да е човешка радост… Виновен беше за несретата й, за несполуката в живота й най-напред той, родният й баща: не бе мислил достатъчно за нея, не бе й подал ръка, не бе я насочил. Не бе имал достатъчно време за нея; никога не бе дошла сама при него, но никога не бе я потърсил и той, родният й баща, сама-самичка беше тя и сега, това клето негово дете. Тъжно му беше и за Денница, най-малката. Кого би могла да привлече, за да не остане и тя сама сред людете? Кипреше се и се мъдреше — нели е царска дъщеря, и чакаше, види се, да дойде някой да й се поклони. Виновен беше и пред нея, глупавата, трябваше да й помогне. Но това ли беше сега най-важната му работа — да търси мъже за неомъжените си щерки? Ето защо не можеше да намери той време за децата си. А другият, незаконният — невръстният още Давид, когото още не беше успял да види тоя път? И в същия миг Самуил реши да го вземе със себе си, да го вземе във войската. Синовете си той вземаше във войската, също и племенника си, и за тях грижите му бяха по-големи. За тях или пък това беше все същата, най-голямата негова грижа.

Раздвижило се бе в душата му цяло море от горчилка и скръб. Василий беше в пределите на царството със силна войска; с похода си чак до далечния Одрин Самуил не беше сполучил; от людете, които го обкръжаваха и най-отблизу, полъхваше студенина, някакъв лош дъх, в сърцето му се пораждаха мъчителни подозрения; все същият и досега беше образът, който разкриваше пред него и войската му, както я виждаше цяла, с един образ — ето и през време на похода до Одрин: покорен беше войникът му, ала измъчен, недоверчив, озлобен, алчен. По-малко бяха очите, които го гледаха с доверие и преданост, с възторг, с надежда. Много по-малко. Нима нищо не бе сторил той досега за всички тия люде, за народа български, който беше живото царство? Но какво би могъл да стори той сам, ако те не бяха с него, ако не вървяха след него? И те наистина вървяха с него, следваха го неотстъпно, макар да бяха недоверчиви и зли… Не, той беше много тъжен тая зимна вечер, угаснала бе всяка светлинка в душата му, всяка топлина.

На вратата внезапно се почука и царят се зарадва, че някой ей сега ще пръсне невеселите му мисли. И се зарадва още повече, като видя да влиза в стаята му Мирослава с лице сияещо от здраве и доволство, сега озарено и от една мила, топла усмивка. Нима бе забравила тя вече гроба на майка си? Такъв лекомислен, щастлив нрав имаше тя, себелюбката, и нека, щом така й беше по-добре!

Младата жена присви нозе и се поклони пред баща си, макар и не с такава лекота и прелест, както някога — долавяше се усилието на закръгленото й, натежало тяло. Царят пристъпи, приподигна я, сложи я да седне на един удобен стол и сам седна срещу нея. Побърза и да заговори, за да чуе по-скоро радостния отговор, който очакваше с увереност:

— Щастлива ли си, дете мое?

Мирослава дигна черните си вежди, помръдна устни; усмивката й вече бе угаснала и като че ли се колебаеше да заговори, като че ли искаше да скрие нещо, но току дигна очи към баща си и каза:

— Как мога да бъда нещастна, господарю мой и татко, при твоята преголяма доброта към мене, към моя мъж, при твоето царско великодушие и бащинска любов, но… аз не искам нищо да крия от тебе.

Царят я погледна поучуден и тя продължи с наведени очи:

— Аз съм много самотна в Драч, откакто Ашот е във войската… Боя се да живея там сама, пред това открито море и като че ли съм на самия край на света. Зная, че мястото ми е там, щом моят мъж е комит на тоя град и тая област, но…

— Какво ти е нужно, щерко?

Тя дигна към него умолителен поглед, широко разтворени овлажнели очи, сякаш да му покаже цялата си мъка и голямото си желание:

— Позволи, царю, на Ашот да се върне в Драч… Аз не мога да живея там сама, но… но не е и само заради мене: Драч е като отворена врата на царството ни там, на морския бряг, и е нужен добър пазач. И ромеите са много в тоя град, татко — примига бързо тя като от внезапно обзела я уплаха.

— Там е дядо ти Хрисилий… — рече царят, но мислите му бяха насочени другаде.

— Той е вече много стар… — присви устни Мирослава.

Самуил виждаше, че дъщеря му повтаря чужди думи за Драч, може би негови или на мъжа й, оставаше само нейното желание да се върне мъжът й при нея. Не беше, не беше време за такива желания и той рече строго:

— Има кой да се погрижи за вратите на царството, щерко моя. Но сега, когато всички мъже на царството са на крак и срещу врага, не бива моят зет княз Ашот да стои до полата на жена си. — Мирослава понечи да възрази, но царят подигна ръка: — Не ми говори повече за това.

По спуснатите мигли на младата жена светнаха сълзи. Тя стана, стана също и царят, обхвана я през рамената и я поведе към вратата. Там, до вратата, той й каза тихо, съчувствено:

— Потърпи, потърпи… Мъжът ти ще се върне един ден при тебе. Ами ако всяка жена дойде да ме моли за мъжа си!…

Мирослава си отиде. Царят долови, че тя повтаряше чужди думи, но не знаеше, че тъкмо Ашот Таронит бе изпратил жена си при него, за да го помоли и убеди да го върне в Драч.

 

 

Мирослава Ашотова се върна в голямата стая, където след вечерята се бе събрало цялото царско семейство, освен царя. Застояла се бе тук дори и Рипсимия, която иначе винаги бързаше да се прибере в стаите си. При все че се спазваше донякъде приличие след едно толкова скорошно погребение, рядко ще спомене някой покойната царица. С други мисли се бяха събрали всички тия млади люде на едно място тая зимна вечер.

Всеки от тях стоеше на свое определено място и всеки със свое оръжие, според нрава си и силата си. По роднинство те бяха най-близки на царя, но всеки искаше да се подреди веднага след него или поне да запази мястото си, което му се падаше по кръвна близост. Младите люде винаги мислят за смъртта на старите и я очакват.

Иван-Владислав побърза да отпрати жена си Мария, дори я придружи с голямо внимание до вратата на спалнята им и пак се върна в голямата стая. Княгиня Мария беше пак бременна и Владислав не искаше да я виждат в това й положение, още повече редом с Ирина Радомирова и Мирослава Ашотова, които блестяха със своята хубост. Мария беше покорна съпруга и мъжът й лесно се освобождаваше от нея, държеше я все по-настрана, като прикриваше пред чуждите люде своите истински чувства с преголямо внимание към жена си. Щом се върна при младите си роднини, той тръгна между тях със светнали зорки очи. Отдавна не беше ги виждал така събрани, а те всички бяха преди него по късия път до царския престол, също и двамата зетьове на царя. Той, първият, синът на Арона Мокри, по-стария брат, който и по-скоро би се прогласил за цар български, да не беше го изпреварил мечът на палача и убиеца, той, първородният му син, трябваше да бъде последен между тия копелета на узурпатора, та и тоя занесен сърбин, зетският княз, и тоя хитрец Ашот, тоя ромейски арменец!…

Остро проблясваха черните очи на Владислава, но под провесените му, също тъй черни мустаки потрепваше приветлива усмивка и така ходеше той между роднините си тая вечер. Сред тях ходеше и Гаврил-Радомир, царският наследник. И като че ли тъкмо нему, на единствения син на покойната царица, беше най-весело. Той се радваше, че беше с жена си, че беше между най-близките си роднини и колкото да искаше да пази скръбно приличие, невинаги можеше да сдържа високия си глас или радостния си смях. Той дори се просълзи, когато на един или два пъти се спомена името на покойната му майка, но внезапно обзелата го скръб изчезваше, преди още да изсъхнат сълзите му. Той се навърташе повече около жена си и току посягаше да се докосне до нея, да я погали по рамото, по косата й, отворил срещу нея своите големи сини очи, влажни, влюбени. Спираше се и при сестрите си, при двамата си зетьове, опитваше се да се шегува с тях и невинаги сполучливо, говореше за лов, за оръжия, за коне и надпрепусквания. По едно време поиска вино и веднага се отказа, като му напомниха, че тая вечер и още четиридесет дни след смъртта на майка му с нищо не бива да се прекалява. После отиде и сам донесе по-голямото си момченце, да го покаже на гостите, да се похвали с него и никак не можеше да скрива бащинската си радост. Сънливото дете, грабнато по нощна дрешка от топлото му легло, се уплаши от светлината, между толкова люде и нададе писък. Побърза Ирина и взе детето от ръцете му, предаде го на дойката, която чакаше уплашена зад вратата. Сега княз Радомир срещна очите на братовчеда си и се отправи към него.

Владислав наблюдаваше отдалеко семейната сцена и незабележимо пристисваше зъби под напора на зли мисли. Той бе забравил малкия Борис, първородния син на Радомира и Ирина, забравил бе и втория им син, който се бе родил преди няколко месеца; наследникът водеше след себе си и двама свои наследници. Владислав трябваше да премахне най-напред тях от пътя си, когато ще разчиства един ден пътя си към престола, и те бяха не един, не двама, а трима — синът и внуците на царя. Но трудно ли беше да отстраниш от пътя си две… пеленачета! Достатъчно беше да извиеш вратлетата им или само да ги пуснеш в езерото, или… Хм! И Ароновият син изкриви устни с насмешливо презрение. С тая усмивка той посрещна Радомира, братовчеда си:

— Радвам ти се, братовчеде, от сърце, като виждам колко много обичаш децата си. Аз също обичам моите, разбира се, но не мога да ги търпя около себе си или, пази боже, да седна да се занимавам с тях… Като ми врекне малкото, иде ми — тъй, с два пръста да стисна вратлето му. А? Хе-хе-хе…

Радомир обичаше шегите, обичаше да се посмее, ала сега сякаш се уплаши от шегата на братовчеда си:

— Ех, ти! Така и на шега не се говори за децата. Такива са те, че ще помислиш сам господ ги праща между нас.

— Не разбираш ти от шега, братко. А за това, дали дядо господ ни ги праща… не знам какво ще бъде, ако не спим с жените си.

Радомир кимна и весело се засмя. Владислав го гледаше с изпулени очи, като да се учудваше на смеха му, а с това искаше да го разсмее още повече. Радомир отеднаж присви златистите си вежди, гласът му прозвуча неочаквано тъжен:

— Всичко е от бога! И това, че спим с жените си. Обичаме децата… и всички сме били деца, но… но като пораснем, сечем се и се колим без милост.

— Охо! — изви Владислав високо черните си вежди. — Виж ти що говори утрешният цар на България! Каква милост за ромеите сега при Бъдин!

Радомир се сепна от думите му и бързо отговори:

— Ами и това е от бога, да мразиш враговете си и да се пазиш от тях. Василий не е дошъл с войската си от милост към нас. Но ето понякога човек се чуди: християни сме и ние, и те, вярваме в Спасителя, кръстим се…

Ароновият син гледаше братовчеда си с голямо презрение, но това не можеше да се познае по студения блясък на очите му, нито по вкамененото му бледо лице. Той помълча един дълъг миг, види се, искаше да скрие мислите си, но не можа да се сдържи, да не изобличи своя братовчед за неговото празнословие и да не му покаже силата на собствения си ум.

— Това ослабва ръката, княже — рече той. — Тия твои философии за божите работи. Нека ги оставим на бога и на поповете, а нашите човешки работи са по-прости.

— Да — съгласи се веднага Радомир. — Ние трябва да гледаме нашите си работи. Ти не се безпокой, моята ръка няма да ослабне никога. Когато се срещнем отново с Василия…

Във внезапен порив князът сви, приподигна големите си ръце, сините му очи потъмняха и заблестяха металически, изпъна се, застина цялото му лице. Владислав го гледаше със знаещ поглед, като че ли виждаше собствената си длан. В себе си той се присмиваше на тия бързи промени в думите и мислите на своя братовчед и горделивата му душа се възгордя още повече. Но като беше много по-нисък, по-мършав от него и беше принуден да го гледа отдолу нагоре, да подига главата си към него, това го караше да се чувствува унизен и го гневеше, изпълваше сърцето му с още по-голямо презрение и омраза към русокосия великан. Изеднаж той усети нечие присъствие наблизу и бързо се обърна: на две-три стъпки от тях бе застанала Ирина Радомирова. Лицето на Ароновия син — но не и очите му — се озари от приветлива усмивка:

— Аз не знаех, че моят братовчед е такъв благочестив християнин. Разтъжил се за…

— Ти би трябвало отдавна да знаеш, светли княже — не го изслуша докрай Ирина, — че моят мъж е благочестив, милостив християнин.

Тя му припомняше, че дължеше той живота си на Радомира. Неговата приветлива усмивка изчезна, лицето му остана да се белее сякаш без израз между спуснатата от двете му страни черна, права и лъскава коса. Той мълчаливо кимна. И като че ли едва сега, в същия този миг почувствува колко много мразеше тая жена. Не толкова Радомира, не толкова чичо си или който и да е друг човек, а тъкмо нея от всички най-много. В омразата му беше и неговата неутолена жажда за тялото й, за нейната женска хубост. Ирина забеляза как едвам доловимо се засили бледността на лицето му — не успя тоя път да се прикрие съвсем Иван-Владислав. Но това беше за един кратък миг. Той каза бързо:

— Да, да. Знам аз и помня.

Ирина приподигна ръка към мъжа си:

— Да се бяхме прибрали вече…

— Не, не още — възрази живо Радомир, размаха ръце, заозърта се; той бе понапълнял и движенията му бяха едва-едва понатежали. — Защо да бързаме… Отдавна не сме се събирали така, ето и Мирослава е тук.

Той се радваше на близките си люде. Ирина го погледна с покровителствена усмивка, сякаш беше невръстно момче. Пред тях се изправи Ашот Таронит, поклони се към княгинята, сетне изви кръглите си черни очи към Радомира, запъна се:

— Аз още не мога добре на български, но… — Той се обърна отново към Ирина и заговори на ромейски, гласът му звучно се запрелива. — Моят мил шурей княз Радомир е по-щастлив от мене, ти не се месиш в работите му, нели, светла княгиньо? Княгиня Мирослава ходила да моли царя да се върнем заедно в Драч.

И той отново обърна към Радомира очи, пълни не толкова с недоволство от жена си, колкото с някакво очакване. Радомир помръдна едва-едва широките си рамена, по лицето му се изписа досада: беше му все едно дали Ашот Таронит ще се върне в Скопйе, или ще замине с жена си за Драч, но му беше винаги трудно да говори на ромейски. Той кимна неопределено:

— Аз…

И побърза да се отстрани. Ирина и Ашот останаха сами. В един миг Ашот Таронит цял се промени — стана съсредоточен и някак тайнствен. Той се взираше в младата жена като захласнат в нейната хубост или се готвеше сякаш да й повери някаква тайна, Ирина го гледаше с очакване и той изеднаж реши:

— Щастлива ли си, княгиньо, с тия люде? — Той държеше с очи погледа й, без да мигне, и забеляза как припламва в него остър, недружелюбен блясък, но продължи, макар колебливо: — Човек не може да забрави, че ти си една Каматерос. Ние сме от друго тесто и ето… — Князът отеднаж млъкна. И промени приказката си, промени се и изразът на лицето му, и погледът му, пречупи се, омекна и гласът му: — Искам да кажа, че ние сме с по-други нрави, с по-други привички, люде от друг език. Аз не мога да се оплача, макар не всичко да е по моя вкус. Но… — помълча той пак за един миг и пак чакаше някакъв отговор или знак от нея, — но започвам да свиквам. Щастлив съм с моята Мирослава и царят е много благосклонен към мене.

Той млъкна и цял се засмя лице срещу лице с Ирина, като че ли искаше да й покаже голямото си щастие. Ако Ирина Радомирова би показала по-голямо търпение и ловкост, ако не бе показала дори и със светлината на очите си строга бдителност, тя би чула по-други думи от Таронита. Той започна, но не се реши да продължи, да се изкаже докрай. Все пак княгинята долови, че той потърси в нея съюзник или поне изповедник и съчувственик, пред когото да излее скрита вражда или недоволство от тия люде, сред които намери топла дружба и с които се сроди и свърза. Какво би могъл да каже Таронит против царя, който го плени в бой, а му даде щерката си… Сега й бяха нужни много повече усилия и ловкост, да не издаде гнева си към тоя неблагодарник. Тя отговори спокойно, сякаш нищо не беше забелязала и нищо не подозираше:

— Ти, княже, в България си не много отдавна, но аз съм израснала тук, между тия люде и нямам по-близки от тях. Те са добри към мене, не би могъл да се оплачеш и ти. Но те са наистина груби и страшни към тоя, който не заслужава доверието им.

— Така мисля и аз, светла княгиньо — побърза да я увери на свой ред Ашот Таронит и с особено старание. — Исках да кажа само, че те все пак имат по-други нрави и човек по-трудно свиква, ето аз с езика им…

— Да, да… — кимна му княгинята небрежно и се отдалечи от него.

Тя се запъти право срещу зетския княз Иван-Владимир, който седеше сам на един стол на другия край на стаята. И си мислеше, приближавайки се нататък с бавни стъпки: „Врагове… Владислав, сега може би и Таронит… Но Владислав е враг на Радомира, а Таронит е може би още по-голям и по-опасен враг… Да кажа ли на царя? Но какво ще му кажа, какво чух, какво видях и няма ли да ме помисли за клеветница… Трябваше да го изпитам, да го изпитам докрай!“ Княз Иван-Владимир я забеляза едва когато се изправи пред него. Той се смути и стана прав, от почтителност към княгинята и от благодушие. Той беше висок като мъжа й, но като че ли се стесняваше от необикновения си ръст, стоеше с отпуснати рамена, сякаш да изглежда по-нисък. И погледът на сивите му очи беше много кротък, дори някак унесен. Ирина Радомирова се усмихна, като си помисли, че бе дошла при сръбския княз, за да го изпита дали не беше и той някакъв скрит враг. Усмихна се едва-едва и князът. Тя каза:

— Ти тъгуваш, светли княже, за Косара. Аз също тъгувам за нея. Такава е тя, човек не може да я забрави. Изпрати люде да я доведат и нека остане с нас през зимата. Тук е неин бащин дом.

Виждаше се, че сърбинът прие с благодарност думите й, показа се и влага в очите му, като спомена тя името на Косара, прелюбимата му жена. Той отговори с тъга, но и с примирение:

— Тя трябва да стои в нашата Зета, докато съм аз с царя. Нея там я почитат повече и от мене. Имаме и малко дете… — примига той свенливо с дългите си ресници.

Ирина го погледна мълчаливо. Каква голяма сила имаше в тоя мъж! Във великанското му тяло, и чистия му поглед, в тая тъга за Косара, тъга и обич, която звучеше във всяка негова дума, в кроткото му примирение да стои разделен с нея и като че ли да потвърди мислите й, князът добави благочестиво:

— Нека бъде всичко според божията воля.

— Да, да… — рече тихо Ирина Радомирова, а мислите й бяха все за сръбския княз: „… Мъртва е тая негова сила, ненужна. Срещу кого ще я покаже той? Кого ще надвие и премахне от пътя си?…“ И добави на глас: — Ако можех някак, аз бих отишла да я видя, макар посред зима и толкова далеко… Милата!

Князът мълчаливо се усмихна и усмивката му казваше: „Добри, но ненужни думи говориш ти, жено…“ Ирина като че ли отеднаж се досети, но то беше, за да остави вече предобрия зетски княз:

— Добре, че ме подсетихте, светли княже… Споменахте за вашето дете. Да отида да видя моите деца. Дано да са заспали вече…

Като минаваше през стаята накъм изхода, княгинята срещна погледа на Рипсимия, вперен в нея, зъл и плах в същото време. Стори й се, че тоя поглед бе я дебнал навсякъде тая вечер. Ирина потрепна с устни, негли да се усмихне и пак със същото съжаление както пред голямата безполезна сила на сръбския княз. Застарялата неомъжена царска щерка я мразеше както винаги, но и се боеше от нея, особено след женитбата й с Радомира. И като че ли тоя страх в погледа й бе станал още по-голям сега, след смъртта на нейната майка царицата. Излизайки от стаята, Ирина Радомирова почувствува някаква топлина в сърцето си: господарка на царския дом сега беше тя. Малко преди това бе помислила да отиде при царя и да му разкаже за Владислава, за Ашота, но какво биха могли да сторят те най-сетне със злобата, с безсилната си омраза?! И къде биха сполучили по-добре за себе си, като се намираха сега толкова близу до българския престол… Гордостта, която чувствуваше в сърцето си Ирина Радомирова в тия мигове, приспа нейния ум, укроти силата на душата й, също и нейната недоверчивост. В царския дом тая нощ будно беше само злото със своите скрити кроежи.

 

 

Преди още да започне да светлее новият ден, Радой влезе в царската спалия със запален светилник в ръка; той знаеше добре всяко време и всеки час в своята дълга служба на царя. Самуил също, като че ли тъкмо него бе чакал, стана от леглото си, което беше както винаги твърдо и тясно. Мълчаливо започна измиването и обличането на царя, както всяка сутрин. Те и двамата бяха стари вече и не бързаше единият, не бързаше и другият; в човешките работи за всичко има време и човек го пилее само когато седи в безделие.

В стаята беше хладно и дори студено, ала царят не даде да се запали сутринта огън; предстоеше му дълъг път в студения зимен ден и не беше нужно да се навърта и бави край огнището. Той облече както винаги, когато тръгваше на път, върху първата си горна дреха лека плетена ризница и после втората си горна дреха от тъмна, обработена кожа, опаса широк кожен колан със сребърни плочки и куки, на които окачваше меча си, късата си мечица. Все още гологлав, той се изправи пред иконата в източния ъгъл за утринна молитва, после се прекръсти широко три пъти, отдръпна се на няколко стъпки с лице към позлатената икона и едва след това се обърна към слугата си:

— Дали са станали вече младите?

Слугата помълча и отговори:

— За тях аз не мисля. Да ги будят же-жените им. — Той добави разкаян, види се, за сопнатия си отговор: — Сънят на младите е по-сладък.

Сега пък царят помълча. Сетне каза, но като че ли между другото:

— И днес си станал… наопаки.

— А ти, честити царю — опита се Радой да бъде почтителен — що си се хванал сега със сирачето… Всичко за-завлече!

Слугата не спомена име, но царят разбра, че говореше за Давида, незаконородения му син. И сега царят отговори като че ли между другото:

— Време му е вече да влезе във войската. Ще го проглася за стотник.

— Време му е… Дете е още! И какъв е слабичък… Ти всичко във войската. Остава още и же-жените да облечеш в ризници. Зарежи детето барем до лятото.

Царят сякаш продължи неговата мисъл:

— Всичко във войската… Така правя за другите, и за най-бедните люде. Още повече трябва да правя за себе си. Най-напред моите синове трябва да влязат във войската и най-близките ми люде.

— Само ти мислиш така и искаш — отговори веднага Радой, като че ли отдавна бе чакал тъкмо това да му каже. — Всичко за войската, за царството. А другите? Що мислят другите и що искат? Всеки за себе си мисли и за себе си иска. Ето, да-да речем, и твоят племенник…

— Какво моят племенник?

— От Одрин докара шест коли плячка. Без да те пита. В земята я скри.

— Забелязал съм, че е алчен.

— Охо! За-забелязал си… И само той ли? Посяга да граби и последният твой въшльо. Май само ти за царството и за царството.

— Не съм само аз. Нели всички вървят с мене!

Царят втренчи остър поглед в слугата си и чакаше отговора му. Радой нищо не отговаряше, сякаш беше премного зает с работата си. Тогава царят продължи:

— За бъдинския епископ ли искаш да ми кажеш? Или за другия мой роднина, Добромир? Аз и сам зная. Има и други, които се дърпат, и сатаната ги дърпа на разни страни, но аз ще ги стегна с железни жегли!

Слугата му го погледна бързо и някак с надежда. И пак се зае с работата си.

Когато се раздени добре, във външния двор на царския палат излязоха всички мъже от царското семейство, също и жените и мнозина от слугите. Царят и князете бяха облечени за път, с дълги зимни наметки, с мечове. В двора ги чакаха людете, които трябваше да ги придружат. Царят слезе по мраморните стъпала от предната площадка на палата, но там и се спря, види се, очакваше нещо. Зимното утро беше доста студено, от устата и ноздрите на людете излизаше бяла пара. През двора, право накъм изходната врата, се чернееше широка пътека — снегът беше изринат, но и така бе замръзнал през нощта, на купчини встрани. Паднала бе рядка мъгла, прозрачна и студена, синееше се небето високо над главите, но сънливото зимно слънце все още не беше изгряло.

Само след няколко мига, когато по уговорен знак, откъм портата насреща се зададе малка дружина люде и скоро всички видяха, че това беше Давид Мокри, незаконороденият син на царя, а след него — стражите, които пазеха малкия му дом в Преспа; встрани от него вървеше и дойката му Малина Бабчорова, която беше останала девственица и никога не беше му дала да бозае от гърдите й, но която бе го отгледала като същинска майка след ранната смърт на неговата родна майка Биляна Маркова. Людете, изглежда, бяха изненадани от появяването на Давид Мокри в царския двор и наоколо настана тишина; чуваше се само тропотът на стъпките на приближаващите се по плочената пътека през двора. Не беше изненадан само царят и очакваше своя по-малък син.

Невръстният юноша се спря на три-четири разтега пред царя и ниско се поклони, поклони се още по-дълбоко и дойката му зад него, а стражите поздравиха царя с дългите си копия. Давид Мокри беше доста нисичък за годините си, но беше много тънък — личеше това дори и под зимната му пътническа наметка. Лицето му беше тясно и бледо, даже синкаво от утринния студ, големите му тъмни очи гледаха с момчешко любопитство изпод ниско натиснатия кожен шлем. Царят го погледа няколко мига, после рече с ясен глас, който се чу по целия затихнал двор:

— Княже Давид Мокри, прогласявам те за стотник и мой протокелиот. Заеми мястото си след мене.

Самуил за пръв път наричаше своя незаконороден син княз и пред цялото си семейство.

Невръстният княз премига плахо, свенливо, та се видя колко дълги бяха черните му мигли, и едва след това се сети да се поклони още еднаж пред баща си. После той се обърна към дойката си Малина Бабчорова, пристъпи и я прегърна с дългите си ръце, протегнали се изпод наметката му, и леко, по момчешки, я целуна по едната и по другата буза, както беше пребрадена с кърпа. Прегърна го и Малина Бабчорова, целуна го по рамото и тихо промълви:

— Майката божия да те пази и златният наш свети Климент…

Откъм площадката зад царя се чу тих, сподавен смях; засмяла се бе Мирослава Ашотова, а след нея и сестра й Денница. Но царят каза и гласът му пак се чу из целия двор:

— Добре, синко. Да не забравяме тия, на които сме длъжни.

Той тръгна направо по пътеката, последва го Гаврил-Радомир, зетьовете му Ашот Таронит и Иван-Владимир, племенникът му Иван-Владислав и най-подире Радой, който навсякъде беше негов пръв протокелиот; на площадката останаха само жените и слугите, които бяха излезли да изпратят царя. Младият княз Давид Мокри бе се отдръпнал, за да стори път на баща си и на по-старите си роднини, а когато отмина и Владислав, момчето се присъедини към малката дружина и тръгна сам между Ароновия син и Радоя, който вървеше последен. Едва-що бе направил няколко стъпки, към него се извърна Владислав и тихо му подхвърли:

— Къде си тръгнал без бавачката си…

Обади се тутакси Радой и гласът му не беше много тих:

— Ти, княже, не се за-заяждан с момчето! Ти май по не можеш без бавачки, ако си вече с брада.

Иван-Владислав не се и обърна да го погледне.

Царят и людете му излязоха на брега на острова, а оттам преминаха с чунове на другия бряг, където ги чакаха конете и още една малка дружина конни войници. Когато конете на пътниците загребаха с подкованите си копита по утъпкания сняг по песъчливия провлак между Голямото и Малкото езеро, иззад забулените планински върхове далеко на изток се надигна закъснялото слънце, мижаво и бледо. По тъмните, зеленикави води на двете езера, които едва не се сковаха тая нощ, се плъзна алено сияние и сякаш топъл дъх в студения въздух.