Димитър Талев
Погибел (6)

VI

Вторият Василий тръгна за България по стария път от Адрианопол през Плъвдив към Средец. Той и сега искаше да разсече България на две половини. В Плъвдив Василий остави патриция Теодоракан с десет тагми^[1] войска, а протоспатария^[2] Никифор Ксифий изпрати през Маторие гори за Горна Мизия с тридесет тагми войска. Той самият продължи пътя си към Средец с над осем мерии^[3].

Самуил отиде и се спря в Скопйе. Натам се събираха и всички български полкове. Докато вторият Василий беше още далеко, българската войска се стичаше към Скопйе от всички краища на царството; слязоха в тоя град дори и няколко сръбски полка, доведе ги царският зет Иван-Владимир. Ала когато василевсът мина през Плъвдив и стигна до Средец, българската войска престана да идва от Горна земя. Василий бе успял да разсече България. Самуил събра в Скопйе близу петдесет хиляди мъже, но не отиде по-далеко от тоя град. Двамата врагове се следяха и дебнеха по пътищата между Средец и Скопйе: ако българският цар би направил, макар една стъпка към Средец, василевсът би се дръпнал към Плъвдив, където би събрал и цялата си войска от над осемдесет хиляди. Цар Самуил не се решаваше да се насочи към почти два пъти по-многобройната ромейска войска и всичките му грижи бяха да засилва все повече своите полкове. Не се решаваше да потегли към Скопйе и Василий, пък и не му беше нужно, докато неговият протоспатарий Никифор Ксифий шеташе по българските земи отвъд Маторие гори…

 

 

Протоспатарий Никифор Ксифий трябваше да удари най-напред Преслав, старата българска столица. Но той премина Маторие гори не по прекия и най-удобен път за Преслав, а на запад от тоя път, за да изненада българите и да мине по-лесно през страшните планини. В същото време Симеон Илица, който беше царски наместник за цяла Горна Мизия, бе получил повеля от Самуила и бе тръгнал на път за Средец и Скопйе с един полк от четири хиляди души. Ето поради тия причини двете войски, едната от които трябваше да защитава Преслав, а другата да го напада и превзема, се срещнаха на два дена път далече от него. Симеон Илица знаеше, че вторият Василий бе тръгнал за България, но не знаеше неговите кроежи и бе получил недвусмислена повеля от своя цар за цялата българска войска по Горна Мизия, та още преди това бе изпратил няколко по-малки полка към Скопйе. Българският полк се движеше много бързо — Симеон Илица смяташе, че се движи успоредно с Василия, по двете страни на планинските вериги, и бързаше да го изпревари. Така малката българска войска изеднаж се озова лице срещу лице с близу десет пъти по-силен неприятел.

Срещата стана в долината на Голяма река. Симеон Илица току-що бе излязъл от едни голи, безводни ридища и нататък пътят се откриваше на голямо разстояние, цял задръстен от ромейската войска. Предната нощ бе валял проливен дъжд, но денят бе изгрял ведър и слънчев, та се виждаше надалеко в ясния простор. Войводата веднага видя каква голяма сила се движеше срещу него. Не беше ли това самият Василий с цялата си войска? Българският войвода помисли да се върне в Преслав и да се затвори там. Ала той едва-що бе преминал реката, пълноводна и буйна след снощния дъжд, нужно беше много време, докато полкът му се обърне по обратна посока; ромеите бързо биха го настигнали. Той не можеше да престъпи и повелята на царя, толкова ясна и изрична. Тогава Симеон Илица се опита да избегне срещата. Предните части на войската му завиха наляво от пътя, накъм близките планински разклонения, които бяха покрити със стари букови и дъбови гори; за неговата много по-малка войска би било по-лесно да се движи по такива места. Но Никифор Ксифий държеше големи сили и не се колебаеше пред никакви съображения: той също изпрати части от своята войска в тая посока. Българският войвода реши да се отдалечи накъм горите колкото беше възможно повече и там да се опита да премине през ромейските части, които искаха да му пресекат пътя.

Двете войски се сблъскаха в една малка долина и в началото всичко изглеждаше да е в полза на българите, които и първи започнаха битката. Византийците бързаха да преминат долината и да пресрещнат българите, ала тъкмо поради това Илица спря полка си и го поведе срещу тях, преди да успеят да се измъкнат от долината. В светлината на слънчевия пролетен ден всичко се виждаше ясно, като че ли всеки отделен човек в двете войски, всяко тяхно движение, конете им, оръжията им, нямаше нито прашец да се дигне от влажната земя да ги забули, нито мъгла да падне от синьото небе. Така ясно се виждаше и всичко наоколо — младата зеленина на горите, сгъстилата се трева по поляните, ранните полски цветя, разпилели се на широки острови, влажните долчинки и криви пътеки.

Симеон Илица искаше да прегази ромеите и да си отвори път нататък, затова самият той поведе най-напред конницата си от около триста коня, а пехотата му тръгна веднага след нея в няколко редици, за да мине по-лесно през пробива, който трябваше да направят бързите ездачи. Ромеите и тук бяха по-многобройни, пък и не бяха се откъснали от своите главни сили, И още когато българският полк се спря, за да се подреди за нападение, те бързо се приготвиха да го посрещнат; старата ромейска войска с това беше много силна, че познаваше всеки боен ред и умееше бързо да се придвижва. Българските конници едва-що бяха се отделили от пехотата по една широка поляна, преди да се спуснат в долината, откъм главните сили на ромеите се затича двойно по-голямата тяхна конница, която бързаше да пресрещне българите, преди да стигнат до тяхната пехота в низината. В същото време и ромейската пехота се оттегляше назад, за да се отдалечи колкото беше възможно повече от българската конница и да заеме по-добро място за бой по височините зад гърба си. В това надпреварване спечели по-бързият и по-изкусният. Наистина ромеите не успяха да избягнат удара на българите, но ослабиха много силата му. Симеон Илица трябваше да позадържи устрема на своите конници, за да не се остави да го ударят ромеите отстрани или дори в гърба, но в това време ромейската пехота успя да се оттегли по-надалеко. Така българската конница удари не пехота, а също конница и два пъти по-многобройна. Българите тръгнаха от по-сгодно място и с най-добри изгледи, но още в началото на битката всичко се промени в полза на ромеите. За българите остана само тяхната храброст, а всичко друго, което прави победата, беше против тях.

Симеон Илица летеше сам пред своите войници, той пръв се вряза в ромейските редици. Около него тутакси настана бъркотия, сетне се разтвори широк кръг, а долу, в нозете на грамадния му кон, бяха изпопадали трима, а може би и повече ромейски ездачи, които стенеха и се превиваха в предсмъртни мъки или се опитваха да изпълзят по-настрана от тежките копита на коня му. Мечът на войводата-великан беше с един лакът по-дълъг от най-дългия меч и стигаше надалеко. В празнините, които разтваряше Илица сред ромейските конници, веднага навлизаха български конници, размахали копия и мечове по всички посоки. Други по-малки дружинки български конници и сами проникваха сред ромеите, мушеха и сечеха, разкъсваха и разбъркваха редиците им. Но това беше големият устрем на българите, бяха първи удари. После все по-често и по-бързо техните дружинки биваха обграждали от по-многобройните ромеи, биваха отделяни една от друга и към тях се притискаха, блъскаха се широки вълни от коне и облечени в желязо люде. Обградени от всички страни с гъсти плетища от бляскащи на слънцето оръжия, разпокъсаните български дружинки бързо се топяха сред диви викове, звън и тропот, докато най-сетне успяха да преминат през ромейската конница едва няколко десетки българи по един, по двама или трима, някои и без коне, та ромеите ги настигаха и ги съсичаха. Успя да премине през византийската конница и войводата им Симеон Илица, по широката пътека, която отваряше с меча си, а не можа да го застигне и ромейска стрела или бърза сулица.

Спасилите се български конници се насочиха към близките гори, ала никой от ромеите не се спусна да ги преследва. Ромейската конница бързо се подреди, пък и докато още се подреждаше, се обърна срещу българската пехота, която се приближаваше стремително, както се бе засилила отдалеко. Сега нападаше цялата българска войска и всеки български войник се бореше за живота си. Българите трябваше да разчистят пътя пред себе си и да се оттеглят от ромейските полкове. Четирите хиляди българи нападаха един до друг, в гъсти редици и дружинки, та обградиха и заляха от всички страни ромейските конници, които едва се бяха подредили отново. Едрите ромейски коне не можеха да се движат свободно сред такова гъсто множество, а ездачите трябваше непрекъснато да размахват оръжията си. Като бяха толкова много и се подкарваха едни друг, българите сами се блъскаха в гърдите на ромейските коне, завираха се под тях и промушваха коремите им с мечовете си, дърпаха от ръцете на ромейските войници дългите им копия. Сега пък ромейските конници бяха разпокъсани на малки дружинки сред хилядната българска пехота, която беше стълпена около тях. Все пак те забавиха и пречупиха устрема на българите, докато влязоха в боя и ромейските пехотни дружини, които бяха повече от българските. В същото време се приближаваха насам и други ромейски дружини от тия, които се бяха спрели на пътя, не много далеко от долината, дето ставаше битката. Ромеите ставаха все по-многобройни, но българите виждаха нарастващата опасност и се сражаваха с удвоени сили. В боя се втурна отново Симеон Илица с оцелелите си войници и пак отваряше с огромния си меч широка пътека пред себе си сред редиците на неприятеля. Отдалече го виждаха войниците му и тичаха насърчени към него или след него.

Цялата долинка беше пълна с въоръжени мъже, които се избиваха яростно. Зелените поляни на долината бяха покрити с изпопадали човешки тела и локви кръв, та живите още войници газеха по тях, а един ромеец въртеше на всички страни двурък меч, изправен високо над другите войници — стъпил бе той върху цяло купище трупове. Непрестанно прииждаха нови и нови ромейски дружини — в боя участвуваше вече половината ромейска войска. Българите ставаха все по-малко, все по-често се виждаше да се бие един от тях срещу трима и четирима ромеи, които бързо го сваляха на земята. Когато не след много време няколко разпокъсани дружини български войници, които бяха успели да преминат през ромейското множество, бързаха със сетни сили да се скрият в близките гори, те едва ли бяха повече от хиляда души. Между последните спасили се българи яздеше и войводата им на едрия си кон, гологлав, отпуснал ниско, едва ли не до земята окървавения меч, отпуснал се и той премалял върху високото седло. Гората беше близу и ромеите не се спуснаха да ги преследват, но и колко бяха останали те? Много повече бяха падналите по зелените поляни и победителите се нахвърлиха да ги събличат, да доубиват ранените. Слънцето се бе издигнало по-високо по ведрото небе и пролетният ден бе станал още по-светъл. Ярко се червенееха по зелената трева широките кървави петна.

Чуха се призивни звуци на тръби. Никифор Ксифий събра отново войската си и я поведе към предишната българска столица. Пътят нататък беше вече открит за полковете му.

 

 

Симеон Илица изпревари ромейския василевс само с една нощ. Българският войвода влезе в Средец с намалелия си полк привечер, единайсет дни след битката в долината на Голяма река, а вторият Василий, който се бе позадържал тук и там по дългия си път, пристигна пред вратите на тоя български град на другата сутрин. Заедно с разбития полк на Илица в Средец се досъбра около пет хиляди войска и средецкият велик болярин Велико Бучин предаде върховното заповедничество на Илица, който беше с по-висок воински сан, а също и царски наместник за цяла Горна Мизия. Симеон Илица прие, каквото бе направено вече за отбраната на Средец, позасили и сам тая отново възстановена твърдина, но Василий с нищо не показваше, че се готви да напада българския град. За ден-два той обхвана здраво твърдината от всички страни, разпъна и своя шатър недалеко от източната градска врата, но после като че ли цялата ромейска войска се отдаде на продължителна почивка. Българите гледаха от високите крепостни стени как се сменяваха ромейските стражи, как се събираха ромеите на малки дружинки да се хранят, как се прибираха вечер по шатрите и навесите за нощуване, сякаш не държеха обсада, а бяха дошли на летен стан край стените на Средец. Неподвижни и сякаш забравени стърчаха ромейските бойни уреди около чуждата твърдина, мирно пасяха по околните поляни конете на ромеите и добитъкът, който бяха докарали за обозите и за прехраната си. Едва към края на първата седмица след обсаждането на града няколко доста големи ромейски дружини се отправиха към пръснатите наоколо стражеви кули и няколкото твърдини в подножията на Витош. Ромеите разрушиха бързо всички тия кули и твърдини, само около Бояна се застояха те малко по-дълго време, но и тая твърдина горе в планината разрушиха до основи. Людете, които намериха по тия кули и твърдини, ромеите избиха или прогониха. И като че ли всичко това направиха пак за своето спокойствие, за своята безкрайна почивка край стените на Средец.

Василий не предприемаше нищо със своята над четиридесетхилядна войска, за да превземе големия български град. Войниците му само се пазеха да не би българите внезапно да ги нападнат, а също пращаха от време на време свои отреди, които докарваха добитък и разни храни от околните български селища. Понякога и, види се, повече от досада те устройваха лов на дивеч из околните гори или пък си правеха разни шеги с обсадените българи — отправяха им ругателни думи или им се присмиваха, преструваха се, че се готвят да нападат ту една, ту друга от градските врати или стреляха с лъхове и с метателни уреди по българските стражи, хвърляха по тях камъни с прашки.

Българите бяха по-въздържани и рядко някой от тях ще отговори на стрелата със стрела, на подигравката с подигравка. При все че бяха зад яките стени на своя град, те се чувствуваха в ръцете на ромеите и се бояха от тяхната голяма сила. Те не можеха да си обяснят бездействието на врага и всеки час очакваха нападение. Откъснати от своите, обсадените българи живееха в непрестанен страх. Симеон Илица беше постоянно между войниците си, бдеше заедно с тях от стените на Средец. Той изпрати и няколко пъти скришом пратеници до Самуила, но не се завърна нито един от тях; те, види се, биваха залавяни от ромеите на отиване или на връщане и избивани. Само през една тъмна нощ българските стражи забелязаха високо горе в планината три огъня, близу един до друг и на еднакво разстояние. Илица нареди да се запалят огньове върху горните площадки на три от крепостните кули, които бяха обърнати към Витош. Не след много време Илица заповяда да се угаси огънят на средната кула. Малко по-късно угасна средният и от трите огъня в планината. Тогава Илица заповяда да се запали отново огъня на средната кула, а да се угасят огньовете на другите две кули. Скоро стана същото и с трите огъня в планината. Колкото и да беше мълчалив по нрав, тоя път Симеон Илица не се сдържа от радост:

— Това са наши люде… в планината. Знаци ни пращат с огъня. Царят мисли за Средец.

Той изпрати още два пъти люде до царя, но и те не се върнаха; широк и як беше вражеският обръч около откъснатата българска твърдина. Така продължи докъм средата на лятото и една сутрин българските стражи видяха, че ромеите дигаха обсадата. Василий Втори не бе чакал през това време някакъв уречен час. Като държеше здраво Средец с осем мерии свои войници и заедно с двете мерии в Плъвдив, това беше яка преграда зад гърба на Никифора Ксифий, който със своите шест мерии завземаше една след друга българските твърдини по Горна Мизия. След битката в долината на Голяма река той влезе във Великия Преслав. После той завзе и най-старата българска столица Плисков, влезе и в Дръстър, взе чак и Мали Преслав, както и всички други български твърдини по брега на Дунава. През нощта, преди да започне дигането на обсадата около Средец, василевсът бе получил и една последна вест от Никифора Ксифий, че Горна Мизия до река Искър е пак под негова власт, както някога под властта на Йоана Цимисхий.

Вторият Василий поведе войската си по големия път край Струма, като го заварди добре, за да не бъде изненадан от Самуила някъде по теснините. Той се задържа по-дълго време в Сер, а оттам зави по пътя за Цариград, но се спря в Мосинопол^[4]. Премислил бе василевсът всяка своя стъпка при тоя продължителен поход от Цариград през Плъвдив и Средец до Сер и Мосинопол. Тук беше той и на стража, докато неговият протоспатарий Никифор Ксифий завладяваше северните и източните предели на България, тук и винаги наблизу, за да му се притече на помощ, ако стане нужда. Обмислено беше и връщането на василевса от Сер към Мосинопол — той не се отправи към Солун, а назад, към Мосинопол, за да заблуди българския цар, че се връща уж в столицата си. И остана той тук до пролетта на другата година.

* * *

Още през първите пролетни дни на 1002-та година от север се спуснаха към Мосинопол двадесет хиляди мъже от войските, които бяха под заповедите на патриция Теодоракан и протоспатария Ксифий. Тия двама ромейски пълководци останаха пак там — в Плъвдив и отвъд Маторие гори с по десет тагми войници, за да пазят новозавзетите земи, а Василий се отправи за Солун и оттам към южните предели на България, сега вече с над петдесет хиляди войници.

Василий Втори не споделяше с никого своите намерения и кроежи, но се виждаше, че тоя път той искаше да откъсне от България нейните източни и южни предели и да възстанови своето владичество над Тесалия, Епир и цяла стара Елада. Той тръгна от Мосинопол и Солун с голяма сила, но, сякаш да не предизвиква българския цар, мина Вардара през най-долното му течение, мина южно от вардарските блата и навлезе в долината на Бистрица. Такава беше силата му, че разчистваше с голяма леснина всички пътища пред себе си. Той обсади здраво Верея, отмина нататък и обсади Колидрон, сетне продължи на югозапад и обсади Сервия. Василевсът имаше премного войска и завзе с нея обширни места, но я държеше близу до себе си, понеже се боеше от Самуила.

Кефалия на Верея сега беше войводата Добромир Постой. Той беше женен за племенница на царя, но царят не го обичаше. Добромир се преструваше, пък може би и наистина не забелязваше студенината на царя и самоуверено използуваше роднинската си връзка. Той наричаше Самуила вуйчо, гледаше го с очи на вярно куче и не позволяваше никому да се съмнява в неговата любов и преданост към царя, към цялото му семейство. В царския дворец влизаше като свой човек, търсеше дружбата и на царските деца, дори и на Давида, незаконородения син, като знаеше, че това ще се понрави на царя. Той се караше на царските слуги и навсякъде припомняше, че е царски роднина. Когато не можеше сам да си пробие път до царя, пращаше жена си, която умееше още по-добре да се подмилква пред царските си роднини и да се кара на по-нискостоящите. Така Добромир Постой беше все някъде близу до царя и все някак в неговото внимание, така той стигна до войводски сан, а в час на колебание, сетне пък на привързаност Самуил назначи тъкмо него за кефалия на Верея. Царската племенница, съпругата Добромирова, преди това още сама се бе прогласила за княгиня, макар да беше роднина с царя по втори пояс.

Както всяко нещо у Добромира, неговата роднинска обич и преданост не беше дълбока и силна. Той се хвалеше със своето роднинство, ала когато царят показваше незачитане към своя натрапчив роднина, Добромир ръмжеше злобно и ругаеше царския род на жена си. Разколеба се той в своята преданост към Самуила и когато навлезе в България ромейският василевс.

Тогава се понесе по българската земя злокобна мълва, че идва краят на българското царство; чу я много пъти дори и Самуил, царят български. И всеки я прие според своята доверчивост или недоверчивост, а най-вече според своята обич или според омразата си към българското царство, към всяко нещо, което прави царството. Самуил прие тая мълва с голяма болка, с мъчителна тревога, но каза с голяма сила — по-голяма и от тревогата, и от болката на сърцето му:

— Не! Царството ни ще пребъде.

Чуха се по цялата българска земя и тия думи на царя, но те не можаха да спрат злата мълва. Стигна тя и до ушите на Добромира. Той много се уплаши, но и много бързо премина уплахата му. Осени го спасителна мисъл и с радост изпълни лековерното му сърце:

— Ами ние ще се поклоним на василевса, щом той е по-силният!

Добромир отиде да сподели тая своя мисъл с жена си:

— Иде, жено, голяма беда за царството ни! Иде василевсът с неизброима войска и ние не ще можем да го спрем. — И докато се мъчеше да намери по-благи думи за нежното сърце на своята съпруга, тя го изпревари с отговора си:

— Щом не можем да го спрем, ние пък ще го посрещнем с добро.

Още когато вторият Василий слезе в Солун, царски вестоносец донесе на Добромира повеля, написана от ръката на Самуила. „Ще ти изпратя — пишеше царят на края на повелята си — още триста войници, за да станат петстотин с тия, които имаш сега. С тия петстотин души и с други още мъже, които ще можеш да събереш и въоръжиш, ти ще държиш здраво стените на Верея, защото Василий ще търси мене, а не тебе. Извести ми също от какво се нуждаеш за войниците си и за всички наши люде, които ще прибереш зад стените, ако стане нужда за по-дълго време, което и очаквам. Чуждите ти ще изгониш от града и всички, които не говорят нашия език, но своите ще прибереш и запазиш, докато сразим Василия…“ Добромир също писа на царя и му отговори с най-угодливи думи. Той поиска много повече войници и оръжие, и облекло също, и храни, но царят му изпрати само триста войници, както бе обещал, изпрати с тях и оръжие за още триста души и поръча на челника им да припомни на войводата, че във Верея и около Верея има всичко в голямо изобилие откъм храна и облекло, та да намери там, каквото му беше още нужно. Тоя отговор на царя разгневи Добромира и той обърна добрите си чувства към ромеите във Верея, които не бяха малко. Той намери път и стигна до ушите на ромейските първенци във Верея желано за тях известие:

— Каквото и да става, няма да падне ни косъм от главите на верейските ромеи.

Добромир си мислеше и сам се залъгваше, че мереше на царя така, както и царят мереше на него. И тъкмо по това време започна да подстригва по ромейски прошарената си брада. Когато се чу, че към Верея се приближава ромейска войска и взеха да прииждат към града селяни от околните села, които бяха от българското племе сагудати и се бояха от ромейския цар, Добромир Постой изпрати силна стража по градските врати, която ги пъдеше:

— Връщайте се и спасявайте се, както можете! В града ви очаква гладна смърт, хранилищата са празни! После войводата нареди и да се затворят градските врати. Селските люде се трупаха там, но скоро се чу, че ромейският цар е близу, и те се разбягаха по селата си до един.

А Василий наистина беше близу. Първият му отред конници се спря край града и тъкмо там, където се среща пътят от Солун за Верея с пътя от Воден за Верея. Слънцето клонеше към запад и откъм стръмнината на Докса планина повяваше прохладен вечерник. Градските порти бяха затворени, на високата кула над източната порта се развяваше войводското знаме на Добромира. Там беше и той, цял облечен в злато и желязо, заедно с по-първите челници на малката му войска. Войводата правеше своите последни разпореждания с бързи, резки ръкомахания, но като че ли всичко беше на шега: ръкомаханията на войводата, намръщеното му лице, та и веселото плющене на знамето, което се развяваше на вечерния ветрец. Святкаха лукаво и очите на Добромира. Може би защото истинската сила на врага още не се виждаше, но по крепостните стени и площадки бяха се накачили и граждани, размесили се бяха с войниците и весело бъбреха с тях, сякаш бяха на събор. Между тях имаше и ромеи, които разговаряха високо на езика си. Не се забелязваше голяма тревога и по улиците на града, където бяха наизлезли още много други верейци, ходеха нагоре-надолу или се събираха на купчини. Пред вратите на тоя град се бе появил неприятел, излезли бяха по стените и защитниците му, ала имаше и нещо друго в скритите мисли и очаквания на неговите граждани.

По пътя откъм Солун се дигна облак прах, който, пронизван от косите лъчи на слънцето, се белееше в далечината като мъгляво сияние. Приближаваше се насам многохилядната войска на василевса. По зъбчатите стени на Верея се насъбраха още повече граждани — никой не ги пъдеше, не ги заплашваше и те се събираха да гледат приближаващата се войска. По-любопитен от всички беше негли войводата на тоя град.

През прашния облак и надалеко по пътя засвяткаха оръжията и желязното облекло на войниците, позлатените шлемове и ризници на челниците им; бързо изплаваха оттам гъсти редици конници, после мъгливо се очертаха безкрайните редици на следващите полкове. Ромеите идеха насам като в свой град, който беше готов да ги посрещне с отворени врати. Те се трупаха все повече и повече по околните поляни и като че ли извираха от мъгливата далечина. Чу се надалеко по градските стени гласът на Добромира, верейския войвода:

— Тия с плюнката си ще ни удавят!

Зададе се по пътя голяма кочия с четири коня. Зави тя и се спря на една поляна насреща; виждаше се как всички й правеха място. Чуха се проточени звуци на тръби. На поляната се дигна пряпорец, от кочията слезе мъж в тъмно облекло. Около него веднага се струпаха люде в бойно облекло, но всички стояха на почетно разстояние. Горе на стената някой извика на ромейски:

— Ето василевса!

От поляната, дето беше василевсът, се отделиха двама тръбачи с тръбите си и след тях друг един мъж с платнена капа на главата. Не се изпречваше никой на пътя им и тримата мъже се приближиха тъкмо срещу източната градска порта. На площадката над затворената порта стоеше Добромир с челниците си, близу около тях, както и по дължината на стените се бяха струпали войници и граждани. Тръбачите долу затръбиха отбой и когато тръбите замлъкнаха сред настъпилата тишина, пред двамата тръбачи излезе мъжът с платнената капа и дигна ръка накъм високата площадка, дето беше Добромир, чу се гласът му, силен и ясен:

— Войводо на българите във Верея, към тебе се обръщам, а ти чуй и запомни: пред вратите на Верея стои василевсът на ромеите и ти не го карай да чака. Отвори градските порти пред стъпките му и това ще бъде за твое добро и за доброто на людете ти. Ти виждаш: той и сам може да ги отвори, но тогава и много кръв ще се пролее без нужда. Слезни долу и поклони се пред василевса, за да получиш неговата милост и сана, който ти се пада. Милост ще има и за всичките ти люде. Това ми е наредено да ти кажа, а ти изпълни с добро, което се иска от тебе, че иначе горко ще се разкайваш.

Глашатаят млъкна, а наоколо беше все така тихо. Добромир току се усмихна и се заозърта към челниците си; усмивката му беше неуместна и жалка. Той приподигна ръка, негли да отстрани някого от пътя си, и се отправи към близката стълба. Пред него неочаквано се изпречи един от челниците му, висок и строен момък с тънки, черни мустачки и също тъй черна, млада още брада:

— Войводо… къде!

Добромир разтвори срещу него учудени очи, а по лицето му се изписа презрително съжаление:

— Не виждаш ли? Не чу ли?…

— Войводо, ние ще слушаме нашия цар, а не чуждия. Няма да пуснем ромеите в града.

— Ти си луд! — приведе се към него Добромир. — Те и сами ще влязат.

Изсъска стрела и се заби в гушата на младия челник. Раненият нададе прегракнал вик, задавен от кръвта си, разпери ръце да се задържи, но рухна току пред стълбата. Удари го един от застаналите наблизу войници и не бързаше да скрие своя лък. Добромир мина покрай тялото на падналия челник и се спусна по стълбата бързо, като че ли се страхуваше да не го изпревари някой. Втурнаха се след него и останалите челници, войници, граждани, надигна се викот и тропот. Насъбрал се бе народ и долу, на широкото празно място пред източната порта. И сякаш всички знаеха още преди това какво трябваше да стане, бързо се отдръпнаха да отворят път на войводата към затворената порта. Той се поспря тук — сам ли трябваше да отвори портата? — и току кимна нататък с ромейската си брада:

— Хайде! Какво чакате…

Тълпата се втурна към портата развеселена и услужлива.

Добромир Постой застана пред василевса на поляната пред източната порта на Верея, поклони се доземи и не се изправи, докато не чу гласа на ромейския цар, който рече:

— Ти си благоразумен мъж, войводо Добромире. — Войводата се изправи сега пък по-бързо, отколкото беше прилично, не можеше да прикрие радостта си, че василевсът го назова с името му. В смущението си той едва се сети да предаде на чуждия цар оръжието си, както предаваше и града, та посегна със смешна прибързаност към своя войводски меч. Вторият Василий протегна ръка да го спре и продължи: — Запази оръжието си, а за твоето благоразумие прогласявам те за мой антипат^[5]. И тъй, антипате, мини при людете ми.

В още по-голямото си смущение Добромир Постой забрави да се поклони тоя път и припна послушно да се присъедини към приближените на василевса, които го посрещнаха с весела, но присмехулна врява.

 

 

Войската на Василия продължи нататък още на другия ден. Минаха пред разтворените порти на Верея ромейските полкове, после и дългите редици на бойните и стенобитни уреди с оглушително скърцане. Тук Василий остави само две хиляди свои войници и се отправи към Колидрон, втората твърдина по пътя му за Елада. Поведе той със себе си и новия свой антипат Добромир Постой.

Заповедник на Колидрон беше хилядникът Димитри Тихона, човек дребен и сух, с хитри очи. Той бе станал хилядник още много млад, но не беше отишъл по-нататък във воинското си поприще. Участвувал бе в много от походите на Самуила, изпълняваше добре службата си, но царят като че ли не го забелязваше между многото свои челници. Спомни си за него, когато стана нужда да назначи заповедник за Колидрон, тая неголяма твърдина между Верея и Сервия; царят бе го държал в паметта си, но и там някъде по-настрана.

Вторият Василий се спря и пред вратите на Колидрон, ала тук той не прати ни тръбачи, ни глашатай, прати Добромира да почука на градските врати. Пак по волята на василевса наблизу нямаше ни един ромейски войник, та да могат двамата български заповедници да се срещнат като свои и без някой да им попречи. Още като тръгна от Солун, Василий знаеше добре с какви люде ще се срещне. Както и бе предвидял василевсът, Добромир почука и влезе в Колидрон. Вратата на твърдината се затвори след него, но зад нея го чакаше Тихона.

— Аз дадох Верея на василевса — рече Добромир с някаква гордост — и сега съм между най-близките му люде. Ето праща ме при тебе като свой пълномощник.

— Ти даде, а какво получи? — попита Тихона.

— Нели ти казвам… Направи ме василевсът антипат и съм близу до него.

— Днес си близу, а утре може да си далеч. Получи ли ти пенези, или земя, или войска да водиш?

— И то ще бъде.

— Ще бъде… Като си изпуснал едно, трябва две да уловиш. А царя? Ти нели си и негов роднина?

— Царя… Като гори къщата, бягай вън! Няма тук ни роднини, ни… Не виждаш ли каква сила води василевсът? Свършено е с нашето царство. По-умният ще си намери по-добро място. И какво ще правиш ти с твоите сто войника срещу сто хиляди?

— Аз, виждаш ли, войводо, тъй… и вълкът сит, и агнето цяло. От едната страна Самуил, от другата Василий, а пък аз — между тях ще мина. Ти се върни при Василия и му кажи да ме пусне с людете ми да се върна при царя, а пък аз ще му оставя отворени вратите на Колидрон. Иначе — придръпна се Тихона юнашки, — иначе кръв ще се пролива. Аз имам двеста души войска и стените на Колидрон са яки.

Върна се Добромир при василевса и му предаде дума по дума отговора на Димитрия Тихона. Василевсът се загледа в него с големите си очи и като че ли с голяма загриженост, после, какъвто беше нравът му, току избухна в гръмогласен смях и цялото му широко, набито тяло се друсаше от петите чак.

— Хи… хи-хи… хи-хи-хи — захихика срещу него и Добромир Постой, но василевсът се смееше от сърце, та зарази и българите със смеха си.

— А!… — удари той Добромира по корема с опакото на ръката си и продължи, задавяйки се от смях: — Тъй, а? Кръв ще… пролива. А ти не го ли научи как стават тия работи…

— Аз, казва, между двамата царе… Хи-хитрец!

Василий отеднаж престана да се смее и обърса с върха на пръстите сълзите от очите си. Престана да се смее и Добромир. Василевсът присви сърдито дебелите си черни вежди:

— Е, добре, но аз жаля не неговата кръв, а ромейската кръв е скъпа за мене и не искам да се пролива без нужда. Ще го оставя да се измъкне. Върни се и кажи му да се пръждоса при своя комитопул, докато съм по-далеко от Колидрон.

И василевсът повели войската му да продължи своя път. Ромеите се точиха три дни край стените на Колидрон. Като се стъмни на третия ден и наблизу не се виждаше нито един ромейски войник, Димитри Тихона напусна твърдината с войниците си и наистина остави след себе си вратите й отворени.

 

 

Всичко стана по-иначе в Сервия и около тоя град, когато се спря там Василий Втори. Заповедник на тая твърдина беше великият войвода Никулица и я пазеше, както му бе повелил царят, с хиляда и двесте защитници — войници и местни люде. Сервия държеше пътя за Тесалия, Епир и Елада по-добре, отколкото Верея, която беше в началото му, по-добре и от Лариса, която беше на края му. В последното послание, което му изпрати царят, Никулица прочете: „… Оставям те в твоя край на царството ни да бъдеш като моя дясна ръка. Ти познаваш тия места, където и сам си се родил и израснал, ти знаеш най-добре какво е нужно да се прави. И остани в Сервия, а не в Лариса, която е по-голяма твърдина, но пък Сервия, е от бога по-добре запазена в планината. И ако допуснем Василий да стигне до Лариса, вече и никой не ще може да го спре и върне…“

Някога великият войвода Никулица бе защитавал Лариса срещу Самуила, а сега трябваше да я защитава срещу Василия; тогава по дълг и срещу свои, а сега според гласа на кръвта си и срещу чужди. Той навреме се погрижи за всичко и се затвори в Сервия като в каменен ковчег; прибра в твърдината и мнозина от българите по тия места, особено по-видните, които можеха да привлекат гнева на неприятеля; напълни и хранилищата с храни за една година, също и щерните с вода — неприятелят можеше да отбие реките, да хване изворите и чешмите.

Василий и тук не изпрати тръбачи и глашатай, не изпрати и Добромира при Никулица, а се приготви за бой още щом стигна до Сервия: хвана града с един полк от три хиляди души, нареди около стените му бойни уреди. Василий познаваше Никулица и не обичаше да върши излишни работи. Само за да го унижи и засрами пред войниците му, пък и да насърчи своите войници, василевсът нареди да изпратят един смешник през източната врата на обсадения град, а горе на площадката над вратата беше Никулица — познаваше се отдалеко с войводските му доспехи и още повече поради ниския му ръст. Смешникът се кривеше и кълчеше пред залостената градска порта и викаше пискливо, махайки ръце към войводата:

— Слез долу, изменнико! Василевсът е милостив, ще ти прости. Ще получиш само петдесет пръчки по гол задник…

Никулица стоеше горе неподвижен между високите зъбери на стената, подпрян с две ръце на меча си. Той и не поглеждаше към жалкия смешник, а мълком следеше отгоре последните приготовления на ромеите. По крепостните стени и кули нямаше нито един гражданин, не се виждаха и войници много, та стърчаха те застрашително по скалите и стръмнините около града.

Василий остави войниците си да почиват тоя ден до обед. Щом получиха обеда си, той нареди полкът, който държеше града, да го удари с всичката си мощ. Искаше да изпита устойчивостта на обсадената твърдина, пък и да не стои войската му в безделие. Затръбиха тръби, заблъскаха тимпани, подредиха се хиляди стрелци, разтичаха се войници около бойните уреди, надигаха се стълби, обковани костенурки. А горе, по стените и кулите на обсадения град, едвам се забеляза някакво раздвижване за късо време и всеки един от защитниците му застана на мястото си. Василий забеляза тоя строг ред по стените на Сервия и приближените му чуха как изруга ядно Никулица:

— Тоя стар пес…

Трите хиляди ромеи нападнаха града смело и стремително, раздвижиха се и всички наредени там бойни уреди. Василий следеше нападението и дори помисли, че войниците му може да вземат града още при тоя пръв удар. Ала българите като че ли бяха очаквали да дойде и техният ред. Те се раздвижиха тъкмо когато дойде време да действуват и работеха сдържано, съсредоточено. Никулица бе научил войниците си да работят добре, а и той беше с тях.

Битката продължи до края на тоя дълъг пролетен ден, до след залез-слънце, когато цялата земя почна да тъмнее под светналия похлупак на небето. Никой не забеляза колко пъти ромеите започваха и прекъсваха нападенията си, вървяха те едно след друго, без застоявания и почивки. Българите също не намалиха нито за един миг упоритото, зло усърдие, с което размахваха оръжията си, притичваха насам-натам между зъберите по стените и кулите. Увлякъл се бе в битката и Василий. Той можеше да хвърли срещу българите още три пъти, още двайсет пъти повече войници, но битката се разви като някакъв двубой, засегнато беше и честолюбието на василевса. Опитаха се някои от близките му люде да го подучат, но той гневно махаше с ръка и най-сетне викна:

— Та моите са три пъти повече! Не стига ли това!

Когато на другия ден той поведе войската си отново на юг, накъм Лариса, не остави при Сервия ни един войник повече. И само това каза на челника на полка, който държеше обсадата:

— Ще се върна скоро. Искам ти да ме посрещнеш в Сервия, а не Никулица.

Той се върна по същия път след непълни три месеца. През това време възстанови своята власт и мощ по цяла Тесалия, по Епир и цяла стара Елада. Поведе оттам с насилие и мнозина българи — жени, деца, а мъжете бяха повечето стари, че младите бяха в полковете на Самуила; поведе ги василевсът с войската си, за да изкорени българите от тия земи, но мнозина от тях и забягнаха по горите, та останаха по старите си места. В Сервия той пак завари своите извън стените на града, на стените беше пак Никулица с людете си.

В гнева, който го облада, Василий Втори се нахвърли с бич върху заповедника на обсадата и го би, после завика да го махнат отпред очите му, та младите му протокелиоти изтласкаха надалеко злополучния пълководец. Тогава Василий стана сам заповедник на обсадата. Яхнал черен жребец, той поведе едва ли не цялата си войска срещу стените на Сервия. Българите отгоре стреляха със същата упоритост, хвърляха тежки камъни, дървета, със същото дяволско усърдие, като ловци, които дебнат и не пропущат лова си. Скалите и неравните полянки край стените — някъде имаше и дълбоки ровове — за късо време се покриха с тела на убити и ранени ромеи, та живите често и стъпваха върху тях или ги прескачаха. И все пак българите не можеха да спрат и отблъснат тия хиляди нападатели. Най-сетне ромеите се задържаха върху стените на обсадения град; разбиха и една от вратите му. Те нахълтаха в града толкова много, че защитниците на Сервия веднага се стопиха сред тълпите им, та и сам Никулица падна в техни ръце, преди да успее да се наниже на меча си, както и се опита да направи.

Доведоха българския велик войвода пред василевса. Гологлав беше Никулица и с празни ръце; загубил бе шлема си при последната битка, отнели бяха меча му. Косата му, побеляла вече, но все още тъй гъста, се развяваше на ветреца, който слизаше откъм планината, хубаво беше широкото му, леко побледняло лице с дълги бели мустаки и брада, разстлана по желязната ризница на изпъкналите му не по старчески гърди. Здраво стояха на земята и нозете му в тежки военни обуща и с железни наколенници. Той гледаше василевса със спокойни очи като човек, който няма никакви разпри със съвестта си. Гледа го дълго и Василий, преди да му заговори. Той виждаше българина за пръв път и Никулица му се понрави веднага, някак против волята му и най-напред поради късия му ръст, понеже и той самият не беше висок на ръст. Василий не издаде омекването на сърцето си и попита сърдито!

— Ти защо упорствуваш в измяната си спрямо мене? Ето сега си в ръцете ми.

Никулица не трепна нито дори с очи и отвърна:

— Браних докрай Лариса в твое име, както ти бях дал дума. Но ти ме изостави в Лариса, показа, че си ми чужд, и аз преминах при своите. Как да вървя против гласа на своята кръв!

— Виж сега докъде те доведе тоя глас! — рече Василий. И продължи рязко: — Аз ще вържа с въже твоя самозван цар и ще затворя в кошара целия твой див народ. Царството ще бъде едно и царят ще бъде един. Ти избери: ще се върнеш ли при мене какъвто си бил, или ще останеш мой пленник. Дори ще те издигна по-високо, за да видиш къде е по-добре за тебе.

Никулица не се забави с отговора си:

— Бях се заблудил еднаж и не ми беше трудно да се върна на своя истински път. Няма да се отклоня от него. Аз съм при своите и при своите ще остана.

Василий ядно му обърна гръб и го остави на стражите, които го отведоха при другите български пленници.

* * *

Докато Василий беше при Средец, Самуил беше в Скопйе, а когато на другата година василевсът премина в южните предели на България, царят български слезе в Обител и твърдините, по-големите селища между Скопйе и Обител бяха като един обширен стан на българската войска. Докато ромеите ходеха по българските предели, разрушаваха твърдини, превземаха градове, откарваха пленници, Самуил стоеше в бездействие и това беше много по-тежко за него, отколкото ако бе повел полковете си срещу Василия. Но той каза на кавхана си и на Ивац, който беше негов пръв помощник:

— С Василия трябва да се срещнем еднаж гърди с гърди. Но аз не мога да тичам и да пазя от него днес Дръстър, утре Лариса чак на другия край; ще разпилея войската, а неговата е много по-голяма. Нека ходи той, нека се изтощава, а ние ще стоим на едно място и ще го чакаме, ще чакаме по-сгодно време за нас.

— Нашият човек е нетърпелив — рече Ивац мрачно. — Нетърпението го разяжда и разделя.

— Ето и ти си нетърпелив — отвърна царят с огорчение.

— Нетърпелив съм — кимна с голямата си глава Ивац, който не можеше да скрива и извърта мислите си. — Трябва да се ударим с Василия и нека се ударим.

— За търпението е нужна по-силна душа — каза царят. — Сега нам ни е нужно търпение повече. От полза е за нас да се поумори Василий, да понамалее войската му, па макар и само с няколко хиляди. Каквото губим сега от нашите по-далечни места, пак ще си го върнем.

Самуил следеше всяка стъпка на Василия. На връщане от юг Василий се спря във Верея и стоя там две недели. Той се колебаеше — дали да продължи пътя си към Солун за нова почивка и засилване на войската, или да се обърне направо срещу Самуила за последно разчистване на сметките. Самуил усети това негово колебание — какво друго можеше да задържи василевса в такъв един град като Верея? Той беше като пътник, който се спира на кръстопътя и мисли накъде да тръгне. И беше като вълк, който се навърта край вратата на кошарата. Щом започна втора неделя, откакто Василий се бе спрял във Верея, Самуил нареди на племенника си Иван-Владислав:

— Вземи хиляда по-добри войници и побързай за Воден. Ако Василий тръгне насам, вие с воденския войвода ще го спрете за колкото може по-дълго време. Ще бъдете с Драгшана като преграда, докато събера и аз всичките полкове нататък, за да срещна Василия.

Иван-Владислав тръгна за Воден с голяма радост. Даваше му се възможност да върши нещо на своя глава, което беше негово най-голямо желание. Той беше също войвода, беше, още повече, княз и племенник на царя и Драгшан, воденският войвода, трябваше да му се подчинява. Зарадва се Ароновият син и на това, че Василий не го остави да чака: едва-що бе влязъл Владислав с полка си във Воден и още на другия ден ромеите се появиха край стените на тоя град.

Но Иван-Владислав не показваше радостта си шумно, нито пък с думи, само очите му блестяха повече от всеки друг път. И ето каква още беше неговата радост, огънят в сърцето му: като влезе във Воден, той се спря с полка си на главната стъгда, където беше някогашният царски дворец, също и някогашното жилище на Самуила. Тук го посрещна Драгшан с всички по-големи челници на воденския полк. Драгшан беше също млад човек и посрещна княза радостно, като свой другар и връстник. Но Владислав спря строг, мрачен поглед в неговото румено, засмяно лице и каза недружелюбно:

— Очаквах, войводо, да ме посрещнеш на вратата на града, а не тук, в самия град.

Драгшан разтвори широко сините си, влажни очи:

— Ами на вратата се посреща само царят!…

— Аз съм негов заместник тук — рече ясно князът, за да го чуят всички наоколо. Той кимна, да потвърди думите си, после смушка коня и се приближи към Драгшан, сложи бледата си ръка върху ръката, с която младият войвода държеше юздата на своя кон, и се загледа отблизу в лицето му: — Колко са людете ти, войводо?

— Хиляда и триста — отговори Драгшан бързо. И сам попита: — А твоите?

Князът не отговори, а само потупа някак покровителствено ръката му. Сетне той обърна коня и каза, без да поглежда войводата:

— Да вървим.

Той обърна коня не към някогашното жилище на своя чичо, а към някогашния царски дворец. И там се настани да живее. Владислав искаше да бъде като цар във Воден.

Вторият Василий хвана града само с десет хиляди свои войници, а другите му полкове останаха във Верея. Виждаше се, че василевсът бе дошъл само за Воден или пък искаше да предизвика Самуила, да го притегли насам, но той самият не мислеше да продължи към вътрешността на България, да потърси царя. Наспроти него и Самуил събра полковете си в Обител и около тоя град — той мислеше там да пресрещне Василия, ако рече да го потърси за решителен бой. Самуил не изпрати към Воден нито сто души повече — не искаше да разпокъсва войската си, нито по тоя начин да се надпреварва с василевса, който имаше повече войска. Самуил реши и сега да почака, той се надяваше, че Василий напразно ще блъска главата си в стените на Воден и още повече ще се изтощи.

Василий знаеше, че във Воден е царският племенник — избягали бяха скришом при него воденски ромеи и бяха му разказали всичко за българската войска в тоя град. Веднага щом обсади града, василевсът и тук изпрати тръбачи и глашатай, като се надяваше да склони тъкмо Владислава да му предаде Воден, и той самият нареди на глашатая какви думи да отправи към обсадените и още повече към царския племенник.

— Слушайте, слушайте! — завика ромейският глашатай, след като тръбачите дадоха нужния знак, и продължи: — Василевсът на ромеите желае само доброто на тоя хубав град, в който има люде и от неговия език. Вие не ще можете да запазите стените му, войниците на василевса са повече и от листата в гората. Защо да се пролива напразно кръв? Отворете вратите с миром и посрещнете своя василевс! И ти, княже, сине Аронов, докога ще стоиш при убиеца на твоя баща и ще му се подчиняваш? Отвори, княже, тоя град, за да получиш истинска царска милост и любов…

Показа се между зъберите на крепостната стена сам войводата Драгшан, замахна присмехулно към двамата тръбачи долу и викна със силния си глас:

— Хей, вие! Заврете си тръбите отзад! Тук няма курви като Добромира… — И току избухна в гръмогласен смях: — Ха-ха-хааааа…

Развеселиха се и войниците му наоколо, зачуха се и по двете страни на крепостната стена несдържан смях и кикот, ругателни думи:

— О-хохооо…

Докато се стъмни тоя ден, ромеите се готвеха за пристъп със спокойно усърдие, в което личеше и тяхната, самоувереност; показа се на няколко пъти и сам василевсът на черния си кон между войниците, поспря се тук и там, показа с ръка, поучи и насърчи с думи. За обсадения град се подготвяше съкрушителен удар. Пристъпът започна на другата сутрин, тъкмо при изгрев-слънце, и се дигна срещу Воден цялата ромейска войска.

Удариха ромеите от всички страни и за някое време всичко вървеше в тяхна полза. На много места битката се водеше върху самите стени. И все пак настъпи един час, когато те не можеха да сторят нищо повече. Българите се противяха с някаква бясна или може би отчаяна решителност. Двете войски така се бяха вдали в тая изтребителна битка, че нанякъде затихваше вик и рев, всеки човешки глас, а се чуваше само острият звън на оръжията, сблъскването на щитовете, глухият шум от разсичането на жива плът, хрущенето на разтрошени кости, на смачкани черепи, пъшканията и стенанията на засегнатите.

Ромеите не можеха да напреднат ни педя повече, ала настъпи нещо по-страшно за българите, които бяха по-малобройни в боя. Това беше продължителността на тая свирепа битка. Кой ще издържи до самия й край? Удар след удар, още и още. Ромейските обсадни кули бяха се прилепили до самите стени и от тях се втурваха ромеи на цели тълпи; също и от многобройните стълби се точеха безкрайни редици облечени в желязо мъже с широки, здраво обковани щитове и дълги мечове, копия, тризъбци, секири, тежки палици… Още и още, удар след удар безкрай. И само едно нещо беше в полза на защитниците: за всеки ромейски войник, който се качваше на стената, идваше един дълъг миг, когато не можеше той да употреби оръжието си и беше само сгоден прицел за меча или копието, или стрелата на българина — това беше мигът, когато нападателят трябваше да прекрачи, да стъпи на стената, между зъберите й, от своята стълба, той се криеше зад щита си, но широкият щит невинаги можеше да го запази.

През дългите следобедни часове битката започна да позатихва все по-често и по-продължително. Сражаващите се и от двете страни бяха капнали от умора и само възбудата, настървението им или виковете и насърчителните погледи на заповедниците им ги караха все още да стоят на нозе и да въртят оръжие. Битката беше свършена, при все че още да не спираше. Василий се оглеждаше с гневни очи — сега беше време да хвърли няколко нови полка срещу българите, ала цялата му войска беше също тъй уморена, а другите му полкове бяха чак във Верея. Малко преди залез-слънце василевсът повели тръбачите да свирят отбой, а той самият отиде и се скри в шатъра си.

 

 

Крепостните стени и кули на Воден утихнаха. Отдалеко долиташе само тътнещият шум на големите воденски водопади.

След спирането на боя князът прати да повикат при него Драгшана. Мина доста време, докато се яви войводата в царския дворец, където го чакаше Владислав вече нетърпеливо; младият воденски войвода се бе улисал с войниците си, по войнишките жилищни помещения и хранилища, та дотича в двореца задъхан. Князът го подхвана още от вратата:

— Да не губим време! Утре Василий ще ни удари още по-здраво. Може да докара и нова войска. Седни, седни да поговорим.

Драгшан приседна на един стол и обърса с ръкава на дрехата си своето младо, пламнало лице, а сякаш обърса и веселата си усмивка ведно с влагата по него. Той се прибояваше от княза и би желал да бъде строг и важен като него. Владислав едвам го дочака да седне, но той самият не седна, а тръгна да се разхожда по стаята:

— Останаха ни едва половината войници…

— Аз… аз не се и сетих да ги преброя…

— Царят не е много далече и аз пратих люде, но не знам дали ще ни се притече… — И князът изеднаж се спря пред войводата: — Ние трябва сами да си помогнем.

Драгшан го гледаше с искрено възхищение. И рече:

— Царят ще узнае всичко за нас, а?…

Владислав не отговори на въпроса му и сви черните си вежди:

— Ще дигнем на крак всички мъже в тоя град! От седемнайсет до петдесет години. Ще ги качим по стените.

— И ромеите ли?

Князът попита на свой ред:

— Колко са те… ромеите във Воден? Не са много.

— Не са много — повтори след него младият войвода. И добави досетливо: — Ще попитаме поповете им. Имат трима попове. Те знаят. Но… не са повече от двесте ромейски къщи във Воден.

Владислав помълча един дълъг миг и току процеди през зъби:

— Ще ги… изколим. — Той продължи с изяснен глас: — Мъжете ще изколим до един. Още тая нощ. Те са войници на василевса вътре в нашата твърдина. Един само ромейски войник да влезе в града и те ще се дигнат срещу нас. Те и сега, без да ги усетим, пращат вести и знаци на своите.

Войводата го гледаше, като да не го чуваше добре, и се измъчваше от това. Сетне рече:

— Те… какво могат да ни сторят те, докато държим града. Не са повече от двесте или триста мъже. Има и стари люде между тях и всякакви…

— Нели казах: пращат вести и знаци. — И князът махна с ръка: — Най-после те са ромеи!

Той тръгна пак из стаята, а Драгшан каза колебливо, следвайки го с поглед:

— Ами… как ли ще стане тая… работа…

Владислав се върна при него. Драгшан се изправи. Князът го улови под лакътя, а устните му потрепваха и се кривяха, сякаш разправяше за някаква смешна случка:

— Ще кажем на нашите воденчани… и на войниците също: тая нощ се позволява да се разграбят ромейските къщи. И още се позволява да се избият всички мъже от ромеите.

— А жените и децата? — попита плахо Драгшан.

— Жените… — подигна вежди князът и бледото му лице придоби невинен, дори тъжен израз: — Жените и децата, то се знае, няма да се закачат. Наистина, може и някои от тях да пострадат, но какво да правим ние с тебе, щом сме принудени… Ще пострада някоя и друга женичка… Най-после нека се повеселят момчетата ни, утре пак ще мрат.

Драгшан като че ли не знаеше що да отговори, а имаше, имаше що да отговори. Владислав дигна пръст и заклати глава закачливо, а очите му оставаха същите — втренчени и зли:

— Знам аз, дяволе… Ти с щерката на един от ромейските попове… Е, ти нея ще си запазиш, и попа също, отеца й. Хайде сега — тупна го той по рамото и го побутна към вратата. Тук, на вратата, князът добави тихо, доверително: — Ти недей тъй… с тъпан. Гледай, по-предпазливо. И почакай да се стъмни добре.

Драгшан кимна мълчаливо.

Той излезе на стъгдата пред вратата и се огледа, като да търсеше някого; тиха и пуста беше в предвечерния час широката стъгда между двореца и празното сега жилище на Самуила, между също празните жилища на най-знатните велможи, които бяха живели преди във Воден, а по-късно се бяха настанили в Охрид и Преспа. Но се дочуваше и се усещаше, че по най-близките до тая запустяла стъгда улици, както и в целия град, кипеше живот с всички свои гласове и звуци; днешната кървава битка сякаш не беше и ставала. Драгшан тръгна през стъгдата с бавни стъпки; той се бореше с мислите си, но младото му лице изглеждаше скръбно, а не замислено.

— Мъжете… — шепнеше сякаш в него самия някакъв глас. — Всичките мъже… войници на василевса. Но защо да патят жените и децата!…

Той спомена в ума си ромейските жени и деца във Воден, но мислеше само за Махи — по-малката щерка на ромейския протойерей в града. Все пак, чрез нея младият мъж жалеше и другите воденски ромейки. Най-после нели такава беше и повелята на княза… само за мъжете!

Тъкмо такава повеля даде и младият войвода на двамата свои хилядници:

— Тая нощ, щом се стъмни добре, ще бъдат събрани на едно място всички мъже ромеи и ще бъдат избити до един.

Щом се стъмни, Драгшан отиде при своята Махи, в къщата на ромейския протойерей. Той самият да пази любимата си и семейството й. По негова повеля пред портата на протойерея застанаха четирима стражи. Още щом влезе войводата в къщата му, старият свещеник и тоя път започна със своите молби и натяквания:

— Пожали ни, светли войводо… Пожали дома ми, старата ми глава! Ти влизаш тук като в някаква кръчма на кръстопътя. Целият град говори… Аз съм свещеник, протойерей… Узакони най-сетне неблагословената си връзка с моята нещастна дъщеря! Аз нямам сили да те прогоня от скръбния си дом, но смили се ти над мене…

Там беше и Махи, и цялото семейство на свещеника. Драгшан притисна двете си ръце върху желязната ризница, която още не беше съблякъл, и се виждаха по нея засъхнали кървави петна. Той каза с искрено разкаяние:

— Да, отче, ти трябва да ме нашибаш с бич… Аз прекалих с гостоприемството на твоя честен дом. Но то не е от лошо сърце, а защото премного се боя от всяка верига, също и от веригата на брака. Честен кръст, отче — прекръсти се широко Драгшан, — щом се отдалечи Василий от Воден, аз ще се оженя за Махи.

Успокоиха се всички в къщата на свещеника, развеселиха се, подадоха стол на госта. Както и преди, когато идваше войводата, двете малки братчета на Махи се нахвърлиха шумно върху него, покатериха се на колената му, обвиха ръчички около шията му, опитаха се да изтеглят големия му меч. Заоправдава се и свещеникът:

— Ти прощавай, светли войводо… Баща съм… Ти си с добро сърце, виждам, но си мъж и войник…

Позамисли се Драгшан, стана му тъжно за тия люде, за Махи, която стоеше насреща и не сваляше от него хубавите си очи. Той искаше да каже на стария протойерей две добри думи, да отвори пред него сърцето си, да се изповяда и разкае за нещо, което го измъчваше:

— Ти служиш на бога, отец, а пък аз на царя, който воюва с меч. И това е още, че ти си ромей и твоят цар е един, а моят е друг. Всеки служи и се покорява на своя цар и това ни прави врагове…

Той не се реши да каже нищо повече или не знаеше какво още да каже и думите му останаха неясни. Сложиха трапеза пред него, насядаха и домашните да се хранят с госта, но той малко яде и повече пи. Към края на вечерята втурна се в стаята готвачката на свещеника:

— Става нещо из града! Чуват се викове, писъци…

Ослушаха се насядалите на трапезата, чак и двете малки момчета. Къщата на протойерея беше навътре, сред широка градина, пред портата й стоеше стража. Едвам се дочуваха далечни гласове, а никой не можеше да влезе при стария протойерей. Очите на всички там бяха обърнати към войводата. Той не се решаваше да погледне никого и каза колебливо:

— Събират… нови войници. Но — огледа се Драгшан и бързо добави: — вие не се бойте от нищо, с вас нищо лошо няма да се случи.

И пак наведе очи — не можеше да гледа уплашените лица на своите сътрапезници. В главата му гъмжаха мисли, противни една на друга. Старият свещеник рече:

— Царете изправят людете един срещу друг. Само божият път ще ни изведе към спасение…

 

 

Княз Иван-Владислав слезе в трапезарията и седна сам на широката трапеза. Прислужваха му четирима слуги, но той, както винаги, яде малко и пи само прясна вода. После се качи пак горе, пристъпи бързо и разтвори широко един от прозорците на стаята. Седемте пламъчета на светилника, който висеше на тавана, се полюшваха и затрептяха бързо — в стаята нахлу лятната нощ с прохладата си. В тоя ранен час на нощта градът беше още буден. Чуваха се човешки гласове, тропот, някъде лаеха кучета. Долиташе и тук глухият шум на воденските водопади и нощта ставаше сякаш още по-прохладна. Усещаше се в свежия нощен въздух и тръпчиво-сладък мирис на зреещи плодове — по сенчестите дворове и градини на Воден растяха всякакви плодни дървеса. Ала князът едвам дочуваше в стаята си нощните гласове, шума на далечните води, едвам усещаше и упойващия мирис на зреещата благодат. Той надаваше ухо към отворения прозорец за други гласове. И не чака дълго.

Зачу се изеднаж писък, проточен и отчаян. Всичко друго затихна — ослуша се сякаш и самата нощ. Князът избърза към прозореца. Някъде още по-далеко се чуха и други викове и писъци. Разлаяха се кучета по целия град. Някъде право насреща затрептя бледа зара, засили се бързо, върху аленото сияние се очертаха върховете на близките дървета, черни и неподвижни, запремятаха се високо към светналото небе и буйни пламъци. Не след много време светнаха пожари и по други краища на града. Не спираха в злокобно осветената нощ и писъците, чуваха се ту по-близу, ту по-далеч и по някое време сякаш от всички страни. Князът се отстрани от прозореца и премина в съседната стая, където беше леглото му. Притича безшумно слуга да му помогне да се приготви за нощна почивка. Владислав попита с лукаво безразличие:

— Какво става из града? Да не би да е влязъл Василий!

Угодливият слуга побърза да отговори:

— Избиват ромеите, господарю. Тукашните ромеи. Искали да пуснат в града своя цар и войската му.

Единият мустак на княза, провесел като опашчица, черен и лъскав, едвам забележимо потрепна и това беше скрита усмивка: „Ето как е стигнала до моя слуга повелята, която дадох… Е, добре, добре…“

— Нека ги избият, щом са искали да пуснат своя цар — рече гласно князът.

Той скоро заспа и спа дълбоко тая нощ.

Във Воден стана това, което пожела и нареди той, а не воденският войвода Драгшан. Драгшан даде своята повеля на двамата хилядници за мъжете ромеи, те я предадоха на други, по-малки началници и така повелята стигна до войниците, също и до мнозина от гражданите, но по-проста и по-ясна:

— Тая нощ да бъдат избити всички ромеи.

Когато се стъмни добре и по къщите на воденските ромеи тръгнаха въоръжени войници, с тях тръгнаха и някои граждани от българите. Войниците се спираха пред всяка ромейска врата. Спираха се и тръгналите с тях граждани. Нахълтваха заедно по ромейските дворове и домове. Извличаха навън, на улицата, мъжете ромеи и деца почти между тях, и немощни старци. Нахвърляха се и върху жените. Разграбваха покъщнината и което не можеха да задигнат, чупеха го и го разбиваха, запалваха го да гори. Случи се да нахлуят и в български домове; които влизаха да палят и убиват, бяха люде с помрачен ум. Или някои ще набедят тоя или оня от българите, че е ромей или че крие ромеи в къщата си. Нощта беше тъмна и насилниците започнаха да палят ромейски къщи, за да им е по-светло. Настанала беше голяма несрета за воденските ромеи, но и мнозина българи се криеха със страх и трепет зад стените и залостените врати на своите домове. Писъци и стенания огласяха целия град: в разлюления от пожарищата нощен мрак зееха разбити врати и прозорци, по дворищата и улиците се чернееха мъртви тела…

Всички мъже ромеи, които бяха извлечени живи от домовете им, от ръцете на близките им, бяха събрани на една неголяма поляна край реката. И там бяха избити до един. Убийците нахвърляха мъртвите в реката и буйните й води потекоха черни от обилната човешка кръв.

 

 

Цяла една неделя мина в затишие. По-шумно беше по стените на обсадения град, отколкото в ромейския стан. Василий нито помисли да довежда нови войски при Воден — би показал страх и слабост, но се зае да подготви съкрушителен удар срещу тая българска твърдина. Половината от людете му работиха три дни, за да отбият водите, които минаваха през града, и най-вече реката Вода; при такова изобилие от вода в града нямаше цистерни, а Василий също тъй кроеше неговата войска да навлезе във Воден по пресъхналото корито на реката, изпод градските стени. Византийците успяха да отбият и пресекат за тия три дни много вади и извори, много чешми, но реката не можаха да отбият от дълбокото й корито. После се опитаха да подкопаят стените на града и работиха още няколко дни без полза: или удряха в скали, които не можеха, да пробият, или пък българите успяваха да им попречат. Най-после остана пак оръжието да реши победата и Василий обмисли нов един начин за пристъп срещу града.

Българите се присмиваха на ромеите за неуспехите им, викаха и се кикотеха от високите крепостни стени, но и последният войник знаеше, че василевсът не ще изостави лесно Воден. Княз Иван-Владислав очакваше новите удари на Василия и още на два пъти изпрати скришом люде до Самуила, но се готвеше и сам да посрещне ромеите. По стените на града се качиха към седемстотин воденчани, както бе заповядано, ала между тях имаше и такива, които никога не бяха улавяли оръжие или бяха подвили нозе под товара на петдесетте си години. Князът нареди да ги въоръжат и да ги облекат по войнишки, доколкото беше възможно, нареди да ги размесят с войниците, а те да ги научат да въртят оръжие. Той ходеше непрестанно между старите и новите бойци да следи как се изпълняваха повелите му, събираше ги на големи купчини да ги поучава и насърчава:

— Опитните да учат неопитните. Ако другарите ти отляво и отдясно са добри бойци, и ти ще се запазиш по-добре. Нищо, че ромеите са повече от нас; да се браниш от стената е много по-лесно, отколкото да нападаш стена. И помощ може да ни дойде всеки час; близу е царят с цялата си войска. — Той въртеше от човек на човек втренчени, строги очи, сякаш търсеше виновник, и продължаваше с насмешлива закана в изострения си глас: — Ако пуснете ромеите в града, ще ви изколят до един! Вие избихте тукашните ромеи, ругахте се с жените им, със сестрите и щерките им, разграбихте домовете им… Какво си мислите — василевсът ще ви прости ли!

Владислав знаеше, че демонът на войната се храни с кръв и пепелища, че и страхът тласка към меча и секирата. Като говореше еднаж на войниците си така, чу се между тях глас:

— Аз не съм убивал ромеи. И други също не са убивали.

Владислав повели да излезе пред него тоя, който рече тия думи. Войниците избутаха напред един от новите защитници на Воден, около четиридесетгодишен мъж, висок и слаб, с хлътнали бледи бузи, обраснали с редки, посивели косми. Той застана някак с безразличие пред княза и гледаше не в него с бледосините си очи, а някъде над главата му, разсеяно и тъжно. Бяха му дали железен шлем, но ризницата му беше от ленено платно. Князът пристъпи по-близу до него и сякаш да го изгори с поглед:

— Ромеи не си убивал, а? Но ромеите ще кажат, че българите са убивали техните, а не тоя или оня.

Воденчанинът чу всяка дума на княза и отговори без страх:

— Всички ние, които не сме убивали, ще кажем: не сме убивали, не сме грабили, не сме насилвали. Ние сме мирни люде и сме повече от убийците. Малцина са, които се раждат с бяс в сърцето.

Сега князът намрази още повече тоя човек и пожела да го погуби. Но продължи да говори с него сдържано, като човек, който иска да бъде справедлив:

— Ти проповядваш и заблуждаваш тия люде. Всеки се ражда с бяс в сърцето. И ти също, но твоят бяс е по-лукав. — Той се обърна към околните, посочи с ръка непокорния, повиши глас: — Не виждате ли? Тоя нека да ви предаде на ромеите, за да спаси себе си. Още ли ще го гледате!…

Като рече това, той го блъсна с две ръце в събралата се тълпа. Бледият човек се люшна назад и погледна княза с учудени очи. Неколцина от войниците го пресрещнаха с протегнати ръце и го блъскаха с още по-голяма сила на срещуположната страна:

— Ууу… Предател!

Пресрещнаха го и други с юмруци, с ритници, сипеха се удари върху клетника, струпаха се всички върху него и всеки бързаше да го докопа. Завъртя се, заплете се страшно кълбо от живи тела сред вой и викот, започнаха людете да се блъскат, да се удрят и ритат и помежду си. Князът навреме се измъкна от повилнялата тълпа и бързо се отдалечи. Отдръпнаха се също други неколцина и войниците като че ли за един миг изтрезняха. На земята остана само тялото на мъченика, окървавено и неподвижно. Войниците се заоглеждаха и се пръснаха наоколо. Някой каза:

— Убихме човека за нищо…

Ала пострадалият не беше умрял. Той отвори неочаквано очи, сякаш да погледне най-напред небето, после бавно се приподигна и обърса с опакото на ръката окървавената си уста. И седя доста време на голата земя, умислен, тъжен…

На другия ден, пак при изгрев-слънце, ромеите започнаха ново нападение. И тоя път те нападнаха с голяма стремителност, с всички свои оръжия и уреди. Василий нареди тръбите да тръбят непрекъснато, да думкат и тимпаните, войниците да пеят бойния тропар и други църковни песни, които подкрепяха силите им, като хвалеха храбростта на човешкото сърце и обещаваха небесни награди. Но василевсът направи тоя път и нещо друго, което реши битката: преди още да се раздени тая сутрин, по негова повеля един полк от две хиляди ромеи се скри с оръжието си по долищата и гъсталаците близу до стените на обсадения град. Ромеите бяха много и никой от българите не забеляза, че се бе скрила толкова голяма тяхна войска. Нападателите напираха и напираха, втурваха се и сега на цели тълпи по двайсет и трийсет души от площадките на прилепилите се до стените обсадни кули, точеха се на безкрайни редици от изправените стълби, работеха непрекъснато и всички техни бойни уреди, ала и българите се защитяваха с голяма упоритост. Защитниците на града сега бяха по-малко, макар и с въоръжените воденчани, но ги въодушевяваха за бой казаните от Владислава думи, че ако ромеите влязат във Воден, ще избият всички българи заради избитите от тях воденски ромеи.

Наближаваше краят и на тоя ден. Двете войски се биеха и в тоя час с всички сили, но вече с отчаяно ожесточение. Труповете бяха премного и от двете страни на крепостните степи. Ромеите се надяваха дано с още едни последен напор да сломят българите, а те пък очакваха близкия край на деня и на битката. В тоя върховен миг скритият ромейски полк се измъкна от скривалищата си. Виждаше се с каква сила се хвърлиха в боя отпочиналите през деня ромейски войници. И не се разпиляха те да нападат по всички стени, а се съсредоточиха на едно доста късо разстояние между две крепостни кули; тук се събраха бързо и повече обсадни кули, стълби — наредиха се кули и стълби една до друга и много ромеи стъпиха едновременно на стената. Хитроумният княз Иван-Владислав се опита да устои на тоя неочакван удар. Той накара неколцина от своите да викат:

— Помощ ни иде! Царят иде с голяма войска! Ето ги, виждат се!

Тия гласове се чуха надалеко по стената и като че ли българите се позадържаха за още един миг, ала после се втурнаха да бягат и не само там, дето напираха ромеите с нови сили, а по цялата крепостна стена и от всички кули около града.

Ромеите навлязоха във Воден на широки потоци от всичките му врати, влезе с тях и василевсът им.

Вторият Василий отиде най-напред и докато беше още във воинските си доспехи в голямата патриаршеска църква заедно с всички свои по-първи челници. Свещениците, които вървяха с войската му, също и тримата ромейски свещеници във Воден отслужиха тук тържествен молебен.

Когато след молебена и вече по здрач Василий излезе на стъгдата пред патриаршеската църква, изрече с ясен глас:

— От днес тоя мой град ще се нарича Едеса. — И след това попита: — А къде е българският княз, който го защитаваше, къде е също и българският войвода?

Казаха му, че не са намерени нито между убитите, нито между пленените българи тия двама техни велможи. Тогава пред василевса застана воденският протойерей и го гледаше с най-голяма почит и любов: старият свещеник не можеше да допусне, че има някъде по-умен и по-справедлив човек от василевса. Свещеническият му сан не позволяваше да пада на колена пред земния цар, но той заговори с разтреперано сърце и с надежда също, че слага съдбата на щерка си Махи в ръцете на най-справедливия съдник и повелител:

— Българският войвода Драгшан, допреди малко войвода на тоя град, е в моя дом. — Макар и толкова близу до всемогъщия василевс, наоколо, между неговите приближени и между всички, които се бяха насъбрали тук, се дигна шумна врява. Вторият Василий махна с ръка и всички замлъкнаха отново, продължи да говори само протойереят: — Той е годеник на моята дъщеря Андромаха и ще се жени за нея.

Дебелите вежди на Василия се присвиха, но още по-страшен беше гласът му:

— Как си допуснал, отец, дъщеря ти да се свърже с такъв човек!

— Смили се над мене, твое свето царство — затрепера сега и гласът на стария човек: — Смили се и послушай бащинската ми молба. Аз съм чист ромей и божи служител и няма да измамя своя василевс. Войводата Драгшан е човек с добро сърце. Каквото е вършил против тебе, вършил го е като войник на българския цар. Православната наша църква ще го освободи от връзката му с българския цар и ще го свърже с клетва за вярност на твое свето царство, ако ти пожелаеш и повелиш.

Василевсът попита:

— А ти от негово име ли говориш, или от свое име?

— От свое име говоря, но войводата е добродушен мъж и ще ти се подчини.

Василий не пожела да говори повече с протойерея. Той се обърна към един от своите протокелиоти и каза:

— Да се задържи българският войвода и да се доведе при мене.

В двора на протойерея нахълтаха ромейски войници. Драгшан се изненада — той мислеше, че се е скрил добре в дома на ромейския протойерей, който го издаде, като мислеше да го спаси. Младият войвода излезе с меча си в двора и се би с ромеите, докато си отвори път. Той избяга на улицата, но из Воден имаше толкова много ромейски войници, че не можа вече да се скрие никъде въпреки настъпилата нощ. Драгшан уби неколцина от преследвачите си и успя на два пъти да си отвори път, но най-после ромеите го заловиха, отнеха меча му и го вързаха с въже.

Изведоха го пред василевса на другия ден. Драгшан бе изправил високо младата си глава, лицето му беше озарено от усмивка, сякаш това, което ставаше с него, го развеселяваше. През нощта ромейските войници бяха смъкнали от него войводските му доспехи и знаци, разкъсали бяха и ризата му дори, изули бяха и обущата му, но той застана гордо пред Василия с широките си разголени гърди. Плененият войвода гледаше дръзко строгото лице на василевса и заговори преди него:

— Довеждат ме при тебе като презрян тат, но аз съм войник, царю на ромеите!

Василевсът се разгневи много повече от голямата надменност на българина, нежели когато видя с очите си как буйната воденска река влачеше откъм града ромейски трупове. И той още в същия миг реши съдбата на младия воин, но се въздържа в своята ярост, за да не накърни царското си величие. Само големите му очи леко се изблещиха и мургавото му лице потъмня още повече от нахлулата кръв. Той не знаеше български и с това показа своето презрение към чужденеца, че не поиска да преведат на ромейски неговите думи, а сам го попита, гледайки някъде встрани:

— Не искаш ли да влезеш в моята войска? Дойде да ме помоли бащата на годеницата ти.

Като му преведоха думите на василевса, Драгшан отговори:

— Аз съм войвода на българския цар и няма за мене друг цар, освен него. Ако кажеш да развържат ръцете ми и да ме пуснат да изляза оттук, аз пак ще се върна при моя цар.

Сега Василий поиска да чуе думите на българина и веднага му ги преведоха. Срещу смелостта на младия воин той се опита да покаже великодушие:

— Бих те пуснал да си вървиш, ако войниците ми те бяха заловили на стените на тоя град, а не при твоята годеница. Ти си убиец, варварино, а не войник. Твоите войници избиха ромеите в тоя град и аз ще те накажа като злодей и убиец на невинни. Или може би ще се опиташ да се оправдаеш?

— Да — отговори Драгшан с учудени и негодуващи очи, — ние избихме мъжете ромеи в тоя град, но те бяха твои войници зад гърба ни!

Гласът на българина прозвуча и заглъхна като в празно пространство. Василевсът рече само две думи:

— На кол.

Тълмачът повтори думите му на български.

Драгшан бе набит на кол още на другата сутрин на същото място край реката, дето бяха избити воденските ромеи. Събрали се бяха да гледат много люде — и ромейски войници, и от местните. Младият войвода се бори дълго със смъртта, ви като жаден гонец в полето, докато острият връх на кола, като премина през цялата утроба, стигна до сърцето му.

 

 

Вторият Василий не се бави много във Воден. Той се радваше, че бе отнел от българите толкова земи и градове, и повече, отколкото бе мислил, но и се боеше да се срещне с българския цар тъкмо сега: в битките бе загубил доста войници, но много повече бе пръснал по завзетите градове и селища, за да ги пазят. Наближаваше вече и краят на лятото. Василевсът реши да се оттегли на почивка до другата пролет.

Пътуването на василевса до столицата му беше като някакво победоносно шествие. Тържествено го посрещна Солун, също и всички други градове, през които мина по пътя до Цариград. Весели бяха и оцелелите му войници, радваха се, че бяха останали живи и се връщаха към родните си краища с пълни торби. И времето беше хубаво, приятно през тия прощални дни на лятото, през тия първи дни на плодоносната есен; войниците утоляваха жаждата си не само с вода, но още повече с любеници и пъпеши, с грозде и смокини и с всякакви други плодове, каквито имаше в голямо изобилие по всички места, през които минаваше дългият им път.

Ала не твърде далеко след войската на василевса вървеше и друг многолюден полк. Дигнати бяха много и много българи от Воден и Верея, от Колидрон, от Сервия и от околностите на Лариса и бяха подкарани силом с войската. Вторият Василий искаше да изсели българите от тия места. По безкрайните пътища вървяха хиляди мъже, жени, деца, стари и млади. Те бяха прогонени от домовете им и каквото бяха успели да вземат от своя имот, носеха го на гърба си. Такава беше строгата повеля на василевса — всеки можеше да вземе само това, което можеше да носи на себе си. Така и тръгнаха тия люде, вратите на домовете им останаха отворени след тях. Който трябваше да носи дребни деца на гърба си, в ръцете си, не можеше да носи нищо повече. Забранено беше да се кара добитък или кола, та старците се препъваха по пътя с подвити нозе заедно с всички други. Надалеко се бе проточила скръбната върволица на изселниците. С тях вървяха и пазачите им — войници с дълги копия, отегчени и зли.

Заедно с тия неволници бяха тръгнали и гладът, и всички болести. Когато войниците се отбиваха по градовете, тях ги оставяха сред полето, далеч от градските врати. Те вървяха след ромейската войска, която изпояждаше всичко, та по нивите и дървесата не оставаше нищо за нейните изгладнели неволни спътници. Настанала бе и голяма засуха по тия дни, та и водата не беше в изобилие. По прашните следи на изселниците оставаха телата на умрели техни люде или пък болни и старци, които не можеха да вървят по-нататък. По пътищата след тях и около временните им станове нощем виеха чакали…

Вторият Василий остави тия несретници в земята, наречена Волерон, по бреговете на Бяло море, между реките Места и Марица. Казано им бе, че отсега ще живеят тук, и бяха оставени насред полето да си правят нови жилища, да търсят храната си по пустеещите есенни ниви и градини.