Димитър Талев
Погибел (5)

V

Ирина Каматерос беше в последните дни на своята бременност и колкото искаше да види царския син, толкова и се боеше от срещата си с него. Не бяха се виждали, откакто Радомир замина за Обител по повеля на баща си, но младата жена се боеше да не би той да се отвърне от нея, като я види в сегашното й положение. Тя го очакваше в охридската си къща без голямо нетърпение, а той дойде чак на третия ден, откакто бе пристигнал с баща си в Охрид.

— Татко постоянно ме търси… не ме оставя да се отделя от него… — започна Радомир да се оправдава разпалено още от вратата, но тя забеляза как шареха очите му по нея, по лицето й, по разкривената й снага.

Той пристъпи да я прегърне, Ирина леко го отстрани, накара го да седне, седна и тя срещу него. Едва сега го разгледа хубаво, с всичката жажда на сърцето си. Ирина го обичаше заради неговата хубост, заради силата на великанското му тяло, заради доброто му сърце, но в нейната обич имаше и майчинска нежност; сега още повече поради положението й, поради майчинската й разнеженост. Той беше зрял мъж, но все още по момчешки открит и неспособен да се прикрива. Поиска от сърце да я прегърне, ала не можа да отклони погледа си, с неприятна изненада и съжаление гледаше подпухналото й лице, корема й.

— Как живееш в Обител? — попита тя загрижена, пък и да отстрани от ума му всички други мисли.

Съживи се и той, видимо се зарадва, че тя го освобождаваше от всякакви по-нататъшни задължения при такава среща, връщаше го чак в Обител. И отвърна с несвойствена за него бързина:

— Хубаво е там, много е хубаво! По цели дни на лов. Планината е близу и горите досам градската стена. Има много вепри, гоним и вълци… тъй за удоволствие. Мечки убихме, рисове, трябваше да ти донеса кожи…

Тя го слушаше разсеяно и повече го гледаше, радваше се на неговата живост, на желанието му да я зарадва, да я задоволи някак, след като бе почувствувал недоволство от нея, макар и само в мислите си. Срещата им не продължи много и пак по волята на Ирина. Сърцето й се радваше на неговата близост, но тя много повече се боеше за неговата обич. Стана да го изпрати и все гледаше да бъде някак зад него, по-настрана от погледа му. Той не можеше да прикрие своята несдържана радост, че си отиваше толкова скоро, но се опита пак да я прегърне, от добро сърце.

— Утре, утре — побутна го Ирина към вратата. — Ела утре пак…

Тя затвори вратата след него, но остана там, до вратата, заслушана в тежките му стъпки. И отеднаж спотаи дъх. През затворената врата Ирина дочу гласа на княза, който продума нещо забързано, зашепна непредпазливо, чу се и женски глас, сподавен вик, сподавен може би смях, зачу се и шум от борба между двама души, бързо, пресекнало дишане и пак говор, сърдит, уплашен и в същото време примамващ. Ръката на Ирина сякаш сама натисна заключалката, открехна вратата. Тя видя как Радомир бе дигнал на ръце една от младите й слугини и бе я понесъл по тясната стълба към таванския кат на къщата, където бяха стаите на слугите й. Девойчето, вече притихнало, бе прилепило лице до гърдите на царския син, а той го носеше леко на ръцете си, изправил глава с къдри до рамената му, с унесен поглед и противен в своето тържество. Ирина безшумно затвори вратата, обърна се и притисна гръб върху нея, сякаш да сложи преграда и в мислите си, да заличи и от погледа си това, което бе видяла.

Промениха се бързо и мислите й. Сега тя не можеше да посрещне любимия си, а той беше млад, силен, с жадно сърце. Тя не можеше да го посрещне и насити като негова жена. Нека върви с тая малка глупачка… Ще се спре за малко при нея и ще я отмине. Но тя виждаше сега Радомира тъкмо такъв, какъвто беше, и като се чувствуваше безпомощна пред него в своето сегашно положение, уплаши се за себе си и още повече за детето, което трябваше да роди в скоро време. Връзката й с царския син беше слаба — не за нея самата, в сърцето й, ами за другите, дори и за царя, който беше човек справедлив. А ето какъв беше Радомир — взе друга жена пред самата й врата, току-що излязъл от стаята й. Ирина знаеше, че я обича, но и такова беше сърцето му — невярно и прекалено алчно. Тя трябваше да го вземе в ръцете си, да го държи здраво и по-близу до себе си, трябваше да го върже с по-здрава връзка.

Радомир дойде отново при нея пак след няколко дни и приличаше на виновно дете, което се подмилква на майка си, за да намали своята вина. Той и наистина се разкайваше, оправдаваше се забъркано и шумно, вярваше и сам на лъжите, които бе скроил неумело или се опитваше да скрои едва сега. Ирина пак го накара да седне срещу нея и каза:

— Трябва да помислим за детето ни, което може да се роди вече всеки час. — Той се засмя срамежливо и глупаво, сетне понечи да я прегърне, да я погали, но тя го задържа: — Не можеш ли да седиш на едно място! — И продължи: — Аз не искам това мое дете да живее като сирак по милост. Ти си негов баща…

— Да, да… ами да! — побърза да се съгласи Радомир, клатейки живо глава. — Ти само кажи какво…

— Ти си негов баща — повтори Ирина — и трябва да застанеш на мястото си.

— Татко… — разтвори уплашени очи Радомир.

— Да — кимна Ирина. — Тъкмо за него мисля и аз. Ти му кажи, че съм твоя жена пред бога и че детето, което ще родя, е твое.

— Той знае.

— Да, но ти му кажи пред други люде, нека узнаят вече всички. Той ме прогони от Преспа, но аз не мога да погубя рожбата си.

— Ще му кажа, че само ти си моя жена. Няма да мълча повече!

— Аз не искам да се караш с него, не искам да го обвиняваш пред болярите му. Искам само да се знае за нашето дете и никой да не мисли, че аз съм само твоя… наложница.

— Веднага отивам — скочи Радомир и се отправи към вратата.

Ирина мълчаливо го изпрати с поглед. Но той не дойде вече при нея. На другия ден тя узна, че царят и царският син, както и всички дошли с тях велможи бяха напуснали Охрид.

 

 

Ирина Каматерос роди син. Никой не дойде да й честити майчинската радост; охридските боляри не я смятаха за равна, щом царят я отдели от своя дом, а съседите й бяха прости люде и се бояха да влизат в къщата на невенчаната царска снаха. Ирина реши сама да кърми детето си, но то беше царски внук и тя му назначи кърмачка, също и нова една прислужница пак за него. Както беше по християнски обичай, тя нареди да кръстят малкото още в първия неделен ден. Нямаше кого да пита за името му — баща му беше далеко, а царя тя не се решаваше да пита за такова нещо и сама реши детето й да бъде кръстено Борис, с името на царя-кръстител. Нареди също кръстник на детето да бъде най-старият настоятел на главната охридска църква, понеже знаеше, че никой от болярите не би се съгласил да кръщава незаконородения царски внук, Ирина правеше всичко, що беше в силите й, за да пази още от първия му ден достойнството на царския внук, който някога можеше да стане и цар.

Когато наближи четиридесетият ден от раждането, в който родилката трябваше да си вземе очистителна молитва, тя нае две кочии и заедно с детето си, с кърмачката му, със слугинята му и други двама слуги замина за Преспа. Тръгна с голям страх, но никъде и пред никого не показа страха си. Нареди и това с умисъл, че да нощува с детето си в село Герман, за да бъде в Преспа рано на другия ден.

След утринната служба в главната преспанска църква „Свети Ахил“ Ирина Каматерос се яви пред епископ Емилиян с детето си на ръце и така, че никой да не чуе разговора им.

— Дошла съм, твое преосвещенство — каза му тя с твърд и спокоен глас, — дошла съм да си взема молитва след раждането на това дете и понеже то е от царска кръв и негов баща е синът на царя, редно е ти да ми дадеш очищение. Но аз имам и друга молба към тебе, епископе на тая църква: след като ми дадеш благословението си, да отидеш и да кажеш на царя, че аз съм дошла тук заедно с неговия внук. Отче свети… аз родих в незаконна връзка, но не само аз съм виновна за тая незаконност. И защо да бъде наказано и низвергнато това невинно дете? Моля те аз, майка му, да направиш за него, което е справедливо. Не искам нищо за себе си, както и съм обещала вече, но искам това дете да получи своето, за да не бъде между людете без име и без почит.

Епископът нищо не отговори, нищо не възрази. И като покорен, мъдър, верен слуга изпълни всичко, което поиска и помоли тя от него. Каквито мисли се породиха в ума му, той ги изказа едва пред царя, при когото отиде след утринната църковна служба.

Цар Самуил отдавна не беше го виждал и го посрещна приветливо:

— Знам… не идваш за празни приказки. Кажи, твое преосвещенство, каква нужда те води при мене. Готов съм да изпълня всяко твое желание.

— Не идвам за свои нужди и желания — отвърна епископът. — Тая сутрин дойде в църквата ми твоята храненица, която доведе ти от Лариса. Тя ме праща при тебе, царю.

Самуил втренчи в него строги очи:

— Но тя би могла и сама да дойде при мене, макар да не е искала позволението ми да напуща Охрид. Какво й е нужно?

— Не съм дошъл да се меся в личните ти работи и си мисля, че бог ме изправя между тебе и тая жена. Такава е моята служба между людете. Дошла е тя с детето си и те моли да й позволиш да се яви пред лицето ти.

Царят сви надебелелите си, сгъстили се вежди, по които проблясваха няколко бели косъма, и с нищо друго не издаде ни изненада, ни гняв, нито пък някакво любопитство. После каза със затихнал глас:

— Аз ли ще дигна да хвърля камък по нея… — Той повиши глас: — Не, не аз, но царството ще я съди нея, както вече й е казано. Нека се яви пред мене, щом е дошла, но ще чуе пак това, което отдавна знае.

Приел отговора му, епископ Емилиян се поклони и каза:

— Дойдох тук като божи слуга, но ето, не мога да заглуша гласа на своята съвест. Боя се за тая жена и те моля да я посрещнеш не само като цар, но и като баща, какъвто си бил винаги към нея.

— Отче свети… ти знаеш ли кой е баща на детето й?

— Знам, ако е истина това, което ми е казвала отдавна още.

— Не си ли дошъл да ми припомниш моите собствени грехове?

— Не. За греховете ти ще те съди бог и неговият глас в тебе. Но ти добре правиш, като си ги спомняш в тоя час.

— Иди… преосвещени отче — въздъхна Самуил издълбоко, — кажи й да дойде при мене заедно с детето си.

Ирина остави слугите далече от царския дворец и влезе там с детето си на ръце. В двореца всички я познаваха и никой не я спря чак до вратата на царската работна стая. Царят взе повитото дете от ръцете й, преди още да успее тя да се отпусне на колене пред него. И той рече, сякаш нямаше между тях нищо, което ги разделяше и отчуждаваше:

— Подигни завивката, да видя лицето му.

Ирина бързо подигна крайчеца на завивката, с която бе завито детето, а то едва помръдна устни и пак се унесе в детския си сън. Царят се усмихна:

— Не иска и да ме погледне. — И продължи: — Чух, че се е родило. За такива вести винаги има бързи вестоносци. Чух и за името му. Добре си избрала и името му. Е, вземи го. Не съм свикнал да държа малки…

Ирина пое детето си от ръцете на царя. Той остана прав срещу нея, понеже не искаше да я задържа по-дълго при себе си, а тя не сваляше от него очи и чакаше да го чуе по-нататък. Самуил не мисли дълго, не се колеба и обърна към нея упорит поглед:

— Ти върни малкото в Охрид. И кажи, ако имаш нови някакви нужди, аз няма да престана да се грижа за тебе и за него. Но всичко друго остава както и преди. Между мене и това невинно дете стои царството ни.

Упорит, блеснал срещу него беше и погледът на Ирина. Тя бе дошла тук да воюва с царя за детето си, но се пазеше да не пресили думите си, нито дори своя глас:

— Много време мина оттогава, царство ти, цяла година мина. Ето и ти не ми казваш, че са се получили през това време някакви вести от маджарския крал или от неговата щерка. Ако тя мисли да се връща, досега ти трябваше да знаеш, че ще се върне, би трябвало и да се е върнала досега. Искам да кажа и това, че аз признавам първородството на нейното дете.

Царят дигна ръка срещу нея, да спре думите й по-нататък:

— Стига! За това ще мисля аз, а ти ще се грижиш за пеленките на детето и за млякото му.

— Царю милостиви… Майката се грижи за всяко нещо, като е за детето й. Нейните грижи за него никога не са излишни, дори когато един ден то може да стане и цар. Сега аз искам да спася детето си от позора на незаконността и извънбрачието. Баща му, твоят син, също няма да се откаже от него.

— Върви си — рече царят нетърпеливо. — Върви си, за да не чувам и да не говоря излишни думи. Знам аз — добави той с поомекнал глас — какво искаш и какво ти е нужно.

Ирина виждаше, че търпението на царя стигна до своя предел и доколкото имаше все още упорства в сърцето й, тя продължаваше да го гледа с големите си очи, но после изеднаж се поклони дълбоко пред него, отдръпна се към вратата, поклони се отново и излезе с детето си на ръце.

 

 

Ирина Каматерос се отби и при жените в двореца. Тя не съзнаваше това, но навсякъде търсеше обич и съчувствие за детето си. Най-напред влезе при царицата; там бяха и двете неомъжени царски дъщери. Денница побърза да я посрещне, раздвижи се и Агата в широкото си легло, само Рипсимия не се помръдна, както бе седнала до възглавието на майка си, и гледаше с враждебни очи неочакваната гостенка. Денница любопитно попоглеждаше повитото дете в ръцете й, но не се решаваше да заговори за него или да го вземе, а царицата започна и сега със своите оплаквания:

— Ето аз, щерко… главата ме боли, нозете… Не мога вече и да ставам сама…

Не забрави царицата и това — да заговори на ромейски със своята сънародничка. На същия език й отговори и Ирина с няколко празни думи.

Едва-що бе поседнала на един стол без облегала, който й бе побутнала Денница, Ирина стана да си върви. Никой не се и опита да я задържи. Когато вече излизаше от спалнята на царицата, детето започна да проплаква в ръцете й, нададе треперлив писък, а Денница току побърза да затвори вратата — уплаши се от слабия му гласец. Ирина бе мислила да види и Мария Владиславова, при нея би намерила може би повече съчувствие, но сега побърза да излезе от двореца.

Тъкмо прекосяваше широкото преддверие на долния кат, когато право срещу нея се зададе Иван-Владислав, стори й се, че князът бе я очаквал тук. Ала в същото време се чу гласът на Радой, стария царски слуга:

— Къ-къде тъй… Царят ще се разсърди. Качи се в стаята си. Ще повикам слугите ти.

Ирина погледна детето си; то плачеше вече силно и гласецът му изпълваше широкото преддверие, чуваше се може би из целия дворец. Беше гладно, нужно беше може би да се сменят и пелените му. Намеси се Иван-Владислав, но в погледа му нямаше съчувствие, както впрочем и в неговите думи:

— То си знае своето и не пита кой го иска тук и кой не го иска. Какъв силен глас, но глухите си остават глухи.

Радой дръзко се изправи между Ирина и княза и едва ли не насила поведе младата жена към някогашната й стая. Пак с негова грижа стаята беше затоплена и Ирина я намери така, сякаш никога не бе я изоставяла. Но тя се задържа в стаята си колкото да се погрижи за детето и за своите слуги. Още рано преди пладне същия ден тя напусна Преспа с людете си.

 

 

Мартенският ден бе започнал слънчев и топъл, ала към обед, когато двете кочии на Ирина Каматерос криволичеха по пътя между подножията на Баба и каменистия бряг на Голямото езеро и бързо се приближаваха към главния път, по гористите и скалисти планински стръмнини вдясно от пътя неочаквано се втурна буен вятър. За късо време синьото небе потъмня и се спусна ниско над езерото, чиито води близу до брега станаха тъмнозелени, едва ли не черни, а в далечината нататък трептяха под напора на вятъра пепелистосиви, без блясък и се сливаха с надвесените облаци, които закриваха Галичица, та и целия отсрещен бряг. Вятърът се засилваше, стана студен, промени се и посоката му. Беше едва пладне, а се замрачи като на стъмване. Конете пръхтяха уплашени, тревожно подвикваха и двамата возачи. Кърмачката, която пътуваше в една кола с Ирина и държеше на ръце повитото дете, все току го притискаше към себе си и се чудеше къде да намери още дрехи и завивки, за да го завие по-добре. Вятърът преминаваше под високото кожено чергило, та и през цялата кола с все сила. По едно време малкият Борис заплака глухо и жално през няколкото пласта завивки, през яростния вой на вятъра. Кърмачката се заозърта с уплашени очи и най-сетне се примоли с разтреперан глас:

— Да бяхме се отбили в някое село, господарке. Къде в това време с детето…

Ирина я погледна, погледна и малкото в ръцете й, сетне каза:

— Няма защо да се отбиваме от пътя си. И такова е времето сега, че може скоро пак да се промени.

Тя се загледа пред себе си и сякаш забрави и детето, и кърмачката, и всичко. А беше цяла в мислите си, наскърбена, тревожна, уплашена.

Малко по-нататък, когато пътят вече наближаваше да излезе от песъчливите и каменисти трапища между планината и езерото, в простора наоколо изгря и затрептя някаква бяла светлина, побеля бързо и цялото небе. Докато самотните пътници се поогледаха, току над чергилата на колите и надалеко от двете им страни се залюляха и заиграха гъсти мрежи от бели снежинки, а вятърът ги грабна и ги завъртя, понесе ги над езерните води, които сега бяха станали оловносиви! Земята под копитата на препускащите коне бързо побеляваше, както и стръмнините вдясно от пътя, а над езерото трептяха цели облаци от едри бели мушички, които чезнеха безшумно и без следа в тъмните води.

— Гледай сега пък… сняг! — прозвуча плахо под чергилото гласът на кърмачката. — Ти добре каза, господарке… Може след това и слънце да изгрее.

Ирина нищо не отговори.

Тъй, в пролетната снежна буря, двете кочии излязоха на главния път. И возачът вече обръщаше наляво, накъм Охрид, когато чу гласа на господарката си:

— Надясно, надясно обърни, към Обител! И слез да чуеш какво ще ти кажа по-нататък!

Коларят обърна към Обител и скочи от колата; спря се на пътя и другата кола. Тогава Ирина Каматерос нареди кърмачката да премине заедно с детето във втората кола, а прислужницата и един от слугите да се преместят в първата кола — слугата при коларя, а слугинята при нея. После тя каза още на дойката и на втория колар:

— Ще продължите право за Охрид. Скоро ще стигнете там, ако е рекъл бог. А ти — обърна се тя към първия колар, — ти карай за Обител. Пази добре малкото — подвикна Ирина подир кърмачката и не бързаше да откъсне поглед от повитото дете в ръцете й.

Колите потеглиха по противоположни посоки и бързо се отдалечиха една от друга. Снегът продължаваше да вали; тежките, обковани с железни шини колела на кочията, в която седеше Ирина Каматерос се търкаляха с глух тропот, изпод копитата на конете се дигаха снежни парцали. Ирина се сгуши в единия ъгъл на колата, дрехите й не бяха достатъчно топли за едно такова внезапно връщане на зимата. От двете страни на пътя се точеха все по-често и по-продължително ту скали, ту дълги и гъсти редици оголели дървеса, забулени сега от валмата едри снежинки, които вятърът въртеше и развяваше по всички посоки, та и под чергилото на колата.

Излязла от широката долина, която се отваряше там, където се срещаха пътищата от Преспа и Охрид, колата отново навлизаше в планината, по северните склонове на Баба и накъм Пелистер. По едно време конете започнаха да се дърпат назад, задърпа се и колата, забави ход. Коларят и слугата до него заприказва нещо забързано, тревожно. Ирина се приведе навън изпод чергилото:

— Какво има, какво става там!

Колата спря. Изпръхтя кон и после всичко затихна. Спрял бе за миг и вятърът, в настъпилата тишина се дочуваше само едвам доловимият шум на снежинките. Изеднаж ясно се чу проточеният вой на вълци — далечен, но пронизващ тишината, властен. Чу се веднага и гласът на слугата, уплашен, заглъхнал:

— Господарке… Вълци!

Ирина потръпна, сякаш повече от гласа на слугата, нежели от воя на вълците. И пак се приведе навън:

— Няма ли наблизу село или…

— Село тука наблизу няма — отвърна тоя път возачът.

Уплашен беше и неговият глас:

— Да се върнем, господарке!… — рече бързо слугинята с плаха надежда.

— Не! — отговори Ирина. — Няма и полза. Може да ни настигнат. А ти — викна тя по посока на слугата — нямаш ли меч?!

Вятърът грабна думите й, после пак се върна някак иззад колата и през неговия шум се чу още по-силно стръвният вой на вълците. Ирина викна по-силно:

— Карайте напред! Що чакате още!

Вън се чу неясен говор, сподавено подвикване, колата се придръпна, сетне пак и бавно потегли.

Не се случи нищо по-нататък. Вълците изчезнаха някъде из планината. Престана и снегът, вятърът също позатихна и когато пътниците вече наближаваха градските стени, високо горе, над побелелите планински стръмнини и върхове се отвори зеленикаво вечерно небе, ясно и дълбоко.

Слънцето бе вече залязло и градските порти бяха затворени, дигнат бе и мостът на крепостния ров. Започнаха се дълги разговори и преговори между слугата, който бе скочил от кочията, и някои от стражите тук. По едно време слугата надникна под чергилото с посиняло лице от хапливия вечерен хлад:

— Питат, господарке, кой пътува в кочията… Аз…

Ирина трепна, сякаш бе забравила името си. Коя беше тя наистина? В следващия миг рече сърдито:

— Кажи, жени от царското семейство. И попитай къде е жилището на княз Гаврил-Радомир, сина царев.

Мина много време, докато отвориха крепостната порта, докато спуснаха моста на тежките, ръждясали вериги. Когато колелата на кочията затропотиха по едрите камъни на уличната настилка на Обител, беше вече съвсем тъмно. Кочията се забави много и пред портите на княжеския дворец, които също бяха здраво залостени за през нощта. Бавиха се и тук дълго стражите и княжеските слуги, отиваха и се връщаха, питаха, разпитваха и като че ли още повече, след като узнаха кой пътуваше със закъснялата царска кочия. После стана всичко ясно.

Ирина накара слугите да отворят широко пред нея входната врата на княжеския дворец и влезе бързо в преддверието. Тук отеднаж изникна пред нея домоуправителят — някогашен царски слуга в Преспа. Преддверието беше силно осветено; някъде далеко и негли изпод земята се дочуваше глуха врява, която скоро премина и в провлечено песнопение. Младата жена попита строго:

— Къде е князът? И защо ме накарахте да чакам толкова дълго?

Домоуправителят се поклони по-дълбоко, отколкото беше нужно, и заговори, преди още да се изправи, сякаш от преголям страх и почитание:

— Не разбрахме… Виновни сме… А князът има гости.

Ирина Каматерос забеляза, че и домоуправителят не спомена името й, а нямаше и никаква титла. Тя заповяда още по-строго:

— Заведи ме в покоите му. И кажи му, че съм дошла.

Поклони се наново домоуправителят и мълчаливо я поведе към горния кат на двореца. Той я остави в преддверието на княжеските покои и бързо излезе. Ирина Каматерос идваше тук за пръв път.

Тя не остана да чака в преддверието, а тръгна да разгледа това ново жилище на своя любим, с обич и грижа и с някакво ревниво любопитство. Най-напред влезе в една стая, чиито стени бяха покрити с всякакви оръжия, а подът й от бял мрамор — с кожи от диви животни; в широкото огнище, което пък беше изградено от червеникав мрамор, гореше буен огън и в стаята беше доста топло. Ирина премина в спалнята на княза — неголяма стая с дървен под и таван, също с огнище; топлината тук беше още по-голяма и младата жена се учуди, че Радомир бе станал толкова зиморничав в Обител. Но тя съгледа захвърлена на един стол шуба и отдалеч позна, че е женска. Приближи се, сякаш да се увери: ето за кого бе затоплена спалнята и цялото жилище толкова много!

Князът, изглежда, имаше гостенка. Ирина съблече бързо своята горна дреха, захвърли я върху самото легло на княза, за да покаже като че ли някому своето предимство. И зачака с нетърпение, но князът все не идваше. Не идваше и домоуправителят. Мина доста време. Тогава Ирина пооправи дрехите си, поопипа косата и излезе от покоите на княза.

Поведоха я далечните песнопения, глухата, подземна врява. Ирина слезе на долния кат и се отправи към една врата в дъното на преддверието. Когато вече наближаваше вратата, тя сякаш сама се отвори и оттам излезе домоуправителят ведно с вълна от размесени човешки гласове и звуци на струнни свирала. Изненадан и уплашен, домоуправителят затвори бързо вратата и я притисна с широкия си гръб.

— Върни се… — протегна той ръце към младата жена умолително. — Върни се горе! Князът ей сега ще дойде.

Ирина се спря срещу него:

— Махни се от пътя ми. Аз сама ще ида при него.

— Но той не е сам! Има гости. Той ей сега…

— Отвори вратата!

Домоуправителят се отдръпна и отвори вратата пред нея.

Каменна стълба водеше право надолу, до една малка площадка, преградена също с каменна стена, и тук стълбата се раздвояваше вляво и вдясно. От ниския също каменен таван на площадката се спущаше светилник с три пламъка и Ирина заслиза нататък. Песните и свирките нахлуваха тук като в улей и се засилваха с всяко ново стъпало. След Ирина слизаше и домоуправителят, пъргаво, но предпазливо, сякаш се боеше да не дига шум. Ирина се спря на площадката спря се и той зад нея. Продълженията на стълбата вляво и вдясно бяха дървени, по на седем стъпала, дясното водеше към някакъв полутъмен ходник, види се, към подземията на двореца, а лявото — към друга една, силно осветена площадка и тъкмо оттам идваха всички тия шумове и звуци. Ирина зави нататък и когато стъпи на дървената стълба, усети, че тя беше подвижна. Чу как домоуправителят подвикна зад нея:

— Пази се…

Тук лъхтеше като през отдушник топъл, застоял въздух, тежка, възкисела миризма на човешко тяло и разлято вино. Вече се чуваха и ясни човешки гласове, а сред грубата мъжка врява и подвиквания Ирина долови и глезени, предизвикателни женски ахкания и писъци.

Долу тя се намери пред вратата на подземното помещение, в което княз Гаврил-Радомир угощаваше многобройните си гости. Ирина се спря на самата врата и бавно, търпеливо огледа цялото помещение. Домоуправителят се спря на две стъпки зад нея и не се решаваше да продума. Около една дълга трапеза — по средата на помещението бяха насядали на удобни широки столове към тридесетина мъже и десетина жени размесени между тях. Шумно отекваше под ниския таван врявата на гостите, звънът на големите сребърни и позлатени чаши, но пируващите все още седяха по местата си, все още спазваха някакво приличие — виното още не беше замъглило разсъдъка им. Около тях прислужваха много слуги, които излизаха и се връщаха с подноси и съдове за вино през една врата вдясно, а друга врата зееше отворена вляво.

Нямаше какво да гледа дълго Ирина Каматерос. Тя потърси княза и върху него спря погледа си. Той седеше начело на трапезата, обвил ръце около разголените шии на две жени, седнали от двете му страни, нещо им говореше, като обръщаше весело, зачервено лице ту към едната, ту към другата.

— Да си вървим, господарке… — продума тихо зад нея домоуправителят, но Ирина не го чу. Тя влезе в помещението и се отправи към трапезата. Най-напред я забелязаха някои от слугите и се спряха по местата си, за да не й пречат. Извърнаха се към нея и някои от гостите, сетне и други от тях. В помещението стана по-тихо. Ирина се приближаваше към трапезата със спокойни стъпки, едра и стройна, с гордо изправена глава, с неопределена усмивка на свежите си алени устни, а големите й очи, под високо извитите черни вежди, през гъстите мигли, горяха в загадъчен блясък. Една от жените на трапезата замахна злобно и хвърли в нозете й оглозгано кокалче. Повечето от гостите вече се бяха извърнали към Ирина и я гледаха удивени, а някои по-дръзки станаха да я посрещнат, да я привлекат до себе си на трапезата. Малцина от обителските боляри я познаваха и бяха изненадани от появяването й. Забеляза я най-сетне и Радомир. Той остана като вцепенен на мястото си, както бе обхванал с ръце голите шии на двете жени, на лицето му се появи глупава усмивка, угодническа и момчешки дръзка в същото време, но и така замръзна върху устните му. Ирина вече не обръщаше поглед към него.

Тя се спря на другата страна на трапезата. Там бяха насядали неколцина от обителските велможи и нямаше жена между тях. Те гледаха лакомо непознатата жена и не знаеха какво да предприемат, само един от тях колебливо се приподигна от мястото си. Ирина присви презрително, присмехулно очи:

— Още ли ще чакам! Направете ми място да седна между вас.

Те наскачаха трима, четирима, заблъскаха се, отвориха място. Ирина седна на трапезата, а те пак се заблъскаха кой да седне по-близу до нея. Тя не поглеждаше никого и отново продума:

— Налейте ми вино.

Сега всички бяха обърнати към нея и рядко ще пророни някой, ще прошепне думи на възхищение и почуда; ясно се дочуваха само звуците на свиралата през отворената врата. Ирина дигна пълната си чаша срещу княза, на другата страна на трапезата:

— За твое здраве, светли княже. Да пием, да се веселим!

А очите й го гледаха строго, дори гневно. Князът нито се помръдна. Само усмивката изчезна от устните му и зачервеното му влажно лице започна бързо да бледнее. Ирина приподигна рамена, обърна се към съседа си отдясно, после към съседа си отляво:

— Наздраве. Наздраве.

Те също побързаха да дигнат чашите си, надигаха чаши и други на трапезата, чуха се весели викове:

— За твое здраве, красавице! Да пием, люде божи! Наздраве…

Ирина отпи от чашата и я сложи пред себе си. Сетне пак се обърна към своите съседи, към единия, към другия:

— Е? Говорете. Или попейте! Нели ще се веселим…

Съседът й отдясно живо, рязко подигна чашата си и жадно я изпи до дъно. Надигнаха се наоколо одобрителни провиквания. Тогава другият съсед на Ирина остави своята чаша, приведе се предпазливо, взе нейната чаша и я дигна пред лицето си. Той беше още много млад мъж с бледо и тясно лице, с гъсти, къдрави коси и брада, много черни, както и чупнатите му в ъгъл вежди, та бледността на лицето му се виждаше още по-ясно; бледи бяха и ръцете му, с подвижни, жилави пръсти и дълги, доста чисти нокти. А когато заговори, макар и на български, Ирина разбра, че беше ромеец, неин сънародник.

— Своята чаша оставих — каза ромеецът и всички се заслушаха в тихия му, ясен глас, — за да дигна чашата на най-хубавата жена, която са виждали очите ми. Сам бог я изпраща да седне до мене в тая най-щастлива нощ и аз ще пия от най-вкусното вино, след като тя потопи вече устните си в него. Ако вие, приятели…

Той не можа да довърши. Царският син блъсна двете жени и скочи прав; чу се къс, сподавен женски писък, бързо замлъкнаха всички, вцепениха се по местата си, само свиралата в съседното помещение не спираха и в настъпилата тишина зазвънтяха още по-ясно техните струни. Не продума нищо и князът, а с едно бързо движение дръпна от ножницата й късата мечица, която висеше на колана му, замахна и я хвърли право срещу ромееца. Всичко това продължи само няколко мига, но ромеецът успя навреме да изпречи лявата си ръка срещу полетялото към него острие. Върхът на мечицата проби бледата ръка и златната й дръжка проблесна във въздуха. Младият мъж сложи ранената си ръка върху трапезата ведно с пронизалото я оръжие, но не свали чашата в другата си ръка и гледаше той княза с тъжна, но още повече учудена усмивка. Види се, някой от слугите нататък изсъска уплашено на свирачите:

— Спрете вие там!

Млъкнаха стенещите звуци на свиралата, не се чуваше и никакъв друг шум в широкото помещение, не нададе вик дори и някоя от жените. Около ранената ръка на ромееца и забитата в нея мечица се образува локва кръв, която бързо се разширяваше върху трапезата, между наслаганите там съдове. Тогава отново се чу гласът на ранения:

— Все пак аз ще изпия до капка това най-вкусно вино. Но ти защо така, светли княже?… — Сетне той изеднаж се огледа и пак върна погледа си към княза: — Коя е тая жена?

Всички очакваха отговора на княза, а той блъсна стола зад себе си, дръпна се назад и извика:

— Излизайте вън! Всички! Излизайте…

И се заоглежда със страшни очи, безумни от ярост. Търсеше оръжието си. На стената близу до входната врата бяха окачени мечовете на тия велможи, между тях висеше и неговият грамаден меч. И най-напред се втурнаха към вратата жените, след тях се задърпаха и мъжете, все по-бързо, докато се струпаха всички там, готови всеки миг да се махнат от очите на разгневения княз, но и любопитни да видят какво ще стане по-нататък. Слугите се изпокриха до един. На трапезата останаха само Ирина Каматерос и младият ромеец, също и Радомир, който се бе изправил срещу тях. Ирина също стана, взе чашата от ръката на ромееца, дръпна забодената мечица и изля виното върху ранената му ръка.

— Иди бързо да те превържат — каза му тя на ромейски. Сетне остави празната чаша, мина, без да бърза, на другата страна и подаде мечицата на княза: — Прибери си оръжието. То не е, за да колиш гостите си с него!

— А ти! — викна князът като разсърдено дете. Той тиква несъзнателно мечицата в ножницата и продължи: — Какво търсиш с него… да пие от чашата ти!

— Дойдох и аз да се повеселя, като тебе — разтвори присмехулно големите си очи Ирина Каматерос. — Ти бе прегърнал две жени, седнах и аз между мъжете.

— Те са безпътни жени.

— Не говори така за тях, щом си ги събрал на трапезата си. Нима не люлея и аз дете, което добих от тебе, преди да стана твоя законна жена. Кой е тук по-лош и по-добър?

Широкото гневно лице на царския син започна да се разведрява, бързо се върна по него здравата му руменина, още по-гъста, заблестяха по-силно и очите му, плувнаха във влага. Той хвана Ирина за ръката, придръпна я накъм гостите си, както бяха събрани при вратата. И викна, като да бяха глухи:

— Това е жена ми! Моята жена! — После се разбърза, весело оживен: — Връщайте се всички! Сядайте! Ще пируваме! — Спусна се към ранения ромеец, който бе завил ръката с края на горната си дреха: — Прощавай, Томас! Аз бях луд.

— Прощавай и ти, светли княже. Аз не знаех…

— Върви, върви да те превържат! И се връщай по-скоро.

Първи пристъпиха към трапезата някои от жените.

— Не, не! Вие не! Вървете си. Тук не е място за вас.

— Защо ги пъдиш, княже? — чу се гласът на Ирина Каматерос. Тя продължи: — Съберете се всички, да пием по една чаша с княза. За повече не ще имаме време, късна нощ е вече.

 

 

Когато малко по-късно, следвани от княжеските гости, Радомир и Ирина излязоха от подземното помещение, той се спря развеселен на подвижната дървена стълба и започна шумно да разяснява:

— Тая стълба се дига и някои от вас знаят това. Аз я измислих. Щом се застоят гостите долу, заповядвам да я дигнат. И който успее да се качи горе без нея, качва се и си отива. А който не може, остава долу да нощува. Така се познава на другата сутрин кой е препил през нощта.

— Тая нощ, княже — чу се зад него угодлив глас, — долу няма да остане никой.

— Няма да остане — извърна се князът. — Жена ми тая нощ… всички ни за ухото и… вън! Преди… преди да се налеем с вино до гуша.

Ирина и князът се прибраха за нощуване в княжеските покои. Ирина веднага забеляза, че женската шуба бе изчезнала от княжеската спалня, но не спомена нищо за нея, не спомена нищо и за случилото се в подземието тая нощ. Едва на другата сутрин и докато бяха още в леглото, когато князът обърна към нея сините си очи, светнали и чисти след продължителния сън, тя му каза:

— Снощи ти на два пъти ме нарече своя жена, пред толкова люде.

— Да… — скочи той, но Ирина нежно го притисна назад в леглото.

— Да, да… Но аз не искам тъй, зад гърба на царя. И против волята му.

— Тръгваме още днес за Преспа — скочи той наново и тоя път тя не го спря. Князът продължи: — Ще му кажа, че не искам да чакам повече.

Ирина също се изправи.

— Аз бях вече при него в Преспа — каза тя, загледана пред себе си. — Той е много добър и аз не искам да вървим срещу него, но… Той каза… царството е между нас. Все още чака вести от Маджарско.

— Царството — повтори князът. И току дигна едрата си глава, сякаш бе застанал някой срещу него: — Какво добро за нашето царство можем да очакваме ние все още от маджарския цар? Всеки цар си мисли само за своето царство, за доброто на своето царство, а не за чуждото. Маргит избяга от мене и баща й ще направи само това, което е добро за неговото царство. Какво чакаме ние още?

— Чакаме една година… една пълна година и повече. — Тя се обърна живо към княза: — Ти така кажи на царя: какво добро можем да очакваме от чуждия цар?

Нели тя, най-сетне, тъкмо за това бе дошла в Обител — да хване княза и да го задържи по-близу до себе си?

Вън бе изгрял слънчев пролетен ден и те тръгнаха рано на път. Кочията на Ирина, която предния ден се бе клатушкала самотна по пътищата в снежната буря, сега изтропоти по каменната настилка на обителските улици като тържествена колесница: пред нея препускаше отделение от десетмина конници с двама тръбачи, до нея, от дясната страна, яздеше сам царският син, а на няколко разтега след нея бързаше друго едно отделение от петдесет души конници със знамето на княза. Предния ден Ирина Каматерос бе чакала дълго стражите при западната градска порта да благоволят да я пуснат в града, но сега те дигнаха за почест копията си пред същата нейна кола. Тръбачите свириха през целия град, трупаше се и много народ да гледа царския син и войниците му, двете жени в кочията. Тръбите свиреха и по пътя за Преспа, когато минаваше кочията край някое селище или близу до някоя крепостна кула. Князът водеше своята невеста при баща си и така бе решил — пътуването да бъде шумно, тържествено. Той и бързаше много, та стана нужда да се сменяват на два пъти конете на кочията.

В Преспа пътниците пристигнаха далеко преди да се стъмни и Радомир веднага отиде при баща си, втурна се в стаята му, сякаш както се бе затичал още от Обител. С такива, прибързани думи той и започна:

— Татко… Няма да чакам повече! Искам да се оженя за Ирина. Мина толкова време. Добро за нас ние не можем да очакваме от маджарския крал. Той мисли за себе си, а не за нас.

— Както и ти мислиш сега само за себе си — каза царят с равен, дори презрителен глас и без да става от мястото си.

— Роди ни се дете… Ирина… — започна отново князът буен и упорит, но царят рязко протегна ръка, да млъкне, и стана, приближи се към него.

Радомир зачака думите му със затаен дъх, но царят каза не това, което очакваше той, и със същия равен студен глас:

— Василий е в Одрин. Това вече знаех, и снощи ми съобщиха, че на границата ни горе е и маджарският крал. — Князът не можа да прикрие радостното си нетърпение, та царят викна гневно в лицето му: — Ти мислиш, че маджаринът показва враждата си към нас, за да улесни твоята нова женитба ли!… Княже, царството ни не е било никога досега в такава голяма опасност!

Той млъкна, но продължаваше да гледа сина си, който бързо се укроти под гневния му поглед. И князът продума с угаснал глас:

— Аз не знаех… Може би сам бог ме е довел при тебе, царю и татко мой, в тоя час. Аз ще бъда винаги с тебе… Но Ирина ми е вече като истинска жена и… Ние с нея те молим, татко… Няма и защо да се чака повече.

Царят се обърна с гръб към него и се отдалечи към отсрещния край на стаята, за да прикрие промяната по лицето си; дойде му изеднаж да се усмихне сега, сред най-големите си грижи, на молбите на това голямо дете, толкова простодушно и храбро. Той се обърна пак към него и оттам, от другия край на стаята, рече:

— Сега и аз не виждам пречки за женитбата ти с Ирина Каматерос. И вярвам, че ще бъдеш добре с нея. Тия дни ще се венчаете, но, то се знае, без шум и тържества. Нетърпеливи бяхте и двамата и дано да е от голяма обич. Но какво са желанията и стремежите на всекиго от нас поотделно пред общата мисъл? Все пак такъв е човекът, че би било по-добре, ако можех да вложа в мисълта за царството и щенията на всекиго от нас; такъв е човекът, че чрез неговите лични щения и притезания мисълта за царството по-лесно би стигнала до ума му.

Младият княз насреща бърчеше гладкото си чело, напрягаше се да проумее думите на баща си. Най-сетне той отговори и Самуил се зарадва, че отговорът на неговия син не беше далеко от мислите, които току-що бе изрекъл:

— Ти казваш, царю, че трябва всички да бъдат за царството, но трябва и царството да бъде за всички.

— Да, сине мой; добри мисли буди в ума ти твоето добро сърце. Но ето ние се борим сега да спасим царството си от врагове, да го запазим и то иска от нас много повече, отколкото може да ни даде. И тъкмо сега започват нашите най-тежки изпитания. Василий пред нас, маджаринът зад гърба ни. Ние трябва да бъдем по-силни и от двамата. Аз имам и една надежда, че маджарският крал не ще иска да руши царството, в което някога ще царува неговият внук. Такова и послание ще му изпратя и дано го спра на границата.