Димитър Талев
Погибел (12)

XII

Няколко дни царят не излезе от покоите си, не се срещна с никого, не говори с никого, освен със стария си слуга. После той повика пак най-напред Рун. Събра в Преспа всички войводи, също кавхана и всички велики боляри. Като се разотидоха те, Самуил излезе из града само със слугата си, отиде с кон и до някои от по-близките селища, отиде и между рударите. Срещна се на два пъти и с епископ Емилиян. Людете, с които се срещаше, виждаха, че за това късо време той се бе променил много. Косите, мустаките, брадата му бяха побелели още повече, та лицето му изглеждаше още по-тъмно. Изсъхнала беше и снагата му, виждаше се дори и по дрехите. Ала очите му сега горяха още по-силно; бяха се откроили повече, блестяха издълбоко и гледаха строго. Измършавялата снага бе станала сякаш по-здрава, по-силна; стоеше той здраво на нозете си и вървежът му бе станал комай по-бърз, всяко негово движение бе станало по-смело, по-рязко. Плещите му като да се бяха поизправили. Той бе остарял повече за това късо време, ала нова сила бе бликнала в сърцето му.

Това, което людете не му казваха или не смееха да му кажат, той го четеше по лицата им, в погледите им, дочуваше го в шепота зад гърба му, в бързо прекъснатия разговор. А имаше люде, които му казваха искрени думи, и те бяха повече от по-простите. Един селянин в село Герман, дето бе оставил плочата в памет на баща си и майка си, на брата си Давида, му рече:

— Ти си цар, ама си с нас и ние сме ти покорни. Твоя е и душата ми, ако речеш да ми я поискаш. Ама ето и за тебе чувам… щерка ти е побягнала. Нас пък страх ни хваща, когато горе при тебе не е добре.

Каза си всичко селякът и царят разбра добре всяка негова дума; за него, за царя, говореше простият селяк, но още повече за царството, което иска покорство и взема души, за страха си, ако на царя и на царството не е добре, за доволството си, ако царят и царството са с него; за упованието си в царя и царството — иначе не би се решил селякът да му каже такива смели думи.

Яков Рун често идваше в палата и чрез него царят дочуваше всички шумове и гласове, които се носеха по цялата държава, докъдето се простираше неговата власт. Надигнала се бе отново разногласа врява сред болярите, сред духовниците, сред купците по градовете; също и долу, сред богомилите. И колкото и да бяха тия две страни противни, враждебни една срещу друга, в тяхната врява се дочуваха еднакви думи против царя и царството, макар всяка от тия страни да теглеше към себе си. Боляри и духовници искаха царството за себе си и мразеха царя, който не искаше да им го даде; богомилите пък не искаха царство и го проклинаха, те също мразеха царя както някога, във времето на цар Петра. Мразеха царя мнозина от болярите и духовниците, мнозина също от богомилите долу — и едните, и другите твърдяха, че царят ги е излъгал. Но цар Самуил не беше като цар Петър и те се бояха от него. Между болярите, духовниците и купците горе и богомилите долу беше целият друг народ, селяци и граждани. По-тиха беше врявата сред тоя многоброен народ и все същата. Не беше се променил животът му към по-добро с новия цар, но той бе дошъл с добри думи, с добри надежди, пък и с добри дела. Те все още му вярваха, очакваха добро от делата му. И се бояха от него. Това чуваше Самуил, пък и сам го виждаше, където и да се спреше погледът му.

Людете на Яков Рун и той самият разкриха опасно огнище в Скопйе, дето бе влизал вече вторият Василий и дето бяха останали ненаказани изменници. Царят нареди да задържат всички виновни и заподозрени, докато сам той отиде в Скопйе да ги види и чуе. Нареди да се събере един полк от постоянните царски дружини в Охрид, Преспа, Обител, Прилеп, да бъде облечен цял в желязо и въоръжен като за война. Сам царят застана начело на тоя полк и го поведе към Скопйе. С него бяха и двамата му синове, също и княз Иван-Владислав. На едно поприще от Скопйе царят спря полка на по-дълга почивка и понеже беше вече към края на деня, остана тук и да нощува.

В зори на другия ден тръбите и роговете дигнаха полка отново на крак. Наредено бе войниците да изчистят добре оръжието си и железните си доспехи, да изчистят и конете на челниците, та косъмът и сбруята им да лъщи, да няма по опашките им чички и тръни. Полкът тръгна към Скопйе в редици по трима и тъкмо лятното слънце бе изгряло, та лъснаха оръжията на войниците, железните им облекла, островърхите им шлемове. На стотина разтега напред вървяха една малка дружина конници, а доста по-назад вървяха в редици по шестима тридесет души войници с тъпани и тарамбуки. На десетина разтега след тях вървеше друго едно малко отделение пеши войници, а на други още десетина разтега яздеше царят, следван от синовете и племенника си, от знаменосеца с тръбачите и от всички по-големи челници на полка. Подир тях тропаше с тежките си обуща вече и самият полк.

Отдалеко още се белееха на слънцето стените на Скопйе, доколкото бяха оцелели след Василия, високите му кули по стръмнината, дето беше градът. Полкът се приближаваше по пътя стъпка по стъпка. Около града не се забелязваше никакво смущение, при все че идваше насам такава войска. Виждаха се тук-там из полето и градините край реката купчини работници, които спираха работата си и се изправяха да погледат войниците с ръце над очите, за да се пазят от слънцето. По стените на града и по кулите му не се мяркаше жива душа. Едва близу до града се замяркаха люде по пътя, по стария каменен мост над Вардара и още повече пред източната градска врата, която беше широко разтворена.

Когато железният полк се насочи право срещу разтворената порта, както беше още преди това наредено, тридесетте тъпана и тарамбуки екнаха отеднаж:

— Бум…

После веднага, на следващата стъпка, още еднаж. Замлъкнаха за една стъпка и после пак два пъти едно след друго, стъпка след стъпка. Така продължи тоя общ тътен и вече не спря:

— Бум-бум. Бум-бум. Бум-бум. Бум-бум. Бум-бум…

Наоколо затихна, замря всякакъв друг шум и в тишината между два удара се чуваше само тропотът на конските копита и тежкият, гъст тропот на многобройните подковани войнишки обуща по каменистия път.

— Бум-бум. Бум-бум…

Заглъхна всякаква врява и разговор и сред войниците, ослушаха се и те всички в плътния бумтеж на тъпаните, в глухия грохот на стъпките си, в подрънкванията на оръжията.

— Бум-бум. Бум-бум…

Още по-силен, по-кънтящ се зачу тоя бумтеж и тропот, когато полкът мина край каменния мост и се приближи до самата градска стена, та всеки звук отекваше в нея, стройният тътнеж на тъпаните заглуши и шума на реката, а малко по-късно ехтеше вече в самия град. Влезе през високата крепостна порта и дружината на царя, след нея се занизаха и редиците на железния полк.

От двете страни на улицата, която водеше нагоре, към вътрешната градска крепост, започнаха да се набират люде, някак плахо и предпазливо, после още повече, бързаха и тичаха отдалеко. Ехтяха още по-гръмко бумтежът на тъпаните и тропотът на войнишките стъпки между стените от двете страни на улицата. Тоя тътнеж заглушаваше всеки друг шум, но и людете, които се трупаха тук, гледаха войниците мълчаливо, някак чужди и уплашени. Неочаквано — и по-скоро се видя, отколкото се чу, някои от насъбраните там скопяни започнаха да пляскат с ръце, после все повече, докато започнаха да пляскат оживено и всички там. Шумът на ръкоплясканията им се чуваше вече и през тътнещия бумтеж на тъпаните, като плюсък на пороен дъжд. Царят дръпна юздата на коня си, животното се поспря и започна да бие нетърпеливо каменната настилка с четирите си копита, едно след друго. Озърна се Самуил на една и на друга страна, учуден от това ръкопляскане на скопяни, а лицето му стана още по-строго. Не беше техен тоя нов обичай, не беше български, а бяха го усвоили от ромеите, докато бяха те тук за късо време, усвоили го бяха за тяхна угода. С него, с чуждия обичай, посрещаха те своя цар, а не с викове и шум, както винаги преди. С учудване ги поглеждаше Самуил и с още по-строги очи. Не излезе да го посрещне никой от скопските боляри, нито от по-големите челници на тоя град — Рун ги бе задържал и те всички бяха в подземията на вътрешната градска крепост.

Полкът бързо зае града, всичките му врати, стени и кули, всичките войнишки помещения във вътрешната крепост. Наредено беше на войниците да не общуват с гражданите, да не влизат в дворищата, да не вземат от тях храна или каквото и да е, силом или дори и когато гражданинът сам поиска да даде нещо. Някои по-свободни и по-смели от гражданите подмятаха на войниците, които срещаха:

— Що… вие като да не сте наши войници…

— Заповядано е да се държим по-настрана. — А някой по-разговорлив от войниците ще каже: — Наши-ваши, ама вие тук май сте се сдушили повечко с ромеите, докато ви бяха гости.

— Аха… Драги гости! Криехме се по избите от тях. А, право е, някои и се сдушиха, за лапане и грабеж. Ето и големците ни… За тях няма ваши-наши.

Повечето от скопяните се прибраха по дворовете си, по домовете си — заедно с тоя железен полк в града проникна и страх, тревога някаква враждебна.

Царят влезе в сградата на тукашното управление, във вътрешната крепост, заедно със синовете си и големите челници на полка, тук беше и Яков Рун. Той поговори с Рун и после нареди да доведат обвинените скопски първенци. Влязоха те, обкръжени със стражи, уплашени и посърнали, струпаха се на долния край на помещението, а насреща седеше царят и току зад него стояха людете му. Между задържаните имаше неколцина и от по-долна ръка, виждаха се там също двама монаси или пък писци. Царят каза:

— Излез по-напред ти, Лазар Къп, да те видя и да поговоря първо е тебе. Ти беше кмет на тоя град.

Излезе на няколко стъпки пред задържаните Лазар Къп, мъж на около петдесет години, мършав с черни вежди, гъсти и прави, като подпори на ниското му набрано чело, а под тях бяха скрити мрачни, дръзки очи. Прошарената му брада и косите му бяха сплъстени и нечисти, по пребледнялото му сухо лице се виждаха модри и кървавочервени петна — следи от груби милувки на Рун. Той се поклони до пояс пред царя и пак се изправи с лице на обидена невинност. Царят продължи:

— Ти беше доверен човек на своя български цар в тоя град, а защо се подчини на чуждия цар, та и сега си с него?

Лазар Къп не отговори веднага; лицето му стана някак синкавобяло, модрите петна по него потъмняха още повече — виждаше се как се бори той с душата си. И току подръпна главата си назад, сякаш да я изправи по-високо:

— Ти, царю — потрепера гласът му, но бързо закрепна, — ти загуби половината и повече от половината наше царство… и Мизия горе с Преслав и Бъдин, и долу Воден с Верея, Сервия и Лариса, твоят зет и щерка ти също предадоха Драч. Прогониха те от Солун, от Одрин и тук, в Скопйе, влязоха ромеите. Аз и всички тия люде с мене — се поизвърна той към другите задържани и ги посочи с ръка — потърсихме друг цар, по-добър от тебе.

Бледност се разля и по лицето на царя, но той изслуша докрай предишния кмет на Скопйе и след това рече:

— Може да не съм добър цар и другият да е по-добър от мене, но аз съм твой български цар, а другият е чужд и на друг народ. Всеки трябва да бъде и да върви със своя цар, с царя, който е от неговия език, от неговия народ.

Царят млъкна, да чуе отговора на Лазар Къп и той не закъсня да отговори:

— Василевсът на ромеите е по-могъщ от тебе и по-мъдър цар. Неговото царство е по-голямо, по-богато, с него ще ни бъде по-добре, когато влезе и нашето царство в неговото. Ако идем при него и не му се противим, косъм няма да падне от главата на никого от нас. Така решихме ние за себе си и за целия наш народ. Ще вървим ние с чуждия цар, ще влезем в неговото царство и с него ще живеем по-добре, отколкото с тебе. Него ще наречем ние свой цар, ще вземем и неговото име, а от тебе ще се откажем. По-добре е да имаш богат и могъщ баща, отколкото слаб и несретен, за да бъдеш и ти несретен с него.

Сега по лицето на Самуил се дигна гъста руменина, очите му се напълниха с влага, гласът му прозвуча по-плътен, по-твърд:

— Ти имаш един баща и една майка, както всеки друг човек. Баща си и майка си не можеш да избираш и променяш според угодата си и според каквото и да е. Те са едни, които са те родили, и от тях е кръвта в жилите ти, от тях иде името и езикът ти. Ако наречеш другиго свой родител и вземеш неговото име за свое и неговия език за свой, това ще рече, че ти се отричаш от своя истински родител, от своето име и език. Такъв човек е изменник и отстъпник. Родителят, името и езикът не се разменят и продават за никакво земно благо. От тях и с тях си се родил и с тях ще вървиш и ще се бориш за свое добро, няма да просиш чужда милост и покровителство. Чуждата ръка никога не ще бъде по-добра за тебе от твоята.

Смути се в своята дързост Лазар Къп, но щом царят позамлъкна, той веднага се опита да му възрази:

— Каза ни се от името на василевса: вървете с него влезте в неговото царство, а живейте, както ви е по-сгодно и ще живеете по-добре с неговата милост.

Той пое дъх, за да продължи, по Самуил не го дочака:

— Това стига, Лазар Къп: да тръгнеш еднаж с чуждия цар и да влезеш в царството му. Като влезеш в ръката му и под царската му сила, всичко друго после ще дойде по реда си, искаш ли го ти, или не го искаш. В царството му той ще бъде цар и господар, а ти ще бъдеш покорен и послушен, за да получиш милостите му. В неговото царство ще бъде неговото име и неговият език, а ти ще се отречеш от своето име и от своя език, за да бъдеш по-близу до него и до благоволението му. Щом си се примирил с него, ти ще се примириш и с всичко друго.

Излезе сега напред един от писците, изпулил очи към царя, като да виждаше самата смърт, и цял изкривен, като да се готвеше да скочи в огън. Той заекна свадливо и упорито:

— За-записано е по книгите, че ние тук сме от старото племе берзити и не сме ни българи, ни ромеи. С това наше прастаро име ще ни приеме василевсът в царството си, а ти, царю на българите, не ще можеш да ни обвиниш, че сме изменили на твоето име.

Самуил махна към него с ръка презрително:

— Мълчи ти, лъжекнижовнико! Ти искаш с лъжливо знание и наука да прикриеш предателството си. Аз също съм от някогашните берзити. Но не са ли долу, по на юг от нас ваюнитите, драговичите, сагудатите, велегизите, там на изток ринхините, струмците и смоляните, още по на изток северите и много още наши племена, всяко със свое име някога? Но защо да се връщам назад? И каква е разликата между тия някогашни племена, които говорят един и същ език, приеха едно и също име, за да бъдат един велик и мощен народ? О, ти, слепецо, който издигаш лъжливата си наука като щит на измяната и се пениш срещу мене и се хвалиш, че ще те приеме василевсът в царството си, не виждаш ли, че той иска да те отдели от стадото ти и да те обърне срещу него? А ти за измяната си наука измисляш. — Царят махна отново с ръка, не искаше да говори повече с него и се обърна пак към Лазара Къп: — Ако ти, Къп, намираш, че аз съм лош цар и приближените ми люде са недостойни, тогава ти бори се срещу мене и срещу людете ми, съди ни за нашите прегрешения и дори излез от моето царства, но не предателствувай и не хули името си. Ето за това, за твоята измяна, аз ще предам тебе и всички, които са били с тебе, на справедлив съд, а не защото намираш, че съм недостоен цар. Ще те предам на съд, за да не кажеш, че искам да ти отмъстя за себе си. За моите дела ще ме съди бог и моята съвест, божият глас в душата ми.

Царят не каза нищо повече, стана и излезе от широкото помещение, следван от людете си.

Лазар Къп и другите с него бяха изведени на съд още същия ден. И понеже не криеха нищо и не можеха да скрият, съдът, още преди да се стъмни тоя ден, ги осъди на посичане. Тогава пак се намеси Самуил и повели:

— Да се отведат на границата с Византия и да се прогонят в царството на втория Василий, когото те приеха за свой цар. И който от тях се опита да се върне в нашата земя, да бъде набит на кол.

Рун, който бе взел вече осъдените в ръцете си, изправи се срещу царя и се възпротиви:

— Те не са достойни за твоята милост, царю, и как ще пазим царството от подобните на тях?!

— Не — отвърна Самуил, — това не е милост към отстъпниците, а по-тежко наказание. Мечът на губителя ще тури край на позорния им живот, а аз ги пращам при техния цар и, ден след ден, те ще измрат в чуждото царство от скръб за родната земя, която ги е прогонила и проклела.

Така и стана.

 

 

Царят прогони от България и Димитрия Полемарха, бащата на Мария Владиславова. Рун отдавна се навърташе около него, подозираше го и го дебнеше, но не можеше да го изобличи в никакво прегрешение пред царя и царството. Изобличи го неговият зет княз Иван-Владислав.

Ароновият син познаваше изменчивото сърце на своя тъст по-добре, отколкото Рун; сам Полемарх се бе открил пред него като пред най-близък роднина. Владислав търпеше вероломството на тъста си, което беше най-напред спроти Самуила, и дори се надяваше един ден да го използува за себе си; ползуваше се той и от хитрините на Полемарх, от неговия остър ум и от знанията му за царство и управа. Ала всичко продължи прекалено много; Самуил държеше здраво царския скиптър и Полемарх не можеше да помогне на своя зет да му го отнеме. Тогава в главата на Ароновия син се роди мисъл да отнеме богатствата на Полемарха за себе си, като негов зет и наследник, но също като негов изобличител и съдник. Димитри Полемарх имаше големи богатства.

След падането на Бъдин, който град бе предаден на ромеите от неговия епископ, след измяната на Ашот Таронит и царската щерка Мирослава, след съда в Скопйе вече всички се озъртаха и шушукаха за измяна. Димитри Полемарх също говореше за тия тъжни случки и с някаква по-голяма възбуда, дори с някакво въодушевение. И такива бяха приказките му, че не можеше да се познае доколко осъждаше той злодействата на тия люде или пък искаше само да ги разгласява с някаква скрита мисъл. Неговият зет княз Владислав реши, че бе дошло време да действува против своя словоохотлив тъст. Той каза един ден на тъста си:

— Как мислиш… От вината на дъщерята не пада ли сянка и върху бащата?

— То се знае — улови се за думите му Полемарх. — Мирослава Ашотова е царска дъщеря и кого ще съди сега царят, кого ще наказва за измяна, след като измени на царството собствената му дъщеря?

— Така е. Всеки го мисли, но никой не смее да му го каже. Време е той да слезе и друг да дойде на негово място.

— Време е — повтори след него Полемарх, за да го насърчи.

— Слушай… — сложи Владислав ръка на рамото му. — Ти си баща на жена ми и ние с нея имаме вече три деца. Главата си слагам в ръцете ти… Пиши едно писмо на василевса… Аз ще му го изпратя с верен човек. Пиши му да дойде с войската си. Аз ще му отворя всичките врати. Ще се проглася за цар, но ще му бъда подчинен и благодарен до края на живота си.

Полемарх посегна бавно и свали ръката му от рамото си, но не сваляше очи от лицето му. Те двамата не за пръв път заставаха така един срещу друг, с тая мисъл в ума си, и сега Полемарх изеднаж се освободи от всякакви колебания:

— Добре. Ще пиша писмо на василевса. А ти приготви се за отговора му.

Той написа писмо до василевса, но попромени почерка си, сложи също и друга преграда: писа общи думи и не спомена никакви имена в писмото. Даде го на своя зет да го изпрати, както бе пожелал той и за да го замести в работата още в началото й. Владислав го прочете, стисна устни:

— Не е ясно писмото ти, татко…

Той за пръв път го нарече свой татко.

— Като получим отговор на това писмо, в другото ще бъдем по-ясни.

— Най-сетне и това е достатъчно ясно — рече Владислав; той виждаше, че не ще може да накара Полемарха да напише друго писмо.

Ароновият син предаде писмото на царя. Царят не се изненада толкова от вероломството на Полемарха, колкото се зарадва на верността на своя племенник. Той веднага повели да задържат изменника.

Понеже Димитри Полемарх беше велик болярин и войвода, изправен бе на съд пред съвета на великите боляри и войводите, там беше както винаги и царят. Най-напред бе прочетено предателското писмо и кавханът, който беше втори след царя в тоя съвет, каза:

— Отговори, Димитри Полемарх, ти ли написа това писмо?

Изчезнала бе руменината от бузите на Полемарха, но той и сега, за обща почуда, приветливо се усмихваше. Такъв бе и отговорът му, пълен с някакво весело учудване:

— То се вижда, че не съм го написал аз. Тоя човек, който го е написал, не знае що иска и защо го е написал. Не са ясни желанията му, макар да кани василевса в България. Но дайте да го видя и с очите си, да не би пък да съм го писал насън!

Болярите, пък и царят, се чудеха на неговата голяма дързост, но и се поразколебаха в своята увереност за неговата вина. Стана кавханът, пристъпи към него и разгъна с две ръце писмото пред очите му. Още по-весело се усмихна Полемарх, поклати глава:

— Аз пиша по-иначе.

— Но ти си накарал някого да го напише вместо тебе — рече кавханът.

— Кого? — подигна рамена Полемарх. — Кому ще се довери човек за такова нещо? Трябва да е някой поне от най-близките ми люде. Проверете и тях.

Чу се гласът на царя:

— Това писмо ми донесе княз Иван-Владислав, мой племенник и твой зет. Взел го е от ръцете ти.

Полемарх се обърна към него, поклони се дълбоко, с покорно лице, светнало от добродушие и тъжно в същото време:

— Това писмо, царю, не е мое. И не знам защо ти го е предал княз Иван-Владислав като мое. Това може да каже само той.

Разпитът се проточи и се завъртя между едно и също начало и един и същ край. Задаваха се едни и същи въпроси, получаваха се едни и същи отговори, макар и с по-различни думи. Полемарх беше изкусен вития, започнаха да се дочуват колебливи гласове, но повечето от съдиите му бяха против него; тъкмо сега и неговите скрити и явни врагове намериха сгоден случай да го побутнат в пропастта. Димитри Полемарх отричаше всяко обвинение. Между войводите беше и княз Иван-Владислав. Кавханът го извика да излезе и да застане срещу обвиняемия. Друго не оставаше. Кавханът рече:

— Ето ви един срещу друг: обвинител и обвинен. Кажи, светли княже, какво знаеш и какво твърдиш ти за това писмо.

— Това писмо е негово. Аз го взех от ръцете му.

— Слушам и не мога да повярвам на ушите си — отвърна Полемарх. — Гледам и не мога да повярвам на очите си, че пред мене стои моят зет, мъжът на родната ми щерка. Кой знае по какви причини той иска да ме погуби, но това писмо не е мое.

Започна се спор между тях двамата, после спорът премина и между болярите. Царят също не можеше да обвини открито Полемарха, но той вярваше на племенника си и подозираше обвинения; много пъти и Рун му бе говорил против него. Той каза:

— Тук не би могъл да намери ясен път и премъдрият Соломон. Трябва да вярваме и на единия, и на другия, но виновен е или единият, или другият. Да предадем и двамата на мъчител, но как ще отговаряме пред бога за невинния от тях? Да предам на мъчител само Димитра Полемарха, всички ще кажат: царят запази своя племенник. А на племенника си аз вярвам повече, отколкото на Полемарха. Не ще бъде добре за нас, ако не намерим виновния и не го накажем, след като е пред очите ни едно такова писмо. Аз ще реша и ще поискам да одобрите и вие, велики боляри и славни войводи, това, което ми казва моето сърце и моята съвест. Един е виновен и аз повече вярвам, че виновният е Димитри Полемарх. Наказанието за измяна и предателство е смърт за предателя и за цялата му челяд, но понеже злодеянието на Полемарх не е достатъчно ясно пред очите ни, нека той сам избере: да бъде ли погубен от меча на губителя, или пък да бъде изгонен от България и така да спаси живота си и своята челяд, макар това да е по-тежко за човека и от самата смърт.

Така и одобриха великите боляри и войводите, както ги извикваше кавханът един по един и по име.

Сега усмивката изчезна от лицето на Полемарха, но той се зарадва в себе си, че ще се изплъзне изпод меча на губителя и попита със спокоен глас:

— А какво ще стане с дъщеря ми Мария, съпругата на княз Иван-Владислав, ако ме прогоните от България с целия ми род?

Кавханът отговори:

— Тя е твоя дъщеря, но сега е съпруга на княза и носи неговото име. Тя сега е от неговия род, а не от твоя.

— Какво ще стане с имотите ми? Имам ги аз, благодарение на бога, доста земя, сгради, добитък и всякакви други имущества.

— Ти знаеш: всичко, което е било на прогонения, остава в полза на царя.

— Не! — чу се отново гласът на царя. — Аз няма да приема нито едно влакно от имуществото на прогонения. Той оставя тук родна дъщеря и всичките имоти на баща й стават нейни.

Усмивката отново се появи на лицето на Полемарх и той каза:

— Твое царство и вие велики боляри и славни войводи, не се ли досещате сега защо моят зет княз Иван-Владислав е измислил това писмо и го е предал на царя? Ето така се случи, че той присвоява всичките ми имоти.

— По закон те се падат на царя — отвърна кавханът. — Откъде ще знае князът, че царят ще се откаже от тях?

— Или пък искаш да кажеш може би — рече царят със сдържан гняв, — че ние сме направили съдружие с моя племенник, за да те ограбим?

— Не, не, не! Пазил ме бог… — размаха бързо и двете си ръце Полемарх. Дотук той се защитяваше ловко и успя да спаси главата си, но тук умът му като че ли отеднаж загуби своята сила. Той с нищо не промени своята външност на сдържан и политичен човек, но изрече необмислени думи: — Ех, няма какво и да правя… Ще се подчиня на вашата присъда. Ще напусна България, но запомнете: един ден пак ще се върна тук и тогава аз ще съдя и присъждам.

Сред болярите и войводите се надигна врява. Излезе напред княз Владислав и посочи с двете си ръце своя тъст:

— Ето! Призна се най-сетне. Той се заканва, че ще се върне с василевса.

Царят махна към Полемарха:

— Изведете го оттук по-скоро.

 

 

Тъкмо бе започнало да се развиделява, когато от една крайна улица на Прилеп изскочиха десетина конници и бързо излязоха на пътя, който водеше към източната порта на тоя град. Водеше ги войводата Яков Рун. Те се струпаха с шум и тропот към затворената още порта и завикаха на стражата:

— Отваряйте, дяволи! Още ли спите, бре! Ха дърво за тях!…

На площадката над вратата се показа страж с копието си; поприслонил се бе, види се, някъде там, притиснат от сладка утринна дрямка, а сега се пулеше отгоре все още сънлив и сърдит, да познае нетърпеливите ранобудни ездачи. Мътно проблясваха в утринната дрезгавина техните шлемове и брони, но той попита строго, за да покаже закъснялата си бдителност:

— Кои сте вие, бре? Къде още по тъмно? Вратата се отваря на изгрев…

— Кажи да отворят — изръмжа Рун — или ей сега ще пратя да те смъкнат отгоре! Не виждаш ли, че сме царски люде?

Наизлязоха стражи, заскърцаха, задрънкаха ръждясалите вериги на подвижния мост, пръхтяха, гребяха с копита в праха пред портата нетърпеливи коне. След малко широкият отвор на портата светна и конниците се втурнаха през него.

— Брей… проклети! — промърмори след тях един от стражите, който се бе притиснал към стената. — Ще те прегазят! Не те питат… Царски. Виждам, че сте царски, кучета главите ви…

Рун бързаше на два-три сажена пред людете си, които яздеха близу един до друг, мълчаливи и може би все още сънни. Поотпуснал се бе и той на седлото, въпреки че държеше здраво с нозете си опнатия корем на коня. Никога преди Рун не беше задържал толкова дълго в главата си такива мъчителни мисли и грижи; винаги досега неговите мисли биваха прости и ясни, винаги бе бързал да ги превърне в дело. Ала сега България му изглеждаше като къща, която се бе подпалила от четири страни и той не знаеше накъде да тича по-скоро. В гърдите на някогашния богомил напираше старата негова ненавист към болярите и поповете, прокрадваше се гняв дори и към царя, но тоя гняв беше също и някаква тъга или разочарование. С тъга и гняв в сърцето си мислеше Рун, че царят показваше мекушавост към болярите си, не беше като някога строг и смел, макар да се заканваше на всички злодеи в царството. Царят го отстрани от скопските отстъпници, вместо да ги предаде в ръцете му, изпрати по живо по здраво и Полемарха във Византия, вместо да го набие на кол. Царят спираше ръката му навсякъде. И голямата обща къща гореше от четири страни.

Тоя път Рун бързаше за Равен на река Морава. Получил бе вест, че и някои тамошни боляри се тъкмели да минат на страната на ромеите. Сега той няма да чака съд и присъди; сега той ще натъркаля върху масата на мъченията всички заподозрени и ще вярва само на очите си и на ръката си. Далеко е Равен. Той ще свърши добре работата си, преди да посегне царят да му попречи. Който е стигнал до мъчилището, вече е виновен; не го изпущай от ръцете си. Ако пострада невинен, горе в рая ще получи наградата си. С такава строгост се пази царство. Откакто ръката на царя омекна, предателствата вървят едно след друго. Предател пусна той и в собствения си дом. Омъжи дъщерите си за пленници… Ала в гнева на Рун срещу царя имаше и тревожна скръб, някакво мрачно покорство. Това беше любовта му към царя, всегдашното негово доверие. Дали наистина царят беше виновен, дали наистина бе станал мекушав и отстъпчив? Виновни бяха само те, предателите, дявол да ги вземе! Те най-напред и после той, че се оставяше да го мамят. Но сега Рун ще застане между всички злодеи и царя, за негово добро и за доброто на царството. Ще застане и ще стои, ще отстрани всяка ръка, която би се опитала да му пречи. Бързо, бързо! Режи бързо и накъсо. Честити царю, не устояха на мъките; опитаха се да избягат; посегнаха сами на живота си. Честити царю, работата е свършена. Моята си работа ще върша само аз. От предатели царството ще пазя аз. Строго и без милост!…

Рун изпъна гърдите си срещу ветреца, който лъхаше в лицето му при бързата езда, подкара още по-бързо накъм високия хребет на Чръно камение. Лятното слънце се бе издигнало вече по небосвода и в тоя кът на Пелагонийското поле, обграден от три страни с планини, наставаше безмълвието на безкрайния летен ден. Градът бе останал далеко назад, също и редицата воденички по реката, която се извиваше край самия път. Нивите наоколо бяха малко и вече ожънати, изоставени. Изпокрили се бяха и птичките из гъсталаците от двете страни на пътя да чакат на сянка, докато прегори слънчевият огън. Самотно тропотеха по каменистия път конските копита и в твърдия разбъркан тропот заглъхваше премалялото шумолене на реката, както и острото стържене на подранили жужели.

Яков Рун не се обърна нито еднаж, поне да погледне людете си, а те яздеха мълчаливо след него, рядко някой ще продума две тихи думи на другаря си. Не обичаше Рун врява и разговори, людете му се бояха от него и никой не би сторил нещо против волята му. Той притискаше здраво железните стремена в корема на коня, бързаха след него и людете му. Малката дружина се изкачи на Чръно камение едва ли не на един дъх. Сетне започна да се спуща още по-бързо надолу, по стръмните и безбройни завои, някъде направо и през храсталаците от двете страни на пътя, докато слезе в дълбоката долина отвъд високия хребет и вече в самите недра на Бабуна планина. Пътят сега минаваше низ гъста гора, провираше се между две високи зелени стени. Тъмният плет на разкривени дънери или правите редици на букови и брезови стволове някъде стесняваха пътя до два разтега и сплитаха зелените си клони току над него, някъде пък се издигаха от двете му страни гъсти храсталаци и нищо не можеше да се види нататък.

Конниците наближиха мястото, където преди време богомилите принудиха Якова Рун да слезе от коня си и го отведоха на съд пред техните старейшини. Той си спомняше и сега за тая среща и въртеше глава ту на една, ту на друга страна с очи, които следяха и забелязваха помръдването на всеки лист. Неочаквано се чу шум от стадо сърни или глигани, което премина бързо някъде навътре низ гората, и Рун в миг посегна към ръчката на меча си. Людете му яздеха все тъй близу след него, но се бяха проточили по тесния път по двама и трима. Тихо беше и тук, в гъстата гора в тия часове на замрелия летен ден. Наостреното ухо на Рун не долавяше никакъв друг звук, освен все същия шум и тропот на десетината коне.

Малката дружина бе навлязла в най-голям гъсталак, като в някакъв зелен ходник — не се виждаше ни небе, ни дънерът на някое дърво. И ето тук звъннаха и засъскаха от всички страни много стрели, като рой зли оси, и може би първата, най-бързата от тях се заби в гърдите на Яков Рун, през плетената му ризница, а друга веднага след нея — в окото, под лявата му вежда. Той само изпъшка, късо и глухо, после се задави в кръв, която бликна обилно от устата му. Полюшна се, но сякаш упорствуваше, не искаше да слезе от високото седло, после се свлече надолу, като че ли някой с ръка го смъкна от седлото, изпружи се по гръб на земята, двете стрели стърчаха забити в него. Спря се и конят му там, до него, щръкнал уши, с широко разтворени ноздри.

Изпопадали бяха и някои от людете му, други се превиваха на седлата, само двама-трима бяха изтеглили мечове да се бранят. Чуваха се уплашени викове и стенания от предсмъртни болки, конете скачаха на задните си нозе, въртяха се, с ездачи и без ездачи, а два се обърнаха и побягнаха назад. Едва-що затихна звънът и съсъкът на първия рой стрели, полетя през гъстата шума и втори, като вихрушка през пощръклелите коне, през людете, които още стърчаха по седлата. Сякаш веднага подир стрелите из гъсталака наоколо се дигна страшен викот, разлюляха се, запревиваха се като от внезапна сприя листа и гранки, наизскачаха от всички страни селяни с лъкове и всякакви други оръжия, нахвърлиха се върху конниците, върху конете им, след първата тълпа — още една и по-многобройна. Чуваха се какви ли не ругателни думи и проклятия, какви ли не закани, но най-често се чуваше един и същ въпрос:

— Къде е той, къде е?

Всички тия люде търсеха Рун, струпаха се мнозина над него и го мушкаха с копията си, режеха го с мечове и мечици, цепеха тялото му със секири, трошеха костите му с тежки палици:

— Ууу! Отстъпник! Злодей! Слуга на болярите! Роб на поповете! Ууу, копилдак на сатаната, вампир кръвопиец!…

За късо време мъртвото тяло на Яков Рун бе превърнато в купище от кървави, накълцани меса и кости, изпокъсани дрехи, захвърлени бяха настрана окървавената му ризница и войводския му шлем.

Тия освирепели люде, каквото направиха с Рун, направиха го и с цялата му дружина — изловиха и избиха конниците до един. Успели бяха и някои от людете на Рун да замахнат с меч, да ударят, но нападателите бяха може би по двайсет души срещу всеки един и ги затиснаха от всички страни. Те не взеха ни от облеклото им, ни от оръжието, натириха из гората и конете им — вълци и орли да ги ядат. А бяха те селяци бедни до един, в нечисти, дрипави ризи и кожи, колкото да позакрият месата си. Те се нахвърлиха с голяма ярост върху своите жертви, но сетне позатихнаха, вдадени в кървавата си работа. Встрани от тях, насред пътя, стоеше неподвижен великанът, който преди тук някъде наблизу бе принудил Якова Рун да слезе от коня си и бе го отвел при старейшините. Стоеше той там и сега с огромния си меч в ръка. Беше гологлав и бос, в дълга бяла риза, с бяла коса и брада, та застанал неподвижен, изглеждаше като ваяние от бял камък върху зелената стена на гъсталака.

Не след много на пътя останаха само изпосечените тела, разхвърляни мъртви късове сред незасъхнали още кървави локви. Някъде навътре в гъстата гора се надигна нестройна, многогласна провлечена песен:

— Ооотче наш, който си на небето… да бъде волята тииииии…

Подушил човешка кръв, в храсталака край пътя прошумоля смрадлив пор.

 

 

Скоро след като се разчу за смъртта на Яков Рун, при княз Иван-Владислав в Охрид се яви и поиска да го види на четири очи непознат човек, който веднага изясни на княза кой е и откъде иде:

— Аз се именувам Премор и съм от людете на войводата Рун, светли княже. Изпрати ни той преди време нас двама в Обител, да следим и изпитваме всичко около светлата княгиня Ирина Радомирова, която по кръв е ромейка. Сега, като го няма нашия пръв челник, войводата Яков Рун, ние не знаем какво да правим по-нататък и кому да се подчиняваме, кому ще донасяме какво сме чули и видели. Решихме с моя другар тебе да попитаме, светли княже, и да не безпокоим царя, а пред другиго и не смеем да се открием. Моят другар остана в Обител, за да не прекъсваме работата си.

— По чия повеля ви е изпратил войводата Рун в Обител, да следите светлата княгиня? — изпули Владислав учудени очи.

— Това ние не знаем. Наш пръв заповедник беше войводата.

— А какво проследихте и узнахте около светлата княгиня? Нищо, нели?

— Нищо.

Князът помълча малко и рече:

— Ти почакай тук, в Охрид. Аз не съм ви пращал в Обител и не мога да ви върна, но ще попитам, дето е нужно, и ще ти кажа какво да правите по-нататък вие с твоя другар. А за светлата княгиня нищо, а?

— Нищо, светли княже, и само добро. Ако е за следене и изпитване, повече би могло да се каже за светлия княз Радомир, царския син.

— Какво може да се каже за него?

— Има там, в Обител, един ромей с една ръка. Той е постоянно със светлия княз. И аз повече за него бих споменал, за едноръкия.

Съгледвачът остана в Охрид и княз Иван-Владислав дълго мисли дали не би могъл да го използува някак за себе си. После той отиде при царя в Преспа и се показа премного угрижен:

— И сега ще кажа, царство ти… далеч от мене всякакви съмнения и подозрения, но си мисля, защо все пак Рун е изпратил съгледвачи в Обител? Мислил си е може би, че кръвта вода не става, светлата княгиня все пак…

— Какво говориш ти! — сопна му се царят. — Той е изпратил свои люде и в Зета, за сръбския княз там, сами дойдоха да ми кажат. Също и по твоите следи… Но аз не мога така, няма да позволя, макар едната от дъщерите ми… не искам да споменавам името й! Какво ще стане, ако всички се подозираме?…

Ароновият син се върна в Охрид и ето що каза на съгледвача:

— Ти сам твърдиш, че за светлата княгиня Ирина Радомирова може да се говори само добро. Тогава? Наистина тя е ромейки, но друго би било, ако ти, Премор, издириш и откриеш нещо около нея. Тогава ти би бил полезен на царството и награда би получил. Сега какво, човече…

Те се гледаха очи в очи един дълъг миг, някаква неопределена усмивка потрепна по устните на съгледвача. После той се поклони до пояс и си отиде. Владислав не можеше да му каже нищо повече и се надяваше на неговата досетливост.