Димитър Талев
Погибел (11)

XI

Самуил позадържа войската си във Воден и Обител, докато паднаха първите снегове около Никулден. После разпусна всички полкове и се каза на войниците всеки да се прибере в дома си до Свети Атанасий. Веднага след тоя първи пролетен празник всеки да бъде готов отново да тръгне, но пак няма да тръгва, докато не получи вест от болярина си или от селския старейшина, или от известителя в града, кога да тръгне и къде да върви. Каза се още, че войникът е войник, но кога е в селото си, ще влезе и в гората, ще излезе и на нивата, когато стане нужда; войникът, като е войник и е донесъл плячка, няма да легне и да го хранят другите, братята или сестрите му, нито дори жената му, а ще работи и той с всички, за да се напълнят по-добре кошовете и хранилищата. С тия царски повели и наредби всеки старейшина поведе людете си, всеки войник нарами торбата си и тръгна. Пръснаха се людете по всички краища на царството, тръгнаха за своята земя и сръбските дружини, които бяха доведени на помощ на царя от неговия зет княз Иван-Владимир.

Царят се прибра в Преспа със синовете си, с двамата си зетьове и с племенника си. Княз Радомир пожела да остане със семейството си в Обител, неговото любимо място, но царят отведе и него, и семейството му в Преспа, прати люде да доведат на острова и двете омъжени княгини — от Драч едната и другата чак от Крайна, дето се намираше дворецът на съпруга й княз Иван-Владимир.

— Искам — каза той — за Божик^[1] тая година да бъдем всички заедно, а после вървете, където ви е по-добре.

В тая негова любов към семейството сега беше и умората му след продължителните походи, тежеше и товарът на годините, но той все още не съзнаваше, че това беше умора и вече старост. Ала каква беше почивката и радостите му през тия дни, които искаше да прекара със семейството си, видя се по това, че веднага повели да повикат в Преспа Рун, а още първия ден започна със зетя си Ашота Таронит разговор за корабите, които бе наумил да строи.

— Трудно ще бъде да строим край Солун и да чакаме; Василий няма да ни остави да строим там кораби до стените на тоя град. Но ние можем да строим някъде край Драч.

— Край Драч може — отговори начаса Таронит, за да покаже съгласие и послушание. Ала след това почна и с думите си, и с гласа си, и с всяко свое движение и поглед да се дърпа назад, да отклонява и царя от тая негова мисъл: — Да, ще се намери сгодно място някъде близу до Драч, но люде опитни ще са нужни и дърво за големи кораби. Аз не знам дали ще се намерят някъде в България.

— Люде… Дърво може да се намери, но люде? Аз не знам някой в България да е строил големи кораби.

— А трябва да бъдат тия люде най-изкусни, дори и до последния помощник на майстора. Това не е като всяка друга работа.

— Ще ги намеря във Византия. В злато ще ги облека.

— Във Византия… — тъжно начупи черните си вежди Ашот Таронит, тъжно прозвуча и гласът му: — Василевсът ще дигне цялата си войска и няма да пусне нито един такъв човек да мине отсам. Той ще ги избие всичките и няма да ги пусне, и за дървото не знам аз… Не става кораб от всяко дърво.

Разговорът тук и спря — Самуил знаеше, че не ще се свърши само с един разговор, но той не знаеше, че тъкмо Ашот щеше пръв да съобщи на Василия за тия негови мисли и намерения.

Яков Рун не беше далеко, и сам се отправи към Преспа, когато узна, че царят се е върнал в любимия си град. Затвориха се те двамата в една от царските стаи.

— Знам — започна пръв царят, — че няма какво да ми кажеш; ти и сам би ме намерил, където и да съм, ако има какво да ми кажеш. Но ето ние и досега не можем да познаем кои са предателите между нас.

Рун кривеше глава на една страна, на друга, не смееше да погледне царя в очите, като да беше виновен за нещо. Но гласът му беше силен, смели бяха и думите му:

— Аз и не ги търся долу, между простите люде. Там, долу, няма и какво да се търси: всичко се знае и познава. Влез в която кръчма да искаш или послушай жените край кладенеца. Предателят е горе, по-близу до тебе, царство ти, затова е толкова силен и скрит добре. Той е между болярите ти, царю, между поповете. Ето Бъдин… Дай ми воля, царю, и аз ще вкарам в мъчилището или направо ще взема главата на всеки болярин или владика, или игумен, или който и да е заповедник, който погазва закона, краде и крие за себе си, изпраща войника гол и бос в полка му. Такъв болярин или заповедник таи и други лоши мисли в себе си, върши и други злодейства, той може да бъде и предател на чуждия цар.

Царят чу и свои мисли в думите му, но рече:

— Това у тебе са богомилски мисли. Старата омраза у тебе.

— А и той с нищо не се е променил, боляринът — изпъна гърди Рун, като че ли искаше и с тялото си да се противи на царя. Сетне пак се върна на първата си мисъл: — Предателят може да се е скрил и в самата ти пазва, царю…

Самуил рязко се приведе към него:

— Говори по-ясно.

Рун изкриви глава, като да искаше да го набоде на рогата си, светна бялото на очите му и рече той с издрезгавял глас, бързо, задъхано:

— Най-напред най-близу до тебе… Племенникът ти — добре. Но ти не забравяй, че уби баща му, майка му… Не, не, почакай, царство ти! Двамата ти зетьове са люде от чужда кръв и език. Полемарх също…

Царят се придръпна:

— Що говориш ти!… Тогава и децата ми… Децата ми са ромеи по майка. Ти си обезумял!

— Като рекохме да търсим, ще търсим навсякъде. — Рун сякаш се бе уплашил от собствените си думи и гласът му бе позатихнал. Но той продължи: — Децата, то е друго нещо. Яка е връзката им с тебе и с кого ще им е по-добре, отколкото с тебе. Но другият, чуждият, винаги може да се отдели от тебе, от омраза към тебе или за по-доброто, което може да получи от друга ръка.

— Млъкни, млъкни! Ако трябва да се съмнявам в децата си дори, къде, у кого ще намеря опора, вярност? Това е страшно — да живееш между людете, да бъдеш цар и да не вярваш в никого. Нека по-добре всичко да загине!

— Така — преглътна Рун, а гласът му бе ослабнал още повече, — така ти сам връзваш ръцете си, сам слагаш прегради пред себе си с такива думи за вярването и за невярването. Ти сложи ръка и опитай…

— Млъкни, млъкни и слушай! Следи ти с четири очи, слухти, има враг между нас. Следи, но там, където е нужно, и без чрезмерна злоба. И никому няма да падне ни косъм от главата, докато не попаднеш на ясна следа.

Рун се поклони прекалено дълбоко, със сподавена въздишка. И все пак не се сдържа:

— За кучето… кучешката работа.

Самуил го погледна един миг, после пристъпи и го прегърна:

— Човече… Без злоба! Ти си най-верният страж на царството.

Яков Рун подсмръкна, притисна за миг глава върху рамото на царя и после бързо, дори грубо се откъсна от прегръдката му. Той криеше очите си, за да не види царят появилите се в тях сълзи. И каза сърдито:

— Ще следя с четири очи. Ще съдиш ти, а не аз. Аз никому не вярвам. Сатаната върви навсякъде с човека.

Той пак се поклони и бързо излезе.

 

 

За десетина дни събра се в Преспа цялото царско семейство; дойде и Мирослава от Драч, после и Теодора-Косара от Крайна. Давид Мокри, незаконороденият, се настани пак в малката си къща, но баща му питаше всеки ден за него и го държеше на трапезата си заедно с цялото семейство. Наближаваше Божик и едва ли не всеки ден се изпълняваше по някой старовремски обичай, та в царския дом започна някаква постоянна празничност. Правеха се приготовления за големия зимен празник — жените в къщата и с облеклото, а мъжете ходеха на лов и търсеха млади глигани за божикните трапези. Това като че ли не стигаше за развеселените сърца, та взеха всички да подканят с все по-голямо усърдие Денница, най-младата царска щерка, за скорошната й женитба, въпреки че още не беше намерен приличен за нея жених. Всички искаха да се покажат весели и понеже не на всички беше наистина весело, улавяха се за празника и за Денница. Най-напред искаше да бъде весел царят и сетне всички с него. А иначе и той, и всички около него таяха свои по-други чувства в сърцето си. Все пак поразведри се лицето дори и на Рипсимия Самуилова.

Всички се стараеха да угаждат на царя, а Ирина Радомирова гледаше да нарежда целия живот в царския дом по негова угода. Това беше от обич към него, но също и да възцари себе си в тоя дом сега, след смъртта на царицата. Като го правеше искрено за царя, правеше го с още по-голяма смелост и за себе си.

Малко преди това Ирина бе родила третото си дете. Сега царят имаше наследници и на наследника си, та с това Ирина бе изпълнила най-важния си дълг към царския престол. За Петър-Делян, първия Радомиров син, вече никой не споменаваше; не споменаваше и Самуил, въпреки че не беше го забравил. Ирина се бе оправила след раждането, разцъфтяла се бе голямата й хубост. Засилил се бе огънят в сърцето й, който блестеше и в очите й, пречистил бе цвета на кожата й, държеше стройната й снага права и напета, гласа й плътен и ясен. Още за първия общ обед тя застана като домакиня в къщата и сама нареди всички на общата трапеза, да запази нужното приличие, но и за да покаже всекиму мястото, което му се падаше. Мъжа си тя сложи до царя, на дясната му страна, а тя самата седна на лявата му страна и оттам се разпореждаше за всичко. На последното място, на левия край на трапезата, сложи Ивана-Владислава, който беше всъщност вън от царското семейство; тя го нареди и след незаконородения син на царя и за да покаже предимствата на Давида Мокри, каза гласно, та всички да чуят:

— Седни тук, по-близу до баща си; той все иска да те вижда.

Момчето седна на отсрещната страна на трапезата, между двете си неомъжени сестри, и Рипсимия силно побледня, понеже го мразеше и не го признаваше за свой истински брат. Така нареди Ирина по-късно и двете си омъжени зълви, когато те дойдоха една след друга в бащиния си дом. Теодора-Косара сложи до себе си и по-близу до царя — не само защото Косара беше съпруга на княз-владетел, но и защото я обичаше повече. Мирослава Ашотова не хареса определеното й място, оскърби се, та при следващото събиране на трапезата побърза да седне до мъжа си и всички от редицата трябваше да се изместят наляво. Ирина Радомирова поиска да покаже своята власт като съпруга на царския наследник и да удари непокорната. Тя каза и пак всички я чуха:

— Мирославо, мила моя зълво, ти вече отдавна живееш с ромеи, а ромеите твърде много почитат реда на трапезата, нели? — Сетне добави: — Но ти тук, вижда се, не можеш да се отделиш от съпруга си, от преголяма любов.

— Да, отдавна не съм го виждала — отговори Мирослава и продължи с остро светнали очи, макар и с усмивка на въздебелите си алени устни: — Ти, мила моя снахо, трябваше да се сетиш за това, преди да ме сложиш далеко от него и на самия крайчец на трапезата.

— О, прощавай… Аз държех повече за приличието и добрия ред, отколкото за обичта между нас. Ако беше за нашата обич, трябваше да те сложа до себе си или аз да дойда при тебе.

Засмяха се всички, които разбраха истинския смисъл на тия думи на Ирина Радомирова. Мирослава Ашотова не успя да й отговори и само гъста червенина изби по нейното хубаво, възпълно лице.

Различни бяха взаимните чувства на всички тия люде от едно семейство, но не всички ги показваха такива, каквито бяха. Някои от тях и се обичаха, но повечето определяха своите отношения според притезанията си около царя. Царят не можеше да забележи това, както го забелязваше Иван-Владислав със своя ястребов поглед. Забелязваше го и Ирина Радомирова.

Царят се радваше на всички тия свои най-близки люде, на тия общи трапези и срещи, опитваше се да поддържа сред тях веселост, като караше дори да се пълнят по-често чашите на мъжете, шегуваше се, искаше да му попеят, да му посвирят дъщерите на забравената арфа на майка им. Но това беше повече жажда за радост, нежели истинска радост на сърцето му, което и сега беше претоварено с грижи и тревоги. Той понякога така се вдаваше в своите мисли, че забравяше да сложи залъка в устата си, и се сепваше от настаналата тишина около него — сътрапезниците му се умълчаваха, като го виждаха така замислен и угрижен. Тоя път всичко бе свършило някак по-добре и той можеше да си почине по-спокойно поне тая зима, но не можеше да задържи мисълта си, която летеше напред. Предстоеше му и може би скоро решителна битка с Василий Втори и нека, най-сетне. Ще си помисли той за всичко, ще се погрижи добре за всичко. За тая неизбежна среща знаеха вече и мислеха, готвеха се волно и неволно всичките му люде, целият народ. Като се вървеше тридесет и пет години по един и същ път, в една посока, не можеше да не се направи още една стъпка, последната стъпка, силом или милом. Натам течеше потокът и повличаше всички… Но като огън в самото му сърце, като черна сянка над всичките му други мисли, грижи и кроежи беше мисълта му за предателя. Царят не се чувствуваше сам със себе си нито в шатъра, нито в стаята си тук, нито дори в най-скритите си мисли. Някой го дебнеше непрестанно, надзърташе негли в самата му душа. Кой беше той, кои бяха те? След последния си разговор с Рун царят се заглеждаше с подозрение във всекиго, дори и в своите двама зетьове, макар и против волята си. Люта змия бе го захапала право по сърцето и не можеше сега той да не се оглежда, да не се заглежда във всяко лице, предателят беше някъде наблизу и толкова пъти вече бе изпреварвал делата му. Нямаше радост в сърцето на царя, имаше само жажда за радост и той стискаше между пръстите си, в ръката си забравения залък, недопитата чаша.

На дясната му страна винаги сядаше Радомир. Царят забеляза, че той често дигаше чашата си; смехът му гърмеше из цялата трапезария; добродушни бяха шегите му. Да беше запалил бог повече светлина в разума му… Един ден ще стане цар — ето още една грижа за бащиното сърце, но то бърза да се успокои: дано синът бъде по-щастлив, с мирно и силно царство; той ще привърже към себе си верни люде с доброто си сърце, ще бъде страшен и с меча си. И слава богу, че се свърза с такава жена…

На лявата страна на царя седеше Ирина Радомирова. С нея се чувствуваше, че има вече господарка в царския дом, както някога, докато беше жива царевата майка Рипсимия. Агата, царство й небесно, не обичаше да се грижи за своя дом и всичко оставяше на слугите. А сега слугите усещаха твърдата ръка на новата господарка; виждаше се това по целия голям дом, виждаше се и тук, на трапезата; достатъчно беше Ирина да пошушне, да посочи с поглед, да кимне и всичко се изпълняваше най-добре. Слугите я гледаха с предани очи. За блюдото на царя се грижеше тя самата, също за чашата му. Взимаше от слугите каквото беше нужно и сама го слагаше пред него. Боляха го често зъби напоследък и тя нареди да му приготвят по-мека храна. Следеше и чашата му да бъде пълна, но той никога не я изпразваше докрай. Когато царят се умълчаваше, Ирина го заприказваше с нещо весело или го намесваше в общия разговор. Самуил чувствуваше нейната близост, грижите й за него, вниманието й. Тя му напомняше повече за неговата майка някога, докато бе жива, нежели за Агата, съпругата му; Агата и за него всичко бе оставяла на слугите. Напомняше му също и за Биляна, за големите грижи на милата покойница някога. Той се радваше на топлите грижи на Ирина и си спомняше за своята майка, спомняше си с позатихнала горест за Биляна. Слава богу, че Радомир се бе свързал с такава жена, ще бъде тя крило на рамото му.

Ашот Таронит, който на трапезата сядаше срещу Ирина Радомирова, често я поглеждаше с насмешка, дори със скрито презрение. Тя беше ромейка, а се бе приспособила към грубия живот на българите; живееше и тя като тях, хранеше се като тях, обичаше храната им и всяко нещо, което те обичаха. Той й говореше на ромейски, а тя му отговаряше по-често на български.

— Ти забравяш вече родния си език — каза й еднаж Ашот.

— Мой език сега е българският — отговори му тя. — И твой също, княже, щом живееш и се свърза с българите. Но ти още не си научил добре тоя език и не си много склонен да говориш на него.

Самуил чу думите й и обърна поглед към своя зет. Остана някак изненадан от смутеното му, сърдито лице. Стори му се, че Ашот се почувствува изобличен в някакъв скрит грях. „Да — помисли си царят, — не се сдружи той с нас, макар да влезе в моя дом, не ни обикна като свои, остана по-далеч от нас…“ Ашот забеляза погледа му и се смути още повече, лицето му пламна. Тревожната мисъл на царя се бе насочила към него, но не отиде докрай — царят и не помисли да изпрати Рун по следите на своя зет.

Успокои се още повече царското сърце, когато премести той поглед върху другия си зет — Иван-Владимир. И дори се изпълни с радост сърцето на царя, усмивка озари лицето му. Сръбският княз седеше спокойно на мястото си срещу него, изправил хубавата си глава; косите му лъщяха от чистота, също лицето му, едрите му ръце и всичко по него беше чисто и хубаво. На гърдите му, върху горната дреха от светлосива мека вълна, извезана по яката и краищата на ръкавите със сребро и синя коприна, блестеше тежък златен кръст на златна верижка. Други накити и знаци князът нямаше. Той бе привършил с яденето си, строго постно, отшелническо сега, на няколко дена преди Божик, а чашата пред него беше пълна с вода. Князът следеше с внимание разговора на трапезата, кротък и сговорчив, но когато не беше нужно да слуша или да отговаря някому, той бързаше да се обърне със светнало лице към жена си, която седеше до Ирина Радомирова насреща. А Косара вече очакваше погледа му, просияваше и нейното лице, унасяха се те един в друг, не можеха да се нагледат. Не бяха се виждали отдавна, но сега бяха непрекъснато заедно, спяха заедно и пак не можеха да се нагледат. Това беше някаква нужда за тях, да се гледат, да бъдат заедно, да бъдат наблизу. Когато трябваше да свършат нещо, да изслушат някого, да отговорят, те бързаха да свършат всичко добре и вече се търсеха с поглед. Това беше някаква нужда и глад на душите им и колкото да бяха сдържани и благочестиви, не го криеха от людете. Присмиваше им се понякога само Иван-Владислав, но всички други им се радваха — такава беше тяхната обич.

Иван-Владислав се присмиваше на всички в ума си, а когато беше възможно — и в очите им или пък с коварно доброжелателство. Присмехът му идеше от голяма гордост и от презрение към другите. Той сядаше на последното място на трапезата, но слугите слагаха най-хубавите късове в неговото блюдо; бояха се най-много от него, но и той умееше да поиска най-хубавото. Не пропущаше и разговорите на трапезата, но повече за да покаже знанията си, остроумието си, да покаже себе си пред другите и над другите; да покаже и своята лицемерна почтителност към царя. Той и мълчеше много и дори предпочиташе да мълчи, да бъде сам с мислите си. И как би могъл да изкаже гласно всичките си мисли?… Като беше на последно място след всички тия мъже на роднинската трапеза, той мислеше за всички и за всекиго поотделно как ще го отстрани, как ще разчисти пътя си до първото място, до мястото на царя.

Владислав мислеше много и за Ирина Радомирова. Следеше движенията й, погледите й, ослушваше се в думите, в гласа й. Той често обръщаше очи към нея, но криеше погледите си, както и своите мисли. И сякаш да изостри, да възбуди още повече и погледа, и мислите си, от време на време се извръщаше към жена си. Тя също бе родила скоро, но се бе случила някаква повреда с нея и още не можеше да се съвземе. Не беше здрава, а сама се грижеше за трите си деца, сама кърмеше най-малкото. Тя мислеше, че никой с нищо не може да замести за децата родната им майка, та отстраняваше слугините, не искаше и да чуе за кърмачка.

— За каква майка ще ме знае детето, щом не е сукало от гърдите ми? И така е дадено от бога: детето да се храни от тялото на майка си.

Тя бе донесла и трите си деца от Охрид, дето беше новият дворец на княз Владислав, и не се отделяше от тях. Едва ще седне да се нахрани заедно с другите, облечена и сресана набързо, измършавяла, та тежкото болярско облекло висеше по нея. Тя беше все уморена, все загрижена, със зачервени очи и пълни с тревога, хубавата някога кожа бе повехнала и лицето й бе станало още по-грозно. Погледът на мъжа и се отвръщаше от нея и търсеше Ирина.

Неговият ламтеж за Ирина Радомирова, позатихнал на няколко пъти, се разгоря с по-голяма сила, стана още по-сложно чувство. Ирина сега беше още по-хубава — хубостта й бе придобила някаква по-голяма сила, някакъв по-силен блясък и дух. Владислав желаеше тялото й, но се заслушваше и в разговорите й, в подбраните думи, които изричаше тя с лекота и с глас, който говореше и сам. В същото време той все повече я мразеше, все повече се боеше от нейната светла, силна душа. Ирина често улавяше погледа му и се виждаше как за един миг очите й се изпълваха с уплаха, но после заблестяваха с още по-голяма сила и той отпущаше клепки, да се запази негли от страшния им огън.

Те не се бяха срещали насаме, откакто беше Ароновият син в Преспа. Ирина не искаше да го среща и го избягваше. Няколко дни преди Коледа мъжете отидоха на лов за вепри, отиде и царят дори, но Владислав се престори на болен и остана в двореца. Тъкмо бе чакал такъв ден. Той издебна най-сгоден час и влезе направо в стаите на Ирина. Децата й бяха мънички — не можеха да му попречат, но той завари при княгинята една от слугините й. Не се смути синът Аронов от изненадата на младата жена, а още по-малко от слугинята й. Той се поклони дълбоко и рече с лице на благочестив човек, с гласа на самото смирение и с голяма загриженост:

— Прощавай, светла княгиньо и братовчедке, идвам, без да те предизвестя, но аз съм много загрижен за Мария, за здравето й… Искам да поговоря с тебе, ако ми позволиш. Ако съм дошъл не навреме…

Ирина виждаше, че той лъже, но не искаше да покаже страх и кимна към слугинята си.

— Излез за малко.

Лицето на княза отеднаж се промени, щом излезе слугинята. Той се загледа в Ирина със светнали очи, но отиде и седна по-далеко от нея. През една отворена врата се дочуваха гласовете на децата. Владислав попита:

— Сами ли сме?

— Сами. Там са децата.

Владислав не бързаше да заговори и докато гледаше младата жена, бледото му лице побледня още повече. Ирина сви вежди, но той я изпревари:

— Дошъл съм с най-добри мисли за тебе и… за мене. — Той седеше на стола изправен, с преплетени пръсти и с лакти на двете подпори, горд и далечен, искаше да покаже силата си, че може да се сдържа и владее. И продължи: — С тебе може да се говори почти като с мъж. Ти не мисли нищо лошо: дойдох да поговоря за людете, които живеят в тоя дом, за първите люде в царството. За твоя мъж най-напред, за моя братовчед. После за двамата зетьове, после за копелето на царя. Какво ще стане с царството ни, когато един ден ще попадне в ръцете им? Ето затова съм дошъл да поговоря с тебе. Да продължа ли?

— А за царя няма ли да кажеш нещо? — попита Ирина също така отдалеко, с равен глас.

— Царят е вече стар. Тук и в цялото царство има само двама души, които могат да го заместят достойно, когато, по милост божия, се свършат още малкото дни, които му остават. — Князът млъкна за един миг, но Ирина нищо не попита и той продължи: — Не мисля нищо лошо за мъжа ти, моя мил братовчед. Той е храбър и… но царството Радомир не ще може да води. За другите не ща и да говоря… за сърбина и за арменския ромеец Ашот Таронит.

— Тогава… ти!

— Не: първо ти и след това аз. Ние с тебе трябва да се сдружим за доброто на царството.

— И после… По-нататък? — Тя не дочака отговора му и продължи: — Ти искаш да ти дам думата си и да тръгна с тебе, а после… един ден да станем цар и царица. Дълъг път, но ще го минем… с помощта на дявола. Ще отсечем няколко глави и…

— Никога… нито през ума ми е минавало! Цар аз не искам да ставам. Аз само за царството…

— Не ми говори повече. Всичко ми е ясно. Аз те познавам, о, много добре. Ти не за пръв път… И не виждам ли какво говорят очите ти? Там ние жените четем по-добре. Върви си, човече. И не знам дали трябва да премълча и сега това, което чух от устата ти.

Владислав стана, погледна я и рече с глас, който искаше да бъде тъжен:

— Един ден ти ще си спомниш за всяка моя дума.

Той я погледа още няколко мига, но княгинята не каза нищо — чакаше го да си отиде. Владислав се поклони дълбоко, тържествено и се отправи към вратата. Тук той изеднаж се обърна:

— Дойдох и за Мария, жена ми. Болнава е, съсипва се с децата. Поучи я…

Ирина пак нищо не отговори.

 

 

Мъжете се върнаха от лов по тъмно и царят веднага се прибра в стаите си. Владислав, Ароновият син, влезе в царските покои. Царят му се зарадва. Той бе полегнал и оттам му махна приветливо с ръка:

— Влизай, влизай… Поуморих се аз днес… А ти защо не си на вечеря? Да послушаш ловджийските хвалби на Радомира? Седни по-близу. Тъкмо да ме поразговориш. Ти какво…

Владислав мълчаливо седна. Сетне въздъхна:

— Не ми е весело, чичо. За Мария съм загрижен… говорих и с Ирина, но… — Той изеднаж се обърна към царя и лицето му беше изображение на скръб, на най-голяма грижа, но и на решителност, с неговите черни, бляскави, строги очи: — Но то е нищо. Мисля, аз и се тревожа, царю мой, за царството ни. Откакто ти ми говори за предателство… нямам покой. Прости ми, ако сгреша… аз само пред тебе и само от добра воля… Може би дяволът ме мами и ми внушава… но нека с тебе като пред изповедник, поне да се освободя от тия си мисли. Грешният аз… нищо не съм видял, нищо не съм чул, но… мисля си… много вече чужди люде, с чужда кръв стоят и са най-близу до тебе. Ашот, Иван-Владимир, Ирина, пък и моят тъст Полемарх. Прости ми, боже, но ето с такива мисли се боря аз.

Царят мълчеше, но се виждаше, че не пропуща ни една дума и когато Владислав замълча по-дълго, попита нетърпеливо:

— Какво мислиш по-нататък?

— Не мога да кажа нищо по-нататък. Само пред тебе… да освободя сърцето си от тая мъка. Но ако ти решиш, само ако ти решиш… да се позавърти някой най-верен човек около Ашота. За Ирина нищо не мога да допусна дори и неволно. Ето, царство ти, трябваше да ти кажа и казах. Аз само заради царството ни…

— Ти сам казваш… нищо не си видял, нищо не можеш да потвърдиш.

— Те нищо да не усетят… Да не ги оскърбим.

— Кои те? Ти все пак мислиш и за Ирина.

— Оставям всичко в ръцете ти, царю, както в ръцете на бога. И себе си оставям… ако мислиш, че върша престъпление и клеветя най-близки роднини.

Царят мълчеше с потъмняло лице; светлината на сложен наблизу троен светилник трептеше, люлееше се по лицето му, по ръката му, както я бе отпуснал на гърдите си и изглеждаше тя уморена. Владислав забеляза и тая уморена ръка, и голямата скръб по лицето на царя. А царят мълчеше.

Ето и племенникът му като Рун. Той не се съмняваше в добрата воля, в добрите намерения на Яков Рун — вярното куче на царството, не се съмняваше и в добрите намерения на племенника си. И как ще живее отсега нататък с тия свои люде, които ще подозира в най-тежък грях? Ирина! Ашот! Но с него беше и Мирослава, родната му щерка… Може би ще бъде по-добре и за тях да накара някого, да накара Рун да проследи… Ще ги очисти от подозрения, ще освободи и той сърцето си от тая мъка… Не, не! Сърцето му не можеше да приеме това, той се приподигна рязко, подпря се на лакът. И махна с ръка към племенника си насреща, като да искаше да прогони отпред очите си някакво грозно, страшно привидение:

— Иди си! Иди си… Ще помисля. Аз ще помисля…

Владислав стана. Той виждаше мъката на царя, която сам бе създал, и не искаше да я облекчи нито с една дума. Поклони се и излезе.

Царят отпусна нозе на пода, сложи в скута и двете си ръце, като да бяха премалели и двете. Дълго стоя така, а в главата му се биеха и блъскаха все същите мисли. Влезе Радой да му помогне да се приготви за нощуване. Дълго ходи, влачи нозе нагоре-надолу по стаята, приготви леглото му, нощната му дреха, прошепоти нещо неясно, без и сам да се усети. И да беше си отишъл оттатък, в своята стая, но и той, верният слуга, трябваше да долее отрова в сърцето на царя.

— Чакаха те — продума слугата докато привършваше своята всекидневна работа в царската спалня. И продължи: — Чакаха те за ве-вечеря… Повикаха ме да ме питат. Снаха ти ме повика. Да не би да си болен. Като си цар, всеки ще те чака и търси… После и сами добре се навечеряха. Поотпуснаха се повечко без тебе. И от виното повечко си наляха. И сърбинът, и князът… И той пи повечко тоя път. Като изви един глас!… Събраха се отвън всички слуги, и те да послушат. И аз с тях, притегли ме. Хубави песни пя. Да се не начудиш, такъв един… като сссветец. И той с две лица…

— Какво каза? — сепна се царят.

— И той, казвам, с две лица. Светец, ама и виното обича. Всички сме такива ние… гъгъгрешните дяволи…

— Върви си — полюшна царят нетърпеливо натежалата си, побеляла глава.

Радой като че ли не го и чу; приближи се с нощната му дреха в ръце:

— Нннощната риза да ти облека…

Самуил го погледна и току се остави в ръцете му.

 

 

През следващите дни всички забелязаха, че царят беше премного потиснат от някаква мъка. Никой не се решаваше да го попита, щом той самият не искаше да сподели с никого грижите си. И дори се поотдръпнаха всички от него — бояха се от мълчанието му, от скръбното му лице. Само Ирина Радомирова се приближи още повече към него, с още по-голямо внимание и почтителност. Но той все я спираше, все се отказваше от нейните грижи и услуги, предпазлив, мълчалив, затворен в себе си. Тя не се решаваше да му заговори сега за последната си среща с Владислава, а и тя самата като че искаше да я забрави. Попита го тъкмо на Бъдни вечер:

— Добре ли си, татко, със здравето?

— Да. Добре съм.

Тя сама му поднесе първата чаша на тая празнична вечер. Царят й кимна мълчаливо, отпи една глътка от виното и остави чашата пред себе си.

Празниците минаха без голяма радост. Царят ставаше бързо от трапезата и прекарваше повече в стаите си. Нека те се веселят по-свободно без него, нека им попее князът Иван-Владимир.

Веднага след Ивановден, тъкмо на обед след тоя празник, Ашот Таронит се поприведе почтително към царя през трапезата и каза изтихо:

— С твое позволение, царю и татко… Ние с Мирослава те молим да ни пуснеш в Драч.

Ашот се помъчи да се изкаже на най-хубав български език, но направи повече грешки. Самуил присви вежди, но побърза да каже:

— Но, да! Идете, идете в Драч. Там е ваше място.

Двамата съпрузи определиха твърде скоро деня на своето тръгване за Драч. Царят забеляза това с огорчение и досада, но се разпореди да се приготви всичко за пътуването им — коли, повече люде, които да ги придружат, също и едно отделение конни войници. Отнякъде довтаса Рун и тъкмо той се зае с това пътуване.

Когато двамата съпрузи преминаха на отвъдния бряг и кочията им потегли, почувствуваха се сами и свободни. Денят беше слънчев и топъл за това време на годината. Снегът се бе отдръпнал по околните стръмнини, чиито върхове и хребети се издигаха ослепително бели в слънчевата синева. Бледосини блестяха и водите на Голямото езеро, което се простираше надалеко вляво от пътя. Начело на малкото шествие подтичваха шестима конници, а след тях се носеше доста бързо първата кола, в която бяха седнали двамата протокелиоти на княза. На десетина сажена след нея тропотеше с четирите си обковани с железни шини колела кочията на княза, а по-далеко след нея вървяха колите със слугите му, с плячката му и на края други двайсетина конни войници с един стотник. Тоя стотник на име Йов Кондо и още двама от слугите на княза бяха люде на Рун.

Слънцето се бе издигнало доста високо и припичаше припряно в широката и удобна кочия. Четирите колелета ту тропотеха по промит от зимните води камънак, ту шумяха и поскърцваха меко по мокрия пясък, който беше нанесен на много места край брега на езерото, където кривуличеше пътят. Князът се озърна без нужда — наблизу пред тях и след тях нямаше други люде, приведе се към жена си и рече на ромейски като на шега:

— Е, понагостувахме се… Но дома си е по-добре, нели?

Мирослава бе притворила блажено очи срещу слънцето, сега изеднаж ги отвори широко, кимна с глава към коларя уплашена. Ашот също й отвърна с мълчаливо кимване: не бой се, знам какво правя. Коларят се поклащаше на високото седалище отпред на кочията и изглеждаше цял вдаден в работата си, дигнал в двете си ръце юздите на четирите коня. Князът се усмихна близу до лицето на жена си и гласът му сякаш се загуби в тропота на кочията:

— Право да си кажа, дотегна ми това гостуване. — Мирослава пак погледна тревожно към коларя, но мъжът й продължи с недомлъвки и все тъй със затихнал глас: — Той не разбира ромейски… Чуден човек е баща ти… Затворен, мрачен.

— Ние всички сме си малко диви — усмихна му се угоднически и Мирослава лице срещу лице. — Иначе той е много добър.

— Добър… Какво е това настървение срещу Византия! Ако искаш да знаеш, за нас е по-добре да бъдем приятели с нея и да сме под нейно покровителство. Тя е много силна, много!

— Силна е — повтори след него Мирослава, но сякаш за да го задържи по-дълго така приведен към нея, дори посегна към брадата му с върха на пръстите си: — Чувала съм да казва и татко същото. Но вие защо не станете приятели, а воювате…

Ашот хвана ръката й и я задържа:

— Вашите люде не знаят как се държи царство и ще го загубят, вярвай ми.

— А ти кажи на татко. Той ще те послуша. Ти си така умен!

— Той няма да ме послуша. И никой от тях няма да ме послуша. Но ще си строшат главите. Бог да им е на помощ.

— Ами ти… Ние с тебе? Ти ме плашиш…

Той се приведе още по-ниско към нея, целуна я леко по хладната буза:

— Аз мисля за нас. С мене ти се не бой от нищо.

Мирослава като че ли не разбираше добре какво й говореше Ашот. Тя се радваше, че той беше толкова близу до нея, притисна се към него и не думите му, колкото и да бяха тревожни, а неговият приятен глас чуваше тя по-добре и с наслаждение.

 

 

Две недели по-късно при царя влязоха княз Иван-Владимир и съпругата му Теодора-Косара, втората царска щерка след Рипсимия. Заговори най-напред князът:

— Дойдохме да те помолим, царство ти, да ни позволиш да се приберем в своя дом. Аз имам своя земя и свой народ и трябва да бъда там, дето е народът ми. Ако стане нужда ти пак да ме повикаш, аз ще дойда, където ме повикаш. Мисля, че тук вече не съм ти нужен и съм нужен повече на моя народ.

— А ти, щерко, и ти ли искаш да оставиш баща си? — попита Самуил.

Косара се приближи, сложи глава на рамото му и рече:

— С тебе винаги ми е било добре, господарю мой и татко. Но… — обърна се тя към съпруга си: — Но ето такава е съдбата на всяка жена и така е според святото слово, което свързва мъжа и жената завинаги: да бъде тя винаги с него.

Царят се поотдръпна, както бе излязъл по-напред, за да ги посрещне, поотдръпна се и седна на един стол. Той гледаше с радостни очи ту единия, ту другия, драго му беше да ги гледа. Посочи им столове насреща:

— Седнете…

Те седнаха и Косара продължи:

— Там ме чака и моята малка щерка, татко.

Тя искаше да направи раздялата още по-необходима, за да не помисли царят, че бързаше да се разделя с него. Хубавото й лице и умилният й поглед, който тя не сваляше от баща си, показваха, че наистина скърбеше поради скорошната раздяла с него. Скърбеше и царят за своята най-любима щерка, но и се радваше на нейната скръб за него. Той й каза:

— Ето виждаш как е: ти искаш да се разделиш с мене, твоя родител, а бързаш да отидеш при детето си.

— Така ще бъде и с мене някога, татко. И мене някога моята щерка ще ме остави.

— Е… Което е от бога, то е добро. Но ти не ме забравяй и аз отдалеко ще ти се радвам. — После царят се обърна към княза: — А с тебе, зетко, може да се видим и по-скоро. Имаме ние с тебе общ път. Но както ми подаде ти с доверие ръката си, научи и целия си народ да върви с доверие с мене и с моя народ. Ние сме едно, от една кръв, и по-добре ще бъде да сме във всичко заедно. Ако Василий мине през нас, ще дойде и при вас.

— Аз бях с тебе, царю, с най-добрите мъже на моя народ.

— Беше. За общо добро. Върнахме се доволни тоя път. Но все още аз трябва да чакам Василия и да се браня от него. А копнея с цялото си сърце за деня, когато пак ще тръгна да го търся и да го намеря. За това мисля ден и нощ. Ще правим кораби при Драч, за да можем да влезем в Солун. Когато седна в тоя град, царството ми ще стане непобедимо и тогава ще дойде денят, който очаквам.

— Аз няма да те оставя, докато радееш и за моя народ, както за своя. Но дано и бог не ни оставя.

Иван-Владимир и Косара заминаха още на другия ден; бързаха и те да си отидат. Тръгнаха с коне — и те, и людете, които ги придружаваха; до тяхното място, през теснините край река Дрим и още по-нататък на северозапад, нямаше пътища за кочия. По-друг беше и разговорът, който подзеха тия двама съпрузи, когато останаха сами и свободни по пътя край брега на Голямото езеро. И тоя ден беше слънчев и ведър, а снегът се бе отдръпнал вече високо по планинските стръмнини. Тук-там по припеците, край голите още храсти се синееха по влажната земя между посивялата ланшна трева и прогнила шума ранни теменужки, гъсто една до друга. В свежия въздух се носеше и техният дъх, който стига чак до сърцето на човека като оживял копнеж. Княз Владимир яздеше току до жена си, коляно до коляно, и все се извръщаше към нея — дали седи добре тя на седлото. Те мълчаха дълго и мълчаливо се радваха на светлия предпролетен ден — какво можеха да говорят за разтворилата се божия хубост, за дъха на теменужките, който се ражда от затоплената земя? Първа заговори Косара, като вървеше подир мислите си:

— Да не беше ти и да не беше детето ни, не бих се отделяла никога от татко.

Владимир пак я погледна, както беше от дясната му страна, и рече:

— Ти не би могла да бъдеш навсякъде с него. Той е цар.

— Бих го обичала само него, след бога. Чини ми се, че никой не го обича достатъчно, дори и ние, децата му.

Князът се загледа в щръкналите уши на коня си, без да ги вижда; вървеше и той подир мислите си, търсеше ясни думи:

— До него никой не може да стигне. Никой не вярва с неговата вяра. Бог изпраща между людете такива мъже, за да ги водят към добро.

Замълчаха те и двамата, един до друг с конете си. Неколцина от людете им яздеха недалеко пред тях, а по-далеко зад тях скърцаха двуколки; там бяха другите им люде, между които също имаше трима съгледвачи на Рун.

 

 

Княз Иван-Владислав не се чувствуваше най-добре в царския дом, дето беше последен. Някога той се бе прилепил към чичо си и търсеше неговата закрила; беше още слаб, невръстен, унижен поради позорната смърт на баща си. Някога живееше по милост и бе потиснал, прикрил чрезмерното си честолюбие. Сега той стоеше здраво на нозете си, имаше свой дом, свой полк, виждаше се по-горе от всички, при все че беше принуден да сяда на последното място на царската трапеза. Когато започнаха да се разотиват всички от царския дом, Владислав дълго се бори с мисълта да остане сам с чичо си и да влезе под кожата му, но вече много му бе дотегнал унизителният ред и подчинението, което трябваше да спазва близу до царя, искаше да се почувствува сам господар в дома си. И не би го оставила Ирина Радомирова да живее сам под един покрив с царя. Той помоли да си отиде в Охрид със семейството и Самуил не го задържа.

А сина си Радомира царят сам изпрати в Обител. Радомир не се застояваше в бащиния си дом, ходеше на лов, губеше се и по няколко дни в околностите на Преспа. Царят му каза:

— Тебе нищо не може да те задържи тук, на острова.

Радомир му отговори с непремислена откровеност и, както винаги, с думите, които първи дойдоха на езика му:

— Тук може да се лови само риба, пък аз не обичам риболова.

— Тебе в Обител ще ти бъде по-добре. Там горите и планините са по-близу.

Радомир се засмя някак виновно, ала и сега не скри истинското си желание:

— Е, да, татко… Обичам аз Обител.

Като чувствуваше, че Ирина ще се противопостави на мъжа си, Самуил се обърна към нея:

— Идете, идете в Обител.

Ирина не искаше да покаже непокорство, та каза:

— Не е само ловът… Там го чака едноръкият.

Радомир се засмя още по-силно и цял се изчерви, очите му се напълниха с влага. Царят попита:

— Кой е тоя еднорък?

Ирина се позабави с отговора си, но царят го очакваше. Тя погледна мъжа си, дано той да отговори, но после рече:

— Ромей. Радомир го рани, без да иска, и той загуби ръката си до китката. Сега Радомир му е все длъжен, но е и забавен човек едноръкият. Обича и доброто вино.

Отговорът й не беше много ясен, имаше в него и някакъв укор, но царят не попита нищо повече, а насърчи сина си:

— Ти не го изоставяй, щом си виновен пред него. — Той добави: — И не е много весело да се живее под един покрив със стар човек.

— Татко… аз… — сепна се Ирина.

— Знам, щерко — бързо я прекъсна царят. — Драга ми е твоята привързаност. Но идете, идете в Обител, поживейте там сами. И това е нужно.

Княз Гаврил-Радомир и съпругата му заминаха още същия ден с децата си за Обител; замина с тях и най-малката царска щерка Денница.

В Охрид Рун имаше свои доверени люде и нареди там да следят Ароновия син що върши и с кого се среща. Прати той свои люде и с царския син, но не за него, а за жена му.

Сега царят сядаше да се храни с Рипсимия и с незаконородения си син; други на трапезата им не сядаха. В Преспа имаше люде, които биха могли да седнат на една трапеза с царя, но празниците бяха минали и не беше вече време за гощавки. Рипсимия се опитваше да домакинствува на малката царска трапеза. И някак с голямо усърдие, като да искаше да се надпреварва с някаква невидима съперница, като да искаше да покаже някому своето домакинско умение. Искаше да покаже на баща си, че е по-достойна да бъде домакиня на трапезата му от снахата, която си бе отишла. Ала нейното усърдие не беше по угодата на царя. Тъкмо защото искаше тя да го покаже, а беше и много строга със слугите. Той забеляза също, че княгинята беше пренебрежителна към Давид Мокри и явно не би седнала с незаконородения си брат по своя воля. Отдръпваше се от него, да бъде, макар и с два пръста по-далеко, небрежна беше към момчето, когато трябваше да се сложи ново ядене или да се налее вино, тя дори и не го поглеждаше, нито заговаряше с него. Противно беше на царя това високомерие на законородената спрямо незаконородения. И това нейно злобно усърдие. А не можеше да каже тя ни две хубави думи, да се усмихне, като че ли храненето беше някакво наказание, което трябваше да се претърпи.

С тъга поглеждаше Самуил към своя по-малък син. Още от самото рождение на това дете в бащинската обич на царя имаше повече тъга, отколкото радост. И то не беше успяло досега да освободи сърцето му от тая тъга. Може би защото в нея беше и споменът за неговата несретна майка. Но не беше само това. Незаконороденият царски син като че ли носеше в душата си някакъв скрит недъг, някаква слабост. Той беше много мълчалив и плах за всяко нещо; виждаше се, че имаше желание да направи едно или друго, но нищо не можеше да направи както трябва. Това още повече го смущаваше и плашеше, сковаваше волята му. Не беше царският син и телесно като своите връстници; беше висок за възрастта си, но твърде слаб, с тесни рамена и с доста големи стъпала за тъничките си нозе, изчервяваше се силно и побледняваше без видими причини. Не дружеше с никого от връстниците си, пък и те не бяха много на острова. Ходил бе вече на война, а и досега най-мила негова дружка беше Малина Бабчорова, която го бе отгледала. Тъкмо с нея се спря царят да поговори един-два пъти за сина си:

— Не виждам какъв е той, какъв ще бъде. Кажи ти, която си му като майка.

— Той е много добър, честити царю. Като майка си. Много е срамежлив.

— Не говори. Не дружи с никого.

— Той говори с мене. Пита ме за всяко нещо. Смее се, когато му разкажа някаква смешка. Разказвам му приказки, той обича и сега още да ги слуша, по сто пъти разказвани. Не дружи с никого. Не иска. Бои се от людете. Само с владиката сяда понякога и сам отива понякога при него в голямата църква.

Не се зарадва много царят на тая дружба между сина му и епископ Емилиян. След една вечерня в главната преспанска църква Самуил поведе епископа към малкото му жилище в църковния двор. Епископът го въведе гостоприемно в жилището си, като видя неговото желание, седнаха сами в малката стаичка. Царят започна направо, както разговаряше винаги с епископа:

— Чух, че моят по-малък син се среща с твое преосвещенство. Нека бъде тъй, ако младата душа е жадна за християнско благочестие, но аз не желая синът ми да става духовник. Нашият род даде и един светец дори на църквата и това стига.

Самуил говореше спокойно, ала епископът усети в думите му строгост и твърдост, та и той подбра такива думи за отговор:

— Спрях го аз еднаж да поговоря с него, за да видя доколко му е познато словото божие. Това е мой дълг към всеки християнин, а той е и царски син. Никой от нас не става едно или друго в земния си живот без волята божия, нито ти си станал цар без божията помощ. Младият ти син няма да стане и войник без бога, каквито и да са твоите желания за него. Той е плах юноша, макар да не липсва храброст в сърцето му. Притиска го някакво бреме по рождение, като е син на цар и на проста селянка.

Царят се навъси:

— Аз не искам да се намесваш в живота ми както някога. Стой на мястото си, владико, и не се приближавай повече до мене.

— Говоря за твоя син, царство ти, по твое желание и в нищо не искам да ти се меся. Ти помисли за тия две половини в него. Аз няма да кажа нищо лошо нито за едната, нито за другата. Нищо лошо за благородството на царя, но също и за благородството на селянката. Ти помисли за смешението, което е станало в твоя син, и как ще се избистри душата му.

— Говори по-ясно, владико.

— Детето ти знае всичко за своето рождение, за своята майка, а и ти го държа до вчера отделно, като да се срамуваше от него. Оттук започва смешението в него и бремето на душата му. Плашат го и людете, които не на тебе, а на него няма да простят никога греха на родителите му. В душата му, царство ти, зее пропастта между два мира — твоя, царски и господарски, и простия мир на селянката, която го роди.

— Аз ще го издигна до себе си — рече царят.

— Могъщ е гласът на кръвта, царю…

Те млъкнаха и двамата.

Сега царят се заглеждаше по-продължително в по-малкия си син, като сядаше на трапезата само с него и с Рипсимия; гледаше го и мислеше за него, спомняше си какво бе чул от Малина Бабчорова и от епископа, мъчеше се и той самият да го опознае по-добре, да проникне в душата му. Това не беше трудно за Самуила, колкото и да беше детето мълчаливо и затворено, ала тъжни бяха мислите на царя и много пъти се укори той в ума си за него.

В тъжната си самота сега, сред големите си грижи и тревоги, царят се улови още повече за незаконородения. Той караше надменната Рипсимия да приглежда на трапезата по-малкия си брат, както приглеждаше него, често и без нужда, от угодничество, щом като бяха там слугите:

— Кажи да донесат чаша и за Давида. Разрежи месото му. И той е вече мъж. Той ти е брат. Покажи му как да си обърше ръцете; ти си му по-стара сестра…

Рипсимия бледнееше от яд, но бързаше да изпълни бащината си воля, а Давид се червеше от смущение и посягаше да избърше мазните си ръце в косата, която се спущаше на рамената му.

Царят започна сам да води Давида в оръжейното помещение в двореца, показваше му разните оръжия там, как може да си служи човек с тях, учеше го добре да стреля с лък, добре да хвърля копие.

— Ще идваш тук всеки ден и без мене. Оръжието трябва да се държи здраво; с него ще убиваш врага и ще се браниш от неговото оръжие.

Водеше го и в конюшните, яздеше дълго с него, когато ходеше по работите си на разни места около Преспа, отидоха те на два пъти и до Охрид. Водеше го и по войнишки помещения, по твърдините на островите в двете езера.

— Това е твоята работа и грижа, синко. Царството, людете му, войниците му, оръжието, конете, твърдините. Ти си мой син, а утре, когато по-старият ти брат стане цар, ти ще бъдеш вторият човек след него в царството.

— Да, татко — отвърна Давид покорно, готов да изпълни всяка негова повеля и желание.

 

 

Беше лятна вечер, Самуил влезе в предния двор на дома си, следван от Давида. И двамата бяха с воинско облекло, макар и с леки кожени шлемове и леки плетени ризници, с къси мечове; и двамата държаха бичове. Яздили бяха дълго тоя следобед — царят бе ходил със сина си и с други неколцина челници до железния рудник на отвъдния бряг. Още щом влезе в двора, царят съгледа двама мъже на каменните стъпала пред входната врата на палата, седнали там сякаш на прохлада в топлата лятна вечер. Самуил веднага позна Руна, който скочи, щом го видя, скочи и другият мъж след него. Царят се приближи:

— Добри ли вести ми носиш?

Такива думи дойдоха на езика му, като видя по-отблизу лицето на Рун, а погледна и стотника Йов Кондо, който го придружаваше.

— Да влезем някъде сами, царю — рече Рун с глух глас. Той отклони погледа си от царя и добави: — Такива са вестите, които донесе тоя мъж.

Царят въведе и двамата в работната си стая. Яков Рун отказа да седне и рече сърдито:

— В Драч са влезли ромеи.

Едва-що бе седнал, царят скочи:

— Кога? Много ли са?

Рун се обърна към стотника:

— Разкажи.

Стотникът Кондо веднага започна:

— Точно преди четири дни, царство ти. Морето почерня от кораби. Но да почна отначало… Както ми беше наредено, аз придружих княз Ашот Таронит до Драч и останах там да го следя. Пазех се да не ме срещне, ще ме попита какво правя още в Драч. А той всеки ден у твоя тъст, царство ти, някогашния протевон Иван Хрисилий. Оттам излезе всичко, както се узна. Там са били и двамата синове на протевона, твоите шуреи, в Драч са се крили отдавна… Веднага излязоха по улиците и са постоянно със заповедника на ромеите Евстати Давномил.

— По-накъсо — рече царят. — И по-ясно говори.

— Те са наредили всичко — избърза стотникът и продължи: — Ашот Таронит и тримата Хрисилиевци, бащата и синовете му. Те сами са се похвалили, говореше се из целия град. Писали са писмо до втория Василий, люде са изпратили. Следях аз Таронита, но откъде ще узнаеш… Корабите са довтасали през нощта, преди четири дни. И веднага се изсипа войска. Нашите, доколкото имаше войска и люде от управлението, побягнаха. Които попаднаха в ръцете на ромеите, затриха ги. Също и от тамошните българи мнозина затриха. Аз се предреших с двамата мои люде и целия ден ходих и цялата нощ, но не можеше да се стои повече, пък и трябваше да тичам насам…

— Колко са ромеите? — попита царят. Той беше силно побледнял и дишаше тежко, но очите му блестяха остро и с нищо не показваше смут. Недочакал отговор, продължи: — А корабите им?

— Каза се, че са слезли шест тагми. Корабите аз ги броих: петдесет и три големи и по-малки.

В ума на царя беше непрекъснато дъщеря му Мирослава, но той не спомена името й от някакъв смътен, непреодолим страх, пък и не искаше да покаже, че се тревожи за нея колкото и за Драч. Ала стотникът Кондо сам заговори и за нея:

— Още на първия ден, царство ти, твоят зет и щерка ти заминаха за Цариград с три кораба. Викал го василевсът, така се каза.

Царят подигна колеблива ръка, мушна я под брадата си, но мигом я свали, сякаш се уплаши от това свое движение.

— Всичко ми е ясно — рече той, обърна се към Рун: — Моите роднини там са ме предали. Шест тагми войска… Нека са малко повече или по-малко. Ще стоят в Драч като нож зад гърба ми. А зад тях е морето, корабите им. Ще ги пазят и стените на Драч. Аз трябва сега да дигна половината си войска срещу тях, да ги обсаждам… няма да има край. И трябва да разкрия гърба си към Василия. Василий иска да ме удари от двете страни. Ще помислим за всичко. — Той искаше да скрие голямата си тревога, голямата си мъка, да ги потисне и в себе си, та рече на двамата мъже спокойно, любезно: — Останете да вечеряме заедно.

На вечерята в трапезарията не се спомена нищо за Драч. Пък и царят скоро се прибра в стаите си.

 

 

В малката трапезария останаха сами княгиня Рипсимия и княз Давид Мокри. Княгинята се поприведе и се огледа, като мачка, която е откраднала къс месо от готварницата. Слугите си бяха отишли, вратата беше затворена. Тя се приведе още по-ниско към незаконородения си брат на другата страна на трапезата със страшни очи и остро изсъска:

— Ти какво си мислиш… Царски син наравно с мене, с брат ми, с… Ти си копиле и майка ти беше дрипла! Не забравяй това!

Момчето се придръпна уплашено, скочи от стола си, сякаш да побегне:

— Царят ми е баща! И да не говориш лошо за моята майка!…

— Баща… Той може да има и други синове като тебе. Такива са мъжете. Къде ли не е ходил, с кого ли не се е срещал. Баща! Ти по-добре помни майка си и не се завирай между нас.

Уплашените очи на момчето плувнаха в сълзи, гласът му трепереше от безсилно негодувание:

— Аз няма да забравя майка си, макар да не я помня. Малина Бабчорова казва, че е била същинска светица…

— Ха, светица… Щом се е дала на женен мъж, а може да е спала и с други мъже. Невенчана легнала с баща ми, а той може и да не е бил първият. Той може и да не ти е баща, чу ли? Щом майка ти, такава разпасана…

— Мълчи! — изрида момчето и приповдигна ръце, готово да се нахвърли върху княгинята.

Сухото й лице, покрито сега с червени петна, сияеше цяло от нечиста радост, изблещените й очи горяха с мътен блясък. Тя също се изправи, подпря се с две ръце на масата. Момчето я гледаше с ужас; нейното възбудено, грозно лице му изглеждаше страшно, като лице на юда, която ще те грабне със зловещ писък, ще те дигне високо във въздуха и ще те пусне оттам, а ти ще загубиш ума си от уплаха. Малина Бабчорова му бе разправяла за юди и самовили, а ето сега виждаше страшна юда пред очите си. Давид не разбираше добре всичките й думи, но долавяше смисъла им, сладостта, с която ги произнасяше тя, потисканото, скритото сладострастие в задъхания й глас. Тя повлече ръце по масата и тръгна дебнешком към него с тихи, меки стъпки, приближи се с отпусната долна челюст, чуваше се бързото й сухо дишане. Давид стоеше като омагьосан, трепереше цялото му тяло от погнуса и омраза, но и от някаква приятна премала. Рипсимия се спря пред него, дигнала към лицето му криви пръсти, после замахна да го удари, но изеднаж сложи и двете си ръце върху рамената му. Преди да седне на трапезата, той бе свалил плетената си ризница и бе облякъл дреха от меко бежово кадифе, старата мома плъзна ръце по гърба му и го притисна на гърдите си, притворила клепки, стиснала зъби, близу лице срещу лице, да го докосне с хлътналата си буза. Сетне в нов някакъв порив тя дръпна ръцете си от тялото му като от огън, блъсна го, простена жално и бързо излезе от стаята.

Давид стоеше с отпуснати ръце, някаква опустошаваща горещина бе преминала през цялото му тяло, той едвам се държеше на нозете си. В ума му, в самия му мозък горяха злите думи, които бе изрекла Рипсимия за милата му майка, за царя — баща му, който може и да не му беше баща… Той се огледа като загубен в пустиня, притисна ръце на лицето си и избухна в отчаян плач.

 

 

Радой стоя дълго в преддверието, сядаше и пак ставаше да ходи, да влачи нозе нагоре-надолу по широките дъбови дъски на пода. Царят отдавна не се бе бавил толкова много за лягане. Най-сетне слугата влезе сам в стаята му — ако го изпъди, пак ще си излезе. А царят го посрещна прав сред стаята, като че ли го бе чакал нетърпеливо, в насрещния ъгъл зееше полуотворена вратата към спалнята му. Както всяка вечер преди лягане, но и не беше както всяка вечер. Царят беше същият, но и не беше същият. Дрехите му бяха същите, побелялата му коса, брадата, все още тъмните му вежди, откроените очи, но това същото лице бе изсъхнало, стопило се бе за толкова късо време и той стоеше сред стаята като човек без душа, дори и очите му бяха угаснали. Сърцето на стария слуга замря, но той бе свикнал да не се учудва на нищо и като се преструваше, че не забелязва никаква промяна, искаше да върне, да съживи царя. Слугата тихо попита:

— Ще си лягаш ли вече, или да почакам още?

Самуил не отговори веднага, но после се чу гласът му, задавен, прехрипнал:

— Дойде ли най-сетне… Ти, дърдорко! Пак ли ще ме съдиш ти, праведнико… Виждаш само недостатъците у людете, само ти безгрешен! Иди извикай и владиката. И той като тебе, право в рая ще влезе.

Радой го погледа някое време покорен, уплашен, с голяма мъка; никога не беше виждал господаря си в такова отчаяние. Сетне той мина край него — нека царят го ругае, нека го удари, нека го ритне с нога, само да излее някак мъката си. И пак сякаш нищо не бе забелязал, нищо не бе се случило. Той и не знаеше какво се бе случило, но виждаше, досещаше се, че беше нещо страшно. И тоя сатана Рун бе идвал, стоял бе затворен с царя проклетият богомил… И другият с него какъв ли огън, каква ли отрова бяха излели те в сърцето на царя… Той всичко ще му каже, всичко ще му изповяда, виждаше се, не можеше да задържи повече сърцето му някаква преголяма мъка. И Радой мълчеше покорен, преструваше се, че нищо не забелязва. Влезе в спалнята, остави вратата широко разтворена: ето, царю, той е тук; викай по него, карай му се, бий го! Стига да ти олекне. Той ти е слуга; той ти е млечен брат и ти си негов брат. Той разгъна царското легло с привични движения, потърси на мястото й нощната му дреха. Самуил стоеше все така неподвижен сред стаята и не виждаше какво правеше слугата му оттатък. После той продължи:

— … Нели аз съм я родил… плът от плътта ми. Моя родна дъщеря! И тя ме предава, с предателя отиде. Тя го въведе в дома ми, сложи го в пазвата ми. Ашот Таронит! Той ми беше враг и ми беше роб, но аз забравих. В дома си го приех, свой син го нарекох. Родната ми дъщеря ме подмами, заблуди ме и сега избяга от мене, с предателя отиде. Няма и да я прокълна, не е нужно. Нищо вече не ми е нужно… — Той се извърна към отворената врата на спалнята, където беше слугата му, но не го потърси с поглед: — Ти сега ще кажеш: щом си цар. А тебе не ти е позволено да се оставяш да те мамят, да въвеждаш своя враг в дома си! Той е враг на царството ти и не може да бъде твой приятел. Всеки ще те осъди, всеки ще те прокълне. Реки от кръв проливаш, царството държиш в ръцете си, синовете взимаш от ръцете на майките им…

Царят млъкна и сякаш се ослушваше, очакваше да чуе някакви гласове. Оттатък шумолеше слугата му.

— Защо мълчиш! — викна Самуил с гневен, прояснен глас и цял се обърна към отворената врата. — Говори! И знам какво ще кажеш. Цар! Глупец, а не цар. Търси предателя, а го е прибрал в пазвата си, в леглото на щерка си. Говори, слуго! Мълчиш. Сега всички ще мълчат около мене, пред мене, но аз знам какво могат да ми кажат. Срам! О, какъв срам… — Той изеднаж зашепна: — А сега трябва да държа още по-здраво!…

Радой се изправи пред него с нощната му дреха в ръце:

— Да беше си легнал, царство ти…

Гласът на слугата беше тих, спокоен, ласкав.

— Сега няма да има милост за никого — рече царят. — За никого! Глави ще свалям. На кол ще набивам. На коне ще разчеквам. В мъчилищата ще пращам. Да можех да я хвана сега за косата… Щерка ми! От нея ще започна най-напред… Иди ми повикай Рун! Искам да видя Рун още сега.

Слугата стоеше пред него с дрехата му кротък, покорен; голяма скръб изпитваше той, като виждаше мъката на своя господар. Гледаше го мълчаливо и мигаше, мигаше с уплашени очи. Не, Рун не! Той няма да посъветва царя за добро в големия му гняв. Той е сатана и страшилище…

— Ти сега по-добре да си легнеш, господарю… Да преспиш с тия мисли и утре, с бога напред, ще решаваш.

Радой никога не бе говорил така ясно, без запъване, с такъв добър, сговорчив глас. Царят чу и разбра всяка една от думите му. Поколеба се още някое време, после се отправи към спалнята си. Повлече нозе след него и Радой. Като влязоха и двамата в царската спалня, слугата тозчас започна работата си и Самуил кротко се остави в ръцете му. Те бяха за всичко сговорни сега, както през целия им общ и толкова дълъг вече живот, дори за всяко движение, та преобличането на господаря вървеше бързо и леко.

— Ти добре казваш: да преспя с тия мисли… В гнева си човек може погрешно да реши. За царя това не е позволено.

— Тъй, тъй, го-господарю…

— Да дам воля на Рун… А това ще рече… да пусна звяра от клетката. И това не е позволено на царя. Той трябва да държи в клетка всички зверове.

— Така е, царю.

— Да задържи най-напред звяра в сърцето си. Големия гняв, голямата болка… Но как ще спя аз тая нощ, как ще преспя…

Сложи го слугата му като дете в леглото. И все си намираше работа наоколо, за да не го остави наеднаж сам. Но царят бе надвил вече кипналата ярост в сърцето му. Вълната се блъсна в крайбрежната скала, но после се върна с тих шум и се сля, изчезна в дълбините.