Димитър Талев
Погибел (1)

I

Наближаваше време жените да станат от вечерната трапеза, но княз Иван-Владислав стана преди тях. Той помоли царя за позволение да се оттегли — болял го зъб, и напусна малката трапезария, дето се хранеше царското семейство, когато нямаше гости. Качи се на втория кат, където бяха царските покои и стаите на цялото семейство, но не се отправи към своята спалня, а зави по противоположна посока — по ходника, който водеше към стаите на момичетата. В дъното на тоя дълъг ходник беше стаята на Ирина Каматерос, ларисчанката. Младият мъж мина с бързи, тихи стъпки по слабо осветения ходник и се спря за миг пред вратата на Иринината стая, огледа се: тихо беше по целия кат в тоя час и пусто. Ароновият син натисна заключалката, влезе безшумно и затвори вратата след себе си.

Пред стаята на младата девойка имаше неголямо, скромно наредено преддверие, осветено от бронзов светилник. Иван-Владислав дръпна встрани двойната завеса и влезе в самата стая. В огнището, вляво от вратата, пламтяха купчина цепеници, а край отсрещната стена беше леглото на девойката, издигнато на две стъпала; в треперливата светлина, която идеше от огнището, се белееха възглавниците и разгънатите завивки, коприненият балдахин над тях с приподигнати краища. Моминското легло очакваше своята стопанка. В стаята беше топло и ведно с мириса на пламтящите дърва, на пушъка, който се прокрадваше изпод навеса на огнището, наоколо се долавяше някакъв аромат, свеж и сладостен — това беше скрито някъде благоуханно масло или пък самият въздух в моминската спалня. Иван-Владислав огледа всички ъгли на стаята, черните му очи проблясваха остро в гъстия и топъл здрач. Той влизаше тук за пръв път и влезе като крадец.

Ирина Каматерос отдавна бе привлякла вниманието му със своята хубост, но той не се издаваше. Завари я в семейството на чичо си преди години, когато и той бе въведен не по своя воля в това семейство, и се държеше към нея както към всяка от братовчедките си. Не се заглеждаше той и в приятелките на своите братовчедки, не посягаше и към младите слугини в чичовия си дом — боеше се от всякакви усложнения с жени и най-много в тоя дом. Жените за него бяха временна нужда и той лесно ги намираше, когато му потрябваха. Иначе Ароновият син искаше да изглежда благопристоен момък, особено пред очите на царя. Но това беше лесно в Охрид и още по-лесно, когато ходеше с войската по други селища; жени се намираха навсякъде и още повече за един княз. В Преспа, дето се засели от някое време царското семейство, това стана много трудно. В Преспа живееха семействата на неколцина от най-приближените люде на царя, живееха войници и работници; така, близу до царя, не се намираше дори най-обикновена кръчма, а още по-малко други някакви весели заведения, не се намираше лесно и жена, която да прибере чужд мъж за малко. Владислав бе забелязал как се подготвяше отдалеко женитбата му с Мария Полемархова, по-голямата щерка на Димитра Полемарх, но това беше друго. И като остана така в трудност да си намери жена, когато му беше нужно, Владислав взе да се заглежда в Ирина Каматерос. Не можейки да намери другаде извор, за да утоли жаждата си, ще посегне най-сетне и към забранената чаша. И може би не ще бъде така трудно да я вземе.

Ромейката беше много хубава. Тя беше по-висока от него, край нея той изглеждаше дребен и може би затова доскоро сякаш не я забелязваше като жена. Той искаше да държи жената в ръцете си, а не тя да стои над него. Знаеше се още, че пленницата от Лариса копнееше в сърцето си за царския син, за Радомира, дори и след като се ожени той за маджарката. Но сега тя все пак трябваше да се откаже от него; Ирина и рядко го виждаше, откакто се настани царското семейство в Преспа, а княз Гаврил-Радомир остана да живее в Охрид с младата си невеста. Тя сега може лесно да се обърне към Ивана-Владислава, който беше като втори син на царя. Какво е тя? Една пленница, една робиня, прибрана по милост. Жена е тя най-сетне… Иван-Владислав Мокри никога не се е отказвал от нещо, което е наумил еднаж да постигне, да вземе… Ирина Каматерос знаеше, че той я желае — казвал й го бе с погледи, с думи, сега пък ще го намери тя в стаята си.

Той не чака дълго. Някъде вън се зачу глух шум, зачуха се бързи стъпки по каменните ходници, сподавен говор. Жените се прибираха по стаите си. Ароновият син застана до огнището с лице към входа на стаята. Чу се как изтропа заключалката на вратата зад спуснатите завеси, после тракна и вътрешната заключалка. В настъпилата след това тишина зад завесите го чу шумолене на дрехи, тихи стъпки насам-натам из преддверието. Владислав чувствуваше присъствието на жена отсам заключената врата, чувствуваше се вече насаме с Ирина и сякаш обръч попристегна гърдите му. После той видя как една ръка дръпна завесата, а заедно с нея проникна широк лъч светлина, показа се там със светилник в ръка и Ирина Каматерос. Тя забеляза начаса неканения гост край огнището, едвам доловим трепет премина за миг по цялото й тяло. Остро проблеснаха очите и, но с нищо друго не издаде голямата си изненада и уплаха. Гневно се сключиха черните й вежди, тя премина с бързи стъпки до ниската масичка край леглото, сложи там светилника и рязко се обърна към младия мъж:

— Какво търсиш тук? Излизай веднага!

— Е-е… — изви ръце надире Владислав, поклати се на нозете си. — Не искаш ли гости…

Ирина се спусна към завесата — да я дръпне, да отключи и вратата на преддверието, а Владислав помисли, че тя иска да избяга или да вика за помощ, и с един скок се изпречи пред нея. Девойката и сама се спря срещу него. Светилникът я озаряваше отстрани и тя беше някак цяла в светлината му, висока и стройна, в бяла вълнена дреха с дълги ръкави, пристегнати до самите китки. Препасана беше с широк колан, покрит с гъсти разноцветни копринени везби, по които пробляскваха сребърни нишки; такива везби се виждаха и по високата яка на дрехата, по ръкавите и долу, по самия й край, както беше провесена на широки дипли. На шията на младата жена святкаше наниз от едри сини камъни, но те бяха като някаква малка прибавка към шията й, изправила се тънка и гладка от високата яка. В гъстата й черна, едвам чупната тук-там коса меко сияеха две редици едри бисери. Други накити нямаше по нея. Лицето й бе леко побледняло, но необикновено големите й очи изглеждаха още по-черни, с високо извитите вежди, с кръглите си зеници, както се бяха разтворили цели и пламтящи, но сега не от страх, а от едвам сдържано раздразнение. Ароновият син никога не беше я виждал така възбудена, винаги му бе изглеждала прекалено затворена, студена, прекалено мъдра. Сега я виждаше нова и желанието му да я обладае пламна с още по-голяма сила. И не ще да е тя толкова студена и… целомъдрена…

Те не си казаха нищо повече, сякаш и двамата видяха изеднаж, че бяха излишни всякакви думи. Той посегна да я улови, а тя дигна ръце да се отбранява. В следващия миг те се нахвърлиха един срещу друг и се вкопчиха здраво, започна се борба упорита, яростна. Той се ловеше по нея, стискаше с дива стръв тялото й, напрягаше всички сили да я събори под себе си и не гняв бушуваше в сърцето му, а все по-голяма страст и жажда, вълчи глад за това едро, гъвкаво и трепетно, разгорещено тяло. Когато девойката се огъваше за един миг под напора му, той я тласкаше с удвоени сили към леглото, но в следващия миг усещаше как се удвояваха и нейните сили. Нейното упорство и цялата й сила идеше от едно непреодолимо отвращение, тя усещаше с болезнена погнуса близостта на чуждата плът, всяко докосване на чуждите ръце. Тя искаше да отблъсне насилника, да го отстрани от себе си, да го изтласка вън от стаята си и някаква тъмна, зла радост оживяваше в сърцето й, когато усещаше, че тялото му се поддаваше на силата на нейното тяло. Борбата продължаваше мълчаливо; продължаваше с мрачна решителност или с някаква студена, упорита пресметливост и ни единият, ни другият разчиташе на отстъпка и милост. Чуваше се само пресекналото им хрипливо дишане, как единият или другият несъзнателно ще простене или остро ще скръцне със зъби. Те се мятаха като живо кълбо от едната стена до другата, ще се протегне крак, после ръка, глухо тропотеха стъпките им по пода — покривките и животинските кожи по него бяха разхвърляни и набрани по краищата и ъглите на стаята. По едно време и двамата, както бяха вкопчени, се понесоха към огнището, да се търкулнат заслепени сякаш в самия огън. Започнаха и да се удрят, да се дращят с нокти, да се хапят, потекоха кърви по лицата им, по разголените им меса. Вече се задъхваха и се виждаше голямата им умора, движенията им натежаваха все повече и тъкмо сега Иван-Владислав усети как с някакъв нов изблик на сили ромейката се опитваше да се докопа до късата мечица, която носеше той винаги на кръста си. Младият мъж отеднаж се отдръпна на премалелите си нозе, полюшна се назад и Ирина Каматерос. Те се разделиха като по даден знак.

Спряха се на два разтега един срещу друг, отпуснати на разтрепераните си нозе, с провесени ръце; натежали бяха и главите им, гърдите им се дигаха и спадаха с шумно, пресипнало похъркване; висяха косите им, полепнали и мокри от пот и кръв, висяха по тях и изпокъсаните дрехи. Лицата им бяха пребледнели от умора и лъснали от обилна влага, само очите им все още горяха от безумна ярост и омраза.

— Излизай — изсъска остро девойката. Влажните й, жадно разтворени устни помръднаха беззвучно, после тя глухо изрече: — Ще повикам слугините да те изхвърлят…

— Ще кажа — изкриви той тънките си устни в злобна усмивка, а очите му оставаха все тъй пълни с омраза и незадоволена похот, — ще кажа, че ти ме повика в стаята си…

— Глупак… — провлече тя затихналия си глас, разтвори ръце, посочи и него с разтрепераната си брадичка: — Погледни се… Ето и аз… Нели ще видят как съм те посрещнала…

Той се огледа, като че ли отеднаж се събуди от сън, и току повлече нозе към вратата. Чу се как изтрака заключалката оттатък завесата. Пристъпи нататък и ромейката, за да заключи вратата си след него.

Като излезе от стаята на Ирина Каматерос, Ароновият син имаше само една грижа: да се прибере в своите стаи, без да го забележи някой. Нащрек беше и сега неговият остър, хладен разсъдък, макар кръвта да кипеше в жилите му. Той пооправи косата и дрехите си и тръгна смело по дългия, пуст ходник. Тук-там зад някоя от вратите се дочуваха глухи, неясни гласове, някоя можеше и да се отвори всеки миг, но Иван-Владислав вървеше с твърди, макар и не много шумни стъпки, черните му очи блестяха в полумрака някак предизвикателно: той беше готов да посрещне всекиго и да даде отговора си. Не се показа никой по ходниците, докато князът се прибра в стаите си; беше късно, прибрали се бяха вероятно и слугите, само стъпките на нощните стражи едва се дочуваха откъм широкото преддверие на долния кат. Той се огледа за слугата си и като не го видя, започна сам да се приготвя за лягане. В тоя миг влезе и слугата — дребен, пъргав момък, с живи, но уплашени очи.

— Защо не си на мястото си? — попита Владислав спокойно и дори небрежно; в същото време, без да бърза, откачи от стената една волска жила, облечена в тънка кожа, и пристъпи към слугата.

— Аз дойдох веднага тука, господарю, щом ти излезе от трапезарията, но… Но ти не беше тука, госпо… — въртеше уплашени очи момъкът, дребното му лице побеля, но той не направи ни едно движение, за да се защити, да се отдалечи.

Иван-Владислав, все тъй без да бърза, го удари силно по лицето с волската жила, сетне с нов удар зави жилата около голия му врат:

— Да знаеш мястото си. Да знаеш мястото си, скоте!

Князът беше доволен, че слугата не беше го видял, когато се връщаше от стаята на Ирина, но и това беше нужда и жажда на сърцето му — да бие, да вижда страх и болка по лицата на другите. Слугата знаеше, че трябва да претърпи ударите му, иначе, ако се бе опитал да се запази, те щяха да бъдат много повече. Волската жила висеше постоянно на стената или пък беше в ръцете на господаря.

В спалнята на княза не беше много топло, студено беше и леглото му. Иван-Владислав знаеше, че голямата топлина е вредна за човешкото тяло и търпеливо понасяше студенината на леглото си. И бе престанал да мисли за Ирина Каматерос, сега мислеше за Мария, щерката на Димитри Полемарх.

Между малцината боляри, които живееха заедно с царя в Преспа, беше и Полемарх. Откакто Самуил се прогласи за цар, Димитри Полемарх беше навсякъде с него. Това ставаше невинаги по желанието на царя, но Полемарх винаги успяваше да се нареди до него. Той бе решил и да се сроди с царя и бе направил вече всичко, за да наложи тая своя мисъл на Самуила, също на Ивана-Владислав, когото искаше да направи свой зет. Иван-Владислав, оцелелият син на Арона Мокри, можеше да стане и цар един ден, ако, не дай, боже, се случеше нещо с Гаврила-Радомира, единствения син на Самуила Мокри. Ето и дотук стигаше сметката на Димитри Полемарх. Той не пропущаше случай да подхвърли подходящи думи и на царя, и на Владислава, каза, което беше нужно, и на жена си, и на по-голямата си щерка Мария. Сега Иван-Владислав, докато затопляше студеното легло с тялото си, мислеше за Мария Полемарх, мислеше за своята женитба.

Той наближаваше тридесетте години и отдавна му беше време да се ожени. Но винаги бе подчинявал всичките си мисли на една своя главна мисъл — да стане едни ден цар български, та същото беше и с женитбата му. Би искал да се ожени за девойка от царска кръв, ала освен братовчедките му други такива девойки в България нямаше. Така не можеше да продължава повече — нужно беше да се ожени, да му се народят деца и щом като нямаше за него жена от царска кръв… Боляринът Димитри Полемарх го канеше в дома си и дори много по-често, отколкото беше редно и прилично; той го закачаше по-често от всички други за закъснялото му ергенство, но с някаква покровителствена загриженост и много пъти в присъствието на царя. Владислав виждаше какво иска Полемарх, а вече и се говореше в Преспа за женитбата му с Мария Полемархова. Девойката беше грозна — хубава беше само кожата на лицето й, наследила я бе от своя баща, но Иван-Владислав решаваше всичко най-напред с ума си. Димитри Полемарх беше между първите войводи и боляри на царството, един от най-близките люде на царя, най-хитрият между тях, а тая женитба би го приближила още повече до престола. Димитри Полемарх беше и много богат.

Докато затопли студеното си легло тая нощ, княз Иван-Владислав Мокри реши да се ожени за Мария Полемархова. И веднага заспа.

 

 

На другия ден неочаквано пристигнаха в Преспа княз Гаврил-Радомир и съпругата му княгиня Маргарета. Макар да бе минал вече празникът на свети Атанас, денят беше много студен и беше чудно, че двамата млади съпрузи бяха тръгнали на път в такова време. Но скоро всичко стана ясно.

Княгиня Маргит побърза да смени пътническите си дрехи и веднага изпрати да помолят царя от нейно име да я приеме. Влизайки, следвана от тълмача си, в царската работна стая, където я чакаше Самуил, княгинята видя там своя съпруг, който бе дошъл при баща си преди нея. Младата жена мигом забеляза, че двамата мъже бяха говорили за нея — това личеше по смутеното лице на Радомира, който не можеше да се преструва и прикрива; с други очи я гледаше сега и царят. Толкова по-добре — помисли си тя и бледото й опнато лице придоби още по-студен, по-упорит израз. Тя прихвана с малките си ръце тежката дреха от черно кадифе и се поклони пред царя прекалено дълбоко, но не поднесе за бащинска целувка челото си, както беше обичай. Самуил я покани да седне и сам отиде да седне по-близу до нея, посочи и на сина си един стол насреща. Царят бе дочул едно и друго за живота на двамата млади люде, а сега, след разговора си с Радомира, знаеше и това, за което никой не беше му говорил. Той се обърна към младата си снаха:

— Радомир ми каза, че искаш да заминеш за Маджарско, при негово царство баща ти. Ти не си много отдавна тук, при нас, а и времето с тоя студ не е сгодно за дълго пътуване.

Тълмачът преведе думите му, преведе и нейния отговор:

— Не ме спирай, твое величество. Голяма е тъгата ми за родния край, за бащиния ми дом. Не мога повече… искам да ги видя. За студа има топли дрехи.

Царят мълчаливо я гледаше и като че ли не бе чул отговора й. Той си мислеше: „Тя няма да се върне… Виждам…“ Сродяването му с маджарския крал беше от голяма полза за царството, но можеше ли да спре кралската щерка, която искаше да си отиде? Каква ще бъде ползата, ако я задържи насила или с някакви хитрувания? Полезно ще бъде това сродяване, ако е истинско. Самуил мислеше също и за живота на сина си. Не бе излязла щастлива женитбата му с маджарката, както неговата някога с Агата. Маджарката беше също чужда и оставаше чужда. Това бе научил от сина си и бе разбрал още по-добре със сърцето си. Не ще може да спре той чужденката, която не беше се сродила с дома му, със земята му и искаше да си отиде. Той обърна невесели очи към нея и все пак рече:

— Почакай поне да попреминат студовете. Още е зима. Негово царство баща ти ще помисли, че съм те изпъдил или че си побягнала от недоволство и нетърпение. Сетне царят изеднаж добави: — Не, няма да те пусна в това време. Нека се позатопли времето. Бъди по-търпелива, щерко.

Това беше опит да запази ползата за царството си, да запази и брака на сина си, ако можеше още да се запази нещо. Лицето на княгинята стана още по-упорито и тя дръзко отговори:

— Моят баща никога нищо не ми е отказвал.

— Не искам да ти отказвам и аз — рече царят и продължи: — Но не е разумно да се тръгва на такъв дълъг път по това време и аз не ти позволявам да пътуваш. Няма да ми се сърди негово царство баща ти, че временно го лишавам от радостта да те види, но много повече ще ми се сърди, ако те пусна на път сред зима.

Княгиня Маргарета стана бързо, поклони се на царя, а бледото й лице сега изразяваше нескривано недоволство и обидена гордост. Тя излезе мълчаливо и без да погледне ни царя, ни мъжа си, следвана от тълмача, който вървеше навсякъде с нея. Гаврил-Радомир едвам я дочака да изчезне зад вратата.

— Нели виждаш, татко — засмя се неуместно той. — Не иска да стои повече. Не че й е дожаляло толкова за Маджарско… Нека си върви! Дотегна ми. Не я обичам.

Самуил гледаше със строг и тъжен поглед засмяното по момчешки лице на сина си. И рече:

— Ако си отиде, тя вече няма да се върне. Мене така ми се чини. А с това ще се развалят добрите ни отношения с маджарите. И за тебе не е добре, че се разделяте толкова скоро. Аз няма да я пусна сега, но не мога да я задържа за дълго. Опитай се ти да я задържиш. Само ти можеш да я задържиш, ако има още какво да ви свързва.

Младият мъж приподигна нехайно широките си рамена. Уловил строгия поглед на баща си, той рече бързо:

— Добре, татко.

Царят въздъхна и му направи знак да го остави сам. Радомир излезе.

Кралската дъщеря показа своя тежък нрав още от първите дни като дойде в България. Новите й люде я посрещнаха с радост и с голямо внимание. Те бързаха да й покажат всичко в нейния нов дом и в града, дето щеше да живее отсега нататък. Чужденката не задържаше върху нищо погледа си по-продължително, нищо не можеше да я учуди и очарова. По-голямо любопитство показа към облеклото на българките, към хубавите източни платове и към сложните български везби. Зарадва се, доколкото можеше да покаже радост, на голямото Бяло езеро и на планините наоколо — тя не беше виждала такава дълбока и толкова бистра вода, такива високи планини. Самуил подкани сина си да я вози по-често на чун, да я води на лов из околните гори. Към людете маджарката се държеше с голяма надменност и студенина, дори и към царя, като спазваше към него строго, прекалено приличие. Ирина Каматерос тя и не можеше да търпи близу до себе си.

Преситила се бе скоро княгиня Маргит и на младия си съпруг. Преди тя гледаше все да го отдели от другите, да се затвори насаме с него, но те бяха различни люде, нямаха дори един общ език, за да говорят помежду си, а гладът на плътта е като всеки глад — насища се и се пресища. Като нямаше какво да я свързва повече дори и с избрания от нея съпруг, кралската щерка намрази още по-много новата своя земя, новите свои люде и нямаше вече никакво търпение да живее сред тях и с тях. Тя излезе от работната стая на царя, решила да напусне България и без неговото позволение, което бе дошла да иска чак в Преспа. Сега най-близък неин човек тук, в двореца на българския цар, беше тълмачът и, когото бе довела със себе си от своята родина. Като излезе от царските стаи и отмина застаналите пред вратата стражи, тя се поизвърна към тълмача си и рече гневно, през зъби на своя маджарски език:

— Ще избягам…

 

 

На излизане от работната стая на баща си Гаврил-Радомир срещна Ирина Каматерос. Той се изненада, че я виждаше тъкмо тук, но много по-голяма и дори несдържана беше радостта му от тая неочаквана среща. Той приподигна ръце, да докосне дружески девойката:

— Къде си… Откога не съм те виждал! Къде отиваш сега?

Радостно заблестяха и големите черни очи на Ирина, бялото й лице бързо се заля с руменина.

— Не смея да се движа много из двореца, докато е тук съпругата ти… — рече тя, а съвсем друго говореха очите й. Но тя поиска да покаже, че бе изрекла шега, опита се в същото време да прикрие блесналата радост в хубавите си очи и добави важно: — Царят ме вика понякога да му пиша писма на ромейски. И сега… но чаках да излезете. — И тя пак не се сдържа: — Княгиня Маргит мина край мене и благодаря на бога, че не ме забеляза. Пък и аз се позакрих. Беше много сърдита.

— Остави я… — сви лице Радомир с голяма досада. И току побърза да каже: — Тя иска да си отиде в Маджарско. Затова сме тук… за позволение от татко.

— Да си отиде… — повтори след него Ирина. Тя примига бързо-бързо с дългите си ресници и пак отвори още по-широко очи, пълни с изненада и нетърпеливо очакване. Руменината от лицето й изчезна и дори страните й леко побледняха. Тя попита със затихнал глас: — Но как… да си отиде! За… дълго ли?

— Ами за дълго — отговори князът и сякаш знаеше, че тя очакваше отговора му със затаен дъх; после той обясни: — Домъчняло й е за Маджарско, пък аз знам, че не иска да стои повече у нас, иска да си отиде и не мисли да се връща. Тя и сама ми е казвала… Нищо не й харесва у нас, сърди се, гнуси се, на всичко се противи, а у тях всичко било най-хубаво и людете били по-други. И мене вече ми дотегна. Да си върви, щом там й е по-добре, само татко… не и позволява.

Блесналият поглед на девойката пак помръкна при тия няколко последни думи. И тя отвърна, като че ли повече за себе си, да успокои и вразуми себе си:

— Но, да. Царят няма да й позволи. Тя ти е жена и как тъй ще те напусне. Няма ни една година, откакто сте се оженили. Не се скъсва лесно такава връзка. И църквата няма да позволи. Няма да позволи и маджарският крал, баща й.

— Тя казва, че баща й мисли само как да й угажда.

— А ти… С тебе не ще да й е било много лесно. Може да си я карал някога да ти изува калните скорни^[1].

— Карал съм я — отговори Радомир. Сетне той се засмя с цялото си лице: — А тя… очите ми да издере. Караме се всеки ден, за всяко нещо.

— Тя не ти е слугиня. Там у тях навярно е по-иначе.

— Като си дойда в студа с кални скорни и вляза направо при нея, при огнището… кой ще чака слугите! И нели тя ми е жена — защитяваше се разпалено Радомир и току попита: — Ти, като се омъжиш, няма ли да изуваш скорните на мъжа си?

— Ще ги изувам — отговори Ирина просто. — Ще ги изувам, когато той е уморен и премръзнал, винаги, когато бърза, и винаги, когато иска, когато му е по-приятно да ги изуя аз, а не слугите.

— Виждаш ли? — засмя се той радостно на думите й. — Ние сме по-други люде. А тя — намръщи князът изеднаж русите си вежди и се заоплаква като сърдито момче: — Тя ми се големее, като че ли не ми е жена.

Те стояха един срещу друг, двама млади хубави люде, и тя едра, стройна, едва с една глава по-ниска от младия великан и нямаше никаква преграда между тях, никакво лицемерие и преструвка. Те бяха израснали заедно, в един дом, и той винаги я бе виждал заедно със сестрите си. Но сега тя му се видя още по-близка, като каза, че ще изува обущата на мъжа си, още по-близка и своя, колкото му изглеждаше чужда собствената му жена. Ирина изеднаж се сепна:

— Но… Царят ме чака. Закъснях.

— Постой… Още малко — опита се да я задържи с две ръце князът.

Ромейката леко го побутна и побърза към работната стая на царя.

 

 

На стъмване тоя ден царят, както му беше обичай, излезе да се поразходи из острова сам, загърнат с топла наметка. Едва-що бе навлязъл в гората, отвъд наскоро издигнатата градска стена и, негли по отколешен навик, по пътеката, която водеше към някогашната, порутена вече къща на Биляна Маркова, недалеч пред него неочаквано се показа между оголелите дървеса княз Иван-Владислав. Тръгнаха заедно и Самуил каза:

— Студено е още, особено тъй, привечер, но се усеща близка пролет.

Младият княз нищо не отговори. Малко по-нататък царят се спря и се обърна към него:

— Какво става с тебе, момко?

Иван-Владислав пак не побърза с отговора си, а остави да говори загриженото му лице. После той се усмихна:

— Моите са бели грижи, чичо. И дори ме е срам да те занимавам с тях, но… ти си ми и баща, и всичко, ето сам ще видиш… Искам да се женя, чичо, и те моля да ми помогнеш.

— От помощ ли се нуждаеш?

— Не, но… без твое позволение…

— Избрал ли си девойка?

Иван-Владислав мълчаливо кимна.

— Коя е тя?

— Мария, по-голямата щерка на войвода Димитри Полемарх.

Царят сложи малката си суха ръка върху рамото на княза:

— Ще те оженя! Каква била грижата му! Ами сам Полемарх толкова пъти… — Той млъкна със светнало лице, попридръпна наметката си и добави с въздишка: — Е, поне ти ще развеселиш сърцето ми.