Джейн Фалън
Моето сладко отмъщение (15)

15.

Със Саския седим на слънцето. Или поне на жегата. Слънцето се появява само понякога. Времето е тежко и потискащо. Хората са мокри от пот, сякаш току-що са излезли от душа. Откъм реката обаче повява слабичък бриз и ние се опитваме да се възползваме от него.

Тя ми се обади, докато бях на работа тази сутрин. Имала почивен ден (Робърт снимаше целия ден. Сцени в обора на фермера Джайлс, всички животни удобно били на паша, за да се спестят пари на продукцията. Щели да добавят по някое „муу“ и „бее“ по-късно) и тя се отегчила. Дали искам да се видим?

Така че се наложи да отида чак до Ричмънд, за да се срещна с нея в едно от кафенетата близо до моста. Напълно типично за Саския. Тя има някаква джедайска сила, която те кара да се съгласиш да трамбоваш през половин Лондон, за да се видиш с нея на място, отдалечено на две минути от дома й, макар че именно тя внезапно е решила да се срещнете. Някак си успява да обърне всичко в своя полза.

Намислила е нещо, личи си. Поръчахме си напитки — диетична кола за мен, кола със захар за нея — и ги чакаме мълчаливо, гледаме патиците и лодките. Това, че Саския не говори, само по себе си е необичайно. Но у нея се усеща и нещо подмолно. Нещо, което не мога да разгадая.

— Е, как са нещата? — питам аз, любопитна.

— О… нали знаеш… добре. Все още се тъпча за родината.

— Джош добре ли е?

— Да.

Тя се извръща, за да погледне към реката. Напрежението ме убива. Изведнъж тя ме поглежда с разтревожено изражение.

— Пола, мога ли… Трябва да ти кажа нещо.

Усещам как сърцето ми започва да бумти. Нима ще ми каже, че спи със съпруга ми?

— Добре…

— Става дума за Робърт. Той е… о, боже, моля те да ми простиш, че ти го казвам…

Просто продължавай, иде ми да изкрещя. И без това знам.

— Какво? Продължавай.

— Той… има връзка.

Чакам да каже с „мен“, но тя не го прави. Просто си седи и ме гледа угрижено.

— Не разбирам.

— Съжалявам, че аз съм тази, която ти го казва, но просто се сближихме, вече те харесвам и не мога да живея така — да знам и да не ти казвам…

В главата ми зазвънява аларма. Мозъкът ми бръмчи, опитвам се да проумея какво ми казва.

— С кого?

Това е. Сега тя ще си признае. Просто се подготвя за това.

Издиша бавно.

— Саманта.

Поглеждам я неразбиращо.

— Саманта — повтаря тя. — Момичето, което играе Мерилин.