Джейн Фалън
Моето сладко отмъщение (12)

12.

Пак съм пред „Уест1 Хот Йога!“, този път на среща. Изпратих приятелско съобщение на Саския преди ден-два. Една късна закуска в събота? — и тя почти ми отхапа ръката в нетърпението си да приеме.

Направо сияе, макар да не знам дали е от йогата, или от дългата сесия, за която съм сигурна, че е имала с моя съпруг, докато ние с Джош бяхме на работа в четвъртък. Някак нереално е да знам какво става (когато му казах, че ще закъснея на работа — заради Час и неговите метални уреди за мъчение, макар че това не го уточних, естествено, — той отвърна, че и без това няма да е вкъщи, защото си уредил игра на голф с професионалист в клуба си в Хайгейт), но да не мога да направя нищо по въпроса. Опитах се да канализирам гнева си в тренировките, както съм чела, че правят хората, но накрая само казах на Час, че е гадняр, когато ме накара да взема по-голяма тежест.

Както и да е, каквото и да става със Саския, изглежда добре. Прегръща ме и ми казва колко се радва да ме види.

— Изглеждаш много добре — казва тя неискрено.

— Ти също. — Тя е с бели подгънати джинси и тясна малинова блузка, която показва щедро деколте на всички заинтересовани. И някакви модерни джапанки. Краката и ръцете й са с меден тен, който е твърде съвършен, за да е естествен. Все още изглежда в чудесна форма, затова предполагам, че Джош не я е накарал да яде до пръсване. Дърпам моята тениска над корема си и същевременно се мразя, че го правя.

— Как изкарваш почивката? Предположих, че сте заминали.

— Е, Джош, разбира се, не получи отпуск. А не е забавно като си сам. Пък и всичките ми приятелки работят, затова аз, горкичката, си стоя самотна у дома.

Хвашам се за това и оставям менюто, което, тъкмо съм взела.

— Ами да! Нямаше ли събрание на сценаристите миналата седмица? Робърт винаги е на тръни и се чуди каква ли ужасна съдба му подготвят.

— О, моля те, не ми говори.

Смея се фалшиво.

— Ти със сигурност няма защо да се тревожиш. Джош не би посмял.

Тя ме поглежда праведно.

— Винаги съм му казвала да ме третира като всички останали актьори.

Да бе.

— Е, имаш ли някакви новини? Или той ги пази в тайна?

Настъпва пауза, явно се пита дали може да ми сподели лошата новина. От друга страна, ме харесва и знае, че като съпруга на един от актьорите знам правилата, затова си мисля, че ще го направи. Чакам търпеливо.

— Обикновено да, но… о, боже. Пола, не бива да казваш на никого, дори на Робърт…

— Разбира се, че няма. Той дори не знае, че сме приятелки, забрави ли.

И тя ми разказва всичко. Какво предизвикателство щяло да бъде и как Джош й казал, че вероятно може да спечели награди. Правя се на изненадана, когато стига до качването на килограми.

— Боже, каква отдаденост! Браво на теб.

— Знам, че звучи повърхностно, но не зная дали ще мога.

— Повярвай ми, лесно е.

— Хаха. Знаеш какво имам предвид. Ами ако не мога да ги сваля после и… — замлъква, явно осъзнала, че ще ме обиди.

— Ще ги свалиш. Мисли за това като за предизвикателство. Джош е прав — ще те номинират за Наградата на академията.

— Мислиш ли? — пита тя, за първи път изглежда обнадеждена и аз си казвам: „Боже, толкова си приличат двамцата с Робърт. Просто искат похвали и внимание. Те са като онова момиченце в училище, което знае, че е най-красивото, но все пак има нуждата да го чува. Постоянно.“

— Определено. И мога да ти помогна. Аз съм експерт.

— Наистина трябва да спреш да говориш така за себе си — казва тя, което е много мило, трябва да призная.

Сервитьорката се появява да ни вземе поръчката. Саския поръчва обичайната салата „Ница“ с дресинга отделно.

— О, недей — казвам аз. — Избери нещо по-мазно.

Тя се преструва, че възразява, но избира печен картоф със сирене и масло. Потните дами от „Уест1 Хот Йога!“ биха получили удар.

— С повечко сирене — казвам вместо нея. — И повечко масло. Повечко от всичко.

Аз си поръчвам салата „Ница“, като се насилвам да поискам дресинга отделно.

— Ами ти? — казва тя, докато чакаме храната. — С Робърт ще ходите ли някъде? — Няма и най-малкият помен, че знае нещо. Предполагам, че й е казал за нашата „домашна ваканция“. Как съм го изненадала и съм му съсипала лятото. Решавам малко да я попритесня. Когато казах на Джош за срещата — докато му обяснявах цялата история, — той ме посъветва да не играя повече картата със съчувствието:

— Тя ще види слабост и ще се нахвърли. Сас не си пада по женската солидарност. Нито пък по съчувствието. Ако ти би съжалила някоя жена за нещо, за нея то би било възможност.

Прекъснах го:

— И без това не възнамерявах да го правя.

— Да, добре, казвам само, че според мен това със съчувствието няма да проработи.

Исках да кажа: „Изглежда е прекрасен човек, разбирам защо искаш да спасиш брака си“, но разбира се, не го направих.

— Не, закъсняхме — казвам сега. — Макар че Робърт ме убеди да си взема две седмици почивка, за да можем поне да сме заедно.

Това определено не е историята, която знае тя. Всъщност в истинската версия, която Робърт й е представил, той беше толкова ужасѐн, колкото сигурно е била и тя от моето решение. Наблюдавам реакцията й. Тъй като не е чак толкова добра актриса, не може да скрие, че това е новина за нея. Овладява се бързо обаче.

— Колко хубаво. Значи нещата между вас се оправят?

— Е, така е, нали разбираш. Просто през последните седмици той стана, ами… да го кажем, много внимателен.

Вдигам вежда многозначително, за да намекна, че сексуалният ни живот се е съживил. И проработва (Боже, много съм добра!). Саския изглежда така, сякаш й призлява. Прави нещо, което мога да опиша единствено като гримаса. Подобна на тик усмивка, която напълно липсва в очите.

— Еха, това е чудесно. Много се радвам за теб.

— И аз! Не знам какво се е случило, но през последната седмица и нещо сме направо като тийнейджъри. — Едва не се засмивам при тези думи. Защото са толкова далеч от истината. Но изражението й е безценно. Ококорена, с широко отворена уста. — Ех, извинявай, че така картинно, но… нали разбираш… знам, че мога да ти се доверя.

Всъщност донякъде рискувам, защото тази информация може да я накара да забрави за уговорката ни да пазим приятелството си в тайна и да се нахвърли отгоре му. Дълбоко в себе си обаче знам, че няма да го направи. Не би рискувала той да разбере, че тя души около живота му и го обсъжда тайно с жена му. Това ще я накара да изглежда твърде несигурна.

— Разбира се, че можеш. Нищо чудно, че изглеждаш толкова добре. — Опитва да се засмее. Но се задоволява с едно сухо „хаха“. Питам се дали наистина изглеждам различно. По-добре. За двете седмици, откакто се видяхме за последно, направих повече упражнения, отколкото за последните десет години.

— Е, какво смятате да правите през тези две седмици? Сега, когато Робърт те е „убедил“? — Не можа да се сдържи, иска да научи подробности. — Какви лакомства е скрил в килера?

— Още не знам. Много е потаен.

— Боже! Колко вълнуващо.

— Мисля, че просто се чувства виновен, задето беше малко разсеян напоследък. Дори сега ми е неудобно, че изобщо го споменах пред теб. Май преувеличих нещата.

Тя стиска крайчето на салфетката в юмрука си. Не мисля, че дори осъзнава какво прави. Наслаждавам се на момента.

— Да се надяваме. Сигурна съм, че си права.

Мълчим известно време. Аз направо тръпна от малката си победа. Саския изглежда бясна, сякаш я е яд на бедната безобидна съпруга, задето мъжът й й е обърнал внимание.

— В петък на работа той каза, че ще изпращате Джорджия на летището миналия уикенд…

Знаех си! Тогава Робърт се опита да роптае, че Джордж заминава само за няколко седмици, така че не е нужно и двамата да й махаме за довиждане. И знам, че се е надявал да се измъкне тогава, за да се види със Саския. Джош щеше да си мисли, че тя е на йога. Аз щях да съм в Лутън. Идеалното престъпление. Затова го направих на голям въпрос и заявих, че Джордж е казала, че иска да сме и двамата. Че много се е разчувствала. Малко по-късно той се измъкна да „потича“, без съмнение с телефон в ръка. Точка за мен.

Няма нужда обаче да споделям това със Саския.

— Е, аз я закарах. Той се оплакваше, че трябвало да стане много рано, миличкият. Затова го оставих да се наспи като тийнейджър.

Честно, ако някой можеше да изобрети невидима камера, която се управлява само с мигане на окото, бих я купила веднага, за да запечатам изражението й.

— О… Той говореше така, че си помислих, че е въпрос на живот и смърт. — Опитва се да го подмине като шега, но знам, че мозъкът й пищи как я е излъгал. Че са имали идеална възможност да се видят, а той по някаква причина я е отсвирил.

— Типично за Робърт. — Извъртам очи, надявам се обичливо.

Усещам, че съм постигнала достатъчно за днес. Сега тя вече е параноична и несигурна. Не искам да я изгубя напълно, макар че вероятно любопитството ще я кара отчаяно да иска нова среща с мен.

— Как мина йогата?

— Добре. — Чакам да продължи с обичайните глупости, но тя се е концентрирала върху току-що пристигналия печен картоф — с размерите на малка подводница, — сякаш разучава сценария за утре.

Аз оставям дресинга недокоснат и се заемам със салатата.

 

 

Тъй като смятам да отменя две седмици тренировки с Час, насрочвам допълнителни за тази седмица, защото знам, че Робърт ще бъде навън през повечето дни и ще се опитва да разбере защо неговата безгрижна и уверена любовница внезапно е станала досадна и подозрителна. Не ме разбирайте погрешно, все още мразя Час и всичко, което той отстоява с огромна жар (не е честно, мил човек е, но просто предпочитам да не го видя никога повече), обаче си имам мисия. Докато Саския се разширява аз ще се свивам.

Избирам средните две седмици от почивката на Робърт за моята отпуска. Така ми се струва най-дразнещо. Да се надяваме, че Саския ще му е сърдита следващите няколко дни след моята бомба, но няма да може да му каже защо. После цели две седмици се ще пита какви ги вършим ние с него, но няма да може да му се обажда, когато пожелае и ще трябва да чака той да се свърже с нея. И тогава ще остане само една седмина до началото на снимките, през което време, почти неизбежно, отношенията им вече ще са обтегнати, тъй като аз ще се погрижа да й разкажа колко добре сме си прекарали. Не е точно дългата лятна идилия, която са очаквали.

Всеки ден се прибирам от работа натъртена и смазана. Въпреки усилията на Час да ме разтяга, докато съм в безсъзнание след тренировката, всичко ме боли като за последно. Дори веднъж повърнах (след като ме накара да бутам тежък дървен сандък из салона), два пъти ревах (когато ме помоли да бутам сандъка отново) и псувах по-често, отколкото смятам за приемливо. А през цялото това време Час бе ухилен до уши и не спираше да ми подвиква окуражително. Казах му, че искам да го ударя, и той предложи да включим и бокс в тренировката. Бях твърде изтощена, за да споря.

Но няма никакво съмнение, че въпросните ми части се смаляват. Някакви най-случайни части — като например няколко сантиметра от обиколката над коляното и тресящата се плът, която виси отстрани над сутиена ми. Час ме увери, че и останалата част от тялото ми ще навакса скоро. Всички дрехи вече са ми големи в една или друга степен и дори нещо, което прилича на мускули, се появява под повърхността ми. Дълбоко под повърхността, но все пак. На третия ден изминавам пеша целия път до вкъщи след тренировката с Час и дори ми харесва. Решавам, че сигурно са ме отвлекли извънземни. Това не може да съм аз.

Когато се прибирам, лягам в горещата вана и се грижа за бойните си рани. Опитвам се да не мисля къде е Робърт и какво прави. С Джош си сравняваме бележките за отсъствията им и извиненията, които ни пробутват, и сме сигурни, че прекарват повечето дни заедно, макар че нямаме представа къде. Претърсвам спалнята за улики, но дори на Робърт да му стиска да я води тук, не съм открила нито руси косми, нито дъх на наситения й цветен парфюм. Когато казах на Джош, той призна, че е сторил същото.

Вечерите с Робърт си седим — както вероятно му изглежда — в дружеско мълчание, с бутилка вино пред телевизора. Аз никога не го разпитвам какво е правил през деня и не споменавам, че дъхът му мирише на вино, макар да твърди, че цял следобед се е разхождал в Хайд Парк, или че до лявото му ухо има малка следа от розово червило, докато описва колко вбесяващо било в „Джон Луис“, когато се опитвал да избере нов скрин. Дори не му казвам, че не искам нов скрин, нито пък някога съм споменавала, че искам. Усмихвам се и се шегувам, смея се на шегите му. Кой не би искал да е женен за мен?

В петък вечер, когато най-сетне се връща от „голф“, Робърт изглежда изтощен. Изнервен. Не както би изглеждал човек, който цял ден е обикалял из ливадите да търси топка, която не спира да губи. За човек, който почернява лесно, той няма и помен от тен на лицето си в този красив слънчев летен ден. Едва се сдържам да не го попитам дали е играл с воал, или пък в Хайгейт имат свой микроклимат и той е бил под облачно небе, докато ние останалите сме били окъпани от слънцето. Даже аз малко почернях дори само от прибирането пеша, въпреки че се мажа с трийсети фактор.

Разбира се, вместо това го питам как е минала играта (естествено той, много удобно, е играл с човек, когото не познавам; запознали се в клуба и явно нямат намерение да се виждат извън него). Но личи, че е разсеян. Нещо е станало.

Когато имам възможност да изпратя съобщение на Джош, го питам дали е безопасно да говорим. Той отговаря: Не. След половин час? Но не мога да рискувам. Робърт отиде да се изкъпе и вероятно ще приключи скоро.

Не мога — отговарям. — Утре?

Разбираме се да говорим, щом Саския тръгне за курса по йога. Почти се изкушавам да си уредя още една среща с нея, но вече съм казала на Робърт, че са ми отменили масажа в събота сутринта. Обаче умирам от любопитство, затова изпращам на Джош още едно съобщение:

Тя добре ли ти се струва?

Още чакам отговор, когато Робърт се връща и тръгва към шкафа, за да вземе чаши за вино. По-късно, когато имам шанс да погледна, чета:

Всъщност не.

 

 

Саския била със зачервени очи, казва ми той, когато говорим на сутринта. Аз обикалям из парка, след като казах на Робърт, че отивам по спешност за мляко, защото е свършило. Поради това се наложи да излея обезмасленото ни мляко в мивката, без да ме види. Знаех, че няма да възрази. И двамата не можем да започнем деня си без кафе.

— Мислиш ли, че са скъсали? — питам, останала без дъх. — Струва ми се твърде лесно.

Настъпва пауза и той казва:

— Проверих й телефона, когато заспа. Нищо, естествено.

— Боже, толкова е вбесяващо да не знаем какво става.

— Питам се как ли се свързват — казва той.

— По телепатия — отвръщам и той се смее. — Толкова силна е връзката им.

— Вече имам чувството, че изобщо не я познавам. — Въздиша. Сядам на една пейка, с лице към слънцето, и чакам да продължи.

— Може би ще трябва да огранича загубите…

— Просто изчакай. Нямаме представа какво се случва. — Гледам как едно малко момиченце с червен суичър скача след един гълъб.

— Мислиш ли, че съм идиот, задето искам да остана с нея?

— Няма значение какво мисля аз. — Ставам и продължавам да вървя. Мога да поспортувам, докато говорим.

— Но е така, нали? Бъди честна.

Е, щом попита.

— Да, така мисля. Тя ми се струва ужасна. Можеш да имаш нещо по-добро.

Той се смее и аз съм облекчена.

— Не, наистина, кажи ми какво всъщност мислиш.

Когато съм на една плюнка разстояние от апартамента, осъзнавам, че съм забравила млякото. Обръщам се и тръгвам обратно към главната улица.