Джейн Фалън
Моето сладко отмъщение (11)

11.

Това е първият ми урок с личния треньор, който Майра ми намери. Опитах се да протестирам, но тя не искаше да чуе. Въпреки че според нея я предавам, като се опитвам да отслабна, тя е решена да ми помогне да постигна целта си — да си върна Робърт. Казах му, че ще работя един час повече този следобед. И макар да не очаквам тренировката с нетърпение, поне съм доволна, че имам извинение да не се прибирам у дома. Мисълта, че той ще е вкъщи, ме изпълва с ужас.

Майра ми маха, сякаш изпраща първолак.

— Да не се върнеш суперкльощава, ей?

— Много смешно. Ще имам късмет, ако изобщо се върна.

Очаквам фитнесът да е пълен с напомпани млади хора, които мажат с олио мускулите си и вдигат огромни тежести над главата си като жезли. Оказва се, че мястото е спокойно. Оглеждам се, докато чакам нервно момичето на рецепцията да приключи разговора си по телефона. Една жена — по-възрастна от мен май, но във фантастична форма — се учи да прави нещо, което изглежда много мъчително, в ъгъла на залата, но се смее и това е добър знак. Освен нея и треньорът й салонът е празен.

Има цяла редица машини, които дори разпознавам — два крос тренажора, два велоергометъра, три бягащи пътечки — и купчина черни метални предмети, които изглеждат като уреди за мъчения. Едва не се обръщам да избягам.

Тъкмо когато се замислям сериозно за тази възможност, рецепционистката затваря телефона и се обръща усмихната към мен.

— Пола?

Кимам нервно.

— Аз съм.

— Не се страхувайте толкова. Всичко ще е наред. Ще кажа на Час, че сте тук.

Когато си уреждах срещата, Майра стоеше до мен, за да е сигурна, че няма да се откажа, и аз бях разочарована, че имат само мъже треньори. Не знам защо, но пред жена нямаше да е толкова унизително. Дори оттогава сънувам кошмари как някакъв младеж се смее с колегите си за дебеланата, която се опитва да вкара във форма.

Час се оказва по-възрастен от очакваното — вероятно в средата на трийсетте — и абсолютно мил човек. И добре, че е така, защото първата му работа е да ми каже, че трябва да ме претегли и да прецени количеството на телесните ми мазнини. Казвам му, че не ми трябва да знам колко тежа, а той се смее и отвръща, че няма как да пренебрегнем това, ако ще се слабее.

В една малка странична стаичка той говори с мен, докато сграбчва паласките на кръста ми и сланините по ръцете с нещо като клещи.

— Е, каква е обичайната ви тренировка?

Започвам да се смея.

— Разходка до хладилника?

Мразя да правя това. Мразя да се подигравам с теглото си. Това е моят начин да кажа: „Да, знам, че съм дебела“.

Той е достатъчно любезен да се усмихне.

— Сериозно питам…

— Ами нищо особено. Ходя. Тичах на долу по хълма онзи ден.

— И колко често ходите? И колко далече? — Сега смята нещо на хартия, въз основа на данните от клещите.

— Всеки ден, почти. Само за петнайсет, двайсет минути.

Чакам да се намръщи, но изражението му не се променя, остава си дружелюбно и позитивно.

— Е, и това е нещо. Ходенето е изключително полезно.

— Но аз започнах едва през последните няколко седмици…

— Добре, събуйте обувките и чорапите си и стъпете на кантара. Имате ли представа колко тежите?

Клатя глава за „не“. Лъжа. Преди няколко седмици, денят, в който започнах с новия си режим, се накарах някак да се изправя пред истината. Деветдесет и шест килограма и половина.

Той поглежда към електронния кантар.

— Деветдесет и три килограма и осемстотин и деветдесет грама.

Записва си го.

Не мога да повярвам.

— Еха, отслабнала съм почти три килограма. Само за няколко седмици.

Той се усмихва.

— Нали казахте, че не сте се теглили.

— Ами така е. Защото си мислех, че тежа деветдесет и шест килограма и половина, а излиза, че съм само деветдесет и три и деветстотин.

— Ами заради ходенето. — При това положение Час може да се оттегли, а аз просто да обикалям по цял ден, пъхтейки из Северен Лондон. — Това ли е основната ви цел? Да отслабнете?

— Да, и да се стегна, нали разбирате. Не искам всичко това да увисне.

— Тежестите ще се погрижат за това. Каква е диетата ви?

Споделям му какви подобрения съм въвела и изглежда впечатлен. Той самият прилича на образец за здравословно хранене. Дори косата му, която е гъста и леко разрошена, крещи, че диетата му е съвършено балансирана. Зъбите му са бели като на човек, който никога не е опитвал червено вино. Вдига поглед от изчисленията си.

— Значи процентът на телесни мазнини при вас е четирийсет и четири. Ще го измерваме редовно, за да видим дали пада.

Четирийсет и четири процента. Аз съм четирийсет и четири процента сланини. Четирийсет и четири процента от мен изглеждат като мазнотията, която намираш в тръбата на запушена мивка.

— Господи!

— Ще го свалим, не се тревожете.

Ще ми се и аз да имах такава вяра в себе си. Голяма част от мен се надява той да каже, че това е за днес и ще започнем с мъчението следващия път, но, разбира се, нямам този късмет. Никога не съм се чувствала така далече от зоната си на комфорт. Дори не използваме тежести („Ще ви въведа внимателно“.), ала след бавно, но стръмно ходене по бягащата пътечка, серия клекове и скокове, стъпване на една ниска кутия и няколко упражнения за ръце с ластичните ленти, аз се потя като в сауна и хриптя като булдог.

— Не мога… — казвам за хиляден път.

Последните пет минути са блаженство, докато той разпъва измъчените ми мускули, а аз лежа по гръб на пода и се чувствам като прегазена от камион.

— Кога идвате отново? — пита, щом се надигам от постелката и оставям потния си отпечатък върху нея. Представям си как извънземни учени го изследват след хилядолетия като Торинската плащаница. И заключават, че хората са били огромни, безформени бозайници, съставени от четирийсет и четири процента мазнини.

Искам да кажа „никога“, но съм платила двайсет тренировки, за да се принудя да идвам (и защото има добра отстъпка).

— В четвъртък — изпръхтя вам.

Той ми се усмихва с големите си прави зъби.

— Чудесно. Започнахте и се решихте, това е основното.

Искам да го халосам, но нямам сили.

Тъй като Робърт сигурно ще си е у дома, когато се прибера, трябва да си взема бързо душ и да се преоблека с работните дрехи. Ходенето пеша е невъзможно. Потта все още капе от всяка частица от мен, когато се качвам на автобуса.

 

 

— Тя направо откачи — усмихва се Джош, седнал срещу мен. Пак сме в онова кафене и пием кафе. Официално в момента работя допълнително при Майра, а той е в офиса си и се подготвя за снимките на епизодите след лятната почивка.

— Добре, разкажи ми всичко. Какво й каза?

— Опитах се да прозвучи позитивно. Сякаш я очаква нещо много вълнуващо…

— А какво е всъщност то? Предполагам, че „жена надебелява и се занемарява“ не е достатъчно.

— Тя започва да яде от нерви, след като разбира, че не може да има деца.

— Господи! И кой ще изиграе това?

— Знам. Най-долнопробна сапунка. Но ако трябва да съм честен, нашите зрители вероятно ще го харесат. Това е трагедия.

— Значи, когато се върнете след почивката, ще се започне?

— Точно така. Но тя се опитва да го запази в тайна от Харгрейвс, защото се страхува, че ще я изостави, ако разбере, че не може да има деца.

— Затова яде до пръсване!

— Именно. — Той се смее.

— Добре, та значи седнахте и ти й го съобщи.

— Казах й, че я очаква страхотна история и ще получи много внимание, и тя се развълнува. После й обясних за какво става дума, а тя ме попита дати ще носи някакви подплънки. Разбира се, това с невъзможно заради цената и необходимото време да ги слага всеки ден…

— И?

— И тогава загря. Попита ме дали всъщност й казвам, че трябва да напълнее, и аз отвърнах, че затова й съобщавам сега, за да може да започне веднага. О, забравих! Купих й голяма торта. Пълна със сметана и шоколад. И отидох да я донеса.

— Ха!

— Тя буквално я запрати в лицето ми. И отказа категорично да го направи. Казах й: „Виж Шарлиз Терон. Тя изглеждаше ужасно, когато играеше серийна убийца, и спечели тонове натрапи“.

— О, господи, тя да не вземе наистина да спечели Наградата на академията. — Макар че не би трябвало да ми пука за това, тъй като ще се случи доста след като всичко е свършило, защото наградите се раздават април или май, все пак ми е ужасно гадно, че тази история може да се окаже най-хубавото, което се е случвало на Саския.

— О, не, няма.

— Откъде си сигурен?

— Защото ще забравя да изпратя кандидатурата й. Това го правят продуцентите на сериалите. Ако не е в състезанието, не може да спечели.

— Ами ако разбере?

— Как, ако ние не кажем на никого?

От начина, по който се обляга назад и ме поглежда, разбирам, че е много горд от този обрат в плана.

— О, боже, ти се оказа истински зъл гении.

— Правя каквото мога.

— Значи Шарлиз Терон свърши работата?

— Не веднага. Тя се опита да се пазари — колко точно килограма се очаква да качи. Колко бързо ще й позволят да ги свали отново. Много сълзи и „ами ако вече не ме харесваш, когато напълнея“ и тем подобни. Което беше супер, меко казано. Всъщност не би ми пукало дори да беше сто и петдесет килограма, ако си е човекът, за когото я мислех допреди две седмици.

— Е, така говориш сега…

Той ме прекъсва, по-разпалено от всякога.

— Истина е. Обичам жена си. Не съм някакъв тъпак, на когото му пука само за външния й вид.

— Тя е късметлийка — казвам с копнеж.

— Очевидно не смята така.

Настъпва неловка тишина, аз не знам какво да кажа и си мисля, че е малко смутен от изблика си. Накрая казвам:

— Е, добре, кой знае какво си мислят те?

— Не мога да се съсредоточа на работа, чудя се какво прави. Поне когато снимаме, имам представа.

— Робърт е бил навън целия следобед вчера. Каза, че е бил на урок по голф.

Джош покрива лицето си с длани.

— Сас ми каза, че отива на спа. Нямало смисъл да й звъня, защото или ще й правят масаж, или после ще е твърде отпусната, за да й се говори. Мамка му.

— Няма смисъл да се измъчваме, като гадаем за подробностите. Знаем какво правят, не е нужно да знаем как и къде.

Той оставя чашата с кафе и ме поглежда.

— Ти наистина мислиш, че смятат да живеят заедно, нали?

— Нямам представа.

Той примигва и виждам, че се опитва да овладее треперенето на устните си, за да не се разплаче. Извръщам се, за да му дам възможност да се съвземе. Питам се дали сервитьорката ни мисли за двойка с проблеми.

— Поработих върху графика, когато започнем пак снимките — казва той и опитва да се усмихне. Наистина е сърцераздирателна гледка. — Опитвам се да ги сложа в различни дни, когато е възможно. Да им е по-трудно да се виждат. Разбира се, половината им сцени са заедно, така че…

— Пак добре. Всяко препятствие с добре дошло. Може пък аз да резервирам уикенд някъде или нещо такова. Да го заведа някъде за седмица и нещо. Но всъщност не ми се ще да прекарвам време с него повече от необходимото.

— Дали ще се навие? — Изглежда обнадежден, сигурно ще се почувства много по-добре, ако не трябва да се чуди къде е жена му всяка минута, докато той трябва да работи.

Минаха години, откакто с Робърт сме ходили някъде през лятото, защото, където и да идем, той става параноичен, че хората ще го снимат по бански. Което те наистина правят.

— Просто ще резервирам и ще му кажа, че е изненада. Ще избера място, където винаги е искал да отиде. И ще изглеждам като Съпруга на годината, дори да ми се вбеси.

 

 

Оказа се, че всички хубави места са резервирани, защото е вече сезонът и повечето хора са планирали предварително. Накрая моля Майра за две седмици отпуск и заявявам на Робърт, че съм го направила, за да сме заедно, докато не работи. Ако кажа, че изглежда ужасен при тази новина, би било огромно омаловажаване. Още щом го изричам, разбирам, че със Саския са планирали да прекарват дните си заедно. Дори не е нужно да се залепя неотлъчно за него, за да съм сигурна, че вече няма да се случи. Седим на малкото си балконче с гледка към градината долу. След седмица дъждовен Уимбълдън слънцето внезапно се показа и половината Лондон като че ли е навън и му се радва. Робърт лениво къса сухите листа на здравеца от саксията до него.

— Можем да си направим домашна ваканция — казвам, като се преструвам, че не забелязвам изражението му. — Не ми харесва, че стоиш сам по цял ден, докато съм на работа и Джордж я няма. Реших, че сигурно се отегчаваш.

Няма как да възрази на това. Робърт (обикновено) първи би признал, че не обича да стои сам твърде дълго. Той има нужда от публика.

— Но аз имах планове — казва подразнено.

Свивам рамене, сякаш това не е важно.

— Например?

— Ами казах на Алис, че ще обиколим някой ден галериите. И голф. Мислех си да взема още малко уроци.

— Пак можеш да го направиш — казвам ведро. — Ще дойда с вас. Или пък, още по-добре, ще ви оставя да си правите културната програма и ще се срещнем някъде за обяд. Къде ще ходите, знаеш ли?

— Не сме уточнили още подробностите.

— И винаги си настоявал да се науча да играя голф. Мога да дойда на някой урок с теб.

Той се изсмива.

— Мразиш голфа.

Така е. Мразя го. На мен ми дай дартс или състезания с коли. Спортове, които наистина могат да се нарекат спорт.

— Само защото не съм опитвала. Ще е забавно. Е, Майра вече намери човек да ме замества, така че няма да се отървеш от мен.

— Добре — казва той, без да му пука колко рязко прозвуча.

— Мислех, че ще се зарадваш — казвам и включвам сълзите. Само колкото да го накарам да се почувства зле, а не да избяга. И доста добре се справям с удържането им. Извръщам се, сякаш се опитвам да ги скрия от него.

Той омеква, защото не е чудовище. Не мисля, че и за миг е искал да бъда нещастна, каквото и да прави.

— Така е, скъпа. Просто ми се ще първо да го беше обсъдила с мен. Може би следващата седмица щеше да е по-добре…

— Исках да те изненадам. Не съобразих.

Той се навежда и ме целува по главата.

— Оценявам го, извинявай.

— И ако си планирал нещо, няма проблем — казвам, защото знам, че вече съм опикала кладата му така добре, че сърце няма да му дава да се измъква за дълго. А и мога да се постарая да не го прави, като постоянно изскачам с по някоя изненада. — Не ми пречи да стоя и самичка, нали знаеш.

Когато пиша на Джош какво съм направила, получавам усмихнато човече.