Джейн Фалън
Моето сладко отмъщение (9)

9.

Когато телефонът ми изписуква, за да ме извести, че имам съобщение, и виждам името „Гейл“, в първия момент се обърквам. Нямам представа кой е. Тогава се сещам и се озъртам.

Съобщението е кратко и по същество.

Можеш ли да говориш?

Робърт още отспива шампанското и червеното вино. Изпращам отговор: След пет минути, обувам маратонките на Джорджия и тръгвам по улицата, все още по тениската и клина, с които спя, но със суичър отгоре. Стискам телефона в ръка и чакам да звънне. Не смея да му се обадя аз, защото не знам дали ще може да отговори. Хрумва ми, че сигурно е нещо такова да имаш връзка. Внезапни тръпки на страх и въодушевление.

Почти съм откачила от очакване и тъкмо завивам към главната улица, когато мелодията на телефона ми зазвучава. Поглеждам името и вдигам.

— Здрасти.

— Пола. Джош е — казва той, сякаш може да не съм се сетила.

— Да, здравей. Къде си?

— Излязох да тичам. А ти?

— Разхождам се. Е?

Чувам как поема дъх.

— Мисля, че може да си права.

— По дяволите. Казвай.

— Имах възможност да проверя едва късно снощи, когато отиде да се къпе. Има само още едно съобщение между тях…

— Наистина ли? — Трудно ми е да си представя как едно съобщение може да бъде толкова съсипващо, че да служи като неопровержимо доказателство. — И…?

— Отговор е на онова, което ти си видяла. Пише само: „Всичко е наред. Не пиши, тя може да види“.

Чакам да чуя дали има още нещо, но няма. Част от мен иска да се скарам на Джош, че това не доказва нищо, но всъщност доказва.

— По дяволите!

— Това е… не знам дали ще се справя — гласът му се прекършва. Ужасно ми е тъжно за него. За разлика от мен, той довчера още вярваше в съвършения си брак.

И тогава му казвам:

— Ето какво мисля. Искам Робърт да си го получи. Вероятно ти не се чувстваш така. Вероятно искаш да спасиш брака си. Но както и да го погледнеш, трябва да се опитаме да ги разделим. Ако го направим насила, ще ни намразят и вероятно ще ги тласнем още повече един към друг.

Пресичам пътя към парка и продължавам да вървя. Въздухът е натежал от аромат на лавандула. Обяснявам му целия си план, в подробности. Той слуша, без да ме прекъсва.

— Не ти предлагам да правиш същото или и ти да търсиш отмъщение, просто те моля да ми помогнеш да ги разделим. И да не разбират, че знаем, докато не скъсат.

Това е. Кой ще го обвини, ако ми откаже да има нещо общо?

— Не знам, Пола. Не знам дали ще мога да се държа нормално с нея. И с двамата. Трябва да работя с тях, за бога.

— Не казвам, че ще е лесно. Но поне, когато скъсат, ще знаеш, че е било, защото те са искали така, а не защото ти си я принудил.

Тишината продължава толкова дълго, че се питам дали не е затворил. Поглеждам телефона. Три чертички.

— Джош?

— Тук съм — казва той. — Мисля.

— След като всичко свърши, ти ще държиш всички карти. Ще можеш да решиш дали да й търсиш сметка, или не.

— Знам, знам — казва той нетърпеливо. — Съжалявам, не исках да ги се сопвам. Просто ми идва в повече.

— Можеш да се откажеш по всяко време. Просто ми кажи.

Още една пауза и той отвръща:

— Добре, ще опитам. Само това мога да ти обещая.

— Благодаря ти.

— Е, какъв е планът ти да ги разделиш?

— В общи линии да ги накарам да се почувстват виновни.

Разбираме се да се срещнем след два дни. Започва се.

Твърде съм нервна и напрегната, за да се прибера у дома. Отивам до върха на хълма с намерението физическата умора да надделее над другите чувства. Мисля как се буди Саския, изпълнена с наслада от неделята, и дали ще забележи, че отношението на съпруга й към нея се е променило. Той ще й се усмихва, но усмивката няма да стига до очите му. Изпитвам приятна тръпка при тази мисъл. Когато стигам до хълма, съм цялата в пот и пухтя като парен локомотив. Щом се обръщам и тръгвам надолу, ме обзема желание да тичам. И го правя. Нося се надолу, размахвайки ръце. Страхотно е. И е надолнище, разбира се, което помага.

 

 

Виждам се с Джош след два дни. Той се обади и попита дали искам да пием кафе. Изненадах се, меко казано, но не смятах да пропусна шанс да разбера какво става. Срещаме се в кафене в Холанд Парк. Много здравословно, предлагат зелен чай.

— Не трябва ли да си на работа? — питам още щом сядам. Той пие нещо, което подозрително напомня на кафе с обезмаслено мляко, но може и да е лате. Все пак е снимачен ден и предполагам, че продуцентите ще са им необходими.

— Няма да им липсвам няколко часа. — Свива рамене. — Робърт и Сас снимат сцени в кухнята им, затова поне знам, че са заети.

— Как мина?

Очите му са зачервени, сякаш не е спал и доста е поплакал. Паникьосвам се, че ще се издаде така.

— Лошо. Не се тревожи, тя още не знае, че знам — добавя, сякаш ми е прочел мислите.

— Не се обиждай, но трябва да е сляпа, за да не види, че нещо не е наред. Изглеждаш ужасно.

— Благодаря — смее се. — Казах й, че имам силна сенна хрема. Много кихане, търкане на очите и тем подобни.

— Забеляза ли нещо различно у нея… сега, когато знаеш?

Той се колебае за миг, докато сервитьорката идва и поръчвам ментов чай. Бях толкова нервна заради срещата с него, че изпих три кафета едно след друго тази сутрин.

— Не, но винаги съм знаел, че е добра актриса.

Успявам да не изсумтя.

— Тя дори говори за Робърт. Оплаква се, че все й застъпвал репликите.

— Класика. Робърт винаги се оплаква от нея. Явно това е за заблуда.

Той отпива от гигантското си кафе.

— Мисля, че в началото е било искрено. Освен ако не смяташ, че са започнали още от първа серия?

Непоносима мисъл — че Робърт може да ме мами от пет години. Клатя глава.

— Не. Това е като сюжет на лоша пиеса. Двама души се ненавиждат толкова много, че очевидно има някакво скрито сексуално напрежение между тях.

Джош се смее и лицето му се преобразява.

— Ние наистина правихме такава история миналата година, не помниш ли? Тогава ми се стори ужасно клише. Исках да я изрежа, но тъкмо бях постъпил и не ми се щеше да напуснат всички сценаристи.

— О, да! Героинята на Саския и ветеринаря! Виждаш ли, животът отразява фикцията.

Изражението му отново се променя.

— Мислиш ли, че сценаристите са знаели за Сас и Робърт и са решили, че ще е забавно да им посветят една история?

Свивам рамене.

— И по-странни неща са ставали. Не можеш да се тормозиш какво знаят или не знаят хората. Не и сега.

Той ме поглежда с лека усмивка.

— Следващата седмица е срещата на сценаристите.

„Фермерът Джайлс“ е като кръстоска между сапунен сериал и обикновена драма, тъй като няма край. Правят по двайсет и три епизода годишно с двуседмична почивка за Коледа и месец през лятото. Хората не могат да се наситят на уютите селски глупости. Нелепо старомоден и мелодраматичен е и превключва между сюжетните линии със скоростта, с която Тейлър Суифт превключва между гаджетата си.

Всяка година, точно преди лятната отпуска, продуцентите и сценаристите правят голяма конференция, на която всички изказват идеи и се опитват да се уверят, че имат достатъчно материал за бъдещите серии. Това е и моментът, в който се решава дали ще разкарат някои герои и ще въведат нови. За миг ми хрумва, че може да намеква, че е ранил да отпише Робърт. Колкото и да искам отмъщение, не смятам, че е добра идея бащата на дъщеря ми да си загуби работата.

Явно Джош успява да разчете изражението ми, защото казва:

— Нямам предвид… но може да се позабавляваме…

Щом актьорите се уверят, че договорите им ще бъдат подновени за следващите серии, вниманието им се насочва към обратите в съдбата на героите. Защото след такива конференции понякога хетеросексуалните герои стават хомо, или обратно, и любовници се оказват братя и сестри. Един актьор, който три години бе играл мил и внимателен съпруг и баща, внезапно установи, че явно през цялото време е бил сериен убиец. И няма никакъв смисъл актьорът да се опитва да придаде дълбочина на образа, защото всъщност няма как да го познава наистина.

Невероятно е и колко лично приемат това някои от тях. Робърт се смееше на ежегодните възражения от рода „моят герой никога не би направил това“. Но вероятно защото Харгрейвс си останаха почти еднакви от самото начало.

— Ха! О, Господи, можем ли да им пробутаме нещо ужасно? — Внезапно се чувствам по-добре от седмици насам. Въпреки че това няма да помогне да разделим Робърт и Саския, пак ми става хубаво. И ще имам възможност да се правя на съчувстваща съпруга. — Какъв би бил най-големият кошмар на Саския?

Той дори не се колебае.

— Да погрознее.

— Значи можете да я обезобразите някак. Катастрофа?

— Не, ще е твърде драматично. Ще й хареса, защото ще реши, че накрая ще спечели Наградата на академията. По-добре да вкараме като продължителна тема нейното занемаряване.

— Да напълнее! Можете да я направите дебела.

Макар че всички се заклеват да пазят конфиденциалност след такава конференция, все нещо изтича. Робърт винаги се прибира у дома с някой слух и грейнало от злорадство лице. Но тъй като Джош и Саския са съпрузи, той очевидно може да й казва каквото си поиска. А и така или иначе актрисата трябва да е посветена в тайната, за да започне да се тъпче с пай.

Джош се смее.

— Ще трябва да прекара цялото лято в надебеляване. Господи, това е гениално!

— Направи го, моля те.

— Тя ще ме убие.

— Ще си струва. А и ще помогне. Робърт е вманиачен по външния вид.

— Ще трябва да убедя и сценаристите. Някак си не мисля, че ще е твърде трудно. Не съм сигурен, че им е любимка.

Чувала съм истории как Саския връхлитала на снимачната площадка и заявявала, че последният сценарий е пълна глупост и който го е писал, не би могъл да си намери работа и като автор на упътвания за хладилници. Но трябва да заявя, че съм чувала това само от устата на Робърт, така че кой знае доколко е истина?

— Ще трябва да измисля и сюжетна линия за това. Не можеш просто да кажеш „направете еди-кой си дебел“. Трябва да има причина.

— Подробности — казвам аз. — Можеш да го направиш. Какво друго?

— Добре — казва той и аз виждам, че мисълта все повече му допада. — Нещо за Робърт.

— Той може да се превърне в омразен персонаж. Обича обожанието, което получава. Всички стари дами го мислят за голямо сладурче.

Джош се усмихва.

— Какво е най-лошото, което можем да му причиним? Сещам се! Педофил!

— Боже! Това май е доста прекалено. Не мисля, че Джорджия…

— Права си. Ще е зле и за сериала. Ще изгубим половината зрители. Нещо друго? Пияница насилник? Бие жена си?

— Вече не го ли направихте с други двама герои?

— Кой знае. Сигурно. Измамник? Сетих се. Нали каза, че бабичките го харесват? Е, нека направим Харгрейвс мошеник, който мами местни старци и им краде спестяванията.

— Идеално. Ще се окаже, че ги е лишавал от семейните им скъпоценности от години. Трябва да е много зъл.

— Ужасно зъл — съгласява се той. — И ще се опитам да положа началото на това още в първите два епизода.

Първите два-три епизода от следващия сезон били вече донякъде написани. След конференцията винаги се пренаписвали части от тях, за да се пригодят към новите обрати. Така че Робърт ще научи новината доста скоро. Няма смисъл да залагаш мини и да не ги взривиш.

Обсъждаме какво друго можем да направим, за да превърнем работата им в кошмар. Харгрейвс ще има забежка с Мерилин, по-младата (и скоро по-красива, ако Мелъди на Саския вземе, че се „занемари“) местна барманка. Очевидно на Робърт това ще му хареса — че Харгрейвс все още е смятан за достатъчно привлекателен, за да си падне по него толкова млада жена, но ще е огромен удар по гордостта на Саския. Тя обича да се възприема като фаталната жена на сериала. Затова решаваме тя да се натиска на някое хубаво конярче, а то да й се изсмее в лицето.

Харгрейвс на Робърт ще започне бизнес с дръзкия мъжкар Смайт. Това само по себе си не е проблем, само дето Робърт ненавижда Джес, актьора, който трае Смайт. (Но не забравяйте, че той „ненавижда“ и Саския, така че да не вземе да се окаже, че има нещо и с Джес). Не може да понася да е в една стая с него и от думите на Джош разбирам, че Робърт всъщност се страхува от Джес, защото той е откачен и агресивен. А Робърт не обича да се страхува.

— Трябва да помисля по тези идеи, за да съм сигурен, че мога да убедя сценаристите. Всички гласуваме по всяка сюжетна линия, затова трябва да ги спечеля на моя страна — казва той отново и аз неволно се надявам да не се окаже безполезен смотаняк, срещу когото сценаристите ще се съюзят, ако не харесат идеите му. Не ми изглежда такъв, но кой знае. Помня как Робърт все скимтеше, че Джош бил незначителен, но пък Робърт си е Робърт.

— Разбира се — казвам. — И само единия да уредим, пак е нещо.

Поглеждам си телефона. Минал е час, без да се усетя. Кой да предположи, че отмъщението било толкова забавно? Мисля, че Джош изпитва същото. Едва ли животът със Саския е изпълнен с радост и смехове. Трудно ми е да си ги представя как се хилят на някоя глупост.

— Май трябва да се връщам — казва той и маха на сервитьорката за сметката. Отказва моята петачка.

— Добре си, нали? — питам, чувствам се виновна.

Лицето му посърва и ми се ще да не бях питала. Може би последният час, в който се подигравахме с хората, които ни предадоха, струваше много повече от разговор колко сме разстроени.

— Това е гадост, какво да кажа. Ще съм доволен, когато прекъснем за лятото.

— Сигурно не е лесно да ги гледаш заедно.

— Според теб защо поисках да се видим сега? Иначе трябваше да ги гледам как се натискат в кухнята си петнайсет пъти.

Стомахът ми се преобърна. Никога не съм имала проблеми с това, че Робърт трябва да снима любовни сцени с партньорка. Все пак не е „Петдесет нюанса сиво“. Във „Фермерът Джайлс“ дори да седят напълно облечени в леглото и завити до брадичката, пак се смята за твърде дръзко. Но целувките, прегръдките и тем подобни — не ми пукаше. Защо да ми пука? Актьорската игра е като всяка друга работа. Но при мисълта, че го правят сега и си мислят, че се подиграват с всички, като го вършат пред очите им, ми се повдига.

— Никакви целувки повече — казвам, преди да се усетя.

— Съгласен съм.